Форум по Астрология

Новини, Предложения, Общи приказки => Свободни дискусии => Темата е започната от: Nebesna в Февруари 12, 2010, 10:34:55 pm

Титла: Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 12, 2010, 10:34:55 pm

Юпитер е в Риби и ще премине много набързо през този знак. Не само, че съм станала състрадателна и плача от умиление пред всяка жива твар и при всяка проява на добро, но и душата ми търси "спасение" и утеха в поезията и изкуството. Какво ли ще става като влезе Нептун в Риби - не смея и да си помисля. Две планети ще ми аспектират Меркурий и Венера в Риби - Плутон в Козирог (секстил) и Нептун в Риби. Секстилът на тр. Плутон с Меркурий вече действа, а тр. Юпитер е в точен съвпад с него в момента.

Това е поезията, която ме впечатлява най-много:

Силните : http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-104494

Моето право: http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-104491

Анонимна: http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-104505

Стъклена душа: http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-104492

Две страни: http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-104650

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Февруари 13, 2010, 02:44:09 am

има тема за поезия и лично творчество.
 :blink: ;) , а всяко творчество е лично....
нептун в риби ;D ;D ще се удавим в сълзи ,ако сме стигнали до дъното на душата си,ако сме докоснали сърцата си ще станем по-добри ,готови за космическата прошка и любов и това ке бъде спасението ни през 2012......
света ще бъде друг.
нищо не е вечно освен изкуството , а то е космическа любов ! :blink:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Divna в Февруари 13, 2010, 07:08:27 am

Харесвам стиховете на Мадлен Алгафар  http://www.youtube.com/watch?v=yL3f1kE7Bho (http://www.youtube.com/watch?v=yL3f1kE7Bho)

А ето и нещо, което може само да ни направи по-мъдри : http://www.youtube.com/watch?v=3_PRgdbIUvc&feature=related (http://www.youtube.com/watch?v=3_PRgdbIUvc&feature=related)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 13, 2010, 10:57:11 am

Цитат на: Марая в Февруари 13, 2010, 02:44:09 am

има тема за поезия и лично творчество.

Не ми давай тон в живота. Така съм преценила. Имаме тема и за транзитите, но ти нацвъка хиляда излишни теми...всеки знае, че нито едно събитие не идва само по една планета. Ще бъде най-добре да не пишеш тук с черния си удебелен шрифт. Аман от негативизъм.

Откакто ми каза, че те отвращавам, не влизам в диалог с теб и това е последния път, стой далеч от мен. Аз, ако някой ме отвращава, не се занимавам с него.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Divna в Февруари 13, 2010, 11:10:21 am

Небесна, много хубава поезия.
Поезия за нежните женски души, които често биват неразбрани.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 13, 2010, 11:14:58 am

Това е хороскопът на Владимир Висоцкий-доста нестандратна личност за времето си. Поезията му също е нестандартна и бунтарска. В никакъв случай не е блудкава, или сладникава, отличава се с огромна дълбочина. Освет това е певец, китарист и актьор, и умира млад.

(http://i489.photobucket.com/albums/rr252/Nebesna/Visotsky.gif)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Asol в Февруари 13, 2010, 11:17:12 am

 :blink:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 13, 2010, 11:24:32 am

Моя цыганская

http://nostalgia.blog.bg/muzika/2009/10/04/pesni-i-stihove-na-vladimir-visocki.409095

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: supersonic в Февруари 13, 2010, 11:35:53 am

Внезапно

Внезапно
Спасявам си душата.
Използвах за алиби старостта
и се оттеглих —
в спомена,
в природата,
в приятелството
в книгите...
(Нали светиите отшелници
са били грешници на младини!)

Спасявам си душата.
Изключвам телефона.
Изключвам телевизора,
когато блъвне във лицето ми
човешка кръв и пещерна омраза,
когато почнат да ме давят словеса
звънтящо кухи,
самовлюбени,
лъжливи,
когато чуя как води и лесове,
зверчета и деца,
дори и риби
пищят до небесата...

Спасявам си душата.
На края на града.
На края на живота.
И само сутрин,
между съня и будността,
внезапно
усещам тялото си младо,
духа — непримирим и горд,
и ми се струва —
ей сега ще блесна,
ще се стоваря, справедлива като меч,
над този мръсен свят!
Или ще го целуна,
и той — току що сътворен —
невинно ще ми се усмихне...


Станка Пенчева (http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=272&LangID=1)

 

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Divna в Февруари 13, 2010, 11:38:46 am

Никога не съм вярва, че тази песен може да ме докосне така силно. Но откакто 4 години не съм си идвала в България, често си поплаквам, когато я слушам. http://www.youtube.com/watch?v=Wsut-rR76uc

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: marygadje в Февруари 13, 2010, 11:47:30 am

Неразделни Пенчо П. Славейков


Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Февруари 13, 2010, 12:06:08 pm

Цитат на: Небесна в Февруари 13, 2010, 10:57:11 am

Цитат на: Марая в Февруари 13, 2010, 02:44:09 am

има тема за поезия и лично творчество.

Не ми давай тон в живота. Така съм преценила. Имаме тема и за транзитите, но ти нацвъка хиляда излишни теми...всеки знае, че нито едно събитие не идва само по една планета. Ще бъде най-добре да не пишеш тук с черния си удебелен шрифт. Аман от негативизъм.

Откакто ми каза, че те отвращавам, не влизам в диалог с теб и това е последния път, стой далеч от мен. Аз, ако някой ме отвращава, не се занимавам с него.

 :blink:  , много пъти се е случвало това от твоя страна. мислех си ,че не си видяла темата за поезията....

негативизъм от постовете ми към теб не лъха , ти просто яко се заяждаш и ако има нещо ми го кажи на лични ,моля те!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Lillie в Февруари 13, 2010, 01:02:26 pm

Цитат на: Небесна в Февруари 13, 2010, 11:14:58 am

Това е хороскопът на Владимир Висоцкий-доста нестандратна личност за времето си.

Как се сетихте за Висоцки при точно преминаване на Юпитер през Асцендента му.  :blink:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Uran в Февруари 13, 2010, 01:08:15 pm

 Харесвам поезията му. Има дълбочина и голяма самота прозира от нея.

http://www.youtube.com/watch?v=GeC6CF7P4I0#

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Февруари 13, 2010, 05:15:24 pm

Философия на Любовта  
Пърси Шели

Потоците се вливат във реките,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
на сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата.
Вълна вълната гони и прегръща.
Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна.
До океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са
ако не ме целуваш ти.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Февруари 13, 2010, 05:16:59 pm

Още нещо от него:

Лека нощ  

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

***
Ляга мъртъв лъчът,
ако лампата падне разбита.
И зениците мрат,
ако облакът вече отлита.
Секва нежният тон,
ако струните скъсани трепнат.
Стават думите стон,
ако устните вече не шепнат.

Като лютня без глас,
като лампа от пламък лишена-
и душата без страст
е напусната,глуха вселена.
Тя ридае,звъни
като вятър над черни руини-
като плач на вълни
по моряците в бездните сини.

Виха двама гнездо,
но по-слобия там се засели-
в този призрачен дом
на мечти и надежди изтлели.
О,любов!Този бяг,
тази преходност ти си разбрала!
Но по-слабия пак
ти за люлка и гроб си избрала.

Ще те люшка срамът,
както гарвани бурята люшка;
ще те шиба умът-
присмех леден на зимна вихрушка.
И гнездото ти в прах
ще се срине,ще пада, ще пада...
И ще зъзнеш сред смях-
гола,страшно сама-в листопада.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Lillie в Февруари 13, 2010, 05:22:02 pm

Мевлана Джелаледин Руми

Елате, елате всички, които и да сте
пътешественици, поклонници,
всички, които обичате раздялата - все едно.
Елате, даже когато сте престъпили
хиляди пъти своите клетви.
Нашият керван не означава отчаяние -
Елате и още веднъж елате.


***
Историята на любовта трябва да чуеш
от самата любов.
Защото тя е няма и говореща
едновременно.


***
Умът е неспособен да изрази Любовта.
Само самата Любов може да разкрие истината на Любовта
и какво означава да бъдеш любещ.
Пътят на нашите пророци е пътят на Истината.
Ако искаш да живееш, тогава умри в Любов;
умри в Любов, ако искаш да останеш жив.


***
Както кръжащите къдрици се вият на вълни по главата ми,
така се движа и извивам в свещен танц!
Танцувай, о сърце, бъди въртящ се вихрен кръг,
гори във пламъка - не е ли Той свещта?

***
Аз казах: "Твърд си като един от тях!"
"Знам, - отвърна той, -
че съм твърд за твоето най-добро,
не от озлобеност и омраза."
Всеки, който идва с гордото "Аз съм това",
удрям го през лицето.
Защото това е съкровищницата на любовта, о, глупако!,
това не е овчарник!
Избърши си очите и разгледай
портрета на сърцето."


***
Освободи се от Аза с един замах! Бъди като меч
без следа от меко желязо; бъди като стоманено огледало,
отстрани всичката ръжда с разкаяние.

***
Тази душа получава от душата знанието,
а не от книги, нито от говорене.
Ако знанието на тайните нараства от празнотата
на духа, тогава сърцето е осветено.

***
Довери се на Аллах,
но първо вържи колената на камилата си.

***
Умрях като минерал и станах растение;
умрях като растение и станах животно.
Умрях като животно и станах човек.
Защо тогава да се страхувам в смъртта да стана нищо?
При моята следваща смърт
ще създам крила и перушина като ангел;
после, понасяйки се по-високо -
нещо, което не можете да си представите -
ще стана ангел.


***
Този, който не знае и не знае, че не знае,
е глупак - избягвай го!
Този, който не знае и знае, че не знае,
е дете - поучи го!
Този, който знае и не знае, че знае,
спи - събуди го!
Но този, който знае и знае, че знае,
той е мъдрец - последвай го.

***
След всяко "О, Господи!", което изричаш,
стои едно хилядократно "Тук съм".

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Lillie в Февруари 13, 2010, 05:31:04 pm

Поезия
на Мевляна Джелаледин Руми

 
С пръсти устните си докосни

Целуни се от сърце.
Ако в Китай живееш
не поглеждай към Тибет или Монголия.
Ако Красивия да задържиш желаеш,
дръж себе си при себе си.
Щом Възлюбения искаш да целунеш,
с пръсти устните си докосни.
Красотата на всяка жена или мъж
е твоята красота.
Разрошената ти коса
често сянка хвърля върху този факт.
Художник идва да те нарисува,
но стои с отворена уста.
Тази красота от любовта ти е разкрита,
ала ще изчезнат всичките була,
ако само за момент твоята прикритост
пред щедростта ти се изправи и попита:
"Господине, кой си ти?"
В тоз момент
на Шамс лицето,
що живота ти променя,
удостоява те с
намигване.

 

Нощта на съюза

Това е нощта на съюза,
когато звездите се сипят
като ориз върху нас.
Небето се вълнува!
Луната-булка пристига!
Венера не може да спре да напява
нежните песни, които самата твори;
като славей напролет
опиянен от уханната роза.
Виж как Полярната звезда
не спира да гледа влюбено в Лъв.
Виж как Рибите надигат млечен прашец
от океанското дъно.
Юпитер язди на коня си към Сатурн и извиква:
“Старче, скачай зад мен!
Младостта е дошла!
Нека разнесем добрата новина!”
Марс мие своята кървава сабя,
и да гради се захваща
щедро даряващ живот като слънце.
Делвата на Водолея е препълнена с жива вода
и върху Девата щедро разлива.
Плеядите толкоз добри
не треперят от страх пред Везните
и защо Овена да бяга
изплашен от своята майка?
Когато от Луната стрелата на блясъка
прониза в сърцето Стрелеца,
той прекара нощта като Скорпион
страстно взрял се във нея.
На такъв фестивал не мисли - пожертвай Телеца
за да не ходиш с разкривена походка
в калта - като Рака.
Небесата са астролаб,
а реалността е Любовта;
вслушай се в това, което скрито е
във тези думи.
Шамси Табриз, на сутринта щом засияеш
тъмната нощ в ярък ден се превръща
единствено от светлината на лицето ти.

 

Жизнерадостност

Любовта отне всичките ми практики
и изпълни ме с поезия.
Опитах се тихичко да си повтарям:
Няма сила освен твоята,
но не можех,
трябваше да пляскам и да пея.
Аз бях уважаван, добродетелен, стабилен,
но кой би устоял
на този силен вятър
и да помни тез неща?
Планината съхранява ехото
дълбоко вътре в нея.
Така и аз гласа ти пазя.
Аз съм парче дърво хвърлено в твоя огън
и бързо в дим се претворило.
Щом видях те станах пуст.
Тази пустота,
по-красива от самото битие,
заличава битието.
Но все пак, когато битието дойде,
бори се и битие твори.
Небето синьо е.
Светът е сляп човек,
клечащ на пътя.
Но който зърне твоята пустота
вижда отвъд синьото и слепия човек.
Великата душа се крие,
като Исус или Мохамед,
движи се посред тълпата в град,
където от никой не е разпозната.
Да възхваляваш –
това е да възпяваш как някой
на пустотата се предава.
Да възхваляваш слънцето е
да възпяваш своите очи.
Възхвалата – Океанът,
това което казваме е кораб малък.
Така пътешествието ни продължава
в морето…
И кой знае накъде?
Да си носен от Океана
е най-големият късмет,
който може да се случи.
Това е събуждане изцяло.
Защо да тъгуваме, че сме били заспали?
Без значение е колко дълго
сме във несъзнателност живели.
Опиянени сме,
но нека вината си отиде.
Нека почувстваме движенията
на нежността около нас.
Усети движенията на нежността
около теб,
тази жизнерадостност.

 

Изгорял кебап

Неотдавна се възхищавах на вината,
сега скитам се в червения свят.
Неотдавна в огъня се взирах,
сега съм изгорял кебап.
Жаждата ме доведе до водата,
където отражението на луната
аз изпих.
Сега съм лъв, който гледа нависоко,
съвсем изгубен в любов
към това, което гледа.
Не задавайте въпроси за копнежа –
погледнете моето лице.
Душа опиянена, тяло от руини –
двете заедно седят безпомощни,
в кола разбита
и никой от тях
не знае как да я поправи.
А сърцето ми, бих казал,
прилича много на магаре
потънало в кална яма,
бори се и се окалва до уши.
Но чуйте ме:
Поне за миг не бъдете тъжни.
Чуйте как благословиите
сипят своите цветя
около вас.
Бог.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: abroad в Февруари 13, 2010, 05:50:32 pm

http://www.bukvite.bg

Стела Борисова Ташева

Раздел: Гражданска лирика   

Клише
 
I
Тя е на трийсет.
Даже трийсет и две.

Дълго черно палтенце,
хубави ръкавици.
Два пъти седмично
ходи на фитнес.
Тя е свободна
за духовно развитие.
Вечер, много чете
(за да не мисли).
Влюбва се често.
В (богати)
във екзотични мъже.
Женени още по често.

Тя е на трийсет
или трийсет и две.
Много изискана,
тиха и женствена,
със елегантни красиви ръце.
Ползва винаги
скъпа козметика.
Самочувствие-много добро
Има също високи претенции.
Тя не понася други жени
Независимо
колко годишни са.

Не е омъжена,
Не е само с един.
И очаква да бъде излъгана.

Иска да се омъжи.
Все още.


II
Тя е на трийсет.
Даже трийсет и две.

Нокти лакирани
в тъмночервено.
Небрежна.
Захабено лице и усмивка.
Практична.
Спи на пъстри завивки.
С наслада говори
за секс и мъже.
Шефа си мрази
съвсем откровено.

Тя е на трийсет.
Точно трийсет и две.
Работата си пренебрегва.
Нервна е.
Често крещи на мъжа си.
Дъщеря си
облича като нимфетка.

Над несемейните,
тя се надсмива.
Но и брака си счита
не съвсем сполучлив.
Няма време за
сложни диети...
И в очакване на момента,
в който само ще чисти
и готви
като баба на някой,
Търси смисъл и истина
в изневярата.

Иска да е омъжена.
Непременно.

III
И така ще е зле
и обратно е зле:
Няма правилен начин
да живееш в клише.
 
  © Стела Борисова Ташева Всички права запазени.
Публикувано: 2004-03-07
 

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 13, 2010, 07:49:48 pm

Цитат на: Lillie в Февруари 13, 2010, 01:02:26 pm

Цитат на: Небесна в Февруари 13, 2010, 11:14:58 am

Това е хороскопът на Владимир Висоцкий-доста нестандратна личност за времето си.

Как се сетихте за Висоцки при точно преминаване на Юпитер през Асцендента му.  :blink:

Защото там е моят Меркурий. Но не само това. Уран ще направи скоро съвпад с неговия Марс (където е и рождения ми Сатурн). Транзитният Меркурий е точно върху неговото рождено Слънце, а тр. Марс в опозиция.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Синухе в Февруари 13, 2010, 08:04:55 pm

Цитат на: Lillie в Февруари 13, 2010, 05:22:02 pm

Мевлана Джелаледин Руми

Този, който не знае и не знае, че не знае,
е глупак - избягвай го!
Този, който не знае и знае, че не знае,
е дете - поучи го!
Този, който знае и не знае, че знае,
спи - събуди го!
Но този, който знае и знае, че знае,
той е мъдрец - последвай го.

Това го има почти едно към едно в ДАО  :rolleyes:

Много са му хубави стиховете,а това просто създаде силен резонанс в мен  :blink:

Цитат на: Lillie в Февруари 13, 2010, 05:31:04 pm

Ако Красивия да задържиш желаеш,
дръж себе си при себе си.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Вещичка в Февруари 13, 2010, 08:06:33 pm

това е едно от любимите ми на Дамян Дамянов  :blink:

ПРИКАЗКА
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път!
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Вещичка в Февруари 13, 2010, 08:10:07 pm

Димчо Дебелянов
***
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. "Смях", г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Вещичка в Февруари 13, 2010, 08:11:44 pm

Никола Вапцаров



Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Февруари 13, 2010, 08:13:11 pm

Вещичка, Вапцаров и на мен ми е много на сърце! Благодаря!  :clap:  

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Вещичка в Февруари 13, 2010, 08:13:48 pm

Христо Смирненски

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

2. ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА

В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.
Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.
- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъга...
Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.
И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.
Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.
А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.
- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...
Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.
Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"
Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?
Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...
Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"
Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 13, 2010, 08:16:34 pm

А това стихотворение "Прощално" е много нежно и казва толкова много с малко думи.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Синухе в Февруари 13, 2010, 08:16:40 pm

Даршан Сингх

О, кажи на тъмнината на интелекта да моли за лудостта на любовта,
защото тази лудост е лъч Светлина и нищо друго, освен Светлина.


И малко по Нептун  :P

Само един бърз поглед на божествения Виночерпец е предизвикал преобразяване
-влизайки в неговата таверна,
старите аскети са преобразявани в юноши,
кипящи от живот.

Защо упрекват пияниците за техните копнеещи очи,
когато самото вино танцува тъй пленително в чашата?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: marygadje в Февруари 13, 2010, 08:53:24 pm

Утре е деня на любовта и ден за прошка!Прощавайки,ние отхвърляме омразата към другия и отключваме вратата към Любовта.
 
Ти и Аз - Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновна съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И тази тук една съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...
Дамян Дамянов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Asol в Февруари 13, 2010, 10:02:44 pm

 :blink:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Lillie в Февруари 13, 2010, 10:23:32 pm

* * *

Я, Своей Майей Себя проявляя,
Пеленаю тебя и ласкаю,
И шепчу тебе нежно: “Иди!
Ты — на Ладони. Не упади!

Мне ты доверься, тебя поведу,
Только не бойся: Я — рядом иду!
Ты Меня за руку крепко держи,
Слиться со Мною всегда ты спеши!

В Дом Мой не каждый может войти.
Но страхи оставь! Ты — на верном Пути!
В радости, грусти, тоске ли, тревоге —
Думай о Боге и помни о Боге!

Сердцем скажи: ЛЮБЛЮ я Тебя!
И в Сердце одно Мы сольёмся тогда.
Мы растворимся в Преме Моей.
Бег остановится суетных дней..."

* * *

Превод на английски:


By My maya Myself manifesting,

I swaddle you and caress,

And whisper to you gently: “Go!

You are — on My palm. Try not to fall!

 

Trust Me, I will lead you,

Just don’t be afraid: I go by your side!

Hold Me tight on My hand,

Always strive to merge with Me.

 

Not everyone can enter this Abode of Mine,

But cast off your fears! You are

on the right Way!

In pleasure or sorrow,

in anguish or anxiety —

Think of God and remember of God!

 

Say — I LOVE You! — with all your heart:

Then into one Heart shall we merge.

We shall dissolve in this Prema of Mine,

And days full of vanity will stop running…"

http://www.religiousbook.net/Lyrics/ (http://www.religiousbook.net/Lyrics/)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Vision в Февруари 14, 2010, 09:12:36 am

много харесвам как пише Елисавета Багряна, предполагам защото моето светоусещане прилича на нейното, поне така усещам от написаното:


*****
Стихии


Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?

 

Как ще спраш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

*****

Април


Слънчев сноп от прозореца влиза,

цветен сняг е земята покрил

като с брачна, данетелена риза -

дойде неусетно април.

 

Бог е мъдър и благ и прощава

всяка пролет на грешния свят.

А печлите сега опрашават

медоносния ябълков цвят.

 

Вечер лъха презморския вятър,

който всичките пъпки разви.

Аз обичам безумно и свято -

бог сърцето ми благослови.

 

Но е моята страст негасима

и безмълвен е жадния зов -

че той няма ни образ, ни име:

аз обичам самата любов.

 

*****

Interieur


Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,

ти говориш тъй топло и предано.

Вън завива виелица снежна.

Аз те слушам, далеко загледана.

 

Лъхат леки и странни парфюми

от цветята, над мене надвесени,

и напомнят самички, без думи,

ча са вчера от тебе донесени.

 

Ти така всеотдайно си верен,

ти си мой неотменно и всякога -

и прости моя смях преднамерен,

мойто женско лукавство понякога.

 

Че и аз като тебе обичам -

безнадеждно и смъртно увлечена,

и често напразно заричам

да не ида на среща уречена.

 

Но когато зачуя, че идеш,

сякаш рязко, внезапно събудена,

там, от другия вход, без да видиш,

аз избягвам - смутена, зачудена.

 

И отивам при него покорна,

сякаш в тъмна хипноза омаяна.

И се връщам разбита и морна,

унизена и горко разкаяна...

*****

///последните куплети са най- силни, направо ме разплакват///
имаше още едно, което завършва така:

''Ще те изпратя със прегръщане
кога те видя в пътя вгледан
все повече си мой и предан
при всяко свое ново връщане.''

но не мога да го намеря
*****
Вечната


Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно - дали Мария, или Анна е,

и все едно - да молите и плачене, -

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни -

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

 

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ше шепнат пак "Мария" или "Анна"

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите - на незримата.

*****

Съдба


През улиците здрачни, през къщите, стените,

през плачещия ромон на есенния ден,

през този град, погребан в желязо и гранити -

усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

 

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,

усещам ти рцете, протегнати насън,

усещам как се вслушваш за стъпките познати

и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

 

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат

и таглят мойта воля, ръце, нозе, очи.

И повече не мисля, и тръгвам, и не питам

в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

 

*****

на Дамян Дамянов:

Към себе си


Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез

 

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

 

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

 

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си -

единствено така ще го решиш!

*****

на Петя Дубарова:

Момчета


Внезапно разклонили мъжки вени

и вдигнали широки рамене,

красиви и все още несмутени

от тихо женско "да" и тежко "не",

 

превръщате с ръцете си изкусни

един велосипед във две крила.

Неволно ли докоснете ни с устни,

изчезвате. Не чакате "ела",

 

отново ваши стъпки се преплитат

със нежните ни стъпки по брега.

Пред нас животът, сочен като пита,

дъхти на мед, непипван досега.

 

А някъде и дене ме сънува,

жадува ме, прозрачна като мед,

във стихове ме търси и рисува

един усмихнат, влюбен в мен поет.

 

И счупя ли със свойта обич бяла

на детството си приказния храм,

аз своя път със неговия сляла,

най-светлата си песен ще създам!

*****

Посвещение


В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

*****

и още има, но стана много дълго :)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Divna в Февруари 14, 2010, 09:20:40 am

И понеже днес е най-влюбения ден за вас избрах най-любовното стихотворение в историята на българската литература.

Пейо Яворов
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

 
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
        ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
        не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
 (http://Пейо Яворов
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

 
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
        ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
        не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 14, 2010, 10:19:42 am

П Р О Ш К А

Аз нямам право никого да съдя
в човешкия житейски земен път,
дори да искам злото да пропъдя
с болка в себе си ще спра на кръстопът.

Ще се запитам, аз дали съм права
към хората, към техните дела,
дали това е пътят към разправа
или съм заблудена и греша .

Мили, Боже, дай ми силна вяра
себе си да променя дори,
да притеглям с нова мяра
грешките за хорските беди!

Ще си простим, тъй както сме сгрешили,
че сме осъдили една душа
и по човешка воля сме решили
да чака пред заключена врата!

Прости, (тъй както аз прощавам),
за думите изречени от моята уста!
Бъди свободен в мисли и дела
с прошката, която аз ти давам !

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: marygadje в Февруари 14, 2010, 12:00:54 pm

ВИНО И ЛЮБОВ, ПРАЗНИК НА ЛЮБОВ, ПРОШКА ОТ ЛЮБОВ.....

"Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш
на гладния - надежда,
на сития - копнеж,
на силния - неволя,
на слабия - кураж,
на веселия - милост,
на тъжния - мираж,
на скромния - посока,
на алчния - сърце,
на имащия - радост,
на можещия - цел,
на гордия - утеха,
на плахия - мечта,
на властника - боязън,
на роба - доброта.
Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому какво си дал." /Н. Захариева/

НАЙ  - ВИСШЕТО ПРОЯВЛЕНИЕ НА ЛЮБОВТА Е ПРОШКАТА!ПРОСТЕТЕ И НЕКА ДА ВИ БЪДЕ ПРОСТЕНО!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: strelicka в Февруари 14, 2010, 12:37:07 pm

Цитат на: Вещичка в Февруари 13, 2010, 08:11:44 pm

Никола Вапцаров



Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

единственото стихотворение,което знам и на английски, научих го заради учителката ни по английски , която много обичах :blink:хубав спомен за цял живот

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 14, 2010, 01:28:23 pm

МОЛИТВА НА БОЕЦА

Милостиви Боже,
прахосах дните си в планове за какво ли не.

Само това не бях предвидил.

Но в този момент,
се моля единствено да преживея
достойно следващите мигове.
........................................
За всичко, което е трябвало

да се помолим... а не сме,

за думите, които е трябвало

да изречем... а не сме ,

за делата, които е трябвало

да извършим... а не сме,

... те моля, Всевишни,

за прошка.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: abroad в Февруари 14, 2010, 01:47:26 pm

Заключваха ме - счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!

Петя Дубарова, 1978

ДА БЪДА ЗИМАТА
Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите - чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата -
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

Петя Дубарова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: lazarova в Февруари 14, 2010, 03:29:25 pm

Небесна, от къде идва всичко свързано със сцената при Висоцки? няма нищо в Лъв...верно, че не е бил по показността, а си е правил изкуството заради самото изкусвто ( за разлика от сегашните актьори, певци и т.н.), но все пак се чудя, защото не съм много наясно с много неща в астрологията.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 14, 2010, 04:21:36 pm

Цитат на: lazarova в Февруари 14, 2010, 03:29:25 pm

Небесна, от къде идва всичко свързано със сцената при Висоцки? няма нищо в Лъв...верно, че не е бил по показността, а си е правил изкуството заради самото изкусвто ( за разлика от сегашните актьори, певци и т.н.), но все пак се чудя, защото не съм много наясно с много неща в астрологията.

За него изкуството е било средството да изрази символично много неща, които са били забранени за казване в страната, в която е живял. Чрез творчеството си, той се е противопоставял на тогавашния режим. За сцената гледаме върха на 5-ти дом, намираме Рак тук, който се управлява от високо издигнатата Луна в Скорпион. Макар и в падение, Луната е хармонично аспектирана в голям воден тригон с управителите си - Марс и Плутон, което го прави боец (Марс) и изразител на волята на масите (Плутон).

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Февруари 14, 2010, 07:18:21 pm

Късна среща

Каква съдба след толкова години

събра ни в този душен ресторант?

Звънят нелепо чаши и чинии,

гнети, пропукан, ниският таван.

 

Оркестърът гърми. И полилеят

се клати застрашително над нас!

Не мога аз щастливо да се смея

и с другите да пея с весел глас.

 

И ти, която някога обичах

с такава нежност, болка и тъга

и щастие единствено наричах,

усмихваш се отсреща ми сега.

 

Аз бавно вдигам чашата и пия:

спокоен, безразличен и студен.

Но как от теб, но как от теб да скрия

пожара, незатихнал още в мен?

 

Но как да заповядам да не бие

тъй силно неспокойното сърце?

Аз пак наливам чашата -  и пия…

Треперят леко моите ръце.

 

Защо тъй нежно грее твоят поглед?

Защо сълза в очите ти блести?

Нима неповторимата ни пролет

да възкресиш, да върнеш искаш ти?

 

Нима ти имаш сили да изровиш,

да съживиш мъртвеца във пръстта?

…Повярвал бих, повярвал бих отново

и в хората, и в теб, и в любовта,

 

ако сега, ей тук, пред всички други,

пред техните учудени лица,

пред погледа уплашен на съпруга,

пред погледа на твоите деца,



внезапно като в приказка прекрасна,

като в чудесен, фантастичен сън

целунеш ме задъхано и страстно

и тръгнеш с мен – в нощта,

                       в дъжда – навън.

 

* * * *
Колко трудно е да се убие

любовта, в сърцето корен впила?

Гледаш, неочаквано тя крие

несломима, страшна сила!

 

Колко лесно е да се убие

любовта, в сърцето корен впила?

Дума само, поглед може би й

стига -  да я видиш мъртва, мила…

 

*  *
 

Не ме лъжи, че си щастлива!

Кому е нужно туй сега!

Под маска весела не скривай

неугасимата тъга!

 

Не ме лъжи! Ти тайно плачеш:

аз скръб в очите ти съзрях!

Какво ли твойте думи значат?

Какво – фалшивият ти смях?

 

* * * * **
Не срещнах аз голямата любов!

А чаках я – и търсех непрестанно…

Не се откликна тя на моя зов,

над мен не грейна нейното сияние.

 

Пресичаха миражи моя път,

отровиха сърцето ми измами!

боли ме, че годините вървят,

че вече отминава младостта ми…

 

Тя може би е някъде край мен!

Тя може би зад сто моря блуждае.

Нима тъй ще умра, неозарен,

без любовта голяма да узная?

 

давид овадия! каквото и да кажем за неговото творчество ще бъде малко!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Иво в Февруари 14, 2010, 10:34:45 pm

                   Колко си хубава!...

На М.К.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
 
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
 
Х.ФОТЕВ :kissd:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Иво в Февруари 14, 2010, 10:37:18 pm

                        Морето!...

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
(Как ми тежаха дрехите - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз ще живея с теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо. Може би единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите... В най-мътните ми спомени.
Как въздухът изгаряше хрилете ми,
и перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море - и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми
и се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си -
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта - и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци - в отчаяние
те гледаха - голямото събитие
в живота ни и може би единствено...
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи - кончета,
актинии съзвездия и гларси...
На пясъците - пеещата струя
на бившите скали... Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра за да живея аз -
сълза съм аз
от скулите ти - тръгнала към устните.
 
Х.ФОТЕВ :88:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Иво в Февруари 15, 2010, 04:01:59 pm

                Сонетите на Уилям Шекспир



Сонет № 38
На Музата ми как да липсват теми?
Ти дишаш и в стиха ми си излял
субстанция за хиляди поеми,
която осквернил би листът бял.
На себе си благодари, щом нещо
достойно в мен за четене съзреш.
Дори глупакът би римувал вещо,
щом ти му озариш ума невеж.
Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.
Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта.


Сонет № 39
Но как да те възпея аз не знам.
Нали си всичко най-достойно в мен.
Не зная аз кого възпявам сам
във тоя стих, на тебе посветен.
Да бъдем две различни същества,
с отделна обич, чувства и мечти.
Така ще имаш в моя стих това,
което заслужаваш само ти.
Раздялата е тежък гнет за нас.
Но често в часове на самота


Сонет № 40.
Любов, вземи ми всичките любови
и по-богата ли си отсъди
с по-истински, любов, любови нови
от любовта ми, дадена преди?
Щом от любов приемаш любовта ми,
че я използваш кой ще те вини?
Винил те бих, че себе си измами,
с това, що своенравно отклони.
Грабежът ти, крадецо мил, простен е,
макар че ме лиши от бедността.
Че от омразата по-силно стене,
отколкото от обич любовта.
Красива лъст, и злото те краси!
Убиваш ме със злост, но зло не си.



Сонет № 43

Насън те гледам с гаснещи очи.
Със буден поглед търся, не намирам.
Но мрака в него грее от лъчи,
когато нощем аз във теб се взирам.
Щом сянката ти пръска тоя мрак
и той за мене, слепия редее,
то как чудесно нежния ти зрак
при пълна светлина ще го огрее.
Щастлив ще бъда в този светъл ден,
когато видя наяве и живо
лика ти, който всяка нощ над мен
светлее в тъмнината колебливо.

Денят без теб е като нощ за мен.
И ти нощта превръщаш в ярък ден.


Сонет № 44
Да беше мисъл мудната ми плът,
не би ме разстоянието спряло.
Изминало би тежкия си път
до тебе мигновено мойто тяло.
И с радост бих стоял накрай света,
от тебе с бездна отделен тогава.
Вода и пръст прескача мисълта,
намисли ли си де да пребивава.
Но мисълта, че мисъл не, а тлен
е тежкото ми тяло, ме убива.
Щом от вода и пръст съм сътворен,
на времето в пътеката горчива
ще крача, от водата и пръстта,
попил сълзи, емблеми на скръбта.

 




Сонет № 47
Сърцето ми със взора сключи мир и
с услуги всеки другия теши.
Щом взорът ми очите ти подири,
въздишка щом сърцето ми души,
със образа ти взорът ми пирува,
сърцето с пир рисуван усладил,
а на сърцето взорът пък гостува,
любовни мисли с него споделил.
Така във образ или в любовта ми,
макар далече, винаги си с мен.
Нали не би надбягал мисълта ми?
Пък аз на нея, тя на теб е в плен.
Заспи ли тя, ликът ти пак услажда
сърце и взор в любовната им жажда.




Сонет № 48.

Колко грижовно, щом поех на път,
скрих зад прегради и вещта най-дребна,
та чужди да не я употребят,
преди на мен да стане пак потребна.
А теб, от всеки мой брилянт по-скъп,
теб, грижа, дето ми изпълва дните,
утеха моя, днес най-силна скръб,
тебе оставих плячка на крадците
и не те скрих зад никоя врата,
освен там, дето зная, че те има:
В най- тайното ковчеже на гръдта
излизаш-влизаш през врата незрима.
Уви, и там такава плячка мила
самата праведност би изкушила.


Сонет № 49
Във този ден, когато видиш ти
последния ми дребен недостатък,
когато любовта ти отлети
и бъдеш с мен безмилостен и кратък,
когато вместо с влюбени очи
ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,
любов във тебе няма да личи,
а само хлад и скрита неприязън.
Но като знам във този черен ден,
че аз за теб не бях достоен, тая
ръка в закана към самия мен
ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.
Не съм заслужил твоята любов.


Сонет № 50

О колко тъжно следвам своя път,
че всичките ми пропилени сили
едничкия покой ще донесат
да кажа: “С теб делят ни много мили.”
И конят ми под мене стъпва вял,
понесъл с мен товара на тъгата.
Той сякаш по инстинкт е проумял:
ездачът не харесва май ездата.
Не го раздвижва кървавата шпора,
която вбивам в хълбока вбесен,
а в отговор простенва от умора,
по-остра шпора впивайки във мен.
Че стонът му ми спомня моя ад:
пред мен скръбта е, радостта - отзад.



Сонет № 53

Кое е веществото, що гради те,
та с теб се движат сенки милион?
Едничка сянка ходи по петите
на всекиго, ти раждаш милион.
Адонис опиши- та той е сянка
и копие на твойта красота!
И на Елена дивната осанка
рисува теб в костюм от древността.
Виж пролетта и есента узряла.
Как твойта хубост в първата личи!
Във другата е щедростта ти цяла
и радва с форми хорските очи.
Във всяка външна хубост имаш дял,
но верността на друг не си предал.


Сонет № 56

Пак мощ сбери, любов, срещу мълвата,
че по си равнодущна от лъстта,
която днес е сита от храната,
а утре е със зейнала уста.
Така и ти, любов, пълни си взора,
докато не примигаш от любов,
а утре пак засищай без умора
със грейнали очи глада си нов.
Покоят ти да бъде океана,
брега оставил, дето всеки ден
пристъпват двама влюбени сред пяна
и гледат как се връща уморен.
Или да е във зимен ден мечта
за новия триумф на пролетта.



Сонет № 57
Твой роб съм и единствено живея
броейки страстните ти часове
и нямам ценно време да пилея,
нито дела, щом друг ме позове.
Гневът ми часовете не залива,
щом циферблата следвам със тъга,
и не наричам липсата горчива,
щом се сбогуваш с верния слуга.
Не пита даже мисълта горката
къде и по какви дела си днес,
а като роб унил седи и смята
какви щастливци с теб са там онез.
Тъй глупава е любовта, че на
каквото сториш, все си без вина.



Сонет № 59
Щом няма нищо ново и било е
всичко преди, как лъже се умът
и в напъни да каже нещо свое
дете родено ражда втори път.
Да можех слънцето назад да върна
с петстотин обиколки на света
и образа ти в древен стих да зърна -
нали застива в букви мъдростта -
и тъй да видя древните похвали
за тоя храм, от бога сътворен
по-точно ли в слова са го предали
или го славят точно като мен.
О, хвалели са, сигурен съм аз
по-недостойни теми с двойна страст.



Сонет № 61

Но ти ли пращаш всяка нощ това
лице да бди над моите ресници?
И бдиш без сън над моята глава,
и будиш дълго моите зеници?
Душата ти ли идва на лъчи
в потайните ми мисли и желания
в лъжа и ленност да ме уличи
и да измери моите деяния?
Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.




Сонет № 63

Срещу деня, когато като мен
не издържиш това жестоко бреме
и умре по нещо в тебе всеки ден,
и вае бръчки гибелното време,
когато твоя радостен живот
над бездните завърши своя полет
и мрак обземе слънчевия свод,
и тръпне в хлад ограбената пролет,
срещу Деня от днес воювам аз,
за да не би с косата си тогава
да те пожъне като тревен клас
от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,
със моя чер писец въоръжен.


Сонет № 64

Когато гледам как с един замах
руши света това свирепо време,
как горди кули стават пух и прах
и бронза мре под неговото бреме
и как завзема с дни и часове
крайбрежията кипналата пяна,
и сушата протяга брегове
и граби свойта дан от океана,
и как през този кръговрат от дни
и царствата не траят дълго време,
разбирам аз, че всичко се мени
и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт. Тъгувам аз безкрайно.
И щастието ми е тъй нетрайно.

Сонет № 66

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.


Сонет № 67

Защо и той живее в този грях?
Дали за да му бъде оправдание?
Но как така? Нима не го е страх
в пороците да влага обаяние?
Защо ли грабят мъртвите цветя
на бузите му живите творения?
Защо ли търси тази грозота
фалшиви рози, мъртви украшения.
Защо ли го роди под този свод
природата, която няма сили
и в другите да влее нов живот,
а черпи кръв от неговите жили?

Роди го, за да знае този свят
защо е нищ и как е бил богат.


 :clap: :clap: Амиии то нема нужда от коментар ;)Квото и да пиша,ще бъде малко или излишно :kissd: :kissd:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Февруари 15, 2010, 04:15:25 pm

евтим евтимов!



http://www.slovo.bg/old/evtimov/vyzrast.htm

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Февруари 15, 2010, 04:20:47 pm

(http://www.slovo.bg/old/evtimov/preztoya.htm)


отново евтим евтимов!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nebesna в Февруари 16, 2010, 09:55:55 am

Очите ми ме молеха да спра да гледам, очите ми твърдяха че съм луда ... луда за да ги карам да се взират и да те търсят там където отдавна не си и няма да те има !

Очита ми ми казваха че са те виждали и друг път, очите ми познават много преди мен и знаят как бързо се променяш и изчезваш и няма смисъл насила да ги карам да търсят в теб това което нямаш и което щях да видя ...

Когато ги затворих беше късно, защото те бях допуснала вътре в себе си ... и всичките ми думи и желания бяха приели формата на твоите движения !!!

Сега докато те изтръгвам от сърцето си си мисля - не е ли смешно това, че докато гледах с отворени очи не забелязвах нещо и трябваше да ги затворя за да видя !...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:27:53 am

ЗИМНО ПРЕМИНАВАНЕ

Ще прекося
града
нощта
плача и зимата

и ще се скрия в думичката детство
така ухае тук
на бархетната нощница на баба
на ябълки и орехи и дюли
на сън и чиста радост
на липов чай
на грижа
на топлина и сигурност
ухае

През детството напряко ще премина зимата

Дора Господинова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:31:52 am

КРАСАВИЦИТЕ НА НОЩТА

Има цветя,
които цъфтят
едва през нощта.
Щом всички заспят,
обръщат глава към Луната
и се усмихват
на тишината в себе си.

От лунното светло
спектъра слънчев извличат,
в нощта покрай тях
на слънца заприличват.

Красавиците на нощта
са ги нарекли.
Откъсват се по тъмно.
Повяхват на разсъмване.

***

НЕЗАБРАВЕНА ПЕСЕН

От девет далечни, далечни гори
и от още толкова бурни морета
в живота ми още горчи,
още звучи песен,
от тебе подета.

Днес случайно в ефира я чух.
Застенаха всички дървета във мен,
с тътен глух се разляха моретата
и ме грабнаха в плен…
както някога.

Зад девет далечни гори и морета
погребахме нашите срещи,
но песента от тебе подета,
скита до днес по света,
без теб, безутешна.

***

НА РАЗСЪМВАНЕ

Неразсъмнало още –
разчуруликват се птичките;
пробужда се бавно денят,
а заедно с него и всичките
шумове на града.

Автомобилна врата се захлопва –
моторът дълго се дави;
нужни са няколко опита
докато най-сетне запали.

Засвистяват коли,
сякаш пришпорени,
по шосето до блока наблизо.
Вдигат съседите щорите.
В ритъм работен се влиза.

Птичата песен само заглъхва…
За нея се губи слух през деня…
От шумове градски облъхнат,
забравя човек песента от съня
на разсъмване.

Румена Коларова - Шиндлер

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:36:32 am

ДЪЛГО БЯХА СМУТЕНИ ПТИЦИТЕ

Дълго бяха смутени птиците
От нежността ти
Блъскаха се в утрото
С крясъци
И оставяха кървави спомени.
Събудена в изгрев
разстилах тяло
сред изкълвано синьо –
без да зная че до небето съм била така близо.
Обличах се,
и бавно
слизах по стълбите от таванската стая.
И отварях вратите
На долните стаи,
където спяха жените ти –непомилвани в мрака.
И отварях очите им
И докосвах телата им.
… ………………………………………….
На двора тихо зрееше крушата.

А ти беше вятър…

Нели Методиева

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:39:11 am

ПОГРЕШНО

Живея погрешно.
Мисля погрешно.
Погрешно разбирам света,
в грешни посоки поемам.
Погрешно се моля,
погрешно се кая.
Погрешно избрания
грешно обичам.

Евелина Ламбрева
 
***


НОЩ

I

Както кучето утихва – моята
нощ ляга в краката ми –
рунтав въздух с настръхнали светли
прашинки.
Утре знам – добрият ден ще ме изтупа
и никакви страшни мечти
не ще ме накачат.

II

Между мен и теб са магистралите
на ангелите.
Чувам мощните им криле в
каменния подвиг на дърветата.
Дали някога пак ще те видя?

Бялото трептене на звездите се усилва.

III

Повеждат пламъците играта на ръцете ти.
Пада върлината на горящ сън.
Нощ е още, а всички къщи подпалихме.
Ще ми се да помириша една роза,
да върна хлада на устните.
Тъмни гласове бълбукат в ниското.
Само реката сигурно е студена.


Екатерина Григорова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:41:24 am

ти знаеш ли къде е
дядовата къща

там лятото зимува
и птиците се раждат
сред дъх на пресни гъби
и мирис на сено

там времето е старо
и тихичко накуцва
водата е от извор
и засища

а къщата е бяла
като баба

Милена Михайлова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:45:49 am

Един ден няма да ме има.

И не това е страшното.

Един ден може да съм щастлива,

но просто да го пропусна.

Един ден може да съм наказана

Този ден може да е дълъг –

сто години и повече…

Един ден може да съм невинна

За всички хорски беди и нещастия

Невинна до доказване на обратното…

Един ден ще чуя присъдата и

тогава ще спра да плача.

Сега не мога.

Мария Станкова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Diyana в Февруари 16, 2010, 10:52:27 am

ПИПЕРЕНИ ПЛАНТАЦИИ

събличам дрехите
събличам кожата
остават само плът
и възли страст
и безразличие
тъга от невъзможното оттласкване
страхът от свобода
от заминаване

сега съм уморена да обичам
сега съм жълта къто изгрева
защото
не искам да ме докосват необичащи...

сърцето ми е дълъг път
така гостоприемно за мълчания
с тръстиките израства
срещу лулата с опиум до твърдата възглавница

очите ми се издължават
за да посрещат дъжд

сега и тук
избирам да съм празна
като поле
в което подправките замайват хоризонта
със дъх на анасон и пачули

привързвам на въже далечното си детство -
единствения миг когато съм била щастлива

отпускам го по вятъра

изпращам го за да ме събере
от всички краища по този свят
в които ме е нямало


СТАНИСЛАВА СТАНОЕВА

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Иво в Февруари 18, 2010, 05:39:38 am

Край брега

Подгонва вятърът вълните,
уплашени те хукват към брега,
зад облаци показват се звездите
и слушат на морето песента.

От песента излизаш ти
и тръгваш по брега,
Бягаща вълна бърза да отмие
твоята следа
От раковината ли ти роди се
или от миналите дни?
Взех пръчка, в пясъка написах
"О спомен мил, къде си ти?"
Защо остави образа си в мене
след стъпките последни по брега?
Ти трябваше и него да си вземеш!
Не искам спомени, тъга...


Не плача

Смяташ, че можеш да тръгнеш сега.
Хайде отивай! Няма да плача.
Няма да плувам в дълбока тъга,
няма да викам след тебе "Почакай!".

Животът върви си със теб и без теб
Сълзи и сополи няма да бърша
И туй че съм някакъв смотан поет
Не значи, че аз от любов ще се свърша.

Отивай! Не искам тая тъга
и тая измислена твоя вселена.
Знам вече, че всичко е само лъжа,
че ти си била само буца студена.


Истината

Истината казваш ли,
когато тя ще нарани?
Да бъдем честни можем ли,
със риск, че от това боли?

По-тежко е да разбера,
че бил съм лъган с нежни думи.
Аз грешка мога да простя,
лъжата ще е помежду ни.


   
   
Тръгвам си

Тръгвам. И не ще се върна
дори и да ме молиш ти.
Мраморния път във кал превърна,
разкопавайки го със лъжи.

Аз не мога вече да те любя
и без тебе няма да умра
нищо от раздялата не губя.
Губя само свойта самота.

Да. Самотен бях, но ти не знаеш.
че със теб бях толкоз много сам...
Мислеше, че можеш да играеш.
Зная, нямаш чувства. Нито грам.

Тръгвам си. И няма да се върна.
Няма да пророня и сълза.
Дори за сбогом без да се обърна,
оставям този път и теб сама.



Въпроси

Какво се случи с любовта,
събрала двама под звездите?
Кога изчезна радостта,
която грееше в очите?
Къде остана нежността
която пълнеше ни дните?

Сега е само самота,
горяща от мечти разбити.

     

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: abroad в Февруари 19, 2010, 07:01:05 pm

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...

Камелия Кондова Всички права запазени.
Публикувано: 2001-06-04

http://www.bukvite.bg/

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: priya в Октомври 20, 2010, 01:26:28 am

.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Октомври 21, 2010, 10:54:27 pm

Димитър Данаилов


РЕТРО

Прозорче. Под него трендафил цъфти.
Прозорче на старата къща.
Понякога в детските спомени ти
поровиш и там се завръщаш.

Пак сядаш до него и гледаш на юг
към родните сини Родопи.
И сякаш излитат мечтите оттук
с крилете на вятъра топъл.

Забравяш, че ти си бедняшко дете,
че глад е във гърлото вкопчен.
Забравяш, че твоят другар ти отне
последното содено топче.

И мисли-глухарчета тръгват на път
по волната шир на небето.
И сините хребети бързо растат
пред жадния взор на детето.

И с трепет навлизаш в усойни места,
където денят се изгубва.
Разковниче търсиш – да стане света
за хората топъл и хубав.

И още го търсиш, че още злини
притискат сърцето ти в мрака.
Но детско гласче все у тебе звъни:
“Прозорчето още те чака!”



ЕСЕННИ МИНЗУХАРИ

Обичах тия пламъчета сини,
обичах ги от детските си дни.
А може би и днес –
това не зная.

Те същите са,
както и тогава.
Те пак са нежносини,
пак трептят
под есенния дъжд
и не угасват…
А няма живи стръкчета край тях!

Обичах ги,
но те били отровни –
туй скоро от един овчар узнах.
Не исках да повярвам на овчаря,
макар да знаех, че не лъже той.

Отровни!
А защо са тъй красиви
и сини като сините очи
на първата любов,
която още
дълбоко във сърцето се таи?

…Момичето дойде и си отиде –
момичето със сините очи –
обичах ги,
но те били отровни –
туй скоро от сърцето си узнах.
Не исках да повярвам на сърцето,
макар да знаех, че не лъже то.
Обичах есенните минзухари,
обичах ги от детските си дни,
когато за отровата не знаех.


ЗАМРЪЗНАЛА ПТИЦА

Намерих замръзнала птица в снега.
Нечакана мъка повея от нея.
Довчера летяла и пяла – сега
крилцата отпуснати смъртно сивеят.

Напразно я сложих на моята длан,
напразно задишах в телцето й нежно
с наивна надежда живот да й дам –
крилцата висяха все тъй безнадеждно…


 

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Октомври 21, 2010, 11:00:54 pm

В ПЪЛНОЛУНИЕ

Зад прозореца тайно наднича,
във очакване, пълна луна.
Ти си моето лунно момиче.
Тази нощ ще е само една.

Преоткриваме себе си мълком,
с всяка ласка, родена в нощта.
А луната ни гледа отвънка,
жадна все да лови чудеса.

Пак си казваме думи банални,
без да търсим истина в тях,
а пък те се превръщат във птици
и кълват от душите ни смях.

Утре пак ще изглеждаме чужди.
Може би, тази нощ е мечта.
Може би, ние с тебе сме луди
или луда е само нощта.

Румен Ченков



Как те обичам
Румяна Симова

Обичам те навъпреки, напротив.
Обичам те напук и на инат.
Бих споделила с теб живота си,
ала не мога. Няма как.
Харесвам начина, по който ти се движиш.
Харесвам строгия ти силует.
Очите, устните ти, крайниците жилави.
Харесвам те със всичките си пет,
изострени до крайност сетива.
И начинът , по който се усмихваш
ме кара да забравя за това,
че нас не ни обвързва нищо,
че имаш дом и влюбена съпруга...
че аз съм другата жена,
че винаги ще бъда другата.
Със всичките си сетива
обичам те навъпреки, напротив,
обичам те напук и на инат.
Бих споделила с теб живота си,
но късно е и няма как.


ПОСЛЕСЛОВ В СКОБИ

Аз към теб не вървях векове.
Аз към тебе се сривах епохи.
Пих и пях с галактически ветрове.
И живях – междузвезден пройдоха.
Днес редя своя тих послеслов.
Ако искаш, тури го във скоби –
разпилях се – във свят без любов
бях светулка, родена за обич.
Не живот – беше звездна война.
Вече всичко изгубих – и зная –
моят сетен фотон светлина
е за тебе, Жена от безкрая!

Валери Станков



ТОВА БЕЗКРАЙНО ЧАКАНЕ НА НЕЩО…

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки…
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

Яна Кременска


ПИСМО

Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
– ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им, че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш…
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на “ВХОД” е “ИЗХОД”.
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни – измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.

Яна Кременска
 

***

И вече няма да говоря!
Ще преживявам мълчешком:
и истината си – и спора,
и своя път – и своя дом.

Съвети няма да поискам –
съвети няма да ви дам.
Разумно ще поема риска
да си разказвам всичко сам.

Очаквате да полудея?
Наричате ме егоист,
защото вече не живея
единствено над своя лист?…

А кой ли друг ще ми помогне –
пред маските на низостта
да бъда силен!… И – спокоен,
да ви наказвам с доброта.

Емил Симеонов


***

Не го хулете: “Самохвалко!”
“Натрапник!” И – “егоцентрик!”…
Та той не ви обижда – жалко
за вашия хаплив език.

Не се гневете – той говори,
мълчал при други досега…
Това, че вас е взел за хора,
е само повод за тъга.

Емил Симеонов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Октомври 21, 2010, 11:14:10 pm

Писмо От Спящата Красавица
Румяна Симова

до Принца На Приказките
от Спящата Красавица В Реала


Принце,

Понеже вече не живеея в приказка,
а в грозната картинка на Реала,
понеже конят ти си потроши копитата,
а аз се скъсах да се правя на заспала,
понеже ти целуна всичките красавици,
които ти се мярнаха по пътя,
(освен по пътя - и по магистралите)
Понеже ... и заспала не съм тъпа.

Та, Принце,

няма смисъл да пристигаш.
Омъжих се за брата на коняря,
Той е ковач. На щастие. Не лигльо.
И с чужди приказки не разговаря.
Не си помисляй да си точиш меча.
Ковач е той – не му е рядка плетката.
Отдавна приказката свърши вече.
За теб ми дреме само на жилетката.

Подпис:
Спящата Красавица


Дамян Дамянов - Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж-
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона” от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият й гнетий и талант
е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст-
пръст, в която ний ще легнем с тебе ...



Когато бях трева


Предимството да си трева -
да разговаряш тихо с Бога;
да нямаш тяло и глава,
да нямаш болка и тревога
и вместо грешните слова:
"Аз всичко знам и всичко мога!"
да търсиш смисъла в това -
разтеж, разтеж до изнемога!

Удобството трева да си...,
да пиеш ласките дъждовни,
да вплиташ своите коси
в утробата на земя вековна;
света навред да прекосиш
далеч от граници лъжовни,
настъпването да простиш -
да го превърнеш в зов любовен.

Да си трева е кръст жесток! -
да те косят, а ти да страдаш
и в знак на обич твоят Бог
да те залъже със награда -
побъркан самозван пророк
да се провикне изненадан:
"Какъв килим - зелен, дълбок!
Пратете кравите веднага!"

Из книгата на

Ана Боянова - "Музика за глухи"


Петя Дубарова
Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!




БЕЗ ЛЮБОВ

Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nessus в Октомври 22, 2010, 03:23:38 am

Малко поезия и от мен :blink:

Родих се Слънце

Родих се Слънце в слънчев ден,
с капки дъжд в очите посадени.
В тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.

Мигрирала съм тук от вечността
с чезнещ поглед по безкрая,
с прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.

Родих се Слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.

Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
с разпилени от мечти коси.

Родена от взрива на пустотата,
в мен живее мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.

Безмълвно

Безмълвна нощ в прегръдка тиха,
на всеотдайна обич ни обрича.
Заспали чувства, нощта е будна,
звездите често името ти сричат.

Догарям в образа на споделена жажда
и търся себе си в огледало от стената.
Нима съм аз в разкривената ти сянка,
или в ежедневието ти днес се вдлъбнах?

Нима си ти в новата си дреха,
прикрила наранената ти гордост?
Захвърлил овехтелите доспехи,
които кърпеше с нишки честност.

Нима съм аз в натруфената рокля,
с тонове червило по душата?
Парчета плат прикриват голотата,
на длани които само тебе търсят.

Безмълвно сричам заклинание за вяра.
Безмълвно вярвам, че с любов се оцелява.
Разпилените ни чувства се привличат,
като сатен парчета от образа на огледало.

Като сълзата паднала от теб с моя образ,
през радостта на сбъдната молитва.
Облечени в скъпи дрехи на самотност,
обречени до края да се търсят и обичат.

С обич вплетени са часовете светли,
в съмнения убита е неизживяна радост.
Времето се мери с ударите на сърцето,
белязани с любов годините броят се.

Petia-Paty - Петя Данаилова
http://petia-paty.blogspot.com/

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Ноември 18, 2010, 07:12:40 pm

РОБЪРТ БЪРНС

Девойката, която ми постла легло

По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през ноща ми даде тя.

Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Ноември 18, 2010, 07:18:51 pm

Червено вино снощи пих

и капка не остана,

горещо чело снощи крих

в къдриците на Ана.

 
Дори беднякът изнурен,                   (http://m.sibir.bg/uploads_bg/blog/0158326/img_158326_199316_b.jpg?)

познал небесната манна,

не е по-радостен от мен

в прегръдките на Ана.


Царе, делете си света

от Инд, та до Савана!

На мен ми дайте хубостта

и кротостта на Ана.

 
Не искам друга, та дори

и щерка на султана,

по устните ми щом гори

целувката на Ана.

 
Върви си, дневна светлина!

Ти, мършава Диана,

скрий тази блеснала луна,

че ще срещам Ана!

 
Катранена и тъй добра,

ела ти, нощ желана!

Донес ми ангелски пера

–        да пиша все за Ана!

 
Властта и черквата крещят,

крещят какъв ще стана.

По дяволите да вървят,

а аз – при мойта Ана!

 
Пред някой чародей сега

да можех да застана

и да поискам три неща –

то първото е Анна!…

 
Превод – Цветан Стоянов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Марая в Ноември 18, 2010, 10:40:56 pm

СЪНИ,
за теб!

Морето само живите обича...

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

ХРИСТО ФОТЕВ

(http://bultur.com/images/20080611120742_442_1.jpg)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Nessus в Ноември 23, 2010, 10:43:09 pm

За вас прекрасни дами!
Един вълнуващ и страхотен стих :wub:

Монолог на една циничка
от Румяна Йорданова Симова

Дете ще имам... Грешка или не,
ще го родя - напук на възрастта си.
И ако ще от Дявола да е...
Какво от туй?... Ще наследи баща си...
Защото - как ще разберем добро,
когато злото вземе, та изчезне?...
Светът ще се побърка от любов,
направо казано - ще се разглези...
Балансът във човешките ни гени
ще бъде нарушен без тъмнината....
Живее зрЪнце крехко в мене,
довяно от случаен нощен вятър...

Дете ще имам... И от Бог да е -
ще го родя... Напук на Сатаната.
Да види той, че Божите ръце
умеят мъж да ваят от жената...
И, че Божествената Светлина
не е сладникаво писание...
Ще върна Младенеца на Света.
Дано не го накажат със страдание....

Ще имам син... За зло или добро...
Ще го родя! Не може да е грешка...
Навивам прежда в шарено кълбо,
плета за Него първа дрешка.

 :88:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 03:59:43 am

Животът скрит е в дребните неща

В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта,
с човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.
В стремеж да запазиш своя дух
свободен в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите, непринудено родени.
Най-истински са дребните неща
и те оставят спомени след време.

БИСЕРКА КАМЕНОВА

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 04:03:47 am

ЛЕРМОНТОВ ( 1814 - 1841 )

Просяк

До стария черковен зид

стоеше, просещ подаяние,

един бедняк почти убит

от глад и жажда, и страдание.

За хляб той молеше едвам

и скръбно гледаше тълпата,

но някой мина и без срам

му пусна камък във ръката.

Тъй аз те молих за любов

с тъга и със сълзи горчиви.

Тъй ти излъга моя зов

и чувствата ми най-красиви.

Превод Петър Велчев

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 04:06:01 am

.......
Искам с някого да помълча,
да повярвам в спрелите му стъпки,
да усещам нечия душа
как до моята седи на пътя.
Да позъзнем тихо във нощта,
мълком да се наговорим.
С въгленче от есента
под луната да си стъкнем огън.
Искам с някого да помълча.....

(неизвестен автор)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 04:07:23 am

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

Евтим Евтимов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 04:08:46 am

ЛЯТНА ВЕЧЕР

Вървя по уличката тъмна

и вдишвам нощната прохлада.

В душата ми звучи ноктюрно -

щурците го творят с наслада.


А звездните фенери горе

люлеят се във транс небесен.

Луната мило им говори,

унесена в космична песен...



Потрепват сетивата в мрака,

попиват лятната омая...

Отлита лятото, не чака,

а накъде - това не зная!...


Вървя по уличката тъмна

и чувам леко шумолене...

Приисква ми се да се гмурна

във ЛЯТОТО и то - във мене!


ATANAS DIMITROV

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Ноември 24, 2010, 04:22:09 am

Лудост

Целувам те така непредпазливо
на булеварда в слънчевия ден.
Жените те поглеждат завистливо,
мъжете завистливо гледат мен.
Как искат да са дръзки, а не могат -
за тях това е нерешим проблем.
И ти ми казваш тихо и с тревога,
че вече полудяваме съвсем.
Сега е пълна с пъстри пеперуди
нахалната ми, рошава глава.
И ако с теб наистина сме луди
каква прекрасна лудост е това.


Божидар Томов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Декември 23, 2010, 11:19:12 pm

ПЕСЕН ЗА ДОБРОТО

 Недялко Йорданов  


Когато си беден , когато си слаб
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде кой както свари,
препъва те с крак и ти удря шамари-
недей се отчайва, недей се навежда
не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто

Какво е охолство, какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига
кажи си на ум кротко думата стига
и вярвай че пак ще спечели двубоя
със лошите мисли усмивката твоя

Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто.

http://www.youtube.com/watch?v=SmvdZ_TIBbY&feature=related

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Януари 27, 2011, 07:20:36 pm

Скочи из свойта зима ти!
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си, расти
зелено и до болка бяло!

Расти не утре, а сега!
В снега с атаки поривисти.
Вдигни ме строго над снега
с тризъбеца на свойте листи!

Преди най-първата трева,
в часа на тая зима дива,
учи ме как леда с глава
сияйно нежно се разбива.

Единствено - расти сега!
Сега вдигни се ти веднага!
Ти срещу моята тъга
скочи със блясъка на шпага!

ХРИСТО ФОТЕВ

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Януари 27, 2011, 07:30:03 pm

ПОСЛЕДНИ ДУМИ

          Покажи главата ми на народа.
          Тя заслужава това.
                    Дантон към палача

Защото неразумно призовах
потиснатите чувства да въстанат –
тълпата им свободна ме скова,
оплю ме с песнички безсрамни.

Крещеше тя, че съм предал,
че съм измамил красотата –
изправи ме пред своя трибунал,
за да призная сам вината си.

С наивен патос аз твърдях,
което знаеха го всички –
не мислех, че съм сторил грях,
защото много те обичах.

А в залата кънтеше смях.
И ръкопляскаха – но иронично.
Присъдата си аз узнах
от устните ти гордо стиснати.

Добре – къде е ешафода?!
Целувам твоите ръце…
И не показвай на народа
измъченото ми сърце!

1976

Владимир Янев

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Asol в Февруари 11, 2011, 02:06:50 am

Светулка с чадърче
Драгомир Шопов

източник (http://biblioteka.biberonbg.com/klasika/index.php?section=2&page=3)  

Ей, светулке, откъде
във градинката дойде?
И фенерчето си как
пазиш ти във тоя мрак?

Как го палиш - със кибрит?
Той в крилцето ли е скрит?
Ами буря щом трещи,
можеш ли да светиш ти?

Ей, светулке, за беля
много силно заваля.
Но защо стоиш така
със фенерчето в ръка?

Ето ти чадърче, дръж! -
да не се боиш от дъжд!




Вълшебното моливче
Райна Пенева  

Източник (http://biblioteka.biberonbg.com/klasika/index.php?section=3&page=19)

На тавана ровех вчера
в дядовото чекмедже
и случайно там намерих
черно моливче джудже.

Старо, грозно, чипоносо,
с изполющена глава,
но щом блокчето докосна,
ненадейно оживя.

Заподскача, затанцува
като цирков акробат
и на листа нарисува
подир миг вълшебен свят.

Ето: слонче с моторетка
се катери по ела.
Котка с кецове, с баретка,
пърха с патешки крила.

Плиска се море на хребет,
бърза към върха река...
Моливът ли е вълшебен
или моята ръка?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Asol в Февруари 12, 2011, 08:13:44 pm

Тинтявата  
Валери Петров

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 07:51:54 pm

Aз не мога да бъда измислена,
аз не мога да не бъда човек
и боли ме понякога искайки
да живея, да бъда до теб,
но съм толкова, толкова
призрачна
имам само очи и душа,
помогни ми
запалил си огъня,
позволи ми сега да горя
и когато изчезна във тъмното
и когато докрай изгоря,
ти вземи от лъчите на слънцето,
съживи моя свят в пепелта,
за да бъда, да бъда пак феникс
и да мога до теб да летя
разбери, разбери ме
сега
аз съм мъртва,
аз нямам крила..
имам нужда от много любов
нечовешка, до край нелогична
имам нужда от много любов..
не , не искам да бъда различна,
този страх носи смърт и тъга
този страх, този страх ме разсича,
аз не мога да бъда сама
имам нужда да бъда обичана..

Илина Георгиева - ENIGMA

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 07:53:07 pm

Репортаж от живота ти

Дано не се залъгвам, но присъствах.
(Присъствието винаги е лично).
Признавам си, че го направих късно.
В последната минута за обичане.

Сърцето беше шумно и заето -
балконски вещици, принцеси в ложите.
та... не намерих мястото за цвете.

И в себе си обратно го положих.

Kамелия Кондова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:00:16 pm

Всяка прилика с действителни лица и рози е случайна


Нито хубаво, нито пък грозно -
едно нежно-случайно одраскване.
Първа среща с Крадеца на рози.
(Нищо общо с крадеца на праскови).
Май започва да ме тревожи
ново чувство, с безброй въпросителни.
Втора среща с Крадеца на рози.
(И напук са зелени очите му).
На ръба на стиха и на прозата
се подхлъзнах в стиха - и пропаднах.
Трета среща - Крадецът на рози,
вместо роза - съня ми открадна.
Изведнъж стана страшно и ясно.
И не питах защо ми е този...
И постелихме краткото щастие
върху кръвния данък на розите.


Камелия Кондова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:06:37 pm

Ще намеря хиляда причини...
Ще намеря хиляда причини
да замръкна пред твойта врата!
А пък ти по-добре остави ме
цяла вечност отвън да стоя.
Ще намеря хиляда причини
да почукам. Дали ще отвориш?
Сто въпроса без глас ще преминат...
Няма нужда дори да говориш.
Няма нужда дори да прощаваш,
не за прошка дошла съм сега.
Само днес недей да забравяш
как умея да сгрявам света.
А пък ти...А пък ти остави ме
вместо лоша да бъда добра.
Ще намеря хиляда причини...
А на теб ти е нужна една :)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:09:40 pm

Ревност


Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.

Дамян Дамянов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:11:48 pm

Безглаголно стихотворение
(черен хумор)

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.


Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

Радой Ралин

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:24:02 pm

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен оттеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:25:32 pm

                                                        Рокля
                                          (плаках на това стихотворение)

                                           Чудото се случи много рано.
                                           Тя недуомяваше сама.
                                           Просто се огледа във герана
                                            и разбра, че вече е мома.
                                            И сънува рокля с пеперуди
                                            Колко хубав беше тоя сън!
                                            Но баща и рано я събуди,
                                            че овцете чакаха навън.
                                            
                                             Рокличка детето не получи.
                                             Рокля и девойката не взе.

                                             Младостта проплака като ручей
                                             и опали босите нозе.

                                             След години влезе в чужда къща.
                                              В плитките и пламна есента.
                                              А в сърцето все една и съща
                                              тлееше моминската мечта.
                                              Но тогава трябваше да вземе
                                              за сина тетрадка и молив.
                                              А за рокля все ще дойде време.
                                              Нека само той да и е жив.
                                              
                                              Колко пъти върза и развързва
                                              възелчето с белите пари!
                                              А на дните хукналия бързей
                                              с вадички лицето и покри.
                                              Колко пъти щъркелите горе
                                              на комина свиваха гнезда...
 
                                              Но синът изучи!
                                                                                   А наскоро
                                               с рокля я зарадва от града.
                                               Цяла от уплаха отмаляла,
                                                тя понечи да направи кръст.
                                                И за първи път пред огледало
                                                се изправи с целия си ръст.
                                                Взря се в потъмнялото си чело.
                                                В шията. В дълбоките бразди.
                                                В оня бистър кладенец край село
                                                тях ли беше виждала преди?
                                                
                                                Кожа почерняла като угър...
                                                И по нея роклята цъфти
                                                с тъжни закъснели теменуги...
                                                Боже, колко скъпо я плати.
                                                И си спомни неживяна младост.
                                                И разбра през бликналата жал,
                                                че денят на тая тиха радост
                                                страшно много беше закъснял.

                                                Нещо я удари безпощадно.
                                                Образът се люшна и разби.
                                                Сякаш в кладенеца беше паднал
                                                лист от разлюляните върби...

                                                Първан Стефанов
 
 

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:30:17 pm

Не зная автора на това стихотворение,
но е много правдиво и за двата пола.

Запомнил съм от старите една
велика мъдрост:- бяга ли жена,
не и преграждай пътя ти със нищо,
че другимо е стъкнала огнище.
Не и преграждай пътя да върви,
дори във теб сърцето да кърви,
дори от мъка сън да не те хваща,
че всичко скъпо след това се плаща.

Запомнил съм от старите една
велика мъдрост:- Щом една жена
започне да гълчи и да натяква,
то значи изневяра те очаква.
Не я упреквай и не я кори,
не е виновна, огън я гори
и други чувства вече я вълнуват,
а твойте думи пет пари не струват.

Така е и сърцата се менят,
очите почват бавно да странят,
а искаш в тях ти любовта да върнеш
с горещи длани пак да я прегърнеш
и да и викнеш:- Ти си мойта радост
звездата на изгряващата младост
Забравил ти, че нея друг изгаря,
че нищо в този свят не се повтаря.
 
 
 

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:34:55 pm

Обясни ми защо ме вълнуваш?!
Ти не си ме прегръщал
и не си ме целувал!
С усмивка не си ме дарявал,
нищо не си обещавал...

Обясни ми защо те желая?!
Под луната не сме мечтали
Не си ме взимал от къщи,
с палто не си ме загръщал...

Обясни ми защо те сънувам?!
Ти не си ме спасявал от буря,
край леглото ми не си бодувал!
Не си ми посвещавал песен,
не си ме предпазавал-над мене надвесен...

Не си прогонвал страха ми,
не си отпивал сълзите ми....
Успехите ми не си празнувал...
пред мене никога не си коленичил...
Обясни ми тогава...защо те обичам?!

mariyana

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:48:44 pm

Quo vadis?
 

Къде отиваш, ум тревожен
със ключовете на душата?
По път ли тръгваш невъзможен,
за да откриеш същината?

Не си ли скитник ти пустинен,
изгубен в пясъчното време?
Незнаен пътник с дух старинен,
забравил име да си вземе?

Открий заключените двери
на себе си във дълбината!
В покой духът ти да намери
там тайнства странни и познати
 
Paladin

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:49:59 pm

                                 Какавидите
                                   (paladin)
   
 
                         Останали дори без слънце,

                         зазидани в тъмниците

                         на мисълта,

                         безсребреници клети

                         бродим.

                         Затрупани от сиви грижи,

                         не се разбираме самите,

                         а слънчевото затъмнение

                         расте в душите.

                         Пълзи,дори без отчаяние

                         и в какавиди ни превръща.

                         Но как в безумното страдание

                         златиста святост ни обгръща?               

                         Пашкулите безсмислени

                         захвърлили,

                         с пеперуден пулс
                         запалваме надеждата!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 08:52:39 pm

Не зная кой е автора, но е много силно

Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.

Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори "Не".
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.

Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.

Помолих Бог да ми подари щастие,
а Той ми отговори "Не".
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.

Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че страданието отделя човека
от битието и го приближава до Него.

Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.

Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: "Не".
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.

Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
така, както Той ме обича.
И Бог каза: "Ти най-накрая разбра
за какво трябва да молиш..."

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 09:12:48 pm

Да отпусна глава на гърдите ти ...
Да почувствам ръцете ти жадни,
как изгарят плътта ми
и достигат душата ми,
приласкават я безпощадно.
Да ме водиш към тъмното,
да ме пазиш от страшното,
без остатък да ме изпиеш.
И чрез теб да живея
и силна да бъда.
Не ме пускай - ще ме убиеш ...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 11, 2011, 09:20:00 pm

За твойто идване

звездите не предсказват

И гръм не хрясва

старото дърво...

За твойто идване

аз само съм в очакване...
като небе

безгрижната луна
аз чакам...

***
Аз съм вятър в дива гора,
ти си слънце през гъстите клони.
Преминавам в косите ти, обич бера.
Ти блестиш във очите ми, гоним се.

Аз съм топъл дъжд, миещ деня,
ти си сняг през нощта по ръцете ми.
Бавно стичам се по тебе, ръмя.
Ти докосваш душата ми, светло е!

***

Не се отказвай...
от себе си.
Недей!
Преди да кажеш
край,
началото открий!

***
Аз съм лумналите пламъци на огъня,
близнали плътта за възкресение.
Аз съм свободата ти-поробвай ме,
агне съм,дошло на заколение.
Аз съм всеки въглен от жаравата,
по която стъпваш в тихи нощи.

Аз съм болката,поканила забравата,
болка, от която искаш още.
Сутрин аз съм пепел-още пареща,
в мене тлее сбъднато желание.
Зарови ръцете си-изгаряш се.
Любовта е мъничко страдание...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 12, 2011, 05:20:47 am

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ

Дамян Дамянов

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: sunrain в Март 28, 2011, 06:56:27 pm

УТРИНЕН ПОРТРЕТ

На утрото прегръщай ведростта.
В косите ти врабци да чуруликат.
С лъчи през още крехките листа
да те рисува пролетно светликът.


И този жив портрет от светлина
да ми дариш с една усмивка мила.
Не ще му сложа никаква цена.
Галерия не би го приютила.


В сърцето ще го пазя, възхитен,
че само с тебе този свят си струва.

Не бързай да извърнеш поглед в мен.
Светликът виж. Той още те рисува...

Ясен Ведрин (http://www.vedrin-poetry.org/n_verse_97.htm)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 30, 2011, 04:38:06 am

Свещ и Огън 

Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й...Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живее истински, също благодарение на него...Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той - Огънят, който й показа какво е Животът...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 30, 2011, 04:48:40 am

Слънчогледът, който се влюби в Луната



(http://i489.photobucket.com/albums/rr252/Nebesna/sunflower_2.jpg)

Някъде далече, далече, в левия край на Земята, имаше едно Слънчогледово Поле.

В него живееха поне безброй красиви слънчогледа, които съвсем послушно и закономерно бяха влюбени в Слънцето.

Някои от тях, освен това, бяха влюбени и в себе си, втори - в съседната кокетна слънчогледка, трети - в прелитащите наоколо пеперуди, калинки, птици, ветрове, други пък се влюбваха и в самолетите, които се снижаваха към Пистата Отвъд Слънчогледовото Поле или в автомобилите, които профучаваха по Шосето През Слънчогледовото Поле, а имаше и такива, които се влюбваха във всичко изброено...

Въобще - там всичко беше любов. Едно огромно жълто море от Любов.

В една ясна безоблачна нощ един от слънчогледите се събуди. Погледна към небето и искрено се изненада. Слънцето го нямаше, нооо...На небето срамежливо светеше една Сребърна ПолуЛуна. Слънчогледът се взря в нея и веднага се влюби. Заговори я, а тя плахо се усмихваше без да казва нищо. И така си мина цялата нощ.

На другия ден Слънчогледът беше зает да обича разни други неща, но мисълта за ПолуЛуната не излизаше от ума му. Едва дочака нощта. Нямаше търпение да я види отново. И когато Слънцето потъна зад Хълма Отсреща, тя изплува от източния ъгъл на небето. Слънчогледът отново я заговори и този път тя се осмели да му разкаже за себе си.

И така, ден след ден Слънчогледът я чакаше и нощ след нощ тя също се влюбваше в него.

Беше странна. Не беше като Слънцето, което винаги беше кръгло. И като дъжда не беше, който винаги беше мокър. И като пеперудите не беше, които винаги бяха цветни. Тя беше... друга. Когато се запознаха, приличаше на усмивка. После сякаш започна да цъфти и се превърна в златна монетка. След това отново започна да се свива, докато не стана отново усмивка. А после изчезна. И пак се появи като усмивка. Беше ту златиста, ту сребриста, ту бяла, ту синкава, ту забулена с червен ореол, ту прозираше под сивкав воал, ту имаше лунички, ту беше гладка и сияйна. Слънчогледът се чудеше това харесва ли му, или по-скоро не, обича ли я, или по-скоро не, истинска ли е, или по-скоро не...Но тя го обичаше.

От всички Слънчогледи на света Луната се беше влюбила в него. Наистина ли? Той ту вярваше, ту не вярваше, ту му ставаше тъжно, ту беше щастлив, но явно с нея беше така.

Тя беше различна от всички останали, които беше свикнал да обича.

А тя така го обичаше, че нямаше търпение Слънцето да отпътува, за да излезе над Слънчогледовото Поле и да се срещне със своя любим. Веднъж дори избърза. Слънцето все още не беше скрило лъчите си, когато Луната надникна от своето ъгълче на небето. И видя любимия си Слънчоглед, който нежно целуна Слънцето за лека нощ. Видя го как гали с листенца пчелата и й шепне "До утре". Видя как той се навежда и прегръща слънчогледката до себе си.

Тази Нощ Луната помръкна. Мълчеше. Не беше нито златиста, нито сребриста, нито синкава, нито с червен ореол. Беше сива. Без блясък. И изглеждаше по-далечна от всякога. Слънчогледът не я хареса такава. Изведнъж му се стори страшно погрозняла. И й каза, че няма нужда от такава Луна. Попита я дали ще й мине, а Луната му разказа, какво е видяла. Не знаеше дали ще й мине. Слънчогледът беше озадачен. Нима имаше нещо лошо в това да обича? Та нали обичаше и нея? Каза й го. Каза и, че независимо от това, че през деня обича и Слънцето, и пчелите, и слънчогледката до себе си, за него тя, Луната, е на първо място.

Той просто имаше нужда от любовите със Слънцето, пчелите и слънчогледката.

Луната разбра. Слънчогледът беше прав.

Но какво от това... От разбирането болката и не ставаше по-малка.

Тя се усмихна на Слънчогледа. Каза му, че въпреки всичко го обича. Целуна го за последно и се обърна с гръб към Земята.

Оттогава не се е обръщала обратно. От тогава никой не може да види Другата Страна на Луната.

А там са разплаканите й очи.
Понякога Слънчогледът се будеше нощем и виждаше падащи звезди. Не знаеше, че това са лунни сълзи. Никога не разбра.

И никога не разбра, че Луната не може да бъде поставена между останалите, които обича. Дори и на първо място. Защото тя може да бъде само Единствена.

А небето, което гледаше всичко отгоре, разбра, че слънчогледите не трябва да се влюбват в луни.

Та нали се казват слънчогледи...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Март 30, 2011, 07:51:32 am

Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте

всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.

И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
тя те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…

Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,

да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.

Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.

На какво се надяваш?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 07:44:53 pm

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

(поезията е светлина, която идва не от гръмотевиците на думите, а от искренето на Духа,поезията е проникване отвъд видимостта на очевидното.))))

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 07:49:03 pm

Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: - Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си

pipps

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 07:51:21 pm

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 07:57:17 pm

ЛУННА СОНАТА
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

ДАМЯН ДАМЯНОВ

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:30:24 pm

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:32:35 pm

ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА


Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.

"Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!"
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.


Джани Родари

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:34:56 pm

Аз искам ти да си щастлива,

Забравила студа и самотата.

Така ще бъдеш по красива,

Ефирно елфче от гората,

Обожествявана фурия,

Безбрежна като океана,

Излъчваща света магия,

Чаровна, весела, засмяна.

Аз много, много те обичам,

Макар пред тебе да отричам!



Найден Найденов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:36:51 pm

Не скърби, мили мой Джонатан!
Не наливай сърцето със злост.
Бог всичко вижда, Джонатан.
Бог над всичко бди ден и нощ.
Помоли се за злодеите, Джонатан.
Помоли се за тия души,
дето освен теб, Джонатан,
няма кой да утеши.

Стара песничка

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:38:14 pm

Приказка

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

____________
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 08:59:52 pm

Жди меня

Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

Константин Симонов (1941)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 09:02:34 pm

Сълза

Надежда Захариева



Нарисувай ми, художнико, сълза.
Четките вземи, не ми отказвай!
Лека - като капката роса.
Тежка - като капката омраза.
Волна - като безпричинен гняв.
Кротка - като ласката безшумна.
Гузна - като премълчаван грях.
Горда - като обич неразумна.
Ясна - като тихи небеса.
Мрачна - като вихър разбушуван.

Нарисувай ми, художнико, сълза!
Истинска сълза ми нарисувай!
Захвърли палитрата встрани.
От душата ми вземи боите!
Надълбоко с четките бръкни,
не оставяй скрито и покрито.
И изтръгне ли сълзата - зов
даже от душите вледенени
стон от болка или от любов,
знай, че ти си нарисувал мене.  

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2011, 09:20:52 pm

Искам да те любя!
Грозно ли звучи?
Може би е грубо
в твоите очи?

Ала нека знаеш,
да не го тая,
пък дори да кажеш
"мъжка суета".

Искам да усетя
твоя дъх отблизо,
като някакъв случен
полъх лек на бриза.

Тялото ти живо
с любов да обуздая,
гърдите да целувам
с косата да играя,

да докосвам с пръсти
нежната ти кожа
и на място свидно
глава си да пoложа.

Да проникна бавно
чакан и желан
в твоята утроба,
сладкия капан.

Да усетиш колко
дълго съм бленувал
ласките в самотни
нощи съм сънувал.

Да се слеем в цяло,
две тела в едно
електрично тяло,
огнено кълбо.

Любя от "Любов" е.
На любов ухаеш.
Искам да те любя!
Искам да го знаеш.

pipps

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 20, 2011, 05:37:32 am

КРАСУТА*   :72:

Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутринта
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута!

Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начервисам
и са нагласа!

Тъй по нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.


Дрямах начи и вартях са,
цъках с език,
плюх са дан са уручасам-
тъй са възхитих.

Дъл на пустото глидалу
са яви дифект!?
Тъй да съм разхубавяла....
А, стига де! Дерт!


Са умислих утведнъшки-
как навън ш' въря?
Момците ку се натръшкат
кату ма съзрат?


С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
като заблеста...........


И къдету койт' ма срещни-
пламна изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък не съм таквас!

Туй наверну сън е билу,
сигур още спа
и ми са е присънила
буйна красута.


Скуркузъбел съм, мий ясну-
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.


Толкус убус да са исипи
тъй врйз мен кат дъж..
Някуй тряа да ма ущипи!
(по възможнус мъж)

* Автор - незвестен

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 20, 2011, 06:10:28 am

(http://i489.photobucket.com/albums/rr252/Nebesna/m_large.gif)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Април 21, 2011, 08:09:56 pm

СРЕДНОЩНО

Часът е три – сънят си е отишъл
в безплътната среднощна пустота.
Единственият звук е твойто дишане,
подгонено от пулса на кръвта.
Не се виня затуй, че съм самотна –
да бъдеш сам по избор е съдба.
Най-дълго оцелялото животно
е единакът – той или пък тя.
Да имаш власт над своите покои,
над тихата си жажда за мечти,
е благодат… Но важното е кой е
объркал мислите ти точно в три.

Даниела Жулева



КОНЧЕ ПОД ЛУНАТА

Сънувам рядко Долината на детските години.
Играе конче под луната, в морава тъмносиня.
Внезапно, щуро-пощуряло, то горе я съзира,
а в езерното огледало отново я намира.
Това за теб и мен е ясно. За кончето е тайна.
То трепва сякаш пред опасност, като света безкрайна.
И ветроносно полетява. Къде? Едва ли знае.
Галопът просто го спасява. В беда и с нас така е.
Пробожда страх, стърчат премеждия пред коня и човека.
Но крие ехо от надежда подлунната пътека.
Тя води до трева и жито. До склона и водата.
А с примката на изкусител там дебне пак луната.


Богомил Трифонов


В ЗИМНАТА ВЕЧЕР

Като мечка космата и черна
аз ще вляза във твоята стая,
ще убия тъгата вечерна
и ще седна със теб да играя.

И когато теб в зимната вечер
като малко момиче разсмея,
ще си махна аз кожата меча,
и след туй ще те сложа на нея…


Владо Любенов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Април 22, 2011, 06:02:37 am

Цитат на: Nebesna в Февруари 12, 2010, 10:34:55 pm

Юпитер е в Риби и ще премине много набързо през този знак. Не само, че съм станала състрадателна и плача от умиление пред всяка жива твар и при всяка проява на добро, но и душата ми търси "спасение" и утеха в поезията и изкуството. Какво ли ще става като влезе Нептун в Риби - не смея и да си помисля. Две планети ще ми аспектират Меркурий и Венера в Риби - Плутон в Козирог (секстил) и Нептун в Риби. Секстилът на тр. Плутон с Меркурий вече действа, а тр. Юпитер е в точен съвпад с него в момента.

Ето какво съм написала при откриването на тази тема. ;D

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Last_Kiss в Април 22, 2011, 06:23:52 am

68

Не знам какво сънувах
през таз нощ, дето отминава.
Тъжен, много тъжен ще е бил сънят -
защото буден мъката ми продължава.
 
Усетих, като ставах
по възглавницата влага
и щом я усетих, за пръв път почувствах,
душата ми да залива горчива наслада.
 
Тъжно нещо е сънят,
който плач ни причинява,
ала имам в тъгата си едничка радост...
Знам, че все още сълзи ми остават!


Бекер

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 01:36:47 am

Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.
...
Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш -
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо...
Не спирай да се чувстваш жив!

Ева Корназова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 01:39:52 am

Цената на мечтите

Не питай за цената на мечтата -
бори се , литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред - в ръката,
...възкръсвай, ставай, искай и намирай!

Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата.
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -

тя ражда и мира и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата.
Не питай за цената на мечтата.

Людмил Янков

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 01:42:01 am

Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи,

Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.

Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.

Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!

Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.

Албена Соколова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: abroad в Май 05, 2011, 01:43:12 am

Цитат на: Stella в Май 05, 2011, 01:36:47 am

Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.
...
Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш -
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо...
Не спирай да се чувстваш жив!

Ева Корназова

това добре ми дойде :blink:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 01:47:50 am

Цитат на: abroad в Май 05, 2011, 01:43:12 am

това добре ми дойде :blink:

Ееее, радвам се! Дерзай тогава!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 02:02:36 am

ОРИСВАМ ТЕ...

... да ми се случваш
през всички бъдещи животи.
Ръцете ти да бъдат все така всесилни,
очите - давещи с дълбокост.

И пръстите ти пак да ме извайват -
първо твоя, с цялата любов и нежност.
На всичките ми брегове намирал пристан,
да знаеш - всъщност съм безбрежна.

В косите ми да вплиташ отговори
на незададени от мен въпроси.
В душата ти да ми е светло -
да влизам там пречистена и боса.

И ехото от мойто сърцебиене
да носиш във гърдите си до прималяване.
А аз при всяко мръкване ще те обиквам,
за да ме има пак на зазоряване.

ester

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 02:25:36 am

Родена съм от обич да летя,
да са ми чужди злоба и омраза.
Душата ми - градина със цветя.
Сърцето ми - на любовта оазис.
...
Но напоследък трудно се лети.
Да полетиш е чиста проба лудост,
че всичко се отмерва във пари,
и ценност са безочие и грубост.

Живея в настръхнал вълчи свят
и всяка сутрин слагам вълча кожа,
излизам вън във сивия си град,
а сивото ме взема за заложник.

Но пеперудената ми душа
отвътре блъска яростно с юмруци,
а съвестта крещи: Лъжа! Лъжа!
Знам, лудост е да се затвори птица

Красимира Михайлова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:34:49 am

Син синчец цъфти
в очите
на момиче,
от небесните недра
здезден дъжд
се сипе.

Мъжки погледи целуват
синьото
в очите,
тичат кончета в душата,
препускат
към мечтите.

Зряло жито се люлее
в косите
на момиче,
мъжки вятър там се рее,
влюбено шепти
и пее.

Слънчеви петна се гонят
върху блузка
на момиче,
мъжки длани ги докосват...

Някой някого обича вече...

Таня Трифонова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:38:20 am

Къде се изгуби, Приятелю?!
В тъгата си, нейде потъна...
Имаш душа на мечтател,
с красота си закърмен...

.....
Но има в живота и мъка,
с която ще трябва да можеш
отново, в дни на разлъка,
да виждаш пред теб хоризонта...

И спомени в теб ще живеят-
образи мили, и силен
ще прекрачиш отново
междата на битки.

И сиви дни на умора ще срещаш...
Но ти не унивай!

В тебе,
с любов са втъкали
и сила и нежност чуплива...
И можеш отново да срещаш
ранила надежда,
любов да те топли...
...
Спомени мили в душата си скътай..!
Пред теб хоризонта е!
Назад се не връщай..!

Таня Трифонова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:44:13 am

Приятелите

Приятелите се броят на пръсти.
Броиш до пет и казваш си:"Дотук!"
Но всеки пръст си има своя същност.
И всеки пръст е брънка от юмрук.

Останаха най-верните приятели,
повярвали във мене фанатично.
И тях не ги уплаши клеветата,
защото вярват в мен и ме обичат..

И Те ме спряха на ръба на бездната.
Със тях спокойно ще вървя напред.
А другите, по-многото, изчезнаха...
Не са ми нужни!...Щом броя до пет.

Таня Трифонова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:46:27 am

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:51:04 am

Любовта на инвалида


И какво от това, че не мога да ходя?
И какво, че съм грозен и глух или сляп?
Ех, сърцето ранимо аз имам от Бога...
Инвалидни души тровят честния свят.

И сълза от очите си често отронвам.
Всяко чуждо страдание в мене гори.
Колко мъка на хората даде, Природо!
Бих желал да те мразя. Не мога, уви.

Аз обичам, изгарям и страстно желая.
Като струна изопната стене плътта.
Ще се спре ли пред мен някой кротко? Не зная.
Ще му дам своя огън, и блян, и мечта.

Ще отворя пред него вратата вълшебна.
Чуден свят със звезди ще открия пред нас.
Нежни думи със обич и плам ще прошепна.
Ще се слеем с вселената. Ще пеем на глас.

И какво от това, че ни смятат за луди?
И какво като нямам ръце и крака?
Колко малко е нужно човек да се влюби-
две мечти, две сърца, благосклонна съдба.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 05, 2011, 03:56:23 am

АКО АЗ СЪМ ЖЕНАТА

В очите запалваш искри,
а душата ми в тях се оглежда.
Ех, любов, и при мен се поспри,
украсих си вратата с надежда!

Ти не чукай, направо влезни,
поседни, отдъхни в тишината.
Не очаквай от мен "Остани!"
Но остани, ако аз съм ЖЕНАТА.

Ако аз съм, ако само съм аз!
О...., тогава ще пламне небето!
Със звезди ще изпиша завчас
туй, което ми шепне сърцето.

Ще запея със мойта душа,
песента и тъй дълго не пята,
ти послушай я МОЯ ЛЮБОВ,
аз ще пея, защото си свята!

Евгения Георгиева

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 03:59:44 am

Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
дойдох аз тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
и ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала и той един път от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...Разбойникът...
За първи път обичан.
Заплакал той, разбойникът. Защо?
Какво стопило туй сърце кораво?-
не стопляно в живота никой път-
една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо?

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:03:49 am

Layla

КУЧКА

вземи куфара ми,
да...
не, не обичам цветя,
дай ги на милата стара портиерка
на входа ми и ела,
тя е толкова добра
и другия път, когато ме няма
ще ти сипе кафе
със грижовни ръце,
ще ти разкаже колко любовници имам
и как идват по трима….

Да, тази папионка не ти отива,
знам, че съм крива,
и леко красива,
мълчи и върви,
този куфар тежи,
не, не нося бельо
и скрупули нямам
но ти идваш, защо,
сякаш те притежавам,
и до късно стоиш,
и дори си представяш,
че съм твоят фетиш,
- Гарсон, издребняваш,
хайде, отивай да спиш,
не ме заслужаваш!

Хахахаха, за всекиго по нещо! ;D

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:05:08 am

Пърси Шели

Лека нощ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
          тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
          защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
          но винаги е лека тя!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:14:24 am

Недялко Йорданов

ТИЙНЕЙДЖЪРСКА ПЕСЕН

На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.

Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!

Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.

А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.

Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.

На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.

1997 г

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:34:36 am

Когато дойдеш някога при мен
ти забрави лицето и ръцете си
и остави на мойте колене
да падне само сянката ти светеща.
Две бели сенки-мигове нетрайни,
потънали сред светове далечни,
ще се слеят в синята безкрайност
за да останат там-да бъдат вечни.
Забравил силата на свойте устни
ще дойдеш някога при мен,
на коленете ми ще отпуснеш
душата си от болка изранена.
Ще бъда винаги готова да я пусна!
Сега заспи,почивай вкаменено!
Аз ще докосна с плахите си устни
очите на една вселена.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:37:55 am

" Ти ме остави и пое по своя път.
Мислех, че трябва да скърбя за теб и да
въздигна твоя самотен образ като златна
песен в сърцето си.
Но, о, зла участ, времето е кратко!

Година след година младостта повяхва;
дните на пролетта отлитат;крехките цветя
гаснат безследно и мъдрецат ме
предупреждава, че животът е само капчица
роса върху листец на лотос.
Нима да се откажа от всичко туй, за да
се взирам след онази, която ми обърна гръб!
Това би било глупаво и грубо, защото
времето е кратко.

Тогаз, елате вие, о, дъждовни мои нощи,
със звънливи стъпки; засмей се моя златна
есен; ела безгрижен мой април, пилей
целувките си.
Ела и ти, и ти, и ти ли идваш?
Любими мои, вие знаете, че всички сме
смъртни. не е разумно да разбивам сърцето
си заради тази, която ми отнема своето
сърце. Защото времето е кратко.

Приятно е да седна в ъгъла да
размишлявам и да пиша в рими, че ти за мен
си всичко на света.
Възвишено е да прегърна мъката си и
да реша, че ще съм безутешен.
Но през вратата ми наднича ново лице
и вдига очите си към моите очи.
И аз не мога да не избърша сълзите и
да не променя гласа на песента си.
Защото времето е кратко.

Робиндранат Тагор

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:39:19 am

Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!

Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?

Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:49:05 am

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:51:49 am

Наставления към дъщерята

В този свят да сбъркаш е човешко,
щом живееш, срещаш се с греха.
Само, дъще, нека тези грехове
бъдат от богатство на духа.

Искай всичко- не е там бедата.
Нищо да не искаш туй е смърт.
Често дълго дирим в тъмнината
верния, единствения път.

Но откриеш ли- не се отбивай.
Майка си за помощ не търси.
Искам много чиста и красива
във труда и в любовта да си.

Може да те мамят най-горчива,
трудно ще е, но...ще издържиш.
Лошо е да "любиш" пресметливо",
да таиш в сърцето си лъжи.

Не бъди с виновните жестока,
щом виновна си- признай защо.
Хора сме, а не машинна стока,
не играчка- а живот е то.

Юлия Друнина

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:53:30 am

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.

Георги Константинов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 04:56:53 am

Научих .....

Научих -
че не можеш да накараш някой да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия.

Научих -
че без значение колко те е грижа,
на някои хора просто не им пука.

Научих -
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш.

Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.

Научих -
че можеш да разчиташ на обаянието си
около петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо.

Научих -
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто което ти можеш да направиш.

Научих -
че не е важно какво се случва с хората
Важното е какво правят те по въпроса.

Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.

Научих -
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни.

Научих -
че отнема много време,
да станеш човека който искаш да бъдеш.

Научих -
че е много по-лесно
да реагираш вместо да помислиш.

Научих -
че трябва винаги да се разделяш
с тези които обичаш с думи на любов.
Може пък това да е последният път когато се виждате.

Научих -
че можеш да продължиш напред
дълго, след като си решил че повече не можеш.

Научих -
че сме отговорни за това, което правим
независимо какво чувстваме.

Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.

Научих -
че независимо колко страстна и буйна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго да заеме мястото й.

Научих -
че герои са хората,
които правят това което трябва се направи,
когато трябва да се направи
независимо от последствията.

Научих -
че да се научиш да прощаваш изисква практика.

Научих -
че има хора които искрено обичат,
но просто не знаят как да го покажат.

Научих -
че парите са калпав начин да си мериш успеха.

Научих -
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко
или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.

Научих -
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат докато си на земята,
ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.

Научих -
че понякога когато сме ядосани
имаме право да бъдем ядосани,
но това не ни дава право
да бъдем жестоки.

Научих -
че истинското приятелство продължава да расте
дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов.

Научих -
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това не означава
че не те обича с цялото си сърце.

Научих -
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това колко рожденни дни си празнувал.

Научих -
че никога не трябва да казваш на дете
че мечтите му са невъзможни или странни.
Малко неща са по-унизителни, а и каква
трагедия би било, ако ти повярват.

Научих -
че семейството ти няма винаги
да подкрепя. Може да изглежда странно,
но хора с които не си роднина
могат да се грижат за теб и да те обичат
и да те научат отново да вярваш на хората.
Семействата не са биологични.

Научих -
че колкото и добър приятел да ти е някой,
той ще те наранява
от време на време
и трябва да му прощаваш за това.

Научих -
че не винаги е достатъчно
да ти простят другите.
Понякога трява да се научиш
ти самият да си прощаваш.

Научих -
че независимо колко лошо
ти е разбито сърцето,
света не спира заради мъката ти.

Научих -
че произхода и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои сме,
но не са отговорни за това кои ще станем.

Научих -
че понякога когато приятелите ми се карат,
се налага да взема страна
дори и да не искам.

Научих -
че само защото двама човека се карат
не значи, че не се обичат.
И че само защото не се карат,
не значи че се обичат.

Научих -
че понякога трябва да поставиш човека
преди неговите действия.

Научих -
че няма нужда да променяме приятелите си,
ако разберем че приятелите се променят.

Научих -
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни, да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги.

Научих -
че двама човека могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно.

Научих -
че колкото и да се опитваш да защитиш
децата си, все нещо ще ги нарани
и това ще нарани и теб.

Научих -
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен.

Научих -
че независимо от последствията,
тези които са честни със себе си
стигат по-далеч в живота.

Научих -
че независимо колко приятели имаш,
ако ти си тяхната опора,
ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни.

Научих -
че живота ти може да бъде променен
за часове, от хора
които дори не те познават.

Научих -
че дори когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.

Научих -
че писането, както и говоренето,
може да облекчи емоционалната болка.

Научих -
че парадигмата в която живеем,
не е всичко което ни е предложено.

Научих -
че заслугите на стената
не ни правят почтени човешки същества.

Научих -
че хората на които държиш най-много в живота
ти биват отнети твърде рано.

Научих -
че, въпреки че думата "любов",
може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.

Научих -
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората
и това да защитаваш това в което вярваш.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Aurora Borealis в Май 11, 2011, 04:58:29 am

Цитат на: Stella в Май 05, 2011, 03:46:27 am

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Това стихотворение е страхотно!  :'( :wub:

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:01:59 am

* * *


Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


© Добромир Тонев

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:10:23 am

ОЩЕ ТИШИНА
                                
Павлина Йосева (pin4e)

І.

Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. (И усмивката на татко.)

От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.

А дядо се прихлупи под каскета си.
(Канелката захапал, не лулата.)
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.

А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.

Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
във шепата си носеше щурчета...

По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета (за замерване)
на клоните обезразлистени...

ІІ.

Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.

А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.

Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.

А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.

ІІІ.

А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.

Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
(Ръката й в ръката ми изстиваше...)

Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.

По стълбите надолу я понесоха -
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.

ІV.

И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.

Една от тях е мама.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:17:46 am

Ако можех да те убия... Бих!
Щях да те бутна от някоя скала.
Не, че нещо ще се промени,
просто да погледнеш през моите очи света.

Само ако можех,бих те убила.
Бих те запалила с клечица кибрит-
да гориш бавно.Не, че ще съм по-щастлива.
Просто ти да не можеш да си щастлив.

Щях ли да съм тъжна?Щях да съм.
Ако те няма, може би ще умра.
Но бих дала всичко да си само сън,
а не тъй- да болиш повече от рана.

Бих... Бих ти опряла пистолет до сърцето,
Само да можех,по дяволите,само да можех…
Но тогава и аз трябва да си сложа въжето...
Обичам те.Скочиш ли, и аз след теб ще скоча...

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:19:52 am

Автор:неизвестен

Въпроси нямам. Нека да е тихо.
Не нарушавай тази тишина!
Това, което чувствата градиха,
отново се превърна в тъмнина.
Отново е ранена мойта птица.
Тъй както си летеше - падна тя.
Но не убита. Живата искрица
от нейната душа не отлетя.
На хората сърцата са различни.
Различно е и твоето сърце.
Ранява то, защото не обича!
Недей да вдигаш птицата с ръце!
Така я остави! Ще оживее...
Сама ще се погрижи за това.
Защо се разтревожи, че немее?
Та тя е със пречупени крила!
Сърцето ще привикне към промени,
макар, че в него мъката расте.
Не станахме ли доста по-големи,
отколкото сме в същност ние с теб?
Сега вината истинска откриха
очите ти в по-друга светлина.
Но по-добре мълчи! Така е тихо.
Не нарушавай тази тишина.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:22:56 am

Тя е... трудна за открадване

Погледнете я как се облича!
И мъртвец ще подигне от гроба.
Има тяло от сто неприличия.
А баща и изглежда е Бог!
Стъпва бавно. Избързват диханията.
Ветровете се любят с косите и.
А мъжете болят като рани
и мълчат. А наум я отричат.
Тя е лятната вечер над хълма ти
и се давят в очите и лебеди.
А гърдите и остро покълнали
разсъбличат до дявол и тебе.
По бедрата и погледи жадни
се разбиват. А искат да пият.
Тя е...Трудна жена за открадване.
И се мрази за тази магия.
Не я гледай. Ще бъдеш измамен
( И жените я стъпкват стъписани)
Прокълни се. Крещи, че я нямаш.
И обичай поименно списъка си...

Павлина Йосева (pin4e)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:26:32 am

Дъждът се връща

Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече –
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат -
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:28:18 am

Не беше вълк, поне не беше сив,
не помня, май очите ми затвори,
усещах някакси, че е красив,
целуна ме, преди да проговоря.

Забравих за джуджета и за принц,
за вещица и ябълки отровни,
с вретеното табутата пробих
и се изгубихме в нощта съдбовна.

Заради мен той дивата гора,
превърна в кът от рая на земята,
и бе любов, и огън, и любов,
и още май треперят ми краката.

Да, вярно, понахапа ме с очи,
и с зъби,
нежно, с нокти ме издраска,
но той е Вълк, забравихте нали,
до сетен дъх ще помня тази ласка!

Не е виновен! В нежната му паст,
бих скочила дори и да ме вържат,
не си живяла, щом не знаеш как
обича Вълк...,
а приказките лъжат!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:32:25 am

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:41:49 am

Задушница
BLUE_ROSE

Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора...празнично облечени.
Завити със любов....и карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.

И днес ги обладават духовете им отново.
За да ги върнат малко на земята. Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових
душата си до тях ...за да не плача.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:44:38 am

Религия
Петко Братанов

Трябва да съществува едно момиче.
Независимо дали ще го прегръщаш.
Независимо дали ще го целуваш.
Независимо дали ще го притежаваш.

Трябва да съществува едно момиче.

Може да се намира завинаги в някаква далечна страна.
Може да се усмихва дори в някакви чужди ръце.
Може.Не  е толкова важно това.
Важното е момичето да е родено.

То ще те приспива в мъглите на своето гълабово тяло.
То ще ти бъде зелена църква
със единствениствени светли камбани.

Всеки човек има нужда от църква!

Една църква,в която да влезе
и да падне на колене пред самотата си.

Една църква,в която да плаче
и да слуша въздишките на иконите.

Всеки човек има нужда от църква!

Дяволите се спускат над олтарите,
а ти в този мрак, за да ги спреш.
Едно момиче трябва да съществува
като бяла спасителна свещ!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:50:14 am

Видя ли? Разплака ме. Нужно ли беше
накрая да стигнем до тук?
Ти всичко призна. После всичко отрече.
И всичко – на мене напук.

Защо тъй, приятелю? Бързо забрави,
че дяволът има уши.
Ти тъй гръмогласно доброто прослави,
че то оглуша – и мълчи.

Ти мен не разбираш ли? Свърши ли онзи
красив помежду ни синхрон?
Нима претопиха се всички възторзи
в бледнеещ и вехнещ ням фон?

Защо беше нужно пред теб да доказвам,
че мога да плача насън,
че мога да плача цял ден с неизказан
копнеж и с душа като гръм?

Видя ли сега, че умея да страдам,
че мога и аз да греша.
Разбра ли най-сетне – и аз също падам,
над себе си щом полетя.

Повярва ли вече – и аз съм ранима.
И мен ме сломяват лъжи.
И аз ставам слаба, дори постижима,
щом някой света ми плени.

И аз съм понякога тъжна, приятелю.
Но в твоя нерадостен миг
не бих те предала. Не бих те разплакала,
тъй както разплакваш ме ти.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:53:11 am

Имам си това, което нямам...

Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.

Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.

Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.

(pin4e)

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 05:56:27 am

Пътека


Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
 
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...


Пеньо Пенев

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 11, 2011, 06:04:11 am

Някога, някога...


Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...

Недялко Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:11:58 am

Човекът ( от Петя Дилова)

Мълчанието с аромат на бяла зима,
спокойно и бездушно като сняг,
сякаш през хиляди души премина
и тихомълком ми направи знак.

И все едно че никога не бях говорил.
Разбирате ли? - Просто онемях.
Не зная кой какво ми беше сторил.
Какво се случи - просто не разбрах.

Така останах насаме с човека,
когото в ритъма на дните бях забравил.
Видях очите му в огледалото отсреща.
Шамар ли му ударих?- Това не бих направил.

А той ме гледаше с една насмешка,
полуразголен, сякаш искаше да изкрещи.
Разбрах - допуснал бях голяма грешка -
забравил бях най-топлите очи!

Тогава в полумрака, без да мисля,
протегнах се за клечица кибрит.
Запалих огледалото нарочно...
погледнах в друго - същите очи!

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:19:04 am

САМОТНИЯТ ЧОВЕК-Борис Христов
 
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:24:51 am

Покана


Ако имаш мъничко свободно време,
а навън дъждът не спира да вали,
ако няма никой, който да те утеши,
или няма път, по който да поемеш...

Ако си написал стих за твоята тъга,
а самата тя все още е във тебе,
ако няма скитник, който да я вземе
или пък крадец с протегната ръка...

Ако имаш само клечка от кибрит,
а кутийката е мокра от сълзите твои,
ако си самотен сред приятелите ти-герои,
или нож от тях в гърба ти е забит...

Ако си прочел и книгата поредна
и навън дъждът не спира,а вали,
ако още нещо в теб боли,
ако искаш вечерта да е последна...

Чуй отвън как капките говорят
с думите на моята душа:
"Аз те чакам боса под дъжда,
във дланта си свила шепа обич.
Мъничко свободно време ако имаш-
остави чадъра и ела."


от Стела Славчева

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:30:49 am

З А В Е Т


Завият ли очите ми с дантела,
посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.

На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си - топола - изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали - да ми дими.
Повикаш ли ме - няма да се скрия.
Поискаш ли ме - хляба целуни.

Валентин Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:36:38 am

НЕ МЕ ПОМНЕТЕ

Не ме помнете! Син съм, на жена,
която чупи пръсти от проблеми
и мъж обикновен ми е баща.
С какво да ме запомните пък мене?

Живея скромно. Пиша стих след стих.
Душата си по листите рисувам...
Понякога съм шумен, друг път тих
и с птиците обичам да танцувам...

Когато мен смъртта ме отведе,
в прегръдка щом земята ме притисне,
пръстта ще бъде моето небе...
Сега лъжа ли съм или съм истина?

Не ме помнете, а бъдете с мен,
докато още дишам и ме има.
Дори да съм съвсем обикновен,
аз мога да обичам непростимо.

Валентин Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:38:58 am

Научи ме

Научи ме да бъда различен.
Да се вслушвам в съня на щурците
и на вятър, когато приличам,
да не гоня смеха на звездите.

Научи ме да бъда прекрасен.
Бяла приказка в детски представи.
Да съм твоя любовна украса,
дето вечно за теб ще остане...

Научи ме да бъда начало.
Безкрая след мен да повеждам,
все едно, че е времето спряло,
щом във твойте очи се оглеждам.

Научи ме да мога да дишам
със копнежа на твоите мисли...
Като свила смехът да се свлича
и да пада по моите листи...

Научи ме за теб да остана
неподправен, какъвто ме знаеш.
И макар да съм някога рана,
просто искам за мен да мечтаеш..

Валентин Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:42:55 am

КАКВО Е ДЪЖДА

Небето се разплака като мама.
Сълзите му попиваха във мен.
Една се спря на бузата. Остана.
Почувствах се от нея осълзен.

Дали не искаше да каже нещо
на своето пораснало дете?
Усетих я хем нежна, хем гореща,
прекрасна като майчино сърце.

Защо сълза? Въпросът ме задави.
Вземах я леко, сложих я в ръка.
Дали със майчината мъка ще се справя?
А мъка ли е нейната сълза?

Сълза е мама и като обича.
Душата ми от щастие запя...
Небето със любов над мен се стича,
а след това протяга и... дъга.

Валентин Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 05:43:48 am

СЮЖЕТ ЗА ФИЛМ

Те се срещат на гара...
Той е лек, неглиже...
Тя не пуши цигари...
Той предлага кафе...
Тя приема свенливо...
Той усмихнат лети...
Тя е Райски красива...
Той от обич гори...
Тя почти е на трийсет...
Той е с бяла коса...
Тя прилича на птица...
Той целува ръка...
Тя не се притеснява...
Той предлага масаж...
Тя надежди не дава...
Той набира кураж...
Тя е лудо щастлива...
Той залага на ход
и със нея се скрива...
Този филм е " ЛЮБОВ!"


Валентин Йорданов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:27:50 am

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.

Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...

Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...

А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта

Георги Константинов

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:30:59 am

Искам с него да бъда ,

недей да ме съдиш…

Той е всичко,

което не си.

Прагматичен не е,

не е гъвкав и мъдър,

той е волен жребец

без юзди.

Сам налучква посоката,

може би инстинктивно…

Няма нужда от никакъв

знак.

Дава всичко и

всичко ми взима.

Изоставя ме, връща се

пак.

Искам с него да бъда.

Цял живот съм го търсила.

Не мисли, че е женски

каприз.

Между мене и тебе

нещо важно е свършило.

Ти отдавна до мен

не вървиш.

Искам с него да бъда…

Недей да ме съдиш.

Имам право сама

да реша.

Слънчев лъч се подава

зад ъгъла.

Той пристига за мен.

Не греша…

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:36:58 am

Песничка за хората


Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
.......

За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

Елица Мавродинова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:43:33 am

 БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ


Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?


Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни,
дружески да си мълвят?


Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:47:22 am

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2011, 06:17:35 pm

Напра`у ша умръ!
Нъ чис бългЪрски

(да сЪ чИте мекУ)

Получих sms от Холивут.
Те час пу час звънят, та са не трае.
Оф, сигур тряба `ногу да си луд,
фсе мазни главни роли да играйш...

Сига ни мож`. Кузъта ша доиъ.
Мисиркити с мамул ша пона`раня.
To с тъз склерозо-смахната главъ
са сетих, чи ша фдигам, кът забраих.

Прасету и без туй си е свиня.
Ши натуря фасуля и пиперя.
Уф, пак звънят! Напра`у ша умръ
ут тъз амариканцка далавера.

Щот няма фтора същу къту мень,
ей тъй да са надупва у екраня.
Той, СпилбърК чак са фърга пу корем,
и дажи искаши да му пристана...

Ша спирам да приказвам, чи звънят.
Утивъм със галош да ги умеря.
Ей тъй егуистичну ша лишъ
свитъ ут мойта `убус чуждуземнъ!

Павлина Йосева (pin4e|

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Asol в Декември 03, 2011, 10:02:25 am

Жабериада
Радост Даскалова

Напоследък ме гони каръшки късмет
да целувам дефектни жабоци.
Все се вземат за Принца, обаче наглед
са си дребни и ходят с подскоци.

Уверявят ме: "Аз съм! Ти само цунИ
и ще станеш свидетел на чудо!"...
и протягат устички, и клепат с очи,
и въвеждат ме нагло в заблуда.

Върволица жабоци и никакъв принц!
(А целувам нон-стоп земноводни!)
Как накрая човек да не се умори
от влечуги и други подобни?

Не изключвам за факта да имам вина -
родословно не спадам принцеса...
Как, кажете, с магии или чудеса
да се справя? - Продукт съм на плебса!

И не стига, че онзи, със белия кон,
не уцелих по идентитета,
ами взех и да губя човешки фасон
от целувки със разни ментета...

Промених се, смалих се, цветът ми - зелен...
Уж човешки говоря, а слабо...
И предвиждам го скоро финалния ден -
да се видя превърната в жаба.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:08 pm

Това стихотворение е убиец:

Тази любов идва внезапно.
С претенции да не прилича на всички останали.
Идва задъхано, прави се на закъсняла,
кокетира изкусно с кичурче от косата си,
гледа невинно като децата…
Размества си пръстените – да не забравя,
че е единствена…
Забранява си мислите,
разрешава си всички посоки.
Пие глътчица вино.
А очите й – големи и мокри..
Тази любов не признава къде е ходила
досега и къде се е губила.
Измисля си някакво чудо,
седи на перваза и безсрамно флиртува
с дъжда и със капките.
Не обещава. Знае, че ще си тръгне
един ден съвсем неочаквано.
Знае и други неща, но сега си мълчи
и подрежда (навярно по важност)
първо себе си, после всичко останало.
Няма дом и не иска да знае за него.
Тази любов няма нищо за губене,
няма време за нищо на дребно,
няма планове и кроежи за утре.
Тази любов е подвластна на себе си само,
иронично се смее в очите си,
гаси си цигарата недопушена…
Никаква не е, не вярва на притчи…
Не позволява да видиш,
че й треперят пръстите.
Тази любов просто не е научена
на любов и на себе си,
не й пука от нищо,
не знае питомно да прегръща…
Тръгне ли – ще дойде само шапката да си вземе.
(Ако изобщо реши да се връща.)Яна Кременска (via Нина Стефанова)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:32 pm

Цитат на: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:08 pm

Това стихотворение е убиец:

Тази любов идва внезапно.
С претенции да не прилича на всички останали.
Идва задъхано, прави се на закъсняла,
кокетира изкусно с кичурче от косата си,
гледа невинно като децата…
Размества си пръстените – да не забравя,
че е единствена…
Забранява си мислите,
разрешава си всички посоки.
Пие глътчица вино.
А очите й – големи и мокри..
Тази любов не признава къде е ходила
досега и къде се е губила.
Измисля си някакво чудо,
седи на перваза и безсрамно флиртува
с дъжда и със капките.
Не обещава. Знае, че ще си тръгне
един ден съвсем неочаквано.
Знае и други неща, но сега си мълчи
и подрежда (навярно по важност)
първо себе си, после всичко останало.
Няма дом и не иска да знае за него.
Тази любов няма нищо за губене,
няма време за нищо на дребно,
няма планове и кроежи за утре.
Тази любов е подвластна на себе си само,
иронично се смее в очите си,
гаси си цигарата недопушена…
Никаква не е, не вярва на притчи…
Не позволява да видиш,
че й треперят пръстите.
Тази любов просто не е научена
на любов и на себе си,
не й пука от нищо,
не знае питомно да прегръща…
Тръгне ли – ще дойде само шапката да си вземе.
(Ако изобщо реши да се връща.)Яна Кременска (via Нина Стефанова)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:51 pm

Цитат на: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:32 pm

Цитат на: Stella в Януари 20, 2012, 09:45:08 pm

Това стихотворение е убиец:

Тази любов идва внезапно.
С претенции да не прилича на всички останали.
Идва задъхано, прави се на закъсняла,
кокетира изкусно с кичурче от косата си,
гледа невинно като децата…
Размества си пръстените – да не забравя,
че е единствена…
Забранява си мислите,
разрешава си всички посоки.
Пие глътчица вино.
А очите й – големи и мокри..
Тази любов не признава къде е ходила
досега и къде се е губила.
Измисля си някакво чудо,
седи на перваза и безсрамно флиртува
с дъжда и със капките.
Не обещава. Знае, че ще си тръгне
един ден съвсем неочаквано.
Знае и други неща, но сега си мълчи
и подрежда (навярно по важност)
първо себе си, после всичко останало.
Няма дом и не иска да знае за него.
Тази любов няма нищо за губене,
няма време за нищо на дребно,
няма планове и кроежи за утре.
Тази любов е подвластна на себе си само,
иронично се смее в очите си,
гаси си цигарата недопушена…
Никаква не е, не вярва на притчи…
Не позволява да видиш,
че й треперят пръстите.
Тази любов просто не е научена
на любов и на себе си,
не й пука от нищо,
не знае питомно да прегръща…
Тръгне ли – ще дойде само шапката да си вземе.
(Ако изобщо реши да се връща.)
„
Яна Кременска (via Нина Стефанова)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: valiastankova в Февруари 09, 2012, 07:44:31 am

Богомилско - Камелия Кондова

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

А дъдждът е плакал в мен - Бояна Петкова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

 

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 10, 2012, 10:17:22 pm

Христо Смирненски

 Студено, дявол да го вземе!
Студът те реже като ножици!
Човек за да се посъвземе
са нужни барем две госпожици!

 Поспрете сочнобуза Катя,
да си побъбриме за зимата!
В такова време сал сърцата
 променят съвършено климата.

 Смехът на твоите устни али
 ще ме съгрее, без съмнение:
той двеста печки ще запали
 за мое лично отопление...

 Студено, дявол да го вземе!
От студ обръщаш се на мумия!
И при това проклето време
 иди, че не върши безумия!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: valiastankova в Февруари 11, 2012, 07:22:25 pm

Мадлен Алгафари

Докъде искаш Господи да порасна?
Да обичам въпреки - успях !
Eгоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях!
 
Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли?


Мама се превръща във дете

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма
да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.
Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.
Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А от най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Deter в Февруари 11, 2012, 07:53:06 pm

Цитат на: valiastankova в Февруари 09, 2012, 07:44:31 am

Богомилско - Камелия Кондова

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Това ми е едно от любимите  :88:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: valiastankova в Февруари 12, 2012, 08:34:58 am

И на мен  :wub: Като цяло авторката много я харесвам  :88:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Kaya в Февруари 13, 2012, 09:48:43 pm

Цитат на: Asol в Декември 03, 2011, 10:02:25 am

Жабериада
Радост Даскалова

Напоследък ме гони каръшки късмет
да целувам дефектни жабоци.
Все се вземат за Принца, обаче наглед
са си дребни и ходят с подскоци.

Уверявят ме: "Аз съм! Ти само цунИ
и ще станеш свидетел на чудо!"...
и протягат устички, и клепат с очи,
и въвеждат ме нагло в заблуда.

Върволица жабоци и никакъв принц!
(А целувам нон-стоп земноводни!)
Как накрая човек да не се умори
от влечуги и други подобни?

Не изключвам за факта да имам вина -
родословно не спадам принцеса...
Как, кажете, с магии или чудеса
да се справя? - Продукт съм на плебса!

И не стига, че онзи, със белия кон,
не уцелих по идентитета,
ами взех и да губя човешки фасон
от целувки със разни ментета...

Промених се, смалих се, цветът ми - зелен...
Уж човешки говоря, а слабо...
И предвиждам го скоро финалния ден -
да се видя превърната в жаба.

мноооооооооооооооого подходящо за утре

ти само ЦунИ ;D ;D ;D

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 13, 2012, 10:01:08 pm

Цитат на: Deter в Февруари 11, 2012, 07:53:06 pm

Цитат на: valiastankova в Февруари 09, 2012, 07:44:31 am

Богомилско - Камелия Кондова

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Това ми е едно от любимите  :88:

А аз не мога да обичам така мазохистично. Това не е за мене.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 15, 2012, 09:22:18 pm

Вечерно писмо
 
Самотно тъжен като единак
в бърлогата си вечер се прибирам.
И в стаята, и във душата-мрак.
А нейде в мене на гъдулка свири
вековната ми мъка-просяк сляп.

Посягам в мрака със ръце от камък.
На масата ми има сол и хляб
и само теб единствено те няма.
-Къде си ти? Край мене като ров
във тъмнината стаята ми зее.
Не ме оставяй дълго без любов!
Ще полудея и ще вкаменея.

Не ме оставяй без любов!
Зла нощ наоколо отвсякъде се зъби.
Без твоята любов ще стана лош!
В сърцето ми като отровни гъби
ще почнат да поникват пак злини.
 
И целия във зло ще се обвия,
останал сам край градските стени.
Като самотен гладен вълк ще вия.
И този свят, за който бях готов
да правя чудеса,ще ме разлюби.

Не ме оставяй дълго без любов,
от себе си, за да не се изгубя

Damqn Damqnov

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 18, 2012, 01:49:14 pm

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

автор Златина Великова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: romantica в Февруари 19, 2012, 06:12:26 pm

Апостоле, сега да помълчим.
Защото малко време ни остава.
Кръвта ни от омраза се взриви -
наместо плод, все жънем мъртва плява…
Тук бял е само падащият сняг
и чиста - само лунната пътека.
Отива си България, до крак…
И нека да си иде, нека…
Защото след Околчица след теб
един народ ни крачка не прекрачи…
Остана Кръстю - жив от век на век,
и всички ние - българопалачи…
И не ми стига бронзовият къс,
отрупан със букети всяка зима,
щом гробът ти сред куп незнайна пръст
осъмва днес без цвете и без име…

А песента за страшното бесило
в сълзата на сина ми те възкресе…
Апостоле, ела със страшна сила,
без капка жал до крак да ни избесиш...

Красимира Обретенова,
http://otkrovenia.com (http://otkrovenia.com)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 08:58:54 pm

Тази Земя ми е твърде голяма.
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал "Светът е за двама".
Значи че не е за мен този Свят.
И той го разбира. И аз го разбирам.
Тоест - разбрахме се. И после...какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп.
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно...
(Тук следва баналната римичка - мъж.
Но както разбрахме - него го няма.
С две думи казано - каква свобода...)
Светът си е сложил табелка "За двама".
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп.
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход...
Ами...толкова. Май че това е.
Сигурно аз съм си твърде сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света...

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 08:59:44 pm

Малка обява
Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 08:59:59 pm

Цитат на: Stella в Март 22, 2012, 08:59:44 pm

Малка обява

Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:02:39 pm

Бряг
/посветено/

Ти си моето хапче за сън.
Ти си моята светла звездичка.
Ти си всичко, което не съм.
И по принцип - ти си ми всичко.
Ти ми връщаш обратно света.
Търпеливо ми бършеш сълзите.
Ти ме слушаш когато мълча.
И не питаш. За нищо не питаш.
Просто знаеш. Кое. Как. Защо.
За ръка ме извеждаш от мрака.
И след всяка ужасна любов
ти ме чакаш. Ти просто ме чакаш.
Ти си моето друго сърце.
И пулсираш във мен неуморно,
щом първото стихне. И спре,
изтощено от болки и спомени.
Ти си моето синьо мънисто.
Талисманче във страшния свят.
И да знаеш, така те обичам,
моя капчице жива вода...

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:04:22 pm

От шума на листата навън...

Ноември ме разбра.И ме прегърна.
Най-топлите си дни ми подари.
Не обеща, че няма да си тръгне.
Не ми свали последните звезди,
а просто ми разказа листопадно
най-хубавата приказка на този свят.

И аз разбрах, че няма да остане.

Но пък повярвах някак в Любовта.
В онази, другата, която не ранява.
А просто съществува.Ей така.
Една любов, която се раздава
на всички тъжни хора по света.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:05:51 pm

След края...

Затихват стъпките ти...Не, че не боли...
Но болката пречиства.И минава.
И никнат нови, пролетни треви
след зимните и дълги снегопади.
Затихват стъпките ти...Вместо тях
ще слушам тишината си по изгрев.
Ще съм такава пак, каквато бях.
И само мъничко по-чиста.
Затихват стъпките ти...Като в сън.
И аз се будя, за да те запомня.
А утрото е тихо. Като звън
от устните на вятъра отронен.

И аз съм жива. Оцелях...
По раничките ми разцъфва цвете.
Навярно има смисъл във това.
И го усещам. Със сърцето си.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:07:15 pm

и да забравя пътя наобратно...

Какво очаквам още? Чудо?
Което да те върне у дома.
Това е лудост, просто. Лудост.
Нещата ... не стоят така.
Ти сам ми каза - приказки не знаеш.
Вълшебствата не са ти по сърце.
Така че трябва да приема края.
Такъв, какъвто е. Не хепи-енд.
И май успявам...за милисекунда.
Една милисекунда свобода.
Поемам дъх...а после пак е същото-
стоя и чакам. Чакам и стоя...
Ужасно глупаво е. Почвам да се мразя.
Бих искала да мога като теб -
да се оставя и да си отида.
От себе си. Далеч. Далеч. Далеч.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:08:42 pm

Във някоя друга вселена...

Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто...не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:09:44 pm

в края на краищата...

Разбирам го. Не му е трябвала любов.
Или поне не моята. Какво пък толкова.
Това, което не разбирам, е защо
аз трябва да усещам тази болка.
Наистина не се разбирам. Въобще.
Безсмислено е. Глупаво е всичко.
Животът е такъв, какъвто е -
един обича, друг пък го обичат.
И, всъщност, смисълът е Любовта.
Не кой я дава или я приема.
Така че имам смисъл и сама.
Защото цялата съм пълна със любов.
Дори без него.

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:11:30 pm

Мелодия за сън...

Сънят ми тази вечер е прекрасен-
люлее ми във топлите си шепи.
Постила приказки върху чаршафите
и нежно, много нежно ми нашепва
да легна, доверчива, във ръцете му.
Целува клепките ми и притихва.
Усещам се като вълшебно цвете,
и някак постепенно се разлиствам.
Луната от високо ме поглежда
и посребрява капчиците тишина,
които притаено се процеждат
по спуснатите мигли на Съня.
А тази вечер той е страшно нежен.
Дори не помня, че е бил и лош...
Прегръщам го и нека ме отвежда.
Довиждане, Луна. И лека нощ...

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 22, 2012, 09:12:57 pm

Не точно настроение...

На кой са му притрябвали сълзи...
Моретата отдавна са солени.
Освен това е есен. И вали.
А никой не обича наводнения...
На тебе пък съвсем не са ти нужни.
Особено когато са от мен.
Сълзите ми са по детински тъжни.
И пълни със огромни страхове.
Единствено на мен са ми потребни.
Изплаквайки ги, мисля, може би,
че любовта ми малко ще олекне.
И някога ще спре да ме боли...

написа caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: abroad в Март 22, 2012, 09:41:28 pm

Цитат на: Stella в Март 22, 2012, 09:08:42 pm

Във някоя друга вселена...

Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто...не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.

написа caribiana

много ми хареса таз caribiana :rolleyes:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Марая в Март 23, 2012, 01:21:24 am

Света е чужд...напълно непознат!
Познавам само и единствено звездите...
И питам се...къде е съвестта
Защо се стичат по страните ми сълзите?!

Света е толкова забързан...и "богат"
от спомени и разкривени маски...
Къде е всъщност същността...
на ласките и спомените ясни?!

Къде остана любовта?
Нима като Луната тича...
от пълнолуние във празнота...
Оставам за света момиче...

И нека днес се спрем пред света...
не онзи...който ни привлича...
А вътрешния свят....и самота....
през шепите ....изтичащ...

02:20
23.03.2012

града на ангелите....

Edna priqtelka kaza:
Като дете...очите и светеха! :wub:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 31, 2012, 08:08:29 pm

Стъпвай тихо...

Ето виж -
аз измислих наново Света-
много мъничък, само за двама.
Има пейка, над нея - Луна.
И зелена, зелена поляна.
Няма хора, но има щурци.
Няма думи, а само мелодия.
И се учим със теб да мълчим.
И забравяме как се говори...
И забравяме всичко билó.
И забравяме всяко "ще бъде..."
Този свят е сега. И е нов.
Една малка планета за влюбени.

Caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 31, 2012, 08:10:00 pm

ТОГАВА НЯМА ДА ПОИСКАМ ДА СИ ТРЪГНА...


Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...

caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 31, 2012, 08:14:39 pm

Най-нежната нужда


Не те избрах. Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се...и толкова.
Сърцата имат свое мнение.
Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и...не мога.
Понякога се караме със него.
-Не го обичай!-казвам му-Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и ... не вярва...
-Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...

Сърцето ми не слуша...И обича.
Не се сърдИ, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.

caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Март 31, 2012, 08:16:25 pm

Цитат на: Stella в Март 31, 2012, 08:10:00 pm

ТОГАВА НЯМА ДА ПОИСКАМ ДА СИ ТРЪГНА...


Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...

caribiana

Stella,много ми хареса. :wub:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 31, 2012, 08:17:43 pm

Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.

Принадлежа ти до без дъх... до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.

Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...


caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Март 31, 2012, 08:18:41 pm

Цитат на: MoonLight в Март 31, 2012, 08:16:25 pm

Цитат на: Stella в Март 31, 2012, 08:10:00 pm

ТОГАВА НЯМА ДА ПОИСКАМ ДА СИ ТРЪГНА...


Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...

caribiana

Stella,много ми хареса. :wub:

Нали е хубаво?! Прекрасно е! :wub:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: passion-desire в Март 31, 2012, 08:28:23 pm

Цитат на: Stella в Март 31, 2012, 08:17:43 pm

Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.

Принадлежа ти до без дъх... до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.

Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...


caribiana

Много красиво! :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Април 11, 2012, 02:34:50 am

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.






Далеч от моето легло!
Как си представяш, че ще мине?
Не пренебрегнах Ришельо,
за да си легна с Мазарини.
Ти не разбираш за какво
говоря, но долавяш смисъла.
Обидно е по същество
за миг дори да ме поискаш.
За теб е кисел всеки грозд
във разлюляната ми пазва.
И не поставяш под въпрос
това, което ясно казвам.
Не съм светица, но все пак
не съм намерена на къра.
Висок за теб е моят праг -
а крачнеш, а се прекатуриш.
Подскачай си от клон на клон,
с лъвицата не се закачай!
 
А моето легло е трон -
кралете само го възкачват.





Но в суетнята - фатално забравихте,
че аз съм Дама спатия.
Тесни и къси са ви ръкавите -
няма как в тях да ме скриете.
Като любимка на всички влъхви
ще ви го кажа на срички:
- Повече нямам време за блъфове.
Всичко на масата! ВСИЧ-КО!!!




- Маргарита Петкова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 14, 2012, 11:05:19 pm

Убийствени стихове! Подхождат на "жената-кучка"

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 16, 2012, 07:26:57 pm

Не ме събуждай! Чуваш ли? Въобще!
Аз може да поискам да остана
в страната с виолетово небе
заспала на прозрачното ти рамо...

Не ме събуждай... Общият ни сън
така прилича истински на обич.
Ще пишеш приказки. А аз ще съм
мастилото, с което всичко можеш...

Не ме събуждай. Все ще те сънувам.
Ще пием чай. Ще сплитаме вълшебства.
Ще бъда тиха. Ти ще ме целуваш.
И истинско ще бъде. Като детство.

А в книгата на нашето обичане
(каквато и във сънищата има),
с душите си през времето ще пишем:
(съвсем по детски): „Заедно. Завинаги”.

Приемаш ли ме? Искам да остана.
Едничък ти превръщаш ме във щастие.
Не ме събуждай. Друго място нямам.
Излъгах, имам... Но пък там пораснах.

irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 17, 2012, 03:24:56 pm

НЕ МИ ПРОЩАВАЙТЕ

Павлина Йосева (pin4e)

Не ми прощавайте! Красива и желана.
Виновна съм. А вие ме мразете!
И Господ полудя по мен. Избраната.
Бедрата ми са дълги междуметия.

Гърдите ми са твърди. Безкомпромисни.
А гледката е трудна за понасяне.
Косите ми са горди. Недокоснати.
А кожата ми гладка като ласка.

Оплювайте ме! Хищно ме хулете.
Не ставам да съм цветето във вазата ви.
Сълзата ми е щедра. Отхапете си!
Облизвайте се. Вкусна и опасна съм.

Душата ми е гола. Като лятото.
(А дързостта е прошка към страха ни.)
Щастливо ненавиждана. Богата.
И съм добра! И дишате праха ми.

Мразете ме за думите ми! Мога ги.
Сънувайте ме. Алчно. Ненаситно.
Наричайте ме кучка! Аз съм огън.
Обичам ви. Но обожавам истината.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 17, 2012, 03:34:57 pm

Корида

Тореадорът в теб ме разиграва
с плащ червен, опияняващ,
сякаш лееш руйно вино.
Хлъц! Препих, но ти прости ми.

Вееш плаща, мамещ ме игриво
и хармонията между нас е по-пенлива.
Бикът див във мен напред с рогата
с теб танцува; част е от играта.

И кой-кого?! Палачът се приготвя.
От плаща ален ще скалъпя рокля –
кървяща, огнена, до жар червена –
Да, знаех си – дошъл е днес за мене.

Арената в очакване зловещо тръпне.
И тихо е. Отдавна съм претръпнала…
Палачът е Любов! Умело и присъщо!
Оскар й давам –на ролята една и съща.

14.11.2009
Евелина Пашова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 17, 2012, 09:24:52 pm

Забравил си?

Забравил си? Ела да ти припомня
вкуса на неизбежната ни среща,
когато просто знам, че ще съм твоя,
и чувствам се крилата... и гореща!
Вкусът не е на спомен - пиперлив,
подправих го с предчувствие за утре...
Ела да ти припомня. Остани!
(Поне до ненаситната ни сутрин).
Отново ще съм с рокля на цветя
и цялата поляна ще е алена,
от маковете и... от любовта,
която неугасващо разпалихме.
Забравил си? Нима е за забравяне
уханието нежно и страстта?
Сега е време в обич да догаряме,
забравата е дар на старостта.

Яна Вълчева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 17, 2012, 09:25:36 pm

Как да ти кажа

Как да ти кажа "Тръгни си"? Не мога!
Гърлото стърже при тези слова.
Сякаш забиват се хиляди ножа
в тази пресъхнала, няма уста.

Сякаш пожар във гърдите бушува
и разкъсва пламтящо, без вик,
всяка вена, в която нахлува
с онзи изгарящо огнен език.

Сякаш стоманена примка затяга
върху шията ледни ръце,
и в прегръдка, с дъха вледенява
набраздено от болка лице.

Как да ти кажа, когато сърцето
бясно в гърдите тупти ли, тупти,
и протяга към тебе ръцете,
лудо крещейки "При мен остани!".

Как да ти кажа след всичко... – Тръгни?!
Аз не мога! Не искам!
Прости!

Милена Ѝорданова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 18, 2012, 09:15:52 am

*****

Не ме мъчи със сложни изречения.
Понякога и тишината казва всичко.
За всяко нещо има отредено време.
Мълчанието е време за обичане...
И нека между нас да няма пропаст
застинала във свойто многословие.
Това съм аз. Трепереща от кротост.
Това си ти – вулкан от безподобие...
Видя ли, че говорим и без думи?
Не думи, а направо светове!
И тайно заприличваме на чудо.
Луна съм аз. Ти – цялото небе...
Когато искаш да ми кажеш всичко –
мълчи! С най-тихия си глас
изпуснеш ли в мълчание:
- Обичам те!
Ще чуеш съвпадение:
- И аз!

irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 19, 2012, 06:17:29 pm

И ти, като всички жени,
търсиш огън, който не пари,
нощем бродиш в далечни земи,
но се плашиш до смърт от безкрая.

Пускаш стълби в измислени царства,
много нежни и много интимни,
но не даваш по тях да се качват,
странни принцове и пилигрими.

Търсиш извори с жива вода,
дето само тъгa отразяват.
Аз, обаче, съм тук и сега...
И е време да ме познаеш...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 20, 2012, 09:58:11 am

На татко

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
... ... Не зная дали съм добра дъщеря.
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше моята игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в моите очи.
В твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.
Ти дал си ми много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога плакал си скришно,
за моите болки търсел си лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого свойте сълзи.
Не зная дали добра дъщеря съм,
не зная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, татко, дори и когато мълча...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 20, 2012, 09:12:45 pm

ОВЕН
Няма по-безстрашни от Овните!
- казват те и пъчат си гърдите.
Че са смели – никой не отрича
- качество, което се обича!
Някои са с усет, много знаят,
Други – с “такт” по “нервите играят”.
Лудо хвърлят се навред с рогата,
даже с риск да си строшат главата.
Те са храбри, славни в борбата
- знаят да си защитят правата.
Артистични са, добре говорят.
Властни са – не искат да се молят.
Не червено честичко пресичат,
правилата никак не обичат.
Искат ли, света ще преобърнат
20-и век във 30-и ще превърнат.
Характерно е, че са ревниви,
горди, но добри, трудолюбиви.
Не умеят никак да изчакват,
но загубят ли – не се оплакват.
Двата пола, знайте са инати
- по това ще бъдат разпознати.
От Везните те да се предпазват,
че ги дебнат, гонят и наказват.

ТЕЛЕЦ
Туй животно, знайте, е опасно!
За живота всичко му е ясно.
То е избухливо, твърдоглаво,
иска винаги да има право.
Може да работи със години,
за да има даже за роднини…
Все размества и реформи прави,
та долапи нови да постави.
Със лукавия си нрав привлича
и след големците много тича…
То самичко прави си реклама,
друг го хвали само с цел измама.
Някои са мили и добрички,
пият, пеят, ходят по женички.
Да си хапват хубаво обичат
и компанийките ги привличат.
Не дай Боже да ги затъмните
- ще ви станат доста черни дните:
все ще лъжат, ще ви злепоставят
и добро за вас не ще оставят!
Черна котка им е Водолеят
и пред него няма да успеят!
Скорпионът много ги обича,
но Телецът след Близнака тича!

БЛИЗНАЦИ
Дайте книги за Близнака славен!
Вечно той в науки е “удавен”…
Любопитен – всичко да узнае
- в тази слабост граници не знае!
Той е комбинаторът опасен,
всеки ход пределно му е ясен.
Знайте, той е кавалер отличен,
много умен, ловък и практичен.
С него никой няма да скучае
и неща различни ще узнае.
Всички са големи дипломати,
те блестят в диспути и в …преврати!
Много “тънко” ще ви изиграят
и което искат, ще узнаят.
Може днес за тях да сте царици,
утре ще сте просто магарици.
Тез мъже са трудно уязвими
и на практика – неуловими.
А жените – все ще обещават,
но едва ли ще го изпълняват.
Те родени са нетърпеливи –
тъй ще бъдат, докато са живи.
От Телеца много да се пазят!
А Стрелците – в мат ще ги поставят!

РАК
Раците се мислят за юнаци,
хитреци са, хич не са глупаци!
Уж стеснителни, добри, тактични,
всъщност – пресметливи са, практични.
Някога със вас ще бъдат “мазни”,
друг път – всичко много ще ги дразни,
днес ще са засмени, приказливи,
утре – мнителни и горделиви…
Имате ли къщи, коли, вили –
най-добре е да сте ги укрили,
че “добрите” Раци най-обичат
чуждите имоти да завличат.
Ако могат, даже и държава
ще заграбят те “за чест и слава”…
Женят се понякога сто пъти,
за да пипнат тлъстички имоти.
В брака – чрез лъжите ще успеят.
Винаги на чужди гръб живеят.
Без скандали трудничко минават –
туй е мярка – нищо да не дават…
Раците не са добри съпрузи –
мъж, жена – рога ще ви нахлузи.
Козирогът лесно с тях се справя
и на място бързо ги поставя.

ЛЪВ
Лъвовете са добре познати
и навред в света докрай признати!
Те са благородни и учтиви,
предани, добри и услужливи.
В службата те винаги успяват,
мъдро, справедливо управляват.
Ала в къщи рядко се прибират
/все компанийки си някъде намират/.
Могат тъй да карат със години,
влюбват се във смъртни и в “богини”.
Щедри са и всичко ще ви дават,
никога не ще ви изоставят,
но жените всичко ще ви вземат
и хомот дори ще ви наденат.
Искат власт, богатство, чест и слава,
ала всеки Лъв не винаги успява
или той, когато вече има –
някой Лъв, по-силен, му го взима.
Лъвовете гледат нависоко,
но затъват някога дълбоко.
И дори “удавен” – не признава –
гордостта си много уважава!
С Водолея да не си играят,
че нещастието ще познаят!

ДЕВА
Девите са умни, разсъдливи,
ту сърдити, ту добри, вежливи.
Във живота хитро се нареждат,
даже и роднините подреждат.
Ще направят всекиму услуга,
но в замяна…ще поискат друга!
Мъж ли е – той все анализира,
“цаката” на всичко ще намира.
Винаги ще прави точни сметки –
за бензин, за дрехи, за подметки.
Пипне ли в ръцете власт голяма –
друг не ще я вземе – начин няма!…
Ако е жена, е услужлива,
принципна и доста паметлива.
Като Пенелопа уж ще чака…
Дева си е, но изневерява
и съпруга ловко изиграва.
Лъже, маже….и целта постига,
но духовното не й достига!
Близък ли си – теб ще те зачитат,
чужд ли си – ще те изритат!
Рибите им знаят номерата –
Винаги засичат им белята.

ВЕЗНИ
Тези винаги се колебаят –
кажат “да” – и почват да се каят.
Тук се раждат много дипломати,
но не липсват калпави, зъбати.
Някои обичат да се кичат,
само нови дрехи да обличат.
Ако могат – триста гардероба
те ще занесат дори и в гроба!
Винаги са живи и кокетни,
по природа – умни и коректни.
Работа домашна не обичат,
но по вечеринки често тичат.
“Златната среда” им е любима –
пролет, лете, есен, в късна зима…
Те са със амбиции големи,
дните им са приказни поеми!
Само ако искат, имат воля…,
но уреждат всичко с едно “моля”.
По рождение са справедливи,
те са честни, мили , услужливи.
Обичливи са и все засмяни.
Общо взето са добри, разбрани.
Да се пазят много от Овните –
само те ще им отровят дните!

СКОРПИОН
Господ сам от него да се пази!
/ Все ще се опитва да те “сгази”/
Вечно ще спори , ще се бунтува,
срещу всичко той ще негодува.
Тук се раждат много генерали –
някои по-страшни и от хали!
Те са си ревниви и опасни,
изобилни с планове ужасни.
Те понякога изневеряват,
но на други “правото” не дават…
Иначе са умни и добрички,
щедро харчат своите парички.
В нужда ли сте – ще ви подпомагат.
Бедни ли сте – няма да избягат.
За рождени дни ще ви почитат,
даже и за близките ще питат.
Мъж ли е – за правда ще се бори
и каквото може, той ще стори.
Все инати доста прозорливи
са жените, но са променливи…
Ако си коректен с тях – успял си,
иначе – отдавна знай, умрял си!…
Да не се захващат с Телците,
че ще си разсипят младините!



СТРЕЛЕЦ
Цял живот Стрелецът все се цели
в най-различни и опасни цели.
Някои са твърде работливи,
но се срещат хайти, мързеливи.
По характер те са упорити,
лоши са , когато са сърдити.
Те обичат много да пътуват
и със големците много да общуват.
Имат маниер добър, отличен,
дух – свободен, волен, поетичен.
Тук мъжете са добри, учтиви,
а жените – хитри, досетливи.
Те са ловки, бързи и логични,
пресметливи в брака и тактични.
В къщи са отлични домакини,
готвят като истински богини.
Стъпват важно, тежко на земята –
вирнат е носът им в небесата…
Всички са по дух аристократи,
но не липсват дребни тарикати.
Нестабилни връзки не признават!
Верни ли сте – ще ви уважават.
Ех, Близнакът всичко ще им взима,
ту парици, ту каквото има…

КОЗИРОГ
Този знак е силен и стабилен –
вечно от идеи окрилен!
Всички учени са, май, събрани тука,
за да “мъчат” някоя наука…
Те са уникално търпеливи,
точни са, практични, пестеливи.
Само “чистата игра “ признават,
истината много уважават!
Някои от този знак нехаят
и не искат нищичко да знаят,
пият и по баровете скитат,
докато накрая ги изритат…
Ходят със жени , но предпазливо.
Даже “лудо” те да ви обичат
от проклета гордост – ще отричат!
Тук жените имат силна воля –
изпълняват всяка мъжка роля.
Никому длъжници не остават.
От комплекси – шанса пропиляват…
Щастието късно ги спохожда –
чак когато внучето прохожда.
Раците обират им парите –
яки ли сте – все ще издържите!

ВОДОЛЕЙ
Тази зодия е славна и опасна –
всяка друга й е много ясна!
Гледат с присмех на света сеира,
режат с думи, сякаш със секира.
Надалече в бъдещото виждат!
Доста хора много им завиждат!
На приятелите те са верни
и спасяват ги от грижи черни.
Те са сякаш бюро за услуги,
ала не за себе си – за други…
Справят се с най-трудните проблеми,
в помощ са на малки и големи.
Всичко от сърце ви подаряват,
а за тях стотинка не оставят.
Много гении са тук събрани,
но за жалост – трудничко разбрани.
Най-големите реформи правят –
светлина на хората даряват!
В личния живот не са щастливи,
но добри са, честни, работливи.
Свободата е на първо място
и това добре да ви е ясно!
С Лъвовете лесно се спогаждат,
ако номера не им погаждат!

РИБИ
Рибите са мили и добрички,
хрисими и божии душички.
На големи жертви са готови,
но на тях живота всеки трови…
Че мъжете са добри – така е,
но жените – кой да ги изтрае?
Някои са пойни птички,
други все опяват за парички,
вечно от живота се оплакват
и безброй съвети ни натрапват.
Искат всичко те да ръководят
и мъжете ”за носа” да водят.
Някои са честни и морални –
но се срещат долни, зли, нахални.
Двата пола чашката обичат,
във винцето славно се увличат.
Рибите – мъже се водят лесно,
но не ги оставяйте на тясно…
Рибите – жени са най-добрите,
ако им “по гайдата вървите”.
Скромни са, по принцип – справедливи,
те не са надути, горделиви.
Девите – късмет не им донасят,
но имота честичко отнасят

http://www.kaminata.net/stihotvoreniya-za-zodiite-t41210.html

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Април 20, 2012, 11:14:04 pm

Непрозрачните мъже

Харесвам непрозрачните мъже…
Ония, дето трудно се предвиждат…
Мъжете със стоманено лице…
Със сърце, което в девет порти крият…

Мъжете - войни, с поглед на орли…
С черти сурови, в битки закалени…
И на самотен остров със сто жени,
на своята, през зъби, да са верни…

По- грубите, по-дивите мъже…
не фини, нежни със обноски светски…
А тия, що брадата им боде…
С ръце – въжета плели, а не плетки…

Харесвам непрозрачните мъже…
С характер на приспани урагани…
Такъв ми трябва, да ме отнесе
… от обич… та за друг да не остане…

Гергана Иванова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 21, 2012, 10:22:19 am

Автор: неизвестен

Въпроси нямам. Нека да е тихо.
Не нарушавай тази тишина!
Това, което чувствата градиха,
отново се превърна в тъмнина.
Отново е ранена мойта птица.
Тъй както си летеше - падна тя.
Но не убита. Живата искрица
от нейната душа не отлетя.
На хората сърцата са различни.
Различно е и твоето сърце.
Ранява то, защото не обича!
Недей да вдигаш птицата с ръце!
Така я остави! Ще оживее...
Сама ще се погрижи за това.
Защо се разтревожи, че немее?
Та тя е със пречупени крила!
Сърцето ще привикне към промени,
макар, че в него мъката расте.
Не станахме ли доста по-големи,
отколкото сме в същност ние с теб?
Сега вината истинска откриха
очите ти в по-друга светлина.
Но по-добре мълчи! Така е тихо.
Не нарушавай тази тишина.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 21, 2012, 10:27:41 am

Студено е.
От хладната пресметливост на чувствата ти,
несигурни постъпки, думи, жестове,
от хилядите мигове пропуснати,
докосвания нежни, но пресметнати.

Студено е.
От сивотата празна във очите ти,
отнесените погледи - зад мене някъде,
от стиснатите устни, предпочитащи
безмълвност пред целувки до припадане.

Студено е.
Не искаш ли да стоплиш дните ми?
Сърцето ми желае те до пръсване.
Не виждаш ли - съдбите ни преплитат се
и се завързват здраво, няма късане.

Студено е.
Ела да ме постоплиш, да се сгуша,
да видиш колко топло е сърцето ми,
да върнеш пак усмивка на лицето ми
и да притихна в тебе кротка и послушна.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 26, 2012, 08:29:00 am

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам,
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 28, 2012, 08:25:53 pm

Прегърни ме...Недей да ме пускаш!
Слушай тихия глас на сърцето...
Нещо идва...Нещо се ражда...
И е силно, като взрив на комети.
После зимата свършва внезапно.
От земята надничат кокичета.
А пък моите устни, без глас,
много тихо прошепват "Обичам те..."

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Април 29, 2012, 07:20:20 am

Цитат на: Stella в Април 28, 2012, 08:25:53 pm

Прегърни ме...Недей да ме пускаш!
Слушай тихия глас на сърцето...
Нещо идва...Нещо се ражда...
И е силно, като взрив на комети.
После зимата свършва внезапно.
От земята надничат кокичета.
А пък моите устни, без глас,
много тихо прошепват "Обичам те..."

 :58:Стела,продължавай в същия дух.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 04, 2012, 05:53:07 pm

ЛЕКА НОЩ!

Ще те сънувам тази вечер за последно.
А после ще забравя как се казваш...
Ще вляза тихо в своето безвремие
и няма да поискам да изляза.

Амнезиите много ми отиват.
Особено когато са ми нужни.
Сега рисувам спомените в сиво.
И лъжа, че не помня. Просто лъжа.

След малко е последната ни среща.
Насън, разбира се. Насън съм само.
А ти дори насън не ме поглеждай.
Защото ще поискам да остана.

/Caribiana/

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 04, 2012, 06:19:32 pm

НЕ ВИНАГИ

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Не винаги смехът ти ме е топлил.
И никога не ти откъснах цвете.
И никога не ти купувах рокли.

Понякога съм бил така далече…
Понякога дори съм се изгубвал.
Животът между пръстите изтече,
докато търсех смислените думи.

Докато търсех оня път, по който
да мога опростен да се завръщам,
изгубих твоята душа и моята.
И нито ти, и нито аз сме същите.

Останаха ни празничните битки.
И делничните ни – след тях - победи.
И как си днес – не смея да попитам.
И ти не питай колко по съм беден…

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Но нека този път да е последен.
Ще сложа грим, усмивка на лицето,
за да повярваш, че съм влюбен в тебе.

И може би така ще ме запомниш –
не винаги нозете ти прегърнал -
върху хартиен сал войник оловен,
избягал, за да може да се върне.

/Автор: Пламен Бочев/

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 04, 2012, 07:05:05 pm

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина

/ неизвестен автор /

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 04, 2012, 07:13:17 pm

" Навярно "

Навярно ти не си се променил
и все така дълбоки са очите ти,
и си загадъчен (ти винаги си бил),
и още имаш своите си истини,
които са неистини за мен,
които ме изнервяха до лудост.
Различни сме до болка. До "съвсем",
И знаеш ли? - Понякога се чудя
защо ми липсваш толкова. Защо
при мисълта, че някъде те има
Грънчарят врътва свойто колело
назад, назад...
Назад от мойта зима.

Навярно ти не си се променил.
Навярно съм разчувствана глупачка...
И колкото и грешен да си бил
при спомена за тебе плача. Плача.

/ автор: osi4kata,

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 04, 2012, 10:02:21 pm

След Първата любов животът спира,
в сърцето ти вилнеят урагани.
След първата си мислиш,че умираш
и дълго ближеш кървавите рани.

След Втората любов ти е горчиво
от казаните думи за раздяла.
Отдъхваш си. Усмихваш се накриво,
доволен, че сърцето ти е цяло.

След Третата е вече безразлично,
дори не помниш цялото и име.
Усещаш, че по навик си обичал,
макар да знаеш, че е непростимо.

Оттам-нататък всички са еднакви.
Лицата им се сменят като кадри.
Оттам-нататък нищо не очакваш,
а дните ти са низ от листопади.

И попрехвърлил следващата младост,
решил, че вече всичко е живяно,
животът те наказва за награда
и Истинската сграбчва твойто рамо.

Сърцето ти е не сърце, а клада -
изгаря те, когато я погледнеш,
но си щастлив, макар да си във ада,
защото знаеш, че е за последно.

Ники Комедвенска

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 05, 2012, 08:10:17 am

НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ
Не очаквай от мен да ти свалям звезди.
Силно мразя фалшивите думи.
Ако има Любов, ако тя победи,
няма нужда от тях помежду ни.
Мълчаливо очите ще търсят очи
и ръцете с ръце ще се слеят.
Разговаряйки с тебе така, ще мълчим,
а сърцата ни в ритъм ще пеят.
Устни с устни ще палят пожар -
дълго чакани, страстни минути.
Колко думи, изговорени с жар,
са потъвали в мрака нечути?
Няма думи - повярвай - за всичко това.
Любовта е безкрайна вселена.
Ще ни грабне несетно, дори без слова.
Ще е брод между тебе и мене.
Румен Ченков

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 05, 2012, 03:05:30 pm

Дамян Дамянов

***

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срешне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш -
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов "Ела, ела",
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 06, 2012, 09:39:23 pm

Монолог на киселото грозде

Не съм узряло, а му се привижда,
че слънцето ме люби на баира.
Обхожда ме, това добре го виждам.
Лисугерът му подъл. Как примира...

Облизва се, че и потрива лапи.
Високо съм, бе пич, и киселея.
Какво ми стъпваш тихо по чорапи.
Зелено съм, не мисля да узрея.

Това го знам от всичките уроци
на старите лозари. Бях им вино.
Недей да ми се мяташ на подскоци.
Играло съм и аз веднъж невинност.

Ако ще ме крадеш, го дай по-мъжката.
Това със нежността – на Косе Босе.
Голямата любов ми е през дръжката.
Но виж на мъка, казват много нося.

Подскачай си. Прави се, че умираш.
Изобщо не ми пука на зрънцата.
То не е като гъби да събираш.
Освен, че киселея, съм устато.

автор: alisa

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 06, 2012, 09:41:57 pm

СГЛОБЯВАМ СЕ...
Смеха ми пазиш във една кутийка
със надпис "Нейните неща"...
А пък на мене ми е страшно тихо...
След теб ли оглуша Света?

След теб ли млъкнаха очите ми?
И устните ми... Ти ли ги открадна?
На пъзел заприличала съм днес...
Сглобявам се. Но става бавно.

Ръцете ми са тук. Но не прегръщат.
Сърцето ми тупти, защото трябва.
Не си мисли, че искам да ми връщаш,
това, което вчера ми открадна.

Нали ти казах - пъзела подреждам...
Което липсва - ще го дорисувам.
Закърпих си крилете. Пак летя.
Но в твоя свят...не съществувам!

caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 06, 2012, 09:45:14 pm

Момчетата със счупени сърца
и тези, дето не умеят да се влюбват,
и другите, заключили сълза
в окото си
когато свършва филма,
онези, дето ни болят,
и тези, дето нараняваме,
момчета с неизвестни имена,
момчетата, които не забравяме,
момчетата, които от деца
са истински мъже - мъжете в къщи,
и другите - в разглезения свят,
които имат всичко и се мръщят,
момчетата с охлузени ръце,
които стават принцове,
щом ги обикнеш,
момчета, за които 'не'
не е възможен отговор
/така че - свиквай.../;
момчетата, които си отиват
и цял живот ги чакаш да се върнат,
момчетата, които са красиви
във своята саморешена стръмност,
нахалните момчета,
лошите,
добрите, тихите,
далечно-чужди,
момчетата от будните ти нощи
и тези, след които се събуждаш
с избодена от плач душа;
момчетата, които я лекуват;
момчетата, които те мълчат;
момчетата, които не сънуваш;
момчетата, удобни като рамо,
момчетата, добри като надежда...
Те всички имат нужда само
от нежност...от мъничко нежност.

caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 07, 2012, 05:50:12 pm

ВЗАИМНАТА ЛЮБОВ Е СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ САМИЯ СЕБЕ СИ,
ПОКРАЙ ТОЗИ, КОЙТО ТЕ ПРИЕМА, ТАКЪВ КАКЪВТО СИ.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2012, 08:51:07 pm

ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ КОГАТО СЪМ УПЛАШЕН,
ЩЕ МИ ПРОЩАВАШ ЛИ КОГАТО СЪМ СУРОВ,
ЩЕ МЕ ЦЕЛУВАШ ЛИ КОГАТО СЪМ УГРИЖЕН,
ЩЕ МЕ МИЛВАШ ЛИ КОГАТО СЪМ РЕВНИВ?
ЩЕ МЕ ЖАДУВАШ ЛИ КОГАТО СЪМ ДАЛЕЧЕН,
ЩЕ МЕ ПРЕГРЪЩАШ ЛИ КОГАТО СЪМ СТУДЕН.
ЩЕ МЕ ИСКАШ ЛИ КОГАТО БЪДА МРАЧЕН,
ЩЕ МЕ ОЧАКВАШ ЛИ ТИ ВСЕКИ СЛЕДВАЩ ДЕН?
ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ???
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ! ОБИЧТА МИ Е БЕЗГРАНИЧНА!
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ! САМО ОСТАНИ ЗАВИНАГИ ДО МЕН!♥

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 12, 2012, 09:06:03 pm

"Добрите хора никога не свършват.
И не продават хляб и топлина
а подаряват…
милват…
и прегръщат
…целуват
и си тръгват в тишина…

Добрите хора никога не плачат,
за себе си поне
не плачат с глас.
Добрите хора
никога не грачат
с прегракнал от омраза глас…

Не им благодари!
Не искат!
Добрите хора
си отиват в благодат
с едничката вълшебна мисъл:
„Помогнах! Станах по – богат!”

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 13, 2012, 03:50:45 pm

Животът е пълен със скръб,
Животът е пълен с кошмари,
Но ти не обръщай му гръб,
Не страдай, че имаш провали!!!

Бъди непреклонен и твърд,
Бори се до край – за победа,
Преследвай целта си до смърт,
Стремежът към шанса ти гледа!!!

Не скланяй безсилно глава.
Не казвай – „Не искам”, „Не мога”.
Животът е просто борба,
Борба със сълзи и тревога.

Той често горчив е, нали?
Горчи като силна отрова,
Но дори и горчив, обичай го ти,
Посрещай със смелост бедата си нова!

Повярвай в доброто и ще успееш.
Недей се предава, макар да боли.
И някой ден даже ще се засмееш,
Ще кажеш на глас – „Най-после”. Нали?

Татяна Данева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 15, 2012, 07:54:47 pm

Не наричай всички Приятели,
а само тези, които носят безсъние -
заради теб по очите си .
Само тези, които от бързане
към теб забравят мечтите си .
Само тези, пред които не криеш
колко крехки са в тебе надеждите ?...
Не наричай всички Приятели,
не използвай думите грешно !
Когато буря завие,
и полепнат тръни на пътя,
поогледай се кой го е грижа ?!
И кой вместо теб ще пристъпи ?
И кой не пуска ръката ти -
дори да няма стъпки нататък ?
Не наричай всички Приятели,
помисли и отсей без остатък....

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 16, 2012, 08:23:13 am

ПЛАЧ

Отново се спусна топла нощта,
а нейде китара заплака.
Взирам се в нищото с празна душа,
сърцето ми някого чака!

Самотно е знай, когато те няма
и времето спира без теб да върви.
Отново ме cграбчи мъка голяма,
а мислех, ще спре да боли!

Къде ли отиде, къде ли замина?
Прости ми, че още си мисля с тъга.
Защо ли таз болка по теб не отмина
и как да се боря със нея сега?

А спомени, спомени идват, отиват,
превземат ме, водят ме тук или там,
със сладост и нежност те ме опиват
и как да забравя отново не знам!

Китарата тихичко пак се разплака,
а после утихна отново в нощта,
сякаш от болка се късаше мрака,
плачеше мойта самотна душа!

Плачи, поплачи си, недей се срамува!
От обич се страда, от обич боли,
по нея сърцето все ще тъгува,
за нея си струват всички сълзи!

Евгения Георгиева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Deter в Май 16, 2012, 10:29:48 am

"Посвещение"

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля по моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка
на теб, непознатия, смугло красив
потаен и питомен, жаден и див
едва деветнайсет години живял,
но всичко опитал и всичко видял
Подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой.
Ела, ще изтрием луната от грях,
ще изхвърлим трупа на умрелия страх
ще запеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат
мечтите надраснал, усмихнат, смутен
ще тръгнеш реален, до мен, в моят ден

Петя Дубарова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 18, 2012, 10:34:14 pm

Колко ли още ще те викам Любов моя,
сърцето ми да стопиш.
Олтар за тебе издигнах Любов моя,
пречистил старите ми вопли.
От тебе само огън чакам Любов моя,
да запалиш в кандилото прашно,
че ми е нещо студено Любов моя,
студено и някак си страшно.
Дом за нас да издигнеш Любов моя,
децата си да заченем.
Побеля косата ми черна Любов моя,
да те чакам остана ли време.


margalo

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 19, 2012, 09:33:18 am

Доставка от звездите

Такива като мене няма много.
(Не се поръчват май по каталог.)
В неведомите небеса на Бога
те пишат най-безкрайния урок –
че пътищата лесно се пресичат
и точно толкоз лесно се делят.
Но само с неизменното обичане
върти се до побъркване светът...
Редуват се и дни с потайни нощи –
така се сменят мрак и светлина.
А с всеки дъх се питаш колко още
ще сбираш в шепа свойта самота...
Тогава ти се пръквам – без заявка.
Не си мисли, че съм от този свят.
Отбивам се в сърцето ти – за кратко.
А след това – вълшебствата валят...
Сълзите ти с душата си ще бърша,
и с чиста радост ще ги заменя.
Такава обич – просто няма свършек.
Тя става път, посока и съдба...
До теб ще крача чак до изнемога –
със сетни сили сбъднала мечтите ти.
Такива като мене няма много.
Но всички са доставка от звездите.

irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 19, 2012, 09:33:46 am

Ще се срещнем

Ще се срещнем по нощните улици
на един сякаш истински град,
ще прескочим милиарди безумици
разпилени в парченца от свят...
В арсенала на действащи спомени
като скитащи сенки в мъгла
с етикета на обща бездомност
ще се питаме пак: Докога?...
Ще се срещнем. Без капка съмнение.
Ще приветстваме себе си в нас.
И отново пътеки неведоми
ще ни викат с човешкия глас
на един дълго чакан живот...
Ще се срещнем. Това си го знаем.
И наужким случайна любов
ще ни сблъска... Да се познаем.

irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Deter в Май 19, 2012, 12:47:00 pm

Ако не мога да съм тупкането вляво,
ако не мога да съм цялото небе,
ако не можеш с глас да ме опариш,
ако не можеш с шепот да ме спреш,
не идвай. Никога не идвай.
Ако и с тебе пак ще съм сама,
е по-добре да спра да те измислям.
Да те сънувам, докато не спя.
Да те обичам, докато те плача.
Да те копнея, повече от всичко.
Аз искам да съм нечията Тя. Така че,
ако не съм единствена... не ме обичай.

Карибиана

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 19, 2012, 09:10:12 pm

Този свят е тъжен и прекрасен
хората са лоши и добри
сълзите понякога не секват
и понякога от гняв боли.

Искам само тебе да те има,
за да имам топличко гнездо,
за да има място под звездите
дето само мое е било.

Там измръзналата ми душица
да се стопли, за да продължи
в този свят и гаден, и страхотен
за да може, за да победи..

***

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 20, 2012, 07:07:03 am

Цитат на: Stella в Май 19, 2012, 09:10:12 pm

Този свят е тъжен и прекрасен
хората са лоши и добри
сълзите понякога не секват
и понякога от гняв боли.

Искам само тебе да те има,
за да имам топличко гнездо,
за да има място под звездите
дето само мое е било.

Там измръзналата ми душица
да се стопли, за да продължи
в този свят и гаден, и страхотен
за да може, за да победи..

***

 :58:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 20, 2012, 08:28:54 am

Понякога... мислено ще си тръгвам...
ще си вярвам че искам така...
ще се смея, без теб ще осъмвам...
сякаш АЗ пожелавам това...

Понякога... ще се връщам разкаяна...
Ще навеждам пред тебе глава...
Сякаш аз съм отново виновната...
сякаш грешна пред теб съм дошла...

Но понякога... ще се връщам в реалното -
ще те търся незрима в нощта,
ще се спъвам и ще падам понякога...
и ще плача... но пак ще вървя...

Станка Пенчева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 20, 2012, 11:28:55 am

Ако някой ден луната не изгрее,
аз ще бъда твоята луна.
И дори небето да чернее,
ще ти светя тихо през ноща.
Ако някой ден слънцето изстине,
аз ще бъда твойта топлина.
Ще те скрия в огнената си стихия,
ще ти дам подслон и топлина.
Ако някой ден и вятъра притихне
аз ще бъда онзи полъх тих,
който с цветя ще те обсипе
и ще ти нашепва стих след стих.
Ако някой ден дъждът те изненада
аз ще бъда капка от дъжда.
В нейната жадувана прохлада
ще откриеш любовта.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 22, 2012, 10:28:47 am

Този залез как ме привлича,
боса тръгвам-незнайно къде.
Зная само, че много обичам,
търси тебе мойто сърце.

И щаслива съм, просто различно.
Малко тъжна, с поглед смутен.
Колко много на тебе приличам
и оглеждам се в теб всеки ден...

И когато те няма, ми липсваш,
но не спирам Любов да струя.
Твойта обич в мен се е впила,
няма как да не чувствам това.

И дори да те няма до мене,
мен ми стига, че си някъде там.
Любовта ми просто да вземеш,
да прегърнеш я с огън и плам.

Да те топли в безлунните нощи,
да усмихва те денем щастлив.
Да не спираш да светиш и още..
Да живееш свободен и див!...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 25, 2012, 11:42:25 am

Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали?

Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.

А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: passion-desire в Май 25, 2012, 05:44:36 pm

Цитат на: Stella в Май 25, 2012, 11:42:25 am

Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали?

Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.

А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов

Много ми хареса   :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 26, 2012, 11:48:39 am

Самотата не е в тишината.
Самотата не е в мълчанието.
Самотата не е в тъмнината.
Самотата не е в самостта.
Самотата е в гърмящата тълпа,
в неспирното говорене на глупости,
в убийствената яркост на цвета,
в студенината, в чуждостта
на маските фалшиви.
Сред тяхното гъмжило
самотата ме връхлита
с двойна сила.

***

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Asol в Май 26, 2012, 12:58:34 pm

Кои са авторите на стиховете, в които не е посочено име ?

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 26, 2012, 01:21:34 pm

Цитат на: Asol в Май 26, 2012, 12:58:34 pm

Кои са авторите на стиховете, в които не е посочено име ?

Тези,които съм качвала(без името на автора)така съм ги намирала по нета. :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 02:18:45 pm

Цитат на: Asol в Май 26, 2012, 12:58:34 pm

Кои са авторите на стиховете, в които не е посочено име ?

Автор неизвестен. :-[
Ако го зная, винаги посочвам.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 02:18:53 pm

СРЕЩА

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

Дамян Дамянов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 27, 2012, 05:11:10 pm

Животът скрит е в дрбните неща
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта
С човек умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.

В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта в бреме.

Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите непринудено родени.
Най- истински са дребните неща
И те остават спомени след време.



Автор: Бисерка Каменова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 05:23:22 pm

Не всяко "Браво!" е достойно.
Не всяко "Долу!" е позор.
Не всеки химн — заупокоен.
И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Марая в Май 27, 2012, 05:52:42 pm

Цитат на: MoonLight в Май 27, 2012, 05:11:10 pm

Животът скрит е в дрбните неща
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта
С човек умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.

В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта в бреме.

Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите непринудено родени.
Най- истински са дребните неща
И те остават спомени след време.



Автор: Бисерка Каменова

Newerqten stih....

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:41:57 pm

И до днес накуцвам със душата си.
И си мисля – две поне да бяха,
та едната да пътува с вятъра,
другата, пък – да си има стряха.

Та едната да се влюбва глупаво.
След вечерен час да се прибира.
Другата пък като види счупено
oгледало – и да го събира.

Като падне тази непослушната,
мъдрата да я превърже мигом.
Първата да омагьоса сушата,
втората да е заклета риба.

Две души – два полюса във ласките.
Щях да те обичам по средата…
Кой си ти? Защо ми смъкна маската?
Ти ли каза: ''Стига ми едната!''

Камелия Кондова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:46:39 pm

"Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш
на гладния - надежда,
на сития - копнеж,
на силния - неволя,
на слабия - кураж,
на веселия - милост,
на тъжния - мираж,
на скромния - посока,
на алчния - сърце,
на имащия - радост,
на можещия - цел,
на гордия - утеха,
на плахия - мечта,
на властника - боязън,
на роба - доброта.
Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому какво си дал."

/Н. Захариева/

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:48:15 pm

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

...Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

Евтим Евтимов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:48:51 pm

Сълза

Нарисувай ми, художнико, сълза.
Четките вземи, не ми отказвай!
Лека - като капката роса.
...Тежка - като капката омраза.
Волна - като безпричинен гняв.
Кротка - като ласката безшумна.
Гузна - като премълчаван грях.
Горда - като обич неразумна.
Ясна - като тихи небеса.
Мрачна - като вихър разбушуван.

Нарисувай ми, художнико, сълза!
Истинска сълза ми нарисувай!

Захвърли палитрата встрани.
От душата ми вземи боите!
Надълбоко с четките бръкни,
не оставяй скрито и покрито.
И изтръгне ли сълзата зов
даже от душите вледенени,
стон от болка или от любов,
знай, че ти си нарисувал мене.

(Надежда Захариева)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:50:27 pm

ТИЙНЕЙДЖЪРСКА ПЕСЕН

На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.

Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!

Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.

А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.

Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.

На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.

Недялко Йорданов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:51:03 pm

Тя е... трудна за открадване

Погледнете я как се облича!
И мъртвец ще подигне от гроба.
Има тяло от сто неприличия.
А баща и изглежда е Бог!

Стъпва бавно. Избързват диханията.
Ветровете се любят с косите и.
А мъжете болят като рани
и мълчат, и наум я отричат.

Тя е лятната вечер над хълма ти
и се давят в очите и лебеди.
А гърдите и остро покълнали
разсъбличат до дявол и тебе.

По бедрата и погледи жадни
се разбиват, а искат да пият.
Тя е...трудна жена за открадване.
И се мрази за тази магия.

Не я гледай. Ще бъдеш измамен
( и жените я стъпкват стъписани)
Прокълни се, крещи, че я нямаш!
И обичай поименно списъка си...

Павлина Йосева (pin4e)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 06:53:19 pm

Не заспивай ти, моя Любов.
Не затваряй очи уморена.
Приласкай ме във смуглата нощ.
Покажи... че си още до мене.

Докосни ме със погледа - плам.
Разгори нестинарска жарава.
Имам още какво да ти дам -
много слънце, небе, незабрава.

Имам вяра и волни криле,
птича песен, за теб закопняла,
топли ласки в нежни ръце,
а в душата си-приказка бяла.

Не заспивай ти, моя Любов.
Приюти ме, аз още ти вярвам.
Да разчупим вериги с обков
и да литнем. Мигът заслужава.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Марая в Май 27, 2012, 08:40:32 pm

Във ромона на пролетния дъжд
откривам светлината на звездите...
И топли ме красивия им свят
открил душите и очите...

Във светлината на нарастваща луна
На спомени от мрака породени...
Остава красотата на мига
творение на няколко вселени...

21:40
града на Ангелите
Марая

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 27, 2012, 08:43:31 pm

Това стихотворение не е в моя дух и стил, но все пак е поезия:

Не ме боли. Добре съм.
Усмихвам се под слънчеви лъчи.
Премина ударът нанесен.
Пресъхнаха сълзите на очи.
Не ме боли. Не липсваш.
Няма вече и вторични трусове.
Оздравях. Нали разбираш?
Уморих се да се блъскам в минуси... и плюсове.
Не ме боли. Сърцето ми не е разпръснато.
Пак виждам цветно всичко онова,
което беше черно-бяло непрекъснато.
Днес не потъвам. Ходя по вода.
Животът не е капки и мъгли.
Забравят се нещата... даже първите.
А мен не ме боли. Болят разбитите сърца.
Не мъртвите...

Мирослава Атмаджова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 30, 2012, 10:38:55 pm

Къде си тръгнал, Страннико, кажи ми?
Защо потъваш в сивата мъгла?
И само тихо шепнеш своето име,
а после пак - протяжна самота.

Защо вървиш по друмища незнайни?
Самотен и от болката сломен...
И пазиш в себе си дълбоки тайни -
дори във ден от Бог благословен.

Защо се мръщиш даже на децата?
И хвърляш камъни по радостта...
Къде? Къде ти е душата?
Или изгуби я, по пътя във нощта?

Къде си тръгнал, Страннико? Не питам.
Подавам ти приятелска ръка...
Ти приеми я, нищичко не питай.
Не искам нищо - давам топлина.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 30, 2012, 10:41:35 pm

Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата,
Тайнствен ключ аз исках да намеря,
Който да отключва в любовта,
Най-добре залостените двери.

И като принц от приказките, сам,
Търсих в пещерата великана,
Ключ да ми даде от твоя храм,
Ала заключен храма си остана...

Но нима вълшебства трябват тук?
Като стар крадец, като разбойник,
Заблъсках по вратата със юмрук,
Но вратата се затегна двойно.

И когато в срам и смутен страх,
Сложих върху бравата ръката,
Като във просъница разбрах,
Че не била заключена вратата.

Не, не била тъй вълшебна тя,
Окована с катинари тежки,
Чакала човешката врата,
Да я стоплят дланите човешки...
Д.Дамянов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 30, 2012, 10:46:40 pm

ПЪТЕКА - Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 31, 2012, 04:31:23 pm

Писмо до татко

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя.

От мене ти далече отлетя,
с криле на ангел литна към безкрая.
Една сълза в очите заблестя,
че всеки миг ти бдиш над мене,зная.

Сега за мен си,татко, ангел мой,
най-ярката звездица на небето.
Поглеждам с трепет звездният порой
и те откривам бързо със сърцето.

Душата ми без теб осиротя,
как искам да те видя и прегърна.
Една сълза отново заблестя,
направила бих всичко да те върна.

Портрета ти аз вземам във ръце,
целувам го и силно го прегръщам.
Притискам го до моето сърце
и много трудно сълзите преглъщам.

Очите ти са тъжни и мълчиш,
сърцето ти голямо спря да пее.
Добро щом на Земята сътвориш,
то вечно ще се помни и живее.

Сега приключвам моето писъмце,
боли и сълзите да спра не мога.
Ти вечно ще си в моето сърце
макар,че днес по-близо си до Бога.

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя...

Свилена Димитрова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 31, 2012, 04:44:12 pm

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина

/ неизвестен автор /

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Май 31, 2012, 06:46:19 pm

Цитат на: Stella в Май 31, 2012, 04:31:23 pm

Писмо до татко

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя.

От мене ти далече отлетя,
с криле на ангел литна към безкрая.
Една сълза в очите заблестя,
че всеки миг ти бдиш над мене,зная.

Сега за мен си,татко, ангел мой,
най-ярката звездица на небето.
Поглеждам с трепет звездният порой
и те откривам бързо със сърцето.

Душата ми без теб осиротя,
как искам да те видя и прегърна.
Една сълза отново заблестя,
направила бих всичко да те върна.

Портрета ти аз вземам във ръце,
целувам го и силно го прегръщам.
Притискам го до моето сърце
и много трудно сълзите преглъщам.

Очите ти са тъжни и мълчиш,
сърцето ти голямо спря да пее.
Добро щом на Земята сътвориш,
то вечно ще се помни и живее.

Сега приключвам моето писъмце,
боли и сълзите да спра не мога.
Ти вечно ще си в моето сърце
макар,че днес по-близо си до Бога.

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя...

Свилена Димитрова

НЕВЕРОЯТНО Е!!!  :cry3:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 01, 2012, 10:38:48 am

ЖЕЛАНИЕ ЗА СЛАБОСТ
/Звезда Христова/

Как искам да съм просто ЖЕНА.
Да мога да се скрия в твоя поглед.
Да съм силна уморих се. И сега...
...сърцето ще оставя да ме води.

Вземи ме, отведи ме от града,
на брега да идем с тебе двама.
Хвани ме явно, нежно за ръка,
омръзна ми да бягам от забрани.

Целувай ме безкрайно и със страст,
косите ми разрошвай без да мислиш.
Ще се оставя в твойта нежна власт,
съмненията с обич да изчистиш...

ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 02, 2012, 10:30:53 am

ДОКАТО СИ ЖИВА, МАМО!

Докато си жива, мамо,
трябва да побързам –
пропуснал съм поне хиляда дни!
Пропуснал съм това да те прегръщам,
да те обичам и да ми личи!
Пропуснал съм да те целувам по челото,
усмихната и сладка, като спиш!
Пропуснал съм да ти направя лек живота,
а не заради мен да ти тежи!
Докато си жива, мамо,
трябва да побързам –
не съм ти казал толкова неща!
Не съм ти казал колко си ми нужна
и колко много „тебе” има в мен!
Не съм ти казал колко съм ти длъжен
и колко малък дял е изплатен!
Не съм ти казал колко ми е важно
да бъдеш здрава повече от мен!
Докато си жива, мамо,
докато ме чуваш,
докато ме виждаш,докато си ти,
твоят син, не може нищо друго –
може само мама да боготвори!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 02, 2012, 10:32:37 am

ПРОШКА

Умееш ли, човеко, да прощаваш
ако някой към теб е прегрешил?
Дали самият прошка заслужаваш
ако друг някой ти си наранил...

Измиват ли се със едно „Прости!”
от болката натрупана следите?
И може ли едно „Прощавам ти!”
покоя да ни върне в душите?

...Никой не иска друг да наранява,
но всеки във живота си греши...
Дали обаче всеки осъзнава
колко божествено е да прости?

И как онази струпана омраза
и болката, таена със години
изчезват в теб, сгрешилият щом каже
с наведена глава едно „Прости ми!”

Две думи, промълвени от душата!
И искрен пламък в молещи очи...
Освободиш ли него от вината
и твоята душа ще полети!

Ще излекуваш своят яд човешки,
от мъката си ще се изцериш...
Недей вини покаял се от грешки!
И ти, човеко, утре ще сгрешиш!

Павлина Соколова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Deter в Юни 04, 2012, 10:13:05 am

Добър ден, Тъга.
Наспа ли се добре?
Удобно ли ти е в сърцето ми
широко?
Да ти донеса вода?
А може би кафе?
Или пак
ще заспиш в мене дълбоко?
Как го пиеш, Тъга?
С три бучки мъка
или горчиво
като дните ми?
Пак ли ще виеш,
Тъга?
По него...
Пак ли ще сплиташ
душите ни?
Поседни с мен, Тъга,
на чаша съмнения.
Нека видя на дъното
какво
ме очаква.
Недей ми иска
за целувка разрешение.
Целуни ме
и
пътувай със вятъра,Тъга.
Утре като
се върнеш
ще пише на входа
"Хотел за ранени
сърца".
Влез обута,
знаеш паролата.
За днес толкова.
Утре ела...
Франсоаз Саган

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 04, 2012, 02:38:31 pm

Ангелът в теб
Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
Ангелът в мен поздравява сияещия Ангел във вас!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 04, 2012, 08:13:42 pm

Когато се завърнеш някой ден

Когато се завърнеш някой ден,
душата ми ще бъде опустяла,
очите ми-жив извор пресушен,
косата-от надежда посивяла,
сърцето-уморено от любов,
мечтите-изоставени далече,
надеждите,макар и твой до грoб,
крещящи,че не ще те видя вече,
усмивката-гримаса от лъжи,
целувката ми-ледена стихия,
ръката ми,не искаща дори
със своя допир нежност да открия,
....когато се завърнеш някой ден,
ще ме потърсиш в утрото и здрача,
останала на спомена във плен,
а аз ....ще се опитам да не плача!

Стефан Александров

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 04, 2012, 08:21:47 pm

Ти знаеш ли как се обича жена,
дето толкова пъти е падала,
че е кръстила с галено име пръстта
и мечтае, мечтае за клада?

Тя измисля за тебе добри имена
и диспутите грозно я плашат.
Ти знаеш ли как се целува жена,
която беседва със чашата?

Уморена претърсва с очи течността
и убежище търси, и прошка.
Ти знаеш ли как се преражда жена,
която умира нарочно?

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 04, 2012, 09:03:25 pm

Ти позна ме, нали? Аз съм същата тази,
дето в твоите стъпки пак остави следи...
И оназ, непонятната, дето с нокти опази
свойте тайни копнежи и далечни мечти...

Аз ръмжах на луната и закривах звездите,
в тъмни нощи се лутах, ненамерила брод...
А пък как се открих, мен, самата... Не питай.
Пак от шепичка кал си направих живот...
И изправих се гордо, някак смело, почти.

Да, признавам си, често на герой се преструвам.
А пък ти ми повярва, че съм силна, нали?
Само с твоята вяра мога да съществувам...
И ръмжа, и настръхвам, и съм много ранима.
Ти го знаеш, познаваш ме, не от днес и от вчера.

А пък колко въпроси във душата ми има...
Моят отговор, зная, само ти ще намериш...
Аз съм същата зодия.... Ти позна ме, нали?
За това съм родена – да ме срещнеш във здрача...
Ще закривам звездите, ще разплаквам луни...

Но пък теб да усмихна... Колко много ще значи!

Мира Дойчинова - irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 07, 2012, 11:46:52 am

Ще бъда тук, където ме остави −
на този бряг, забравен и oт Бога,
и молеща се да не си забравил,
пътеката до тука дето води.

Ще свършат всички капчици роса,
които жаждата ми утоляват.
Ще догорят последните дърва
и в нощите звездите ще ме сгряват.

За теб ще си говоря със морето,
ще му припомням нашите мечти,
вълните ще ми пеят тъжни песни,
а там... някъде там... ще бъдеш ти!

Следите ти по пясъка отдавна
препускащият вятър заличи,
но моите страни все още пламват
при спомена за твоите очи...

Ще бъда тук!... На нашите скали!
Във всеки полъх бриз ще те усещам,
по залез във очите ще вали,
а изгревът с усмивка ще посрещам.

И всеки Божи ден аз ще те чакам,
с надеждата, че ти не си забравил
за пътя, който заедно вървяхме.
Ще бъда тук! Където ме остави...


Павлина Соколова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 14, 2012, 02:07:41 pm

„Жените не обичат страхливите мъже. Котките не обичат предпазливите плъхове.“

— Хенри Менкен

***
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

- Георги Константинов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 15, 2012, 07:50:10 am

Утро
Бягай, мое утро теменужено,
не пристъпвай плахо през вратата…
Тази нощ небето ще е влюбено,
ще покрие с облаци земята.

И ще тръпне, дръзко пожелано
от любов, която го отрича…
Залезът в мечтите му остана,
огънят в зенита му се врича.

Сън ли беше?...Аз ли го подпалих
с въгленче, замръкнало в очите?...
Още върху устните ми пари
клетва, премълчана под звездите.

Бягай, мое утро непоканено,
нека още миг да бъде лудост…
Изгревът косите ми погали
и в деня потърси ново чудо…

автор Йорданка Господинова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 15, 2012, 07:59:37 am

Цитат на: Restless в Юни 14, 2012, 02:07:41 pm

„Жените не обичат страхливите мъже. Котките не обичат предпазливите плъхове.“

— Хенри Менкен

***
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

- Георги Константинов

Това стихотворение е убиец. Харесвам мъже с цел, а не такива, хванати за "полата на майка си"
Харесвам неспокойните търсачи. Ако ми на легне на дивана с дистанционното, ще го разлюбя.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 16, 2012, 08:46:54 am

И аз ги обичам, така наречените лоши момчета. По погледа ще ги познаеш. :blink:

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

- Блага Димитрова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 16, 2012, 11:20:00 am

Цитат на: Restless в Юни 16, 2012, 08:46:54 am

И аз ги обичам, така наречените лоши момчета. По погледа ще ги познаеш. :blink:

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

- Блага Димитрова

 :58:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 16, 2012, 04:21:49 pm

Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи,слаба ,невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка,маниер,гърбът - превит.

Бях все зает,началник-в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах - беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах - познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът - Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето - встрани.

"Не те ли учих драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.

(неизвестен автор)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 17, 2012, 03:03:23 pm

Ний не можем ...

Ний не можем да любим истински слабите‚
само сме ласкави с тях и добри‚
главите им на коленете си слагаме‚
жалим ги като верни сестри.

Силните – те са‚ които завинаги
слагат върху ни властна ръка.
Като лозници край тях се вием
и се вливаме в тях‚ сякаш ручей в река.

Те ни правят кралици и свои неволници‚
те никога не ни принадлежат съвсем.
Ала с тях ний узнаваме полет и болка‚
тях обичаме ний‚ додето умрем.

- Станка Пенчева


Закъснялата


Сега
аз бих възпяла
не първата любов -
безплътната и бялата,
априлската, прохладната -
сега аз бих възпяла
оная, безпощадната,
отчаяната,
закъснялата.
За нея няма място пазено -
тя трябва да руши и да прегазва,
да оскърбява и да бъде оскърбявана...
Не стъпва тя по папрат и тинтява -
върви през кал,
през остри кремъци,
върви -
защото страшно бърза времето,
защото идва най-голямата раздяла...
От тъмен огън разлюляна цялата,
върви -
и дирята й свети кървава...
Не първата възпявам аз,
не първата.

- Станка Пенчева



* * *

Не ме принуждавай
да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
не искам малкото.
Не ме прави крадла –
прави ме кралица!
Ще умра без небе –
не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
аз съм от тия,
дето са твърди –
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
на страхливите.

Не ми давай нищо
наполовина!
Аз слагам глава
под мойта любов –
като под гилотина.

- Станка Пенчева



Краят на играта


Хей, ти!
Дето много приказваш,
дето знаеш думи красиви,
дето все се присмиваш -
защо мълчиш като наказан?
Онемя ли,
загуби ли дар слово?
Хайде,
накичи ме с лъжи от злато,
напълни ми с пъстри звезди полата -
зная, няма от теб по-ловък.

Още мълчиш?
Пръв път мълчиш -
трагичен,
безсловесен, като агне под ножа...
Не, не искам да те тревожа,
но боя се,
но боя се, че ме обичаш.


- Станка Пенчева



Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека, нека да бъда твоята есен.

Нека да бъда твоята есен –
ще тежа във ръцете ти златна и зряла.
Ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане вино есенно младо.

Дрехата си ще ти постилам
като златна шума.
И укротена и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.

Не можах да бъда твоята пролет –
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято –
друг се къпа в реките горещи и бели.

Няма да минат пролетни мълнии
и юлски горещници няма да има
с кротка нежност ще те изпълня
с ябълков дъх и с нещо без име.

Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека, нека да бъда твоята есен.


- Станка Пенчева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 19, 2012, 02:26:27 pm

Не винаги под слънцето се скиташ,
не винаги живота ти е песен
но винаги е нужно да се питаш:
Живот ли щеше да е, ако беше лесен ....
Не винаги преглъща се вината,
не винаги и времето лекува.
Но винаги заплаща се цената
и винаги безумно много струва.
   

Титла: Re:Поезия
Публикувано от: yana60 в Юни 20, 2012, 03:06:29 pm

Грешно посочен автор. оригиналната публикация е: http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=20709&mode=flat&order=1&thold=0

Цитат на: Stella в Май 05, 2011, 03:38:20 am

Къде се изгуби, Приятелю?!
В тъгата си, нейде потъна...
Имаш душа на мечтател,
с красота си закърмен...

.....
Но има в живота и мъка,
с която ще трябва да можеш
отново, в дни на разлъка,
да виждаш пред теб хоризонта...

И спомени в теб ще живеят-
образи мили, и силен
ще прекрачиш отново
междата на битки.

И сиви дни на умора ще срещаш...
Но ти не унивай!

В тебе,
с любов са втъкали
и сила и нежност чуплива...
И можеш отново да срещаш
ранила надежда,
любов да те топли...
...
Спомени мили в душата си скътай..!
Пред теб хоризонта е!
Назад се не връщай..!

Таня Трифонова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 21, 2012, 06:18:45 am

Когато се заключат есенни надеждите
и за раздяла вече се е свечерило,
тогава слизат ниско над салкъмите
желания, превити с облаци във сиво.
Тогава много тихо плача в тишината,
а слънцето немее зад завесите,
разбирам... тръгнаха си вече птиците
и в мен остава тъжното самотно.
Събличам си последната надежда...
Не искам, ала трябва... Господи, прости ми!
Сълзите ми не стигат за отплата,
за щастие откраднато със шепи...
А бях обичана, и много светла,
та чак примижваше от блясъка ми слънцето,
люлееше ме във прегръдката си,
и бях му вярна, и така щастлива.
Но иде време... винаги така е,
когато неочаквано се свечери,
звездите губят блясъка си
и плачат наранени от мечти.
Когато от обичане душата цяла
потръпва дъждостичаща от чувства,
тогава моят плач от обич бяла
се слива тихо със салкъма...

                     **************************************

Когато си беден , когато си слаб
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде кой както свари,
препъва те с крак и ти удря шамари-
недей се отчайва, недей се навежда
не си позволявай да губиш надежда!
Защото макар да е жилаво злото,
в човека всепак побеждава доброто

Какво е охолство , какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!
Когато в сърцето ти гняв се надига
кажи си на ум кротко думата стига
и вярвай че пак ще спечели двубоя
със лошите мисли усмивката твоя
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юни 21, 2012, 11:58:11 am

Обърнато небе ми е душата,
изливам като дъжд слова,
утехата до мен Позната
прегръща, осветява ми деня.

Заплаче ли сърцето ми от болка
или лъчи на слънце осветят,
деня ми труден омагьосват
и думите самички се редят.

Най-хубавото със сърцето виждам,
най-лошото - с отворени очи,
моментите на слабост ги предвижвам,
отварям за мечтите си врати.

Понякога сълзите ми напират
изливат се от езера красиви,
понякога от устни думите преливат,
понякога са плахи, мълчаливи.

Обърнато небе ми е душата.
В безкрайни дни усмихната вървя.
Дори и безутешно да заплача,
не чувствам нивга самота.

 Ивелина Цветкова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 21, 2012, 09:40:30 pm

Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И жилища да имаме - не е достатъчно.
И светлина да имаме - не е достатъчно.
Да имаме пари - не е достатъчно.
И почести да имаме - не е достатъчно.

Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно - ако не съжаляваш за днешнити дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно - ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е , ако вярваш макар, че недостатъчно постигнал си мечтите.
на земните си дни -
защото, запомни :
да бъде хлябът бял - не е достатъчно.

- Стефан Цанев

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 21, 2012, 09:42:38 pm

Между 12 и 2

Аз те срещам почти случайно
тук между дванайсет и два.
Ти си моя тревога и тайна,
а дори и не знаеш това.
Ти дори не усещаш наверно
колко трудни са тези неща -
да улуча мига да се мерна,
да постигна случайността,
да постигна оная нехайност,
със която ще кимна с глава,
щом те срещна почти случайно
тук между дванайсет и два.

- Вътьо Раковски, 1966 г.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юни 21, 2012, 09:45:26 pm

В студената зима си мислех...

В студената зима си мислех
къде ли сега се намираш?
През лятото топло си мислех,
къде ли под слънцето крачиш?
Сега си мисля само това -
добре е, ако ме забравиш.

- Росалиа де Кастро
XVIII век

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 27, 2012, 09:13:43 am

Ухаеш на сънища, моя Любов,
на топли завивки и меки постели.
Ухае на нежност дъха ти дълбок,
страха уталожил в горещите вени.

Навярно сънуваш онези поля,
изпъстрени целите с огнени макове
и тази протегната, топла ръка,
която не смее сега да те гали.

Тъй тихо сърцето в гръдта ти тупти,
че сякаш не тежки са дните ти били.
Сънувай, Любов! Във съня не боли.
Тя болката идва с безпътните изгреви.

автор Милена Йорданова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юли 08, 2012, 03:33:39 pm

В късен час в полето бяхме с нея.
С трепет устните й аз допрях ...
"Искам от любов да полудея,
груб бъди, та чак да ме е страх ! "

После уморена , кротко рече :
"Ах, приспи ме, миг покой ми дай,
бурно ти не ме целувай вече,
до гърдите си ме приласкай."

Грееха разискрени звездите,
лъхаше уханната роса.
Ласкаво целувах аз очите,
бузите и меката коса.

Тя заспа като дете, притихна.
И въздъхнах в полусън блажен.
В миг погледна, леко се усмихна
и отново се притисна в мен.

Дълго мрак лежеше над полето,
над съня й бдях в нощта ...
А след туй на златен трон в небето
откъм изток бавно заблестя

утрото - и хлад повя в полята ...
Тихо я разбудих с шепнещ глас
и в степта червена, сред росата,
до дома й я изпратих аз.

- Иван Бунин

превод
Петър Велчев

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Юли 14, 2012, 05:54:15 pm

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Юли 24, 2012, 08:23:34 am

Стела, къде се изгубиии? :blink:


Paris at night

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Жак Превер
Превод Веселин Ханчев




Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце.

Жак Превер
Превод Валери Петров

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 09, 2012, 08:59:41 pm

Цитат на: Restless в Юли 24, 2012, 08:23:34 am

Стела, къде се изгубиии? :blink:

Здравей, изживявам цялата тази красота от стиховете! Моят италианец не ме оставя да се приземя...Животът ми е като на филм. :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Август 09, 2012, 11:53:26 pm

Единственото по-голямо удоволствие от четенето на поезия е да живееш поетично. :P Ами, пожелавам ти този филм никога да не свършва... :blink:

И малко италианска поезия. :blink:



Благословени – час, и ден, и лето
господне, място, време – о, мигът,
когато две очи да ме пленят
успяха – и примря сърцето клето;

и тоя сладък стон – за първи път! –
преди да разбере дори сърцето,
лъка звънтящ на хлапето проклето,
стрелата му, забита в мойта гръд;

благословени всичките слова
за нейната възвишена възхвала,
въздишки, сълзи, мъка накипяла;

благословен и листът – за това,
че мога чувствата си да излея
и мислите за нея, все за нея.

- Франческо Петрарка

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 10, 2012, 04:27:51 am

Благодаря, прекрасно е !  :wub:
За да живееш поетично са нужни две поетични души...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Август 14, 2012, 01:10:56 pm

За две ръце,протегнати насреща,
земята бих докрая извървял.
За две очи,като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.

За две слова,от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи,изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз-по зрънце само,
по капка от далечен,чакан дъжд,
а ти дойде като небе голямо
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни,за да не тъжа,
от мъка-песен,а от песен-мъка
и аз не зная как ще издържа.

И няма вече кой да ме откъсне
от този огън древен или нов.
Ако  сърцето ми сега се пръсне,
едно помни-било е от любов.

Евтим Евтимов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 14, 2012, 02:23:08 pm

Уникално стихотворение с неочакван край.

*****

Откога ме мъчи това бездумие в гърлото-
не се научих да шамаросвам с него света.
Да си го рекна-ей тъй, без въпроси-
и така и така си се давя в л... /самота/.
Да ме запомнят-устата и хулена.
Майната му-за какво ми е да съм добра?!
По обичана ли ще съм, по любена?
Едва ли! Не са за мене тези неща!
Някак си тази приличност, взе да ми идва в повече-
заседнала ми е в гърлото и ме души.
Докога да паля огньове и да развявам самодивски коси.
Омръзна ми да съм Венера, а Марс да ме яха на кон!
Додея ми от нежност, докато тупам килима в съседния двор.
Ръцете ми са набраздени от торби и от безпътици.
Магарето ми не върви-поучават ме лунатици.
Природата ми е расова, а на кобила се превърнах.
Къде, за Бога съм пасла, та времето си да прокълна!
Защо ме гледаш тревожно, не си ме виждал такава?!
Какъв е този поглед, любов ли долавям?!
О, не!-присвива ме коремът познато...
Кого залъгвам момче-щом ме погледнеш и става лято...


margalo

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Август 21, 2012, 09:56:14 am

Не пий, ти казвах, от моите устни -
биле омайниче там се таи.
Недей целува змийчета вежди -
в сърцето хапят, после боли.
Не ме поглеждай дръзко в очите -
много дълбоко е, давят се там.
Не се опитвай да ме прекършиш -
от слабостта ми ще паднеш сам.
Недей наднича поне в сърцето -
цяло е в огън - ще изгориш. Спри се !

... Ех, казвах. Нали ти казвах -
ето без сили сега стоиш,
а аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница
да ти помогне.

- Не искам.

- Знам.



- Иглика Пеева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Август 22, 2012, 02:04:09 pm

Поканих дявола във къщи -

най-крупния търговец на сърца -

(не исках дребна търговия,

а най-скъпото сърце в света.)

 

Поканих го, а той се отзова,

макар да знаеше,

че ще го моля за услуга -

навярно мислел да спечели от това.

 

Постави договор на масата

със празно място за попълване на името.

Припряно каза: "Е, хайде, мила,

че клиент ме чака във Бразилия."

 

- Сърцето искам - прямо казах -

на най-единствения мъж.

- Това го знам, какво предлагаш -

ми отговори дяволът могъщ.

 

- На себе си аз нямам много,

но взимай що поискаш.

- Ти знаеш, аз търгувам

с това, което във гърдите стискаш.

 

Заразкопчавах бялата си риза,

а дяволът ръка протегна,

със трескав блясък във очите

той алчно за душата ми погледна.

 

Внезапно стреснат се отдръпна,

уплашен ме изгледа: "- Не, не е възможно,

аз нямам конкуренция, но някой

ме е изпреварил. Няма го."

 

Помисли малко, сетне се усмихна

и от уплахата си бързо се отърси.

И смигна ведро: "- Да, тук го няма,

но ти подсказа ми къде да търся."

 Диляна Спасова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 25, 2012, 06:55:31 pm

Безмълвие
По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.

автор caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 25, 2012, 07:31:48 pm

Уморена съм от приятели,
които не са ми приятели.
Уморена съм от обич,
загубила буквата "о"
и оставила по душата ми
само белези и синини.
Уморена съм...

Лиляна Стефанова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 25, 2012, 07:32:31 pm

Нарисувах... любов
vicont

Платното ми е бледата ти кожа,
нанасям с едри щрихи любовта
и лунен лъч към нея ще приложа
и топли устни... пиещи страста!

Ръцете ми са четки на маестро,
гърдите ти... палитра за мечти...
Рисувам ги във мислите си често,
обсебен съм, в картината личи!

Косите ти, савана зажадняла,
залагам в тях най-топлите бои.
От синъото, дъгата е избрала,
вълшебни езера, за две очи!

Сълзите ти- щастливите, угасват,
в неоновите багри на нощта...
Рисунка и реалност вече пасват,
в платното спят и двете ни тела!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Август 26, 2012, 07:50:08 am

ТИХИ СЪНИЩА
Ще ме виждаш само в твоя сън -
приказна ще слизам от звездите,
в теб ще се пилея като звън,
в мислите ти кротко ще се скитам.

В сенките на сънени стени
чужди грехове ще преподреждам,
огън ще разпалвам от вини,
страстите ти ще събуждам нежно.

Искаш да съм само с теб, нали?
Искаш мълчаливо да ме любиш...
но от тишина ще ме боли,
в пустотата й ще ме изгубиш.

А когато всеки миг е ням,
обичта ми също ще замлъкне.
Ще останеш мълчалив и сам -
вятърът от теб ще ме отмъкне.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Август 26, 2012, 03:09:12 pm

    На раздяла дай страни

    за целувка и помни

    дълги, дълги дни:

    права си била тогаз.

    Сън в съня живея аз.

    Ала щом и в зрак, и в мрак

    вярата отлита пак,

    ние, спящи или не,

    как ще върнем миг поне?

    Всичко нощем и деня

    си остава сън в съня.

     

    И стоя сред бесен вой,

    вслушан в морския прибой,

    и държа в ръце слънца —

    златни пясъчни зрънца.

    Как през пръстите сега

    всяко тича към брега,

    и струи тъга, тъга…

    Боже! Няма никой път

    пръсти да ги удържат!

    Боже! Как поне това

    от вълна да отърва?

    Всичко нощем и деня

    само сън ли е в съня?


- Едгар Алън По

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: elodiq в Август 29, 2012, 04:13:13 pm

Ти не ме обичаш ,не  ме жалиш, може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.

Сергей Есенин страхотен

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Септември 03, 2012, 10:36:58 pm

Пуснала си точно любимото ми на Есенин. :blink:



Градината на любовта


    Бях в градината на Любовта

    и какво да си мисля, не знам:

    връз тревата, добра за покой и игра,

    се издигаше някакъв храм.

     

    Този храм бе затворил врати

    и изпречил скрижала НЕДЕЙ.

    Закопнял за цветя, призовах Любовта,

    ала глас ми изсъска: „Не смей!“

     

    И съгледах — в гробове безброй

    никнат кръстове вместо цветя.

    В черни трънни венци тъмничари отци

    ми обвиха страстта, радостта…


- Пърси Биш Шели

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: not_sweety в Септември 07, 2012, 10:36:33 pm

Цитат на: Stella в Май 25, 2012, 11:42:25 am

Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали?

Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.

А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов

На caribiana е. А ето едно от любимите ми.

Очите ти са здрачните портали
към свят за теб самия непознат.
Свещица тази вечер ще запаля
и ще се моля да не търся път назад,
когато ме пресрещнеш с зимни хали,
във опит да се скриеш, да ме спреш.
Над ров дълбок се гледаме, разбрали,
че от любов си струва да умреш.
Но знание такова носи болка
и пръсти изгорени дръпваш ти,
че огънят е овъглявал ...колко?!
Едва ли знаем колко са... души.
И ти не спускаш моста.
Крокодили в рова със грозна стръв ядат луни.
Те много светли чувства са убили.
Но знаем с теб, убиецът си ти.
И твоя страх, че гасне светлината,
когато с шепи пълни я гребеш
от езерото чисто на Тъгата.
Страхуваш се, но няма да ме спреш.
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.

Геолина Стефанова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Restless в Септември 13, 2012, 11:31:03 pm

    Чуй и следвай моите думи

    не пилей напразно дните,

    постарай се да си умен —

    рядко случва се везните

    на съдбата да са спрели.

    Ще се дигаш или падаш,

    ще владееш и печелиш,

    ще робуваш и ще губиш,

    ще ликуваш или страдаш

    длъжен си да бъдеш тук

    наковалня или чук!



- Йохан Волфганг Гьоте , "Кофтска песен "

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: not_sweety в Септември 15, 2012, 01:18:04 am

Откъснати мигове — в тъгата родени,
неписани стихове — от злъч уморени,
думи, изречени нейде в забрава,
в минути самотни сега се явяват
и нещо във нас за миг се променя.
Въздишам без глас. Ти също по мене...
С треперещи пръсти и нещо в сърцето
в клавишите гъсти се целим нелепо
и думи нареждаме в стъпки и рими...
Вън не поглеждаме — там сме раними.
В очакване времето някак минава,
прегърнали мреж@та все сме тъдява.

 Найден Найденов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Септември 29, 2012, 03:44:01 pm

Не съвсем невъзможно...

Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина...А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.

caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Lillie в Септември 29, 2012, 04:06:27 pm

Много хубаво стихотворение, поздравления за авторката.  :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Септември 30, 2012, 09:23:25 am

Caribiana има много хубава поезия. Аз много я харесвам. Поставяла съм и други нейни стихове тук.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Септември 30, 2012, 09:23:58 am

ПРОЩАВАМ ТИ

За всеки нож в гърба ти давам хляб,
и малко мед, за да ти бъде сладко...
Гася с усмивка силният си гняв,
и гледам те смирено, мили братко...

За всяка дума, дето ме раняваше
и ровеше в сърцето ми дълбоко,
а ти отгоре щедро посоляваше...
Напук на всичко смея се широко!

Боли ли ме? Боляло е преди...
Но крехките ми нявга рамене
товарът на горчивите ми дни
днес с чиста лекота ще понесе!

... За всяка твоя користна лъжа,
дарила ми криле на пеперуда...
За всяко мое тупване в прахта,
разбирайки, че всичко е заблуда...

За всяка болка, дето причини ми...
Прощавам ти! Спокойно нека спиш!
Отмих грехът ти, трупан със години,
но ти на теб дали ще си простиш?

Павлина Соколова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: not_sweety в Октомври 01, 2012, 10:43:40 pm

Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! - усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!

Камелия Кондова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Октомври 09, 2012, 09:27:38 am

ПЕНКИЛЕР

Такава съм - не казвам, че съм идеална,
защото нямам консерванти, подобрители...,
но съм екологично чиста, натурална
без емулгатори и оцветители.
Отгледана съм от щастливи хора
далеч от снобската токсичност,
полезна съм - с канцерогените се боря,
но съм лекарство само за различните.
Противопоказна съм за бездушните
- във вените като отрова се изливам
в контакт със лицемерност, равнодушие
с ефектите странични аз убивам.
Това съм аз - понякога горча,
че нямам аромати, подсладители...
присядам и вкусът ми е тръпчив,
но пенкилер съм за ценители!
Tanya Bataklieva

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Декември 06, 2012, 07:59:57 pm

Угасване

Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)

Caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Януари 04, 2013, 06:26:29 pm

Различната, със многото лица

До мен ли си, когато много тъжна,
превръщам се във мъничка сълза,
изгубена в пустинята, объркана,
пак диря теб, оазис във нощта?

До мен ли си, когато силно гневна,
завихрям урагани от слова,
а после, изтощено-безутешна,
опитвам себе си да събера?

Когато пък съм слънчева стихия
и често те изгарям с мисълта,
приемаш ли ме като орисия,
или оставам въгленче в жарта?

Понякога съм бързоструен ручей,
а друг път жрицата на любовта,
и филм съм, черно-бял и скучен,
и птица със разперени крила.

До мен ли си? Прегръщаш ли съдбата,
дори далечна с тебе да летя?
Приемеш ли я, в нея съм жената.
Различната, със многото лица.

Таня Мезева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Януари 04, 2013, 06:28:15 pm

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук...
... а всяка тишина е някакво начало.

Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг...
...И да ме виждат само ветровете.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ...
А после много дълго ще съм птица.

Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране - като присъда.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 07, 2013, 07:23:22 pm

Не ме искай. Само минавам.
Ураганно... причинявам щети.
След мен е потоп и удавяне.
Не тръгвай. Аз нямам следи.

Не ме чакай. Идвам неканена.
Като хала, раздухвам огньове.
Няма начин да бъда забравена.
Не строя - разрушавам мостове.

Не ме викай. Още съм вятърна.
Шумоляща и дива в листата.
От бури за теб съм изпратена.
Гръмотевици нося в Душата.

Не ме пипай. Ставам на лава.
Изригвам... Разцепвам земята.
Отломки от чувства стопявам.
Да ти парят, събрани в ръката.

Е.Стоянова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: abroad в Януари 07, 2013, 10:05:12 pm

(http://img14.imageshack.us/img14/8103/58062810151160188257130.jpg)

‎"Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!" (Из "Елегия")

"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят." (Из "Хаджи Димитър")

"Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода." (Из "На прощаване в 1868")

"О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там, близо до град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила." (Из "Обесването на Васил Левски")

"Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани,
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя." (Из "Към брата си")

Днес се навършват 165 години от рождението на Христо Ботев (1848-1876).

Дълбок поклон пред гениалния българин

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 11, 2013, 08:02:33 pm

Писмо от една Емигрантка

И този ден умира натъжен
от бързане, от болка, от умора.
Небето плаче, плаче вътре в мен
изгубена сама сред чужди хора.
...

Годините минават и боли,
когато няма на кого да кажеш,
че взирането в празното тежи
и от тишината оглушаваш даже.

Всеки ден умира нещо в мен,
сърцето плаче и боли душата-
тъй тежко е,когато си ранен,
а е сама във тъмното ръката.

Далеч от дом,от близки и земя,
в гърлото напира вик разплакан,
сама ли се обрекох на това
и хубавото докога ще чакам?

Когато няма връщане назад
от пътя ти по стръмното нагоре,
когато само с болка си богат
и искаш да заплачеш от умора,

когато нараненото сърце
повтаря ти,че имаш още време,
че имаш още двете си ръце
и никой не ще ти ги вземе.

Върви напред дори да те боли,
земята е под теб и е надежда,
през всичките прегради премини
да видиш този път къде извежда!

А стигнеш ли накрая до върха,
не гледай долу и назад,не се обръщай.
Сега ти трябват само две крила
и Вярата,че ще се върнеш у дома!!

автор: неизвестен

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Януари 22, 2013, 09:46:22 pm

Една душичка плаче неразбрана…
(Но кой ли има време за това?!)
Прегръдката на татко и на мама –
най-хубавото нещо на света…
Една прегръдка само, а пък колко
лъчи се плисват в небосвода плах,
и мигом се стопяват всички болки,
изтриват с гума целия ни страх,
и сякаш, че с вълшебната си четка
рисува ни Животът по-щастливи…
Прегръщайте, прегръщайте детето!
То идва тук с мечтите си красиви,
но не да плаче в мрака неразбрано,
а да сбъдне свойте чисти светове…
Прегръщайте! И запомнете само:
И вие сте били това дете.
И може би през всичките години
сте чакали прегръдката една…
Не стигна времето ли? Време има!
За най-хубавото нещо на света.

Мира Дойчинова – irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Rahu в Февруари 11, 2013, 11:18:46 am

Черно и Бяло май сме били, като Лято и Зима - много време ни дели!
Нощ и Ден - ужасно много боли! Като Огън и Лед - никой няма да прости!
Север и Юг - на света гледаме с различни очи. Минало и Бъдеще - всичко вече гори!
Като Слънце и Луна - блестим от различни страни. Любов и Омраза..това ли сме били ?!?!?

InterNet

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Февруари 13, 2013, 10:53:38 am

http://www.facebook.com/pages/%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8/126746077498642 (http://www.facebook.com/pages/%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8/126746077498642)


Съдба, ти пак раздаде картите.
Не искам да играя, стига толкова.
Живота ми не е хазарт, ориснице.
Не залагам никога за нищо любовта си.
Не губя. Не печеля. Няма нищо.
Нося се, попивам и усещам.
И болките, и мъките от зимата,
която всъщност много е гореща...
Навънка нямам нищо,
а отвътре само него.
Едно сърце преминало през времето,
като изгубен пътник,
(който търси своя пристан).
Като сълза събрала в себе си,
безброй усмивки и вълшебства.
Усетила сезоните на любовта.
в очите- неизплакана.
Живота ми не е хазарт, Съдба...
И филм не е, нито пък спектакъл.
Живота ми е огън и вода,
и обич в сърцето ми и щастие.
Живота ми е малки чудеса,
в които място за измами няма...

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 14, 2013, 08:52:54 pm

Понякога съм лоша и не ставам за обичане -
връхлитам като гръм и разтопявам.
А ти не ме помни... не съм за помнене...
светулките ги няма и ги няма...
Така, че няма нужда да изчезваш -
и двамата разбираме че свърши.
В една дълбока тъмна бездна -
ще падаме и ще се учим.
А ти мълчиш и някак става тъжно.
Боли ли те?! Не казвай... замълчи...
Навярно тихомълком ме осъждаш,
а в мен е пълно - пълно със мъгли.
И обичите стават все по - трудни
и няма да поискам да се сбъднат.
Прощавам всичко, дето ме е късало -
преливам в думи - само да те върна.
По празните пространства на сърцето ми,
по миговете пълни с безнадежност -
да мога бих пресякла ветровете ти
обяздени с последната надежда.
Когато ме обикнеш ще опитам
да ти направя слънчево небе -
тогава не пиши за мене в стихове,
а просто дишай... дишай... Нека Сме!.


Маргало

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: romantica в Февруари 18, 2013, 01:16:17 pm

(http://bogatstvo.net/wp-content/uploads/2011/05/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8.jpg)

Спи, Дяконе! Не се събуждай! Остани в незнайния си гроб!

Добре си ти. От там не виждаш… съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.

Стариците край кофите за смет.

Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.

Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка минава Беемве.

На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.

Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори.

…Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст.

~Златина Великова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Февруари 18, 2013, 01:38:47 pm

Февруарска пролет

Пак са пълни и шумни площадите,
свърши дългото зимно мълчание –
по шосетата, по тротоарите
никнат хора, порастват съзнания.

Разрушават потоци отприщени
монументи на днешни величия –
и оголват по пътя си истини
в монополните безразличия.

Свърши зимата. Пролет е! Пролет е! –
февруарска, звънлива, разлистена
по площадите, по тротоарите…

Необесени греят просторите –
тръгват в битка за хляба си хората.
Събуди се, Апостоле! Време е.

от интернет

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: satin_ в Февруари 23, 2013, 10:23:13 am

.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: satin_ в Февруари 23, 2013, 10:33:25 am

Тук съм, но оставил себе си.

Сред  всичките завивки и целувки се разпаднах.

Сред  всичките усмивки и прегръдки се погубвах.

Тук съм, но оставил себе си в дните, които те обичах.

 

Потънах в очите ти. Останах зад устните ти.

Удавих се в кръвта на нашата любов.

 

Без длани съм - потънаха във кожата ти.

Без дъх съм - потъна в твоя дъх.

Без име съм.

Само си спомням, че изписвах любов по душата си.

Останах във дните, в които те обичах.

 

Ще пея за теб с гласа на всички певци.

Ще рисувам за теб с ръцете на всички художници.

 

Когато гледам небето, ще виждам очите ти.

Когато докосвам листата- ветровете ще обръщат косите ти.

Ще плача чрез дъжда, който пада по лицето ти.

Ще дишам дъха ти.

Ще те обичам чрез другия.

Ще те целувам с устните на другия.

Ще  умирам отново за теб с душата на другия.

 

В кожата ти ли потънах?

В сълзите си ли ме изплака?

С магия ли ме преодоля?

Затворен в смеха ти.

Останах в дните, в които те обичах.

 

Този мой живот ще е завинаги твой.

Вече съм друг. Но не те намирам във другите.

Тук съм, но оставил себе си в теб.

Само си спомням, че по кожата ти се изписва името ми.

Само си спомням, че се изписва любов.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: satin_ в Март 05, 2013, 10:05:13 pm

Жената на пътеката/ Писмо от морето/

Дъщерите ти, които никога нямаше-играят в очите ти. Сред гъсти зелени гори се гонят. Не ги настигна, а колко са хубави очите ти. Не каза нито дума. Никога не успя истински да се разплачеш. Къде скри сълзите си- в извивките на цветните покривки във дома си, където все със сенките вечеряш? Зад теб голяма празна къща-не казваш нито дума...

Крещи! Изкрещи!

Разплачи се, свий се в тази пролет.

А ти стоиш пред мен и се топиш, като снега. Капеш...капеш...

Счупиха мечтите ти.

Колко вятър можеше да диша във косите ти. Тръгни след мен...Не потъвай в ъглите на празната си гостна. Не заспивай сред изпепелените коси в чаршафите си. Не лягай до сянката на твоя живот.

Как един път не заплака? Как един път след мен не искаше да тръгнеш...Бягай,след,мен...

Искам да видиш морето, да отмие страха ти.

И пак сред косите ти-цвят от тъжна череша на поредната лъжлива пролет.

Бягай след мен. Бягай! Не изгубвай сърцето си. Не закърнявай душата си-не я изтезавай в тавана на къщата-да удря по покрива, да търси небето.

Как скри сълзите си в основата на къщата-да потъне ли искаше? Как никой не чу мълчанието ти? Как никой не те прегърна? И все в земята гледаше...

Как никой не вдигна главата ти, как не се разля в очите ти?

Как ти останаха зъби от стискане? Как езика ти не падна от мълчание. Как очите си запази?

Как един път не заплака, Господи... Вместо нея...Как не наводни планината?

Бягай след мене. Бягай! Разпилей стъпалата си по тези страшни и стръмни пътеки.

Ти ще си!

Бягай след мен, че сенки те чакат в дома ти. Ела, да ти покажа морето.

Права стоиш, а така си се свила.

Мълчиш, а така силно бълнуваш в очите ми. Усмихваш се, а малко по-малко се стапяш.

Пада косата ти.

Сива топола си, а така протягаш ръцете си.

Студени са гърдите ти, а колко прегръдки сънуваш.

Ако майка ти знаеше, че реше косите ти за този живот-щеше да ги отреже. Ако баща ти знаеше, че на сянка щеше да те даде-щеше да те скрие завинаги. Ако брат ти знаеше, че така след години ще осъмнеш-нямаше да ти даде никога да заспиш.

Бягай...Тръгвай след мен, да ти покажа морето, че море станаха очите ми. Ще отсека черешата, за да събори къщата ти. Боса да ходиш-по пясъци, по снегове, но жива да си.

Така те помня-прекрасна, стоиш на пътеката. Обърнах се-и остана завинаги там. Здрава до ходиш, но болна да бъдеш. Пролет да има, но да окапе с косите ти. В най-студената къща да си...да искаш да тръгнеш, а все там да оставаш- далеч от моретата. Всеки ден със сенки да вечеряш. В пепел да заспиваш.

Как един път не заплака?

Море в стъпалата си щеше да видиш.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 06, 2013, 07:22:07 pm

Убий простака с мълчание

Мълчах до скоро. Не че нямам думи
(та те са ми едничкото имане),
но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.
Обаче не умираха. Напротив -
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота...
а цял народ в краката им мълчеше.
И чудя се дали да проговоря -
дано пък бесовете да събудя...
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?
И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!

Ники Комедвенска

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Mims в Април 08, 2013, 07:19:52 pm

Обичам те. Това не означава,
че може да ме правиш на глупачка!
Аз зная до забрава да прощавам,
но зная и кога да сложа точка.

Не бъркай мойте слабости с наивност.
Не ми отреждай ролята на жертва.
Добра съм. Ала нямам капка милост
към онзи, който с камък ме замерва.

Не ме използвай! Аз съм търпелива.
Прекършиш ли крилете ми обаче,
идея нямаш как ще ти отива,
за втори шанс да молиш и да плачеш.

Разклатиш ли доверието в мене,
до смърт да ме боли - ще си отида!
Печелил си ме много дълго време.
Да ме изгубиш и минута стига.

Обичам те. Готова съм на всичко.
Но искам да си честен във замяна.
Излъжеш ли, не се хаби излишно...
За теб обратен път към мен ще няма.

Васка Мадарова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: satin_ в Април 20, 2013, 05:21:24 pm

Не хвърлям камъни, а ги събирам.

Все някога за нешо ще потрябват.

Животът не е болка за умиране.

Когато давам, не крещя: "Ограбват ме!"

 

Когато взимам - не го правя скришом

и всички виждат точно колко имам.

Под всяка своя дума се подписвам

и непременно с цялото си име.

 

Знам колко съм удобна за мишена–

глава не скланям - виря я високо.

И коленете ми са разранени

не от пълзене, а от стръмни скокове.

 

От полети. От бягане с препятствия.

От шурмове "на нож!", не на прибежки.

Що камъни по мене са запратени

от всевъзможни и безгрешни грешници!

 

Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница

и щом към звездна бездна се запътя,

тя със небесен гръм за упокоя ми

връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.

 

Маргарита Петкова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Април 27, 2013, 08:45:42 am

Голямото момиче се разплака,
съблече роклята си - сипа чаша джин,
умората я свлече на земята -
в ръцете на килимът и любим.
Луната слезе ниско - замълча,
присви очи от мъка тишината -
на пръсти се промъкна самота,
а вятърът притихна във листата.
Нощта отдръпна тежките завеси,
мечтите свиха до една гнезда.
Една надежда каза тихо - Ето ме!
Небето се смили и заваля.
Над улиците падна здрачината
/ но тя не знае, няма да научи /
Едно момиче - с крайчеца на пръстите си
ще срещне любовта и ще я случи.
Под клепките на къдравите сънища,
преди съвсем да е угаснало небето -
голямото момиче ще се сгуши
във две ръце, от ляво - до сърцето си.

Маргало

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Май 26, 2013, 09:15:09 am

Неделя

В неделя ми харесва тишината ти.
Светът е сънен – още му се спи...
От утре ще се втурне в необята,
но има време. И му се мълчи...
И гледай как леглото става лодка,
завивките са пухкави вълни,
възглавницата – белоснежен облак,
в неделя имат време за мечти...
Небето ми разлиства птица – книга,
и звездни букви в стаята валят...
Неделя е! И имам два – три мига
за теб и мен, да си измисля свят...
В такива дни дори ми се лети.
И няма кой да каже, че съм луда.
Една неделя – време да мълчим.
Във всяка тишина се ражда чудо...

irini

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юни 08, 2013, 10:16:08 pm

Писмо до Юни

Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...

Caribiana

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: satin_ в Юни 12, 2013, 10:42:41 am

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

Атанас Далчев
1956 г.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Юни 12, 2013, 11:42:12 am

Утре

Свети над нас нова нощта -
с нова луна, с нови звезди.
Свърши се днес, вече е утре -
утре живей, утре бъди!
 
Утре живей, утре бъди
с нови очи, с ново лице,
с нова мечта, с нова надежда,
с нова любов, с ново сърце!
 
Сутрин - светлосиня,
сутрин - детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин - пълна с нежност,
сутрин - пълна с вяра,
сутрин - пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Димитър Керелезов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Юни 12, 2013, 11:46:11 am

Цитат на: satin_ в Юни 12, 2013, 10:42:41 am

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

Атанас Далчев
1956 г.

Обожавам модернистите в литературата, запали ме даскала в гимназията. А сега виждам в Уикипедията, че дори днес е РД-то на автора. Добър избор!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Юни 12, 2013, 01:28:07 pm

Цитат на: sunnily в Юни 12, 2013, 01:11:48 pm

Предаваха ме приятели,
изменяха ми любими,
живях сред мечтатели,
мечтаех във рими.
И в този свят безличен,
пълен с празни хора,
безпощадно те обичам
и за мен си ти опора.

З.И. (аз)

Сънили, меркът ти рибешки ли беше?  :-[

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Юни 12, 2013, 01:52:02 pm

Цитат на: sunnily в Юни 12, 2013, 01:40:34 pm

Телешки в тригон Нептун и опозе Плутон, не си падам много по любовната лирика, виж еротичната ;D

)))) Е, тъй, тъй, ама стишието ти е по-скоро нептуново. По плутон другия път! ))))
Знам, че беше първодомен, та се зачудих )))))

Дали уран върху слънце не е изместил фокуса на постовете ти от гробищата към лиричността  :rolleyes: :wub:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Юни 12, 2013, 02:09:15 pm

Цитат на: sunnily в Юни 12, 2013, 01:57:43 pm

Пишех стихове преди 10-15 години, след това завърших Българска филология и разбрах, че за нищо не ставам и спрях, но поезията винаги си ми е била голяма страст. Най-любимият ми поет е Вапцаров, изчела съм всички книги за живота му, знам стиховете му наизуст, а в дома му в Банско едвам издържах на напрежението, като видях снимката с куршумите, била съм и на стрелбището в София, където е разстрелян.
Страстта към музиката и поезията при мен, освен от телеца, са и от Нептун на МЦ и Венера в Риби :blink:

Дам, права беше веднъж като отбеляза общите неща между нас. Значи на следващото астрокафе ще смаем любимите форумисти с един блиц рецитал по Вапцаров  ;D

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Just_a_Dream в Юни 13, 2013, 07:02:40 pm

Цитат на: Stella в Юни 08, 2013, 10:16:08 pm

Писмо до Юни

Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...

Caribiana

Прекрасно е!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Lillie в Юни 13, 2013, 08:12:06 pm

Карибиана пише много хубави стихове.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Just_a_Dream в Юни 13, 2013, 08:24:11 pm

Kоя в Карибиана??

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Lillie в Юни 13, 2013, 08:38:25 pm

Псевдонимът на поетесата.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Stella в Юли 11, 2013, 04:57:42 pm

Тя се спря отмаляла на прага -
необичана, мърлява, бита,
с поглед, свикнал от всичко да бяга…
Тя се спря и за хляб ме попита.
Беше спала, където завари,
и със псета трапеза делила
по студени и зли тротоари -
стара българка, майка немила.
А сега ми стоеше на прага -
не можала нататък да мине,
и очакваше кротко и благо
само къшейче, не милостиня.
За децата я питах – къде са?
Трепна… Тръгнали двамата сина.
Тоя грешен живот ги отнесъл,
кой ги знае в коя са чужбина?…
Стара българка… Ничия майка!
Взе си хляб на сбогуване само
и си тръгна… Умираща чайка…
Бог да пази живота ти… мамо!

Ники Комедвенска

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 07:02:41 am

Прощално

Аз може би ще си замина.
С предчувствие за земетръс
ме чака таз необяснима,
населена от мъртви пръст.

Вървях със тях неотклонимо
тъй както сянка от дърво.
Затуй във мойта смърт ще има
и паузи от тържество.

А вие, скъпи, вие, живи,
ще станете при моя зов
необясними и ревниви
като детинство и любов.

Прозрачни облаци понесъл
ще свири вятърът навън
и само в малката песен
ще бъдем заедно насън.

Павел Матев

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:02:55 am

Весо, при наличието на толкова трагедия из форума следваше ли да постнеш едно такова нещо, в което се казва, че:

Затуй във мойта смърт ще има
и паузи от тържество.

 

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 08:12:35 am

ами, и аз искам да си отида.  :(

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:15:35 am

)))))))))))))))))))))))))))))))

Стегни се, нямам нерви да те спасявам )))

Пък и не вярвам да е толкова зле работата ))

Чакай да намеря едно среднооптимистично стихотворение на Дебелянов, започващо с 4 антитези от нета и ще ви го постна. То е като живота, радост и тъга.

Нали помниш кво е казал Шишо Бакшишо - днеска пиеш вино, утре те поливат с вино.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:17:16 am

ЧЕРНА ПЕСЕН

 

 

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
 

 

 

 

Излиза за пръв път в сп. "Съвременник",
г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 08:18:30 am

Извинявай! Ще гледам да се оправя все някак. Все пак щом досега съм оцелял, едва ли ще си ида толкоз рано.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 08:24:29 am

Цитат на: Нова в Август 12, 2013, 08:17:16 am

ЧЕРНА ПЕСЕН

 

 

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
 

 

 

 

Излиза за пръв път в сп. "Съвременник",
г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

Благодаря ти много!!!!! Наистина! Оценявам го!!!  :58: :58: :58: :88:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:26:27 am

Дебелянов си е бил сто процента привидно суициден тип, силно привързан към дома и майка си, но и във вечно противоречие и скитничество като по този начин все е копнял за вкъщи и сам си е причинявал драмата - иска нещо и бяго от него. Копнението му е било важно.
Той се води и един от тези т. нар. "девствени" поети, счита се, че не е познал споделената любов, а е живял във вечно въжделение, очакване, неясен и мъглив стремеж. Химерна и платонична любов.

Но дори и той не е посмял да си тегли ножа. Просто си е живял с вътрешните си драми и явно един вид "перверзно се е кефил" на това, мазохист, самобичувал се. Дълбока душа.
Умира в крайна сметка на фронта, мисля около 35-годишен. Сигурно и в боя е излязал смело и безотговорно срещу куршумите. Идеалист.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 08:31:35 am

Странна птица е бил той. Овен, но със силно влияние на Риби и със Сатурн в Рак. Понякога се чудя дали тази негова вътрешна тъга не е предизвикала един вид съдбата да си отиде толкова рано.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:37:38 am

Защо силно влияние в риби - един ретро мерк там.
Ние с него и друго повторение имаме -  ретро юпитер в скорпи. И двете са в близки градуси до моите, както и слънцето, но при него то е съвпад с марс опозе уран - хвърлил се е безразсъдно в боя.
За мен драмата му иде от широкия съвпад на луната с нептун и плутон, а фиксирания знак е дал тенденцията.
На първо четене хич не му звучи зле картата.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 12, 2013, 08:42:36 am

Явно съм позабравил някои неща от картата му.  :-[

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 12, 2013, 08:46:37 am

Аз сега я отворих за пръв път, дори не знаех, че е овен. И се учудих. Помня, че много ми беше допаднал в училище и познавам творчеството му, а то ние много съвпади сме имали - луната му е върху хирона ми, а уран е съвпад с марса ми. Тригон хирон-венера. Плутон секстил слънце, повтаря неговия, а ако сме ентусиасти ще сложим и съвпад на луна-венера. Усетила съм го в стиховете му.
В общия смисъл очаквах повече вода да има, но все пак не му знаем и часа.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: irina в Август 12, 2013, 09:37:13 am

Малко поезия съм чела, не ме влече кой знае колко, но Черна песен и помня първите 2 куплета от училище още, много силно впечатление ми е направило, много хубаво е написано.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 14, 2013, 08:00:22 pm

Цитат на: Нова в Август 12, 2013, 08:26:27 am

Дебелянов си е бил сто процента привидно суициден тип, силно привързан към дома и майка си, но и във вечно противоречие и скитничество като по този начин все е копнял за вкъщи и сам си е причинявал драмата - иска нещо и бяго от него. Копнението му е било важно.
Той се води и един от тези т. нар. "девствени" поети, счита се, че не е познал споделената любов, а е живял във вечно въжделение, очакване, неясен и мъглив стремеж. Химерна и платонична любов.

Но дори и той не е посмял да си тегли ножа. Просто си е живял с вътрешните си драми и явно един вид "перверзно се е кефил" на това, мазохист, самобичувал се. Дълбока душа.
Умира в крайна сметка на фронта, мисля около 35-годишен. Сигурно и в боя е излязал смело и безотговорно срещу куршумите. Идеалист.

Дебелянов е бил грозноват, с проблемна кожа и риж. Интересното е, че на фотусите е симпатичен (поне за мен). Силно фрустриран/неуверен е бил като мъж, веднъж заради физиката, втори път- заради финансовите си несгоди. Заминал е на фонта поради невъзможност да пребивава достойно в тила.
Убит е поради лично невнимание и неспазване на кодекса. Пушил е на открито и светлинката от цигарата в нощта, е насочила вражеския куршум към него.
Личните си неудачи и копнежи е превърнал в поезия.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 09:58:58 am

Цитат на: Uran в Август 14, 2013, 08:00:22 pm

Заминал е на фонта поради невъзможност да пребивава достойно в тила.
Убит е поради лично невнимание и неспазване на кодекса. Пушил е на открито и светлинката от цигарата в нощта, е насочила вражеския куршум към него.
 

Нищо от написаното не е вярно. Дебелянов е молибизиран през февруари 1916 година... тоест не е доброволец, не е отишъл сам на фронта!
Много съмнително е и твърдението за цигарата. Огънчето й се вижда нощем, а той е убит в 10 часа преди обяд, когато е прекалено светло!

Цитат

"При втората атака на неприятелската позиция на с. Горно и Долно Караджово в 10 часа преди пладня командирът на 22-й пехотен Тракийски полк заповядва на командира на 5-та пехотна рота - поручик Дебелянов Димчо да настъпи с ротата си от с. Християн Камила и усили предната 1-ва дружина. Поручик Дебелянов под град от куршуми, стига в участъка на 1-ва дружина и тъкмо изправен на предните окопи, давал нареждания за уреждането на ротата и с пламенни думи подбодрявал и насърчавал околните от 1-ва дружина войници, пострадали през нощта - и той дава най-ценната дан за Родината - пада на място убит" (л. 242).

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 15, 2013, 10:02:07 am

А годините са 29, не 35.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 10:03:36 am

Цитат на: Нова в Август 15, 2013, 10:02:07 am

А годините са 29, не 35.

това беше твоя грешка. Аз поправям Урания!
Твоето изобщо беше грешно и тя те поправи уж!  :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 15, 2013, 10:09:10 am

Щом казвате.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 10:16:02 am

Цитат на: Нова в Август 15, 2013, 10:09:10 am

Щом казвате.

Не го казваме ние, а спомените и документите от онова време.

Цитат

„Изведнаж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчее дрехата си, но не можа. Около него настана смут. „Що стана?“ питаше някой. – „Стана, каквото стана. Ротния убиха.“ Най-близко до Димчо беше отдельонният командир от третия взвод Христо Сиренячки от с. Чамурлия (днес с. Борика), Самоковско. Той разкопча куртката и панталоните му, и раната се показа. Куршум, вероятно взривен, бе го ударил отляво в долната част на корема и бе направил от дясната страна (отзад –б. а.) широк, разкъсан отвор. Потърсиха у него бинт, но не намериха. Един войник даде своя. Бинтът потъна в кръв. Поиска вода. Дадоха му. Едва можа да попита: „Нали няма да умра?“ Някой, за да го ободри, рече: „Не бойте се, господин подпоручик, леко е.“ – „Ох, не е леко“, отвърна той, отпусна се на земята и след малко издъхна. …. С Димчо беше свършено. Оставаше да се прибере това, което имаше у него. Когато огънят поутихна, подофицерът прибра личните му вещи (бележник, портфейл, запалка, цигари, 600 лева (негови и авансови суми на офицерите на храна при дружинния стол), списък на столуващите офицери и други дребни неща). Ръчният му часовник продължаваше да работи. Наближаваше 11 часа преди пладне.”, описва по-късно последните мигове на поета неговият приятел Тихомир Геров.

http://doichoivanov1.blogspot.com/2011/09/95.html

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 15, 2013, 10:20:24 am

Много е добре, че научаваме нещо Ново, не се заяждам.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 15, 2013, 11:07:44 am

Аз си държа на моята теза. Чела съм го.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 15, 2013, 11:15:48 am

У ДОМА

… И пак онази стряха, вита, ясна…
И пак над нея оня заник тих…
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в Дебеляновия стих.
Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец…
 … Да, аз се губих дълго по света.
Къде ли не замръквах с пътя свирещ!
Къде ли не намирах друг свой дом!
А моят чакал, чакал… най-подире
 ми отмъстил за всичко мълчешком.
Завинаги вратата си затворил.
И аз пред прага мълком се теша,
че вишната, отсечена от двора,
е оцеляла в моята душа.

Дамян Дамянов

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 11:19:07 am

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 11:07:44 am

Аз си държа на моята теза. Чела съм го.

На коя точно теза държиш???

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 15, 2013, 11:27:13 am

Цитат на: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 11:19:07 am

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 11:07:44 am

Аз си държа на моята теза. Чела съм го.

На коя точно теза държиш???

Начина му на заминаване на фронта- имал е възможност да "кръшне" и това- как е загинал.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 11:33:33 am

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 11:27:13 am

Цитат на: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 11:19:07 am

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 11:07:44 am

Аз си държа на моята теза. Чела съм го.

На коя точно теза държиш???

Начина му на заминаване на фронта- имал е възможност да "кръшне" и това- как е загинал.

добре де ... вярвай си. Но все пак виж документите от Военния архив!

http://liternet.bg/publish2/ivanradev/debelyanov.htm

А това чела ли си? http://kutlovica.com/detail.php?id_prod=3571

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 15, 2013, 11:46:20 am

Е, атаката е започнала през нощта. Чела съм, че е загинал именно тогава. Не отричам и тази- твоята версия, но мисля, че е понапудрена. :blink: ;)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Нова в Август 15, 2013, 11:49:41 am

Моля ви оставете човека да си гние с достойнство, пък дори и да е напудрено.
Трябва да си имаме някакви национални идеали, и без това постоянно отвсякъде се опитват да ни опустошат генофонда.
Като нищо и него ще изритат от учебниците за сметка последния хит на Галена.
Все едно дядо Вазов дали е умрял върху жена или докато е ял боб, важното е, че ни е написал свещени неща.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 11:59:37 am

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 11:46:20 am

Е, атаката е започнала през нощта. Чела съм, че е загинал именно тогава. Не отричам и тази- твоята версия, но мисля, че е понапудрена. :blink: ;)

1. версията не е моя, а на изследователите, подкрепена с документи, а не със слухове и преразкази!
2. описанието за участие в боя (описан в документа за втората аката) е доста по-логично, защото ако си прочела документите, които ти посочих, той е представен за награждаване, което надали щеше да стане, ако просто е загинал от нехайство с цигара в уста!

Цитат

СПИСЪК
На отличилите се в войните от 22-й пехотен Тракийски полк като началници:
... Под № 8: „Поручик Дебелянов Димчо - командир на 5-та рота от 22-й пехотен полк - в боя при с. Караджово на 2.10.1916 г.

Цитат

„Запасен подпоручик Дебелянов Димчо Велев”.
+ Комисията ходатайства за орден „Военен орден Храброст IV степен 2 клас”.

3. Нова, ние си обсъждаме факти от живота му, а не интерпретации по творчеството му. Последното е безспорно!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 15, 2013, 12:10:47 pm

Калоян, знаеш ли какво е било да си интелектуалец в началото на миналия век и то тук- в Бг- без да имаш татко търговец или банкер? :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 12:21:41 pm

Цитат на: Uran в Август 15, 2013, 12:10:47 pm

Калоян, знаеш ли какво е било да си интелектуалец в началото на миналия век и то тук- в Бг- без да имаш татко търговец или банкер? :blink:

не разбирам какво отношение има въпроса ти към спора за фактологията?
Да, бил е беден... Но е имал работа - чиновник в Сметната палата!
Да, живеел е под наем ... у някакъв си военен Петрунов, и бил влюбен в дъщеря му... ама...  това какво общо има?

А по повод суицидалния уклон:

Цитат

По това време полкът е оттеглен на почивка и М.Димитров често пребивава в скривалището срещу самолети, което Д.Дебелянов и полковият лекар Хр.Кесяков са си построили. Тримата разговарят много, на различни теми, най-вече за литература. Дебелянов споделя и своите планове за бъдещето:

„За сега всичко най-хубаво за мене се съдържа в думата: работи! А защо бе това губене на време, защо бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова състояние се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешното, всеки от нас мислеше, че върши геройство с тия си дела. Но като се върна сега, ще зная какво да правя. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя любимите си автори, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя - това ще бъде смисъла на живота ми.”

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Uran в Август 15, 2013, 12:42:30 pm

Подбудите да предприемем нещо, което може да се стори на поколенията героично, обикновено не са.
Ще ти го илюстрирам с много прост пример та белким ме схванеш. Живеех в централен квартал, всъщност- възможно най- централния и всички улици наоколо бяха кръстени на "герои" от съпротивата. През 80-те една "сляпа" 50метрова крива уличка до дома ни се сдоби с ново име на някакъв "герой"- съселянин на прадядо ми. Та въпросният герой е бил най- обикновемн криманал, апашунга,конекрадец неможещ да напише името си и издирван от полицията за серия от кражби, избягал при шумкарите и при стълкновение с жандармерията- убит.

Подчертала съм ключовите думи. ;D

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Калоян Иванов в Август 15, 2013, 01:07:05 pm

извинявай... но не ти разбирам тънките намеци!
явно са толкова тънки, че само ти си ги разбираш!

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Август 15, 2013, 03:01:11 pm

Браво, akruks!  :clap:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Lillie в Август 15, 2013, 06:10:33 pm

Това стихотворение от Акрукс ли е?

Браво! Не знаех, че пише поезия!  :blink:

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: romantica в Август 24, 2013, 09:02:53 am

Принце,
Понеже вече не живея в приказка,
а в грозната картинка на Реала,
понеже конят ти си потроши копитата,
а аз се скъсах да се правя на заспала,
понеже ти целуна всичките красавици,
които ти се мярнаха по пътя,
(освен по пътя - и по магистралите)
Понеже ... и заспала не съм тъпа.

Та, Принце,
няма смисъл да пристигаш.
Омъжих се за брата на коняря,
Той е ковач на щастие - не лигльо
и с чужди приказки не разговаря.
Не си помисляй да си точиш меча.
Ковач е той – не му е рядка плетката.
Отдавна приказката свърши вече.
За теб ми дреме само на жилетката.

Подпис:
Спящата Красавица -Румяна Симова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Септември 08, 2013, 06:25:46 am

АКО ИМА
ВЕРА ИЛИЕВА

Ако има живот след смъртта,
в него не искам теб да те има.
Ти ,който уби любовта,
превърна дните ми в истинска зима.

Ако има живот след смъртта,
ще срещна със сигурност хора различни,
хора със смели, любящи сърца,
с красиви усмивки и помисли чисти.

И тогава само за миг,
ще поискам да те видя отново,
за да ти кажа ,че аз я открих,
любовта ,без която не мога.


https://bg-bg.facebook.com/VeraIlievaStihove (https://bg-bg.facebook.com/VeraIlievaStihove)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Септември 14, 2013, 06:42:04 pm

Не ме поглеждай право във очите,
ако не си готов във тях да изгориш,
от огъня във тях и от лъчите
ще си предследван... и няма да заспиш.

Недей целува устните ми жарки,
ако не си готов във тях да се стопиш,
ще търсиш извора с водите сладки,
пожара пламнал с него да гасиш.

Недей прегръща тънката ми снага,
ако не си готов да я обичаш всеки миг,
на любовта със нея да прекрачиш прага,
без дъх останал... и без вик.

Недей сърцето ми да любиш,
ако не си готов за него да умреш,
в копнежите му ще се погубиш
и да искаш, не можеш да се спреш.
Паула Петрова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: romantica в Октомври 28, 2013, 07:43:02 pm

Защо те обичам толкова много,
а ти толкова малко мене?
Като човешка сълза във вълната,
като обло камъче в планината,
като път до пропастта,
като вулкан до огъня на номадите,
като църква до Бога
обичам те толкова много,
а ти толкова малко мене.
Като затворник през лятото
аз съм твоя затворник през лятото.
Като иконата на святото -
ти си моята икона на святото.
Там където свършват зад ъгъла
всички религии започваш ти.
Защо те обичам толкова много…
Ти си черешовите небеса
взрив на нарциси, алабастров дъжд
канелен пясък, крясък на шарена птица.
Очите на бъдещо момче,
препълнени с блясък и ухание.
Ти си светлината, която прави сянката,
аз съм само стената, където сенките играят.
Светлината и стената, а между тях
живите и останалите.
Ти си нова надежда за вечно обичане
ти си прекрасното и необяснимо привличане
между не познати ангели в залива на Утре
аз съм обичтта обикновената.
Ти си величието на една малка мечта.
Ти си надолу по реката, надолу по реката…
зеленого пето в градината на дявола надолу по реката.
Защо те обичам толкова много,
като книжна лодка
с написаното на нея стихотворение?
Отиващо към нетлението.
Като зрънце - слънце към затъмнението.
Като дъжд във реката,
като длъжник пред олтара,
като шепа пръст на земята,
като жълта пчела в небесата,
като кал във ръката на Господ
и изгубен ключ сред нещата
без смисъл и толкова просто.
Като малко момиче,
като халка от верига,
не ти ли стига?
Толкова много да те обичам,
а ти мене толкова малко?
Не ти ли стига да те обичам
като сън преди вечност
и молба без колене?
Толкова много да те обичам,
а ти толкова малко мене!

http://www.youtube.com/watch?v=ww-j6W2sGDQ

*Монологът на Мариус Куркински по стихове на Мартин Карбовски и музика на Александър Кипров

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Ноември 10, 2013, 08:35:55 am

Молитва за България

Защо не заминем на някъде?
Дай да си купим билети!
Има толкова влакове,
кораби, самолети.

Къде ли е остров Ява,
къде ли е остров Малта?
На сън не ни се явяват,
на яве още по малко.

Докога все така ще чакаме,
докога, докога, докога?
Господи, дай на България,
път, светлина, свобода!

Насън все стихийни бедствия,
наяве - яма след яма.
А колко превозни средства -
в нито едно ни няма.

А някъде, някъде, някъде,
хората все са на път.
А ние седим и чакаме
сам да ни дойде светът!

Миряна Башева

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Ноември 14, 2013, 01:32:56 pm

УТЕХА

Най-после светлина припада.
Най-сетне ражда се денят.
Тук някъде се свършва ада.
И почва път. И почва път!

Ти дълго ще ме придружаваш,
но няма да ме утешиш.
Съмненията утвърждават
 това, което разруши.

Ранен и обгорен ще мина
 през бездната на твоя зов
 да търся пак необходимата,
забравена от мен любов.

Ще ставам синкав като мрака
 и ще изтлявам в таен дим -
подобно облак - неочакван,
подобно дъжд - необясним.

Една утеха многогласна
 ще нося с мен като вина
 и вярното небе понася
 една изменчива луна.

Павел Матев

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Ноември 15, 2013, 08:31:54 am

ОТ ТОЛКОВА ОБИЧАНЕ
Автор: Селвер

От толкова обичане се уморих -
едно сърце за лято ли, за зима ли?
Не се научих как да бъда огън тих.
Изгарях до безплът, до бездихание.

От толкова обичане ли натежах?
По-силно ли е земното притегляне?
... и остарявам самота след самота.
Приличам на безветрие след тръгване.

От толкова обичане се разтопих.
Изроних цвят в лилави нежностишия.
Душата си раздадох, с мелници се бих.
Болях във следдъждовните затишия!

От толкова обичане се промених.
Сега съм вече път и съм оставане.
Със невъзможните неща се примирих.
И вятъра научих на мълчания.

От толкова обичане се разпилях.
По сънища, молитви и признания.
А бях ли цяла някога, или не бях?
На залезите ли съм притежание?

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Ноември 15, 2013, 08:32:44 am

СЛЪНЧЕВА ДУША
Автор: Свилена Димитрова

В душата си съм скрила светлина,
че тъмни са житейските пътеки
и тръгнеш ли да търсиш добрина,
те стават много стръмни и нелеки.
В сърцето си съм скрила топлина,
че злобата сърцата замразява.
Аз пазя я от детските лета,
но лошото тъй трудно се стопява.
Аз скрила съм в ръцете нежността,
че жестовете малки не цени ме,
а смисълът е в малките неща,
в това прегръдка топла да дари ме.
В душата си аз слънцето съм скрила,
така по-лесно болката тежи
и всеки изгрев нов ми дава сила,
защото имам слънчева душа.

https://www.facebook.com/cvete123 (https://www.facebook.com/cvete123)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: romantica в Декември 05, 2013, 08:41:41 pm

колко по-лесно щеше да бъде

ако мъжете си избираха любими не по тяхната способност

да повдигат его

не по енергия

да обгрижват желания

не по запълване на дупки

а както се събираш приятел

такъв, когото обичаш, не предаваш и не лъжеш

***

щеше да ни е по-лесно на всички


http://benikki.tumblr.com/

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: ThunderGoddess в Декември 21, 2013, 02:31:58 am

Боли ме от човеците, които
си правят дом в сърцето ми.
И си отиват.
След тях е до полуда тихо.
Раздиращо.
Разкъсващо.
Горчиво.
След тях се уча как да не обичам.
Как да не вярвам в думи.
Нито в хора.
Как да съм друг -
лош и циничен
към всички подозрителни любови.
След тях се мразя.
Толкова се мразя,
че пулсът ми съвсем неволно спира.
Ако не са сълзите, ще съм празен.
И толкова готов за умиране...
Не се завръщайте...
Домът ви в мен го няма.
Продадох го за шепа безразличие.
Запазил съм думите ви само.
Да ми напомнят как не се обича.

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: ThunderGoddess в Декември 21, 2013, 05:13:27 pm

В интерес на истината, намерих го в страница във фейсбук и не беше написан нито автор, нито от къде е взет и затова така го публикувах. Благодаря, че посочи и източника!  ;)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Veselin в Декември 31, 2013, 12:13:25 pm

На мъртвите герои

Вече мина войната отдавна и отдавна убитите спят,
но на майките скритите рани не зарастват и все ги болят...
Те изпращат пак свойте момчета и все още им махат за път.
А Альошам Серьожа и Петка под нетленният мрамор лежат.

Нека винаги да ги топлят имената на тяхната слава!
Ленинград, Сталинград, Севастопол, Будапеща, Москва и Вършава...

Те загинаха в славната битка с обгорени и чисти сърца,
но запазиха Клава и Лидка и безброй неродени деца!
Те ни гледат от филмови ленти - свойта клетва войнишка мълвят.
А на стража във пет континента млади хора несменно стоят!

Павел Матев
изпълнява Маргарита Хранова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: ThunderGoddess в Януари 10, 2014, 09:15:18 pm

(https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/1524865_10202996603935865_863858596_n.jpg)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: Sleart в Януари 10, 2014, 11:39:15 pm

   
     
             ЛИПСА

Ден е, и навън танцуват златните лъчи,
сияят силно и побеждават тъмнината,
но сърцето мое с болка ми шепти,
„прегърни ги моля те” и запълни в мен празнотата.


С всички сили гонех тази светлина,
която нежно галеше моите очи
и разпалваше пламъкът в моята душа,
който огряваше моите сълзи.

Една по една капеха те, по сухата земя,
в тях се криеше нещо скъпо и съкровено
и всяка една сълза изпълнена с една мечта
откъсваше се трудно от сърцето наранено.

Сиви облаци превземат синьото небе,
ветровете раждат силен мраз,
а навън силно плаче мъничко дете,
ридае с прегракналият си глас.

Дълбоко в мен нещо ме пробожда,
зрънцето ми щастие започва да кърви
и надеждата ранена едвам прохожда,
не знам защо, но много ме боли.

Копнежите, миражите дълбоко в моя свят дълбаят,
те избраха точно него от цялата вселена,
но никога в него не ще открият раят,
и няма да отнемат неговата цел неосъществена.

Искам да открия изворът на моите мечти,
който да лекува болката в мойта празнина,
и надеждата и щастието поне малко да крепи,
много ли искам-да запълня липсата една?!

                                    Подпис: Кристиян Порязов (Аз)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Януари 19, 2014, 07:10:41 am

https://bg-bg.facebook.com/PeperudeniteStihoveNaDantelenataFea/posts/435372569810787 (https://bg-bg.facebook.com/PeperudeniteStihoveNaDantelenataFea/posts/435372569810787)

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Януари 19, 2014, 08:08:55 am

Надвиснала над женската ми гръд,
една любов ме гледа заплашително.
Очите й ме връзват - като с връв.
Ръцете ме надвиват застрашително.
По дланите й - грешните ми дни.
Изсичат тръпки. Страх да те обземе.
Една любов в лицето ми шепти,
че ще ме има Тук - Сега, че време Е.
Сърцето се предава - и мълчи...
Градът навън е прашен спомен бледен.
Една любов беляза ме. Уви...
за да живее утре, но чрез мене.
Маргало

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Януари 19, 2014, 09:34:38 am

Такива като мен

Не ми отива болката в очите.
Но страшно ми отива радостта!
Избрала съм си пътя на мечтите,
не другия - на страх и суета.
Обичам да закичвам със усмивки
дори и най-намръщения ден.
Раздавам любовта си без почивка.
Тя в двойни дози връща се при мен.
И капка не пестя от добротата
(на нея се крепи и днес светът).
И в грозното откривам красотата.
И в трудности намирам лесен път.
За мене няма четири сезона.
Изобщо не признавам студ и сняг!
В сърцето си съм скрила животворна
и вечна пролет. Само чака знак
да почне да разпръсква пеперуди
и сладък минзухарен аромат.

Такива като мен изглеждат луди
във този ослепял от злоба свят.

Васка Мадарова

Титла: Re: Поезия
Публикувано от: MoonLight в Февруари 08, 2014, 08:37:11 am

Кой кръстил го e Дявол аз не зная.
Огледах го - съвсем на мъж прилича.
Почти като Адамовците в Рая.
Е, само дето в черно се облича.
И погледът му е като на хищник.
( Във превод значи "Всичко ми е ясно").
Разплакал е поне стотина бивши,
и за любов сърцето му е тясно.
Признавам си, че ме заинтригува -
затуй до него аз се доближих.
Да видим колко точно ще му струва
появата във този кратък стих.
Навярно моя поглед няма превод
(нито е влюбен, нито безразличен),
и тъй нареченият Дявол в него,
плах и объркан - взе да криволичи.
А аз се забавлявах от сърце,
премигвах и от Ева по-невинно...
Не бяхме в Рая. Нямах във ръцете
ни ябълка, ни даже чаша вино.
Целунах го. И той се разтрепери...
Сълза видях очите му да дращи...
През ум ми мина "Майстор си намери!".
Не му го казах. Всичко беше ясно.
Обърнах се... (И гърбом съм красива).
Усмихнах му се (дяволски почти).
За пръв път аз от някой си отивах
без грам вина, без сълзи на очи.

... А Дяволът? ...
Той падна на колѐне
(за миг на ангел даже заприлича).
Отвърнах само: "Пито и платено!
Сега разбра какво е да обичаш!"

Павлина Соколова