Форум по Астрология
Астрология, Мистика, Съновник, Здраве => Мистика => Темата е започната от: Вещичка в Август 08, 2010, 07:49:30 am
-
намерих на две-три места откъси от този разказ, но така и в нета не можах да го открия целият :( мъдростта на Ана е невероятна! надявам се, че ще ви хареса :-[
МИСТЪР БОГ, ТОВА Е АННА
"Разликата между хората и ангелите е много проста. повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек е навън."
Анна беше на 6 години. Понякога я наричах Дребосък. На 5 знаеше за смисъла на живота и какво е Любовта. Освен това беше лична приятелка и съветничка на Господин Бог. Мистър Бог, всъщност. И понеже ангелите, разбира се, говорят англисйки, се предполага, че и началникът им го прави. Мистър Бог, значи. Анна беше много образована. Теология, математика, философия, поезия и градинарство - нищо не й беше чуждо. На всеки зададен въпрос имаше отговор. Понякога отговрът се забавяше, но след няколко седмици или даже месеци, неизменно се появяваше. Някои неща се нуждаят от време. А отговорите й бяха директни, прости и много точни.
Тя не отпразнува 8мия си рожден ден при нас. Преди това загина при злополука. Умря с усмивка и последното й изречение беше: "На бас, че Мистър Бог ще ме пусне на небето си." И аз не се обзалагам в противното. Със сигурност го е направил.
Познавах Анна около три години и половина.
Някои хора са известни, защото са обиколили света с платноходка или са обядвали на луната. Всеки ги познава. Мен не ме познава почти никой и въпреки това мисля, че имам право на слава, защото познавах Анна. При това - доста добре. Най-добре всъщност отвътре, защото както вече казахме, "повечето от ангелите е вътре". А това е историята за това, как се запознах с Анна. Оттогава срещнах още два ангела. Но това са други истории.
Фин
Наденички със стафиди
Казвам се Фин. Разбира се не наистина, но така ме наричат всички и ми отива. Висок съм, много висок даже. Един и деветдесет и два. Седемдесет килограма, на 19 години - тогава. Любимото ми занимание бяха горещи наденички и стафиди в шоколад, но не едновременно, естествено.
Най-обичах да се шляя нощем около пристанището, особено, когато беше мъгливо. В една таката мъглива нощ започна животът ми с Анна. Pазхождах се по улицата. Беше доста тъмно и къщите хвърляха обвити в мъгла сенки. Хлебарницата беше още осветена, макар и отдавна затворена. В отвратително влажното време, в светлината на витрината седеше малко момиченце върху желязната ограда. В този квартал децата често скитат до късно по улиците. Но това дете беше различно. Защо беше различно, вече не помня. Седнах до нея. Така седяхме три часа. И до днес съм убеден, че някак ме омагьоса. Това е единственото обяснение...
- Мръдни малко, - казах аз.
Тя се премести и нищо не каза.
- Вземи си наденичка.
Тя поклати глава:
- Твои са.
- Аз имам цял куп наденички. Освен това изобщо не съм гладен, - отвърнах аз.
Тя отново не отговори. Затова сложих хартиения плик с наденичките между нас. Светлината, която проникваше от витрината, не беше особено ярка. Малката седеше в сянка, така че можех да видя само, че беше невероятно мръсна. Под ръка стискаше парцалена кукла, а в скута си държеше очукана кутия с цветни моливи.
Така мълчахме половин час. Видях, как ръката й бавничко пропълзя към наденичките и изпитах дълбоко щастие, когато малко по-късно чух звука от пукащата им се кожа между зъбите й. Една или две минути по-късно ръчичката отмъкна още една наденичка, после трета. Аз измъкнах пакет цигари от джоба си.
- Разрешаваш ли да пуша, докато ядеш? - попитах.
- Какво? - в гласa й прозвуча тревога.
- Мога ли да запаля една, докато се храниш?
Тя се извърна, коленичи върху тротоара и ме погледна в очите.
- Защо? - попита.
- Майка ми държи на доброто ми възпитание. Не е учтиво да се бълва дим в лицето на дама, докато яде наденички.
Малката за момент се втренчи в половинката наденичка, която още държеше в ръка и попита:
- Защо, харесваш ли ме?
Аз кимнах.
- Тогава си запали една. - Тя се усмихна и натъпка остатъка от наденичката в устата си.
Аз й поднесох запалената клечка кибрит. Тя духна и при това ме обсипа с дъжд от малки сдъвкани парченца наденичка. Изведнъж се стресна. Никога няма да забравя погледа й. Стисна зъби. Лицето й се изкриви в очакване на шамара. Какво е изразявало моето лице в този момент, не знам. Във всеки случай от нея се изтръгна такъв жален звук, какъвто никога преди това не бях чувал и не искам никога да чуя отново. Този звук ми заседна в гърлото и аз започнах да се смея. Какво друго можеше да направи човек при толкова много детски страх и детска мъка? Смеех се, смеех се и не можех да престана. Тогава видях, че и тя беше започнала да се смее. Пред мен вече не коленичеше жално кълбо страх. Смееше се, клекнала на тротоара, с лице към мен и се заливаше от смях. Колко ли пъти през следващите три години съм чувал този смях. Не звучеше като сребърни камбанки. По-скоро като смесица между кучешки лай, звук на мотор и помпа за гуми.
Хванах я за раменете и я поставих на крака, на една ръка разстояние от мен. След това последва погледът, който принадлежеше само на Анна. Загледа се в мен с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. Цялото й мъничко тяло се тресеше. Ръцете, краката, пръстите, всичко трепереше. Пред мен стоеше мъничък вулкан. Смееше се и не можеше да престане. Опита се да каже нещо, но не се получи.
- Ти... ти... ти, - смееше се тя. След това успя да изтръгне едно изречение - Ти, ти обичаш ли ме?
Какво можех да отговоря? Имаше само един отговор.
- Да, - казах.
Тя се засмя, докосна ме с показалец и се завъртя около уличната лампа:
- Ти ме обичаш, ти ме обичаш.
Миг по късно каза:
- Аз изобщо не съм жадна.
Така че отидохме в най-близката кръчма и купихме бутилка бира. Анна искаше "смешната бутилка с бялото копче вътре".
- Хайде да се върнем обратно при хлебарницата, - ухили се тя.
И така пак седнахме там - малката и големият. Не мисля, че изпихме дори половината от съдържанието на смешната бутилка, защото се оказа, че е къде-къде по-забавно да разтръскаш здраво газираната течност и ето - върху тротоара се изливаше шадраван бяла пяна.
- Сега ти, - пъхна ми тя бутилката в ръцете. Не беше молба, а заповед. Аз я разтръсках с всичка сила и капачката изкочи, а върху нас заваля бирена пяна. През следващите часове имашe още смях, още наденички, още бира и още стафиди в шоколад. Анна се провикваше след минувачите:
- Хей, вие там, той ме обича, той ме обича!
Изкатери се по стълбите на отсрещната сграда и победоносно се изправи пред мен:
- Аз съм по-висока от теб!
Някъде към 10 и половина седна в скута ми и започна сериозен разговор с Меги, парцалената кукла. Аз се намесих:
- Хей, време е да си лягаш. Къде живееш?
Тя отвърна бавно:
- Никъде. Избягах.
- А майка ти и баща ти, те къде живеят?
Отговорът можеше да бъде със същия успех "Тревата е зелена, небето е синьо". Тя само каза:
- Тя е тъпа крава, а той е пияница. В скапаната им къща няма да стъпя никога повече. Ще живея при теб. Малко странна заповед, на малко странен език. Но какво можех да направя?
- Добре, хайде да тръгваме, утре ще помислим.
-
Но най-много обичаше микроскопа. Той правеше огромен един миниатюрен свят. Свят, изпълнен с причудливи форми и цветове, със същества, които обикновено бяха невидими. Дори калта беше невероятно чудо.
Преди този излет в необикновената страна на Дребосъците, Мистър Бог й беше приятел и съюзник. Но това наистина надминаваше всичко. Ако той действително бе създал тези вълшебства съвсем сам, значи очевидно бе по-голям, отколкото Анна предполагаше. Това трябваше да се обмисли.
През следващите седмици тя притихна. Разбира се, че продължи да си играе с останалите деца, но претърпя видима промяна. Обзрна се навътре. С часове седеше сама в клоните на едно дърво и само на Боси, котката, беше позволено да й прави компания. Накъдето и да погледнеше Анна, имаше все повече чудатости. Тя обикаляше, леко докосваше с длан предметите, сякаш беше загубила ключа към някоя тайна. Почти не говореше и отговаряше с най-краткото изречение, което можеше да измисли. Накрая явно стигна до някакво заключение.
- Може ли да дойда днес в леглото ти?
Аз кимнах.
- Сега веднага? - тя ме хвана за ръката и ме повлече натам.
Ако имаше проблем в живота й, който беше сложен за решаване, единствената рецепта беше: събличаш се, лягаш си, мислиш. Така че си легнахме. Уличната лампа плахо осветяваше стаята. Тя подпря брадичка на юмруците си, а лактите й се забодоха в гърдите ми. Чаках. Минаха десет минути, докато си подреди мислите. След това се започна.
- Мистър Бог със сигурност ли е направил всичко сам?
Какво можех да отговоря?
- Да - казах.
- И лайната, и звездите, и животните, и хората, и дърветата? Дори и Дребосъците?
Дребосъците бяха онези мънички същества, които беше видяла под микроскопа.
- Със сигурност е направил всичко сам.
- Мислиш ли, че Мистър Бог ни обича?
- Естествено. Той обича всичко.
- Тогава защо нещата се чупят или умират?
- Нямам представа - казах. - Има много неща, които не знаем.
- Е, добре. Щом не знаем толкова много неща, откъде знаем, че Мистър Бог ни обича?
Щеше да стане весело. Но Анна бързаше, затова не поиска отговор. Вместо това продължи:
- Значи, аз ужасно обичам Дребосъците. Мога да се пръсна, толкова ги обичам, но те изобщо не знаят това, нали? Аз съм милиони и милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен. Аз откъде знам, той какво прави? И защо дребосъците не знаят, аз какво правя?
Тя замълча за момент. Замисли се.По-късно ми се струваше, че в този миг загуби детството си, но това вероятно е само моята сантименталност. После каза:
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.
-
- Много добре знам, какво виждам. И какво ти виждаш. Но повечето хора не виждат абсолютно нищо, и... и...
Сега се хвърли хлипайки в прегръдките ми. Така стоях в сумрака на една привечер в Лондонския Йист Енд и хвърлих поглед в детската й душа. Но зад разплаканите очи на това петгодишно малко момиченце имаше чиста самота. Бог беше създал човека по свое подобие, не по свой образ, не според собственото си телосложение, собствените си ръце, крака, носове, уши... а според Същността си. Не дяволът правеше човека самотен, самотата извираше от приликата му с Бога. Банално? Не, само така звучи.
Хората не можеха да видят това, което Анна виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е и? Анна искаше, хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо.
Мистър Бог разбира се знаеше всичко и Анна беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше.
- Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките?
Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.
- Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.
- Не знаеш какво?
- Не знаеш, че си мил и добър.
Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.
- Добре, дребосъчке, я ми го обясни.
Тя се ухили.
- Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.
Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах:
- Защо?
- Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден?
- Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?
Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:
- Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.
Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!
Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.
-
– Нали не очакваш, че Мистър Бог знае, че той самият е добър, мил и любящ?
Предполагам, че дори не бях си и помислял за това, никога, но поставен по този начин, въпросът имаше само един отговор, макар да не бях убеден в неговата истинност.
– Предполагам, че не – отговорих с известно колебание.
Въпросът „Защо?“ заседна някъде между мозъчната ми кутия и гласните ми струни. Трябваше да се досетя, че целият този разговор водеше до някакво заключение, някаква идея, твърдение, което щеше да я задоволи изцяло. Ана контролираше вълнението си напълно.
Внезапно, с експлозията на една въздишка, каза:
– Мистър Бог не знае, че е добър, мил и любящ. Мистър Бог е ..., е ... празен.
Добре, мога да приема, че камъкът, който ми ожули крака, го няма в действителност. Нямам нищо против да приема идеята, че всичко е илюзия, но че Мистър Бог е празен – това просто беше против всичко установено. Логично е Мистър Бог да е пълен! Пълен със знание, пълен с любов, със съчувствие, каквото и да кажете, той е пълен с него. Ами че той е като ... като някакъв гигантски коледен чорап, пълен с добри подаръци, неизтощим, заливащ своите деца с неописуеми и неизброими дарове. Да му се не види, разбира се, че е пълен! Точно това са ме учили и точно така си беше! Беше ли наистина?
Ана не ми каза нищо повече този ден, както и през следващите няколко. Варях се в собствения си сос. Идеята, че Мистър Бог е празен не ми излизаше от главата. Беше абсурдно, разбира се, но просто бях залепнал за това. В ума ми се оформи една картина и аз се чувствах все по-засрамен. Никога преди не бях виждал тази картина с такава яснота, но ето че сега пред очите ми беше Мистър Бог, издокаран във фрак, цилиндър и с вълшебна пръчица, който вадеше зайци от една шапка. Просто си подаваш ръката, молиш за автомобил, хиляда лири или каквото и да е, а Мистър Бог махва с пръчицата си и всичко се появява. Най-накрая успях да видя своя образ за Мистър Бог – добър, благосклонен и брадат магьосник.
Няколко дни по-късно, след като се бях чудил дълго на идеята как Мистър Бог е съвсем празен, зададох въпроса, който ме бе мъчил толкова дълго.
– Фъстъче! Каква беше тая работа, дето Мистър Бог бил празен?
Тя се обърна нетърпеливо. Определено имах чувството, че с дни беше чакала този въпрос.
– Помниш ли, когато светът стана целият червен през стъкълцето и от цвета на цветето?
Спомнях си много добре. Бяхме говорили за излъчваната и за пречупваната светлина: че пречупваната светлина приемаше цвета на стъклото, през което бе излъчена, и цветът на жълтото цвете се дължеше на нея. Бяхме наблюдавали цветовете на спектъра с помощта на призма, бяхме разгледали въртящия се цветен диск на Нютон и бяхме смесили всички цветове, за да получим белия. Тогава обясних на Ана, че жълтото цвете поглъща всички цветове на спектъра освен жълтия, който се отразява обратно към наблюдателя. Когато тя осмисли тази информация, след малко отвърна:
– О! Значи жълтото е онова, което то НЕ иска!
И след кратка пауза добави:
– Значи истинският му цвят е всички части, които иска.
Не можех да споря за това, защото не можех по никакъв начин да бъда сигурен, какво, по дяволите, иска едно цвете.
Всички тези късчета информация бяха възприети, омесени с различни цветни стъкълца, разбъркани добре и подредени според нейното особено виждане. Изглежда всеки човек се раждаше с различни стъкълца, наречени добро, зло, отвратително и т. н. Хората привикваха да наслагват тези стъкълца върху вътрешното си око и да виждат нещата според цвета и етикета на стъкълцето. И ние правехме всичко това, както ми бе дадено да разбера, за да оправдаем вътрешните си убеждения.
Е да, ама Мистър Бог беше малко по-различен от едно цвете. Цвете, което не приемаше жълтата светлина, ние наричахме жълто, защото именно това виждахме. Не можеше да се каже същото за Мистър Бог обаче. Мистър Бог приемаше всичко и затова не отразяваше нищо обратно! Е, тогава, ако Мистър Бог не отразява нищо, ние не бихме могли да го видим, нали?
Що се отнасяше до нас, доколкото можехме да разберем Мистър Бог, ние просто трябваше да признаем, че той е празен. Не празен, защото в него нямаше нищо, а защото приемаше всичко и не отразяваше нищо обратно! Разбира се, бихте могли да измамите някого: можехте да си сложите цветно стъкълце с надпис „Мистър Бог е любящ” или друго с „Мистър Бог е благ”, но тогава щяхте да изгубите истинската му същност. Представете си само що за „обект“ беше Мистър Бог, щом приемаше всичко, щом не отразяваше абсолютно нищо. Това, каза Ана, означава да си ИСТИНСКИ БОГ. Точно това бяхме помолени да направим и ние – да изхвърлим цветните си стъкълца и да виждаме ясно.
:58: