Форум по Астрология
Астрология, Мистика, Съновник, Здраве => Мистика => Темата е започната от: Вещичка в Септември 19, 2010, 09:01:56 am
-
"Най- важното нещо, което трябва да се научи, е как да се добереш до
процепа между световете и как да влезеш в другия свят. Има процеп между двата
свята- светът на диаблеро и светът на живите хора. Има място, където двата
свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от
вятъра. За да се добере до там, човек трябва да тренира волята си, бих казал,
че той трябва да развива едно непоколебимо желание за това, трябва да се
посвети всеотдайно. Но той трябва да направи това без помощта на никаква сила
или човек. Човекът сам трябва да обмисли и да желае, докато дойде моментът, в
който неговото тяло е готово да предприеме пътуването... Когато процепът се
отвори, човек трябва да се промъкне през него. Трудно е да се вижда от другата
страна на границата. Ветровито е като пясъчна буря. Вятърът се върти наоколо.
Тогава човекът трябва да върви в която и да е посока. Това ще бъде кратко или
дълго пътуване, в зависимост от силата на неговата воля..."
***
- "Знаеш ли нещо за света около теб?- попита ме Дон Хуан.
-Знам всякакви неща.- отговорих аз.
-Искам да кажа, усещаш ли понякога света около себе си?
-Усещам толкова от света около себе си, колкото мога.
-Това не е достатъчно. Трябва да усещаш всичко, иначе света губи своя смисъл.
Изказох класическия аргумент, че не е нужно да вкуся супата, за да
узная рецептата, нито пък че трябва да ме удари ток, за да узная за
електричеството.
-Правиш го да звучи глупаво.- каза той.- Според мен ти искаш да се придържаш
към аргументите си, независимо че не ти носят нищо. Искаш да си останеш същия,
дори за сметка на твоето благополучие.
-Не разбирам за какво говориш.
-Говоря за факта, че ти не си цялостен. Ти нямаш покой.
Това твърдение ме ядоса. Почуствах се обиден. Мислех си, че несъмнено не е той
човекът, който може да съди моите действия или моята личност.
-Ти си заразен с проблеми.- каза той.- Защо?
-Аз съм само човек, Дон Хуан- казах аз докачливо.
Направих това изявление в същия дух, в който баща ми го правеше. Винаги,
когато казваше, че е само човек, той безусловно искаше да каже, че е слаб и
безпомощен, и изявлението му, подобно на моето, беше изпълнено с чувство на
крайно отчаяние. -Ти твърде много мислиш за себе си.- каза той.- А това ти
причинява особено изтощение, което те кара да изключиш света около себе си и
да се придържаш към аргументите си. Затова всичко, което имаш са проблеми."
***
...Да бъдеш побеждаващ и да бъдеш побеждаван е едно и също. Ето ти
сега се страхуваш, защото ти казах, че си еднакъв с другите, с всеки друг. Ти
се вдетиняваш. Нашата участ като хора е да учим и човек тръгва към знанието,
както тръгва на война. Човек тръгва към знанието или на война със страх,
респект, осъзнавайки, че отива на война, и с абсолютната увереност себе си.
Имай доверие в себе си, не в мен.
И така, тебе те е страх от празнотата в живота... Но в живота на
човека на знанието няма празнота, казвам ти. Всичко е пълно до горе.
Дон Хуан стана и преотегна ръце, сякаш опипва нещо във въздуха.
-Всичко е пълно до горе.- повтори той.- и всичко е еднакво.
-За мен няма победа или поражение, или празнота.
- За да стане човек на знанието, човек трябва да бъде воин, а не хленчещо
дете. Човек трябва да прави усилия- без отказване, без оплакване, без
треперене- докато види, само за да разбере, че нищо няма значение. "
***
" Казах на Дон Хуан, че искам пак да опитам силите си във
"виждането". Той поклати отрицателно глава, засмя се и аз бях принуден да
възразя. Каза ми, че трябва да бъда търпелив и че моментът не е подходящ. Аз
обаче твърдоглаво настоявах, че съм готов.
Той никак не изглеждаше раздразнен от досадните молби, но опита да смени
темата. Аз не мирясвах обаче и го помолих за съвет как да преодолея своето
нетърпение.
-Трябва да действаш като воин- каза той.
-Как?
-Човек се учи да действа като воин с действие, а не с говорене.
-Ти каза, че воинът мисли за своята смърт. Аз винаги мисля за нея. Очевидно
това не е достатъчно.
Той явно кипна и цъкна с език. Казах му, че не съм искал да го разсърдя и ако
не ме искатук, в дома си, готов съм да се върна в Лос Анджелис. Дон Хуан нежно
ме потупа по гърба и каза, че никога не ми се сърди. Просто смятал, че знам
какво означава да бъдеш воин.
-Какво мога да направя, за да живея като воин?- попитах аз.
Той свали шапката си и се почеса по слепоочията. Погледна ме втренчено и се
усмихна.
-Ти обичаш всичко да се изрича, нали?
-Умът ми е устроен така.
-Не би трябвало.
-Не знам как да се променя. Затова те моля да ми кажеш точно какво да направя,
за да живея като воин. Ако знам, бих могъл да намеря начин да се пригодя.
Той явно намери нещо весело в изявлението ми. Докато се смееше, отново ме
потупа по гърба.
Той ми обясни, че ако през глава започна да се опитвам да "виждам", преди да
съм "излекувал раните", получени в битката с пазителя има шанс отново да го
срещна, макар да не търся това. Дон Хуан ме увери, че никой човек в такова
положение не би могъл да оцелее в подобна схватка.
-Ти трябва напълно да забравиш пазителя, преди отново да се отправиш в търсене
на виждането- каза той.
-Как човек може да забрави пазителя?
-Воинът трябва да използва волята и търпението си, за да забрави. Всъщност
воинът има само своята воля и търпение и с тях гради всичко, което пожелае.
-Но аз не съм воин.
Ти започн да изучаваш пътищата на магьосничеството. Вече нямаш време за
отстъпления и съжаления. Имаш време само да живееш като воин и да работиш
върху волята и търпението си, независимо дали го искаш или не. -Как един воин
работи върху тях?
Дон Хуан дълго мисли преди да отговори.
-Мисля, че е невъзможно да се говори за това- каза той накрая. - Особено за
волята. Волята е нещо много специално. Тя се появява мистериозно. Няма реален
начин да се каже как човек я използва, освен че резултатите от използването и
са поразителни. Може би първото, което трябва да направи човек е да разбере,
че може да развива волята. Воинът знае това и продължава да чака. Твоята
грешка е, че не знаеш, че чакаш своята воля.
Моят благодетел ми каза, че воинът знае, че чака и че знае какво чака.
-В твоя случай ти знаеш, че чакаш. От години си тук с мен, но не знаеш какво
чакаш. За обикновения човек е много трудно, ако не и невъзможно да знае какво
чака. Воинът обаче няма проблеми. Той знае, че чака своята воля.
-Какво точно е волята? Тя решимост ли е, като решимостта на твоя внук Луцио да
има мотоциклет?
-Не- каза меко Дон Хуан и се изкикоти.- Това не е воля. Луцио само се глези.
Волята е нещо друго, нещо много ясно и силно, което може да ръководи нашите
действия. Волята е нещо, което човек използва например, за да спечели битка,
която по всички сметки би трябвало да загуби.
-Тогава волята е сигурно това, което наричаме храброст- казах аз.
-Не. Храбростта е нещо друго. Храбрите хора са надеждни хора, величествени
хора, постоянно заобиколени от народ, който се тълпи около тях и им се
възхищава. Но много малко храбри хора имат воля. Обикновено това са безстрашни
хора, склонни към действия, извършвани със здрав разум. Често храбрият човек е
и страхлив, и изплашен. Волята обаче се свързва с удивителните подвизи, които
опровергават нашия здрая разум.
-Контролът, който можем да имаме върху себе си ли е волята?- попитах аз.
-Може да се каже, че е вид контрол.
-Смяташ ли, че мога да упражня своята воля като се откажа от определени неща
например?
-Като задаването на въпроси ли?- подхвърли той.
Каза го толкова закачливо, че трябваше да спра да пиша и да го погледна. И
двамата се засмяхме.
-Не- каза той.- Да се отказваш е глезене и аз не препоръчвам нищо такова. Ето
защо те оставям да задаваш всичките си въпроси, които желаеш. Ако ти кажа да
спреш да ги задаваш, ти може да изкривиш волята си, опитвайки се да го сториш.
Глезенето при отказването на нещо е наистина най- лошото. То ни принуждава да
вярваме, че вършим велики неща, докато ние всъщност само сме се съсредоточили
върху себе си. Да спреш да задаваш въпроси не е волята, за която говоря.
Волята е сила. И тъй като е сила, тя трябва да бъде контролирана и
приспособявана, а това отнема време.
Има една пролука в нас, като мекото място на детската глава, която се затваря
с възрастта. Тази пролука се отваря с развиването на волята.
-Къде е тази пролука?
-На мястото на сияйните нишки- каза той, сочейки коремната си област.
-Какво представлява тя? За какво служи?
-Тя е един отвор. Отваря място за волята, за да се изстреля тя навън, като
стрела.
-Волята обект ли е? Или е като обект?
-Не. Казах това, просто за да разбереш. Това, което магьосникът нарича воля, е
сила вътре в нас. Тя не е нито мисъл, нито обект, нито желание. Да спреш да
задаваш въпроси например, не е воля, защото за това са нужни мисъл и желание.
Волята е това, което може да те накара да успееш, когато твоите мисли ти
казват, че си победен. Волята е това, което превежда магьосника през една
стена, през пространството, отвежда го до Луната, ако той поиска.
Той обрисува волята като сила, която е истинската връзка между хората и света.
Беше много прецизен в доказването, че светът е всичко, което възприемаме,
какъвто и начин на възприятие да изберем. Дон Хуан твърдеше, че "възприемането
на света" води до процес на разбиране на всичко, което ни се представя. Това
особено "възприемане" се осъществява чрез нашите сетива и чрез нашата воля.
-Онова най- важно нещо, което може да ти помогне да развиеш своята воля е
някъде сред всички мънички неща, които правиш.
***
-
Когато човек поеме по пътя на магьосничеството, той постепенно осъзнава, че
обикновения живот завинаги е останал зад гърба му, че знанието е наистина нещо
страшно; че за него средствата на обикновения живот вече не са буфер; и че
трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Първото, което
трябва да направи по въпроса, е да поиска да стане воин- една много важна
стъпка и много важно решение. Плашещата природа на знанието не оставя на
човека никаква алтернатива, освен да стане воин.
В мига, когато знанието стане нещо страшно, човекът разбира и това, че смъртта
е незаменимия партньор, който седи до него на черджето. Всяко късче знание,
което става мощ, съдържа в себе си смъртта като главна сила. Смъртта е винаги
осезаема и всичко, до което се докосне тя, става сила.
Човекът, който на всяка крачка следва пътя на магьосничеството, се среща очи в
очи с надвисналото над него унищожение и неизбежно започва силно да осъзнава
своята смърт. Без съзнанието за смъртта той щеше да е само един обикновен
човек, заел се с обикновени дела. Няма да има необходимото могъщество,
необходимата концентрация, които превръщат неговото обикновено житейско време
в магическа сила.
Затова, за да бъде воин, човек трябва преди всичко да осъзнава силно своята
смърт. Но общуването със смъртта ще принуди всеки един от нас да се
съсредоточи върху себе си, а това ще бъде крайно изтощително. И така
следващото, от което се нуждае воинът е безпристрастност. Идеята за
предстоящата смърт става не фикс- идея, а безразличие...
-Сега трябва да се откъснеш.
-От какво?
-Откъсни се от всичко- каза Дон Хуан.
-Това е невъзможно. Не искам да бъда отшелник.
-Да бъдеш отшелник е глезене и аз изобщо нямам предвид това. Отшелникът не е
безпристрастен, защото по своя воля се отдава на отшелничеството.
Само идеята за смъртта прави човека достатъчно безпристрастен, така че да не
може да се отдава на нищо. Само идеята за смъртта прави човека достатъчно
безпристрастен, така че да не може да се отрича от нищо. Такъв човек не
копнее, защото е постигнал една тиха страст за живот и за всичко в живота. Той
знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се отдаде изцяло на
нищо, затова той опитва от всичко, без да копнее.
Безпристрастният човек, който знае, че няма възможност да предотврати своята
смърт има само една опора- силата на своите решения. Той трябва да бъде, така
да се каже, майстор на своя избор. Той трябва напълно да разбира, че неговия
избор е неговата отговорност и след като веднъж го направи, вече няма време за
съжаления и контраобвинения.
Щом се научи да вижда, човек няма нужда да живее като воин, или пък да бъде
магьосник. Научи ли се да вижда, човек става всичко, преставайки да бъде нещо.
Той така да се каже изчезва и все пак е тук. Човекът, който вижда, вече няма
активен интерес и към своите ближни. Виждането вече го е откъснало абсолютно
от всичко, което е познавал преди.
-Тръпки ме побиват от самата мисъл да бъда откъснат от всичко, което познавам-
казах аз.
-Сигурно се шегуваш. Това, от което трябва да те побиват тръпки, е да не можеш
да очакваш нищо друго освен живот, в който да правиш това, което винаги си
правил.
***
- Виждането не е магьосничество. Но човек лесно може да ги обърка, защото този
който вижда, може за нула време да се научи да манипулира съюзник и да стане
магьосник. От друга страна, човек може да научи определени техники как да
владее съюзник, и по този начин да стане магьосник, но може никога да не се
научи да вижда. Нещо повече, виждането е противоположно на магьосничеството.
Виждането кара човек да осъзнае незначителността на всичко.
-Незначителността на какво, Дон Хуан?
-Незначителността на всяко нещо.
***
Пътят на знанието е усилен път. За да учим, трябва да бъдем пришпорвани. По
пътя на знанието ние винаги се борим с нещо, избягваме нещо, подготвяме се за
нещо. И това нещо винаги е необяснимо, по- голямо и по- силно от нас.
Необяснимите сили ще дойдат при човека и той не може да прави нищо друго,
освен да се подготвя.
Светът наистина е пълен със страшни неща, а ние сме безпомощни създания,
заобиколени от сили, които са необясними и непреклонни. В невежеството си
обикновения човек смята, че тези сили могат да бъдат обясними или променени.
Наистина той не знае как да направи това, но очаква, че човешката дейност рано
или късно ще ги обясни или промени. Магьосникът обаче не мисли да ги обяснява
или променя. Вместо това той се учи да използва тези сили, като се пренасочва
и адаптира към тяхната посока. Магьосникът е само мъничко по- добре от
обикновения човек. Магьосничеството не му позволява да живее по- добър живот.
Всъщност бих казал, че магьосничеството му пречи. То прави живота му тежък и
несигурен. От една страна ближните му го мразят, страхуват се от него и се
мъчат да сложат край на живота му. От друга страна, необяснимите и непреклонни
сили, които заобикалят всеки един от нас по силата на това че сме живи, за
магьосника дори са източник на по- голяма опастност. Отваряйки с към знанието,
магьосникът става плячка за такива сили и има само едно средство да запази
равновесие- своята воля. Само един воин може да оцелее по пътя на
знанието.Воинът знае, че чака и знае какво чака. А докато чака, той не иска
нищо, затова и най- малкото нещо, което получава, е повече отколкото може да
вземе. Ако има нужда от храна, той наммира начин ,защото не е гладен. Ако нещо
наранява тялото му, той намира начин да го спре, защото не го боли.
...Това, което ни прави нещастни е желанието. Затова ако се научим да отсичаме
желанията си до нищото и най- малкото нещо, което получаваме, ще бъде истински
дар. Да бъдеш беден или да желаеш е само една мисъл. Както и да мразиш, да си
гладен или да те боли...
Духът на воинът е приспособен само за борба и всяка борба е последната битка
на воина на тази земя. Затова изходът означава много малко за него. В
последната си биткана земята воинът оставя своя дух да лети свободен и чист. И
докато води своята битка, той знае че волята му е безукорна и се смее ли,
смее...
***
-Как може човек да се чувства толкова значим, когато знаем, че смъртта ни
дебне?-попитах аз.
...-Ето какво трябва да правиш, когато губиш търпение- продължи той.
-Обръщаш се наляво и искаш съвет от смъртта. Огромно количество дреболии падат
от тебе, ако смъртта ти направи някакъв знак или ако я зърнеш, или просто ако
усетиш, че тази твоя придружителка е ей там и те гледа.
...Каза ми, че въпросът за нашата смърт никога не се разисква достатъчно. Аз
се възпротивих, че за мен е безмислено да размишлявам върху смъртта си, защото
такива мисли само ще ме доведат до неспокойствие и страх.
-Главата ти е пълна с глупости- извика той.
-Смъртта е нашия единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става
обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към
смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав, че нищо
извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: "Още
не съм те докоснала".
Промени се! Разбери, че смъртта е ловец. Потърси съвет от смъртта и се отърси
от дребнавостта, присъща на хората, които живеят живота си така, сякаш смъртта
никога няма да ги потупа по рамото.
***
" -Аз съм доволен от своя живот, Дон Хуан. Защо трябва да го
променям?
-Мислиш ли, че ние с тебе сме равни?- попита той рязко.
-Равни сме, разбира се- казах аз.
Естествено бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него. Все още пазех в
подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като
студент и човек от изтънчения западен свят, съм по- съвършен от един индианец.
-Не- каза той спокойно.- Не сме.
-Равни сме, разбира се- възпротивих се аз.
-Не-каза той меко.-Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.
Останах с отворена уста. Не можах да повярвям, че Дон Хуан наистина беше казал
това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира
се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И
тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и
смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а
за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и
каквото и да било. И че неговия свят на точни действия, чувства и решения е
безкрайно по- смислен от изпълнената с груби грешки безмислица, която аз
наричах "свой живот". Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без
агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми
се изпари.
Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках
той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-
неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с
падането на здрача неговия силует все по- трудно долавяше и накрая, когато
около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните.
Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли беше престанал
да съществува.
Беше вече полунощ, когато най- накрая разбрах, че той може и ще остане
неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и
завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-
съвършен.
Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.
***
-
Съществуват три верни подхода,които ние обикновенно
повтаряме,когато се изправим пред неправилна ситуация.Първият е да отхвърлим
това,което е станало или става,все едно,че не е било.Такъв е подходът на
фантика.Вторият е да приемаме външната част на нещата и да си мислим,че ги
разбираме.Такъв е подходът на религиозния.Третият е случилото се да ни обсеби
така,че нито можем да го приемем,нито да го отхвърлим.Така постъпва глупакът.
Съществува един четвърти подход,подходът на воина.Воинът се държи така,все
едно никога нищо не се е случило,защото няма вяра на нищо и в същото време
приема всичко,такова,каквото е,Той приема без да приема и отхвърля без да
отхвърля.Той не си въобразява,че всичко разбира или пък,че нищо не се е
случило.Държи се така,сякаш владее ситуацията,дори когато му трепери под
лъжичката.
***
...Второто основно положение на воинския път гласи: НИЕ СМЕ ТАКИВА, КАКВОТО
Е НАШЕТО НАЧАЛО. Това е една от най-трудните за проумяване концепции на
воинския път - не толкова поради сложност и необикновеност, а защото е почти
невъзможно за който и да е от нас да приеме определени, свързани с нас
състояния и условности, които хилядолетия по-рано са били известни на
магьосниците.
Първият път, когато Д.Х. започна да обяснява тази постановка, аз си
помислих, че се шегува, или просто се опитва да ме шокира. Тогава той се
закачаше с мене, коментирайки моята загриженост да намеря любовта в живота.
Беше ме попитал веднъж какви са целите в живота ми. Тъй като не можах да
измисля интелигетнен отговор, аз му отвърнах полушеговито, че исках да
намеря любовта.
- Търсенето на любовта, за хората, които са те възпитали, е означавало да
правиш секс - каза дон Хуан по този повод- Защо не си го кажеш направо? Ти
си в търсене на сексуално удовлетвоорение, нали?
Аз, разбира се, отрекох. Дон Хуан обаче продължи да използва тази тема, за
да ме дразни. При всяка наша среща той намираше или създаваше повод да ме
попита как върви моето търсене на любов, т.е. на сексуално удовлетворение.
Първият път, когато дискутирахме второто основно положение на воинският път,
той започна, закачайки се с мене, но после стана извънредно сериозен.
- Препоръчвам ти да се промениш - каза той - и напълно да се въздържиш от
продължаването на своето търсене. В най-добрия случай то няма да те доведе
до никъде; в най-лошия - ще те погуби.
- Но защо трябва да се отказвам от секса, дон Хуан? - го попитах с жален
глас.
- Защото си плод на скучно чукане (bored fuck)- рече той.
- Какво е това, дон Хуан? какво имаш предвид като казваш скучно чукане?
- Едно от най-сериозните неща, които правят магьосниците, е да търсят,
намерят и проумеят своето начало - обясни дон Хуан - воините трябва да знаят
колкото се може по-точно дали техните родители са били сексуално възбудени,
когато са ги заченали, или просто са изпълнявали съпружеските си задължения.
Съвременният начин на правене на любов е много, много скучен за участниците.
Магьосниците, без сянка на съмнение вярват, че децата, заченати по този
начин, са плод на много скучно чукане. Не знам как иначе да го нарека. Ако
използвам друга дума, ще се получи благозвучие и ще изчезне силата на
ударението.
След непрекъснатото повтаряне на тази тема аз започнах сериозно да се чудя
за какво говори той. Мислех си, че съм го разбрал. Но всеки път ме
завладяваше съмнение и се улавях да си задавам все същия въпрос: "Какво
означава да си плод на скучно чукане?" Предполагам, че несъзнателно съм
искал от него да повтаря това, което ми беше казал десетки пъти.
- Не се ядосвай за това, че ти го повтарям - ми казваше всеки път Дон Хуан -
ще ти отнеме години на размишление, докато приемеш, че си плод на скучно
чукане. Така, че да ти го кажа отново: Ако няма истинска възбуда по време на
зачеването, детето, създадено от такъв съюз, според магьосниците, ще бъде
същото като начина, по който е било заченато. Тъй като е нямало истинска
възбуда между съпрузите, а просто ментално желание, детето трябва да носи
последствията от техния акт. Магьосниците твърдят, че такива деца са
нуждаещи се, слаби, нестабилни, зависими. Това са, казват те, децата, които
никога не напускат дома; които остават там за цял живот. Предимството на
такива хора е, че са изключително постоянни в областта на своята слабост. Те
могат да вършат една и съща работа цял живот без някога да почувстуват
подтик за промяна. Ако са имали добър, устойчив модел на поведение като
деца, когато пораснат, те могат да бъдат много продуктивни; в противен
случай тяхната мъка, обърканост и нестабилност нямат край.
- С огромна тъга магьосниците казват, че по-голямата част от човечеството е
зачената по този начин. Това е причината, поради която непрекъснато слушаме
за нуждата да намерим нещо, което ни липсва. Според магьосниците, през целия
си живот ние търсим тази оригинална възбуда, от която сме били лишени. Ето
защо казах, че си плод на скучно чукане. Виждам мъка и недоволство, изписани
навсякъде по теб. Но не се чувствай толкова зле. Аз също съм плод на скучно
чукане. Доколкото знам, много малко са хората, които не са.
- Какво означава това за мен, дон Хуан? - го попитах веднъж истински
притеснен.
Някакси, с всяка една от своите думи, дон Хуан беше улучил директно важна
част от моята вътрешна същност. Аз бях, точно като в неговото описание, плод
на скучно чукане, отгледан според лош модел. Най-накрая един ден стигнах до
съкрушаващо изявление и въпрос.
- Приемам, че съм плод на скучно чукане. Какво мога да направя?- попитах аз.
Дон Хуан се разсмя гръмогласно, докатоо от очите му потекоха сълзи.
- Знам, знам - рече той, потупвайки ме по гърба, за да ме накара да се
отпусна, предполагам. - Като начало трябва да спреш да наричаш себе си плод
на скучно чукане.
Той ме погледна с такова сериозно и загрижено изражение, че аз започнах да
си водя бележки.
- Запиши си всичко- каза окуражително. - Първата стъпка е да започнеш да
използваш само инициалите: B.F. - bored fuck (скучно чукане.)
Записах всичко това преди да проумея шегата. Спрях и го погледнах. Той
наистина щеше да се пръсне от смях. На испански термина за скучно чукане е
cogida abburida, С.А.- точно като инициалите на моето рожденно име
Carlos Aranha.
Когато смехът му намаля и възвърна сериозността си, дон Хуан начерта план за
действие за преодоляване на негативните условия около начина, по който съм
бил заченат. Засмя се неудържимо, когато ме описа не просто като обикновен
B.F. , плод на скучно чукане, а като такъв с допълнителен заряд от нервност.
- По воинската пътека - каза той - нищо не е завършено. Нищо не е вечно. Ако
твоите родители не са те направили както трябва, тогава го направи сам за
себе си.
После обясни, че първата маневра от запаса на магьосниците е да започнат да
пестят енергията си. Тъй като B.F. не притежава много енергия е безмислено
да се пилее по начини, които не са адекватни за това количество енергия.
Препоръките на дон Хуан бяха да избягвам ангажирането си с начини на
поведение, изиискващи енергия, която аз нямах. Въздържанието беше отговора,
не защото беше правилно от морална гледна точка, а защото за мен това бе
единствения начин да натрупам достатъчно енергия, за да се изравня с тези,
които са били заченати в състояние на извънредна възбуда.
Начинът на поведение, за които той говореше, включваше всичко, което правех
- от начина, по който си връзвах обувките или се хранех, до начина по който
се тревожех за своето представяне или се занимавах с ежедневните си
дейности, особено що се отнася до ухажването. Дон Хуан настояваше да се
въздържам от сексуално общуване, защото нямах енергия за това.
- Всичко, което си постигнал в своето сексуално претърсване - заяви той - е
да се доведеш до състояние на дълбоко обезводняване. Имаш кръгове под очите;
косата ти пада; имаш странни петна по ноктите си; зъбите ти са жълти и очите
ти непрекъснатоо сълзят. Отношенията ти с жените ти причиняват такава
нервност, че поглъщаш храната си без да я дъвчеш, така че си винаги натъпкан
догоре.
Дон Хуан неимоверно се забавляваше, казвайки ми всичко това, което допринесе
още повече за моето огорчение. Последната му забележка обаче, беше като
подхвърляне на спасителен пояс за мене.
-Магьосниците казва - продължи той - че е възможно да превърнеш B.F. в нещо
невъобразимо. Трябва само да го възнамериш; имам предвид - да възнамериш
невъобразимото. За да постигне това - да възнамери незъобразимото - човек
трябва да използва абсолютно всичко, всяко нещо във всичко.
- Какво е това "всяко нещо във всичко", дон Хуан? - попитах аз истински
заинтригуван.
- Всичко е всичко. Усещане, спомен, желание, подтик; може би страх,
отчаяние, надежда; може би любопитство.
Аз не разбрах много добре тази последна част, но разбрах достатъчно, за да
започна борбата си за освобождаване от сковаващите ме канони на съвременната
концепция. Цял живот по-късно Синия скаут написа поема, която ми обясни
всичко напълно.
Концепцията за B.F. от Синия скаут
Тя беше създадена в аризонско ремарке
след нощна игра на покер и
пиене на бира с приятели.
Кракът му се закачи в
разкъсаната дантела на нощницата й.
Тя миришеше на тютюнев дим,
примесен с пяна за коса.
Той си мислеше за своя резултат от боулинг,
когато забеляза, че е еректирал.
Тя се чудеше как този живот
може толкова да продължава.
Искаше й се да отиде до банята,
когато разбра, че е обвързана.
Той задуши ругатните си, когато тя зачена,
но за нейно щастие
двамата бяха в пустинята
и в този миг
койот зави,
изпращайки копнежна тръпка
през женската утроба.
И тази тръпка беше всичко,
което тя донесе в този свят.
***
" -Човек трябва да поема отговорност за това, че живее в един
необикновен свят- каза Дон Хуан.
-Знаеш колко необикновен е този свят, нали?
Кимнах с глава утвърдително.
-Не говорим за едно и също нещо- каза той.- За теб светът е необикновен,
защото ако не се отегчаваш, си скаран с него. За мен светът е необикновен,
защото е удивителен, страшен, тайнствен, неразгадаем; мен ме интересува да те
убедя да поемаш отговорност, че живееш тук, в този чуден свят, в тази приказна
пустош, в това приказно време. Исках да те убедя, че трябва да се научиш да
правиш всичко съзнателно, защото ше останеш тук за кратко време, всъщност
прекалено кратко, за да бъдеш свидетел на всичките му чудеса...
-Можеш да оцелееш единствено като воин по пътя на познанието- каза той.
-Защото изкуството на воина е да изравни ужаса да си човек, с чудото да си
човек.
***
-
— Може ли всеки да бъде човек на знанието?
— Не, не всеки.
— Какво трябва да прави човек, за да стане човек на знанието?
— Той трябва да срещне и да победи своите четирима естествени врагове.
— Ще бъде ли той човек на знанието, след като победи своите четирима естествени врагове?
— Да. Един човек може да се нарече човек на знанието, само ако е способен да срази и четиримата.
— В такъв случай може ли всеки, който е сразил тези врагове, да стане човек на знанието?
— Всеки, който ги победи, става човек на знанието.
— Има ли някакви специални условия, на които човек трябва да отговаря, преди да влезе в бой с тези врагове?
- Не. Всеки може да опита да стане човек на знанието. Твърде малко са хората, които наистина успяват, но това е съвсем естествено. Враговете, които човек среща по пътя на ученето, за да стане човек на знанието, действително са страшни. Повечето хора им се предават.
**********************
Като се приготвях да си тръгна, реших да го попитам още веднъж за враговете на човека на знанието. Убеждавах го, че тъй като няма да се връщам известно време, би било добре да запиша това, което ще ми каже, за да мисля върху него, докато ме няма. Той се поколеба за момент, но после започна да говори:
— Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.
Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква- Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.
— Какво ще стане с човека, ако избяга от страх?
— Нищо няма да му стане, освен че никога няма да научи. Никога не ще стане човек на знанието. Може най-много да бъде кавгаджия или свит, изплашен човек, но във всички случаи той ще е победен човек. Неговият враг ще сложи край на копнежите му.
— А какво трябва да стори, за да победи страха?
— Отговорът е много прост. Не бива да бяга. Трябва да се бори със своя страх и въпреки него да предприеме следващата стъпка в ученето и всички следващи стъпки. Той може да е съвсем уплашен и въпреки това не трябва да спира. Това е правилото. И ще дойде момент, в който първият му враг ще отстъпи. Човек започва да се чувства сигурен в себе си. Неговото намерение става по-силно. Ученето вече не го ужасява.
Когато настъпи този радостен миг, човекът може вече без колебание да каже, че е победил първия си естествен враг.
— Това изведнъж ли става, дон Хуан, или малко по малко?
— Това става малко по малко, но страхът изчезва изведнъж и изцяло.
—Нямали човек пак да се изплаши, ако му се случи нещо ново?
— Не. След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.
И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си- Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно, не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда; то е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече.
— Какво ще стане с човека, който е победен по този начин, дон Хуан? Ще умре ли той в резултат на това?
— Не, няма да умре. Неговият втори враг просто ще го е спрял в опитите му да стане човек на знанието- Вместо това човек може да се превърне в смел воин или в клоун. Неговата така скъпо платена яснота никога няма да се превърне отново в тъмнина и страх. Пред него ще бъде ясно, колкото и дълго да живее, но той няма да научи повече, нито ще копнее за нещо.
— Но какво трябва да направи, за да избегне поражението?
— Трябва да прави онова, което е правил със страха: трябва да се бори със своята яснота и да я използва, само за да вижда; да изчаква търпеливо и внимателно да преценява, преди да предприеме нови стъпки; трябва преди всичко да мисли, че неговата яснота е по-скоро грешка. Ще дойде момент, в който ще прозре, че неговата яснота е била само точка пред. очите му. Така той ще е надвил втория си естествен враг и ще стигне до положение вече нищо да не може да му причини зло. Тогава тази увереност няма повече да бъде грешка. Няма да бъде и само точка пред очите му. Ще бъде истинска сила.............
-
Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път- ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: ”Има ли този път сърце.”
---
Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце не доставя радост. От друга страна пътят със сърце е лек- човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост; докато човек го следва той е едно с него.
---
Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда,че нищо не е по-важно от което и да било друго.
//
аа, войн и воин били дублетни форми, т.е и двете са верни .. :-[ :P :-\ :rolleyes: