Една интересна статия. :blink:
Практика, която помага да открием проявите на чувството за собствена важност.
Същността на практиката е в това, че околния свят и хората, с които се срещаме, отразяват нас самите. Казано по-точно, в тях можем да разгледаме нас самите. Как се прави това?
Ще започнем с това, че целия околен свят - ситуации, събития, случайни срещи, хората около нас - служи като своего рода огледало, в което се отразява вътрешния свят на човека. А още може да се каже, че нашето обкръжение е своеобразна проекция на нашия вътрешен свят върху външния.
Тук е необходимо малко да се задълбочим в психологията. В тази наука съществува такова понятие проекция. Това понятие е част от важен психологически механизъм, главната цел на който е защита на самооценката на човека. Как работи това в нашия случай? Много просто. Да допуснем, че практикуващия е решил да се избави от чувството си за собствена важност. Естествено, това не става изведнъж. При този човек има декларация и реалност, несъответстваща на тази декларация. Естествено, проявявайки собствената си важност, този човек ще изпитва неприятни чувства, поради това че действията му не съответстват на декларираното от него намерение.
Какво става по-нататък? Ако човек продължава да изпитва неприятни чувства, разбирайки, че неговите действия са неправилни и неприемливи за него, това нанася сериозен удар върху неговата самооценка, което пък води до психосоматически разстройства, депресии, неврози и т.н. Как постъпва мъдрия организъм?
Правилно, включва защитните механизми, в дадения случай, механизми на психиката. Първото и най-просто, което може да се случи е изтласкване на нежеланото, травмиращо впечатление в дълбините на подсъзнанието, но тук това не минава. Ние все пак практикуваме сталкинг и светлината на осъзнаването с безжалостен лъч осветява всички неприятни страни на нашата психика.
Впрочем, заради справедливостта, трябва да отбележим, че това се случва не само с тези, които практикуват сталкинг, иначе психолозите не биха открили защитния механизъм на проекцията. Механизма на проекцията е много прост. Забелязвайки в себе си нещо неблаговидно и ако не успее да го изтласка, човек прибягва до следната хитра маневра: на безсъзнателно или слабоосъзнаваемо ниво протичат примерно следните разсъждения: "Не само аз изпитвам чувство за собствена важност, и другите го изпитиват. Аз не съм единствен в своите недостатъци. Освен това у другите те са изразени по-силно. Значи при мен чувството за собствена важност е по-слабо и следователно, аз съм по-добър от другите". По такъв начин, човек възстановява своята самооценка и спасява себе си от множество неприятни преживявания.
Естествено, че вместо чувството за собствена важност можем да поставим в тази формула всяко чувство, което човек не приема в себе си, чувство от което той би искал да се избави, но засега не се е избавил.
Как се проявява това външно? Много просто. Човек особено болезнено реагира на тези постъпки и действия на другите хора, които той самия за себе си не признава или признава, но силно занижава тяхното наличие и проявеност. Това може да се изразява в излишно внимание и критичност към чуждите грешки и недостатъци. Народната мъдрост в този случай казва: "в чуждото око сламката забелязва, а в своето не вижда гредата".
Забавно е, че примери на подобно реагиране на кастанедските форуми не са рядкост. Не само, че постоянно се намират борци с чуждото чувство за собствена важност (даже звучи някак странно ), но се намират и такива, кото заявяват след поредното разобличаване на чужда важност - "И при мен има чувство за собствена важност, но при мен то е малко, а при теб е ОГРОМНО".
Обаче това още не е всичко, има още един момент, който следва да се отчете. Един от защитните механизми на психиката се явява агресията. Срещайки заплаха или препятствие, хората реагират различно. В определени ситуации те проявяват агресия, при някои това е по-силно изразено, при други по-слабо.
Това се забелязва най-добре, когато някой ни пречи или ни обвинява (застрашава нашата самооценка). Това са идеалните условия, които провокират в нас агресия във вид на раздразнение. Ако това се случи, естествено, че това е също проява на чувството за собствена важност, само причините които го пораждат са други. Няма смисъл в този момент да търсим нещо общо с този човек, към проекцията това няма никакво отношение. Макар че принципа на огледалото работи и тук, самата ситуация се явява огледало.
Сега предлагам да се върнем към въпроса за това, защо имаме това, което заслужаваме? Думата "заслужаваме", не е съвсем коректна. В главата ми веднага възниква образа на някакви отвъдни сили, всемогъщи, мъдри и внимателни к нашите човешки дела. Всичко е по-просто. В действителност няма никакви заслуги, но определено има нещо близко до това. Света по някакъв чуден начин се съгласува с нас. Съгласува се с нашите мисли, чувства, начин на живот, отношение към себе си и околните. Как става това? Съществуват няколко обяснения. Едно от най-очевидните (в контекста на мирогледа, изложен в книгите на Кастанеда) и най-непонятните (предвид отсътствието на способност за виждане у огромното болшинство) – работата на намерението и вниманието, вероятно, формира някакъв определен тип енергообмен с околната среда, което в значителна степен влияе на събитийните и причинно-следственните връзки в света за конкретния човек. Света по някакъв начин се съгласува с него. Живота се обръща към нас с тази страна, към която ние самите сме обърнати.
Искам да предложа още едно описание, което разкрива същността на разглеждания въпрос от малко по-друга страна. Цитат от книгата: "Прозорец в света на тренинга", автори: И.В. Вачков, С.Д. Дерябо.
"Да разгледаме такава обективно съществуваща вещ, като компютъра. Какво представлява той за различните хора? За една необразована баба в най-добрия случай е поставка за цветя, от която трябва да се забърсва прахта. За едно дете е играчка. За бизнесмена е инструмент за създаване на делови бумаги. За программиста е средство за писане на програми. Но в същото време компютъра обективно остава един и същ, нищо в неговите характеристики не се променя!
Още по-провокираща ситуация. Существува ли един за всички град Москва? Едва ли. Има Москва на хората, ползващи обществен транспорт (многолюдното, разнообразно ухаещо метро, мръсни автобуси и т.н.); има Москва на автомобилистите (слабо движение нощем и постоянните задръствания денем); има и Москва на тези, които пътуват в колите със "сирени" (казват, че президентския кортеж стига от покрайнините до центъра за 15-20 минути – за всички останали е нужен час и половина). Получава се, че има минимум три фактически различни града, въпреки че обективно Москва е една.
И работата тук не е в "субективността на възприятието": колкото и да се старае бабата да направи своето възприятие на действителността "по-адекватно", компютъра в нейния живот така или иначе ще си остане "поставка за цветя" (освен ако тя не се научи да работи на него, но тогава това ще бъде фактически друга баба - "баба, умееща да ползва компютър"), колкото и да променя своето "отношение" към времето шлосера Владимир Владимирович Тюткин, до Арбат от своя краен квартал той ще пътува повече от час (освен ако не стане "друг Владимир Владимирович").
И така съществува ли един за всички обективен свят, прословутото "битие"? (Почти като "има ли живот на Марс?"). Колкото и парадоксално да звучи, но от гледна точки на субективния подход, това въобще няма никакво значение, доколкото човек живее не в "битието", а в "света".
Веднага възниква въпроса: какво представлява този "свят"? Отговор дава теорията на възможностите (Theory of Affordances) на Дж. Гибсон (1988): света, в който реално живее човек, е система от наличните за даден човек възможности (тези, които той вече е използвал и тези, които е пропуснал; тези, които са се появили за него благодарение на други хора, и тези, които той самия е предоставил на други хора; тези, които ги има сега и тези, които ще възникнат за него в бъдещето, и т.н., и т.н.).
В теорията на Дж. Гибсон възможността се определя като взаимодопълване на свойства на субекта и обекта. С други думи, ако някакво свойство на човека и някакво свойство на обекта се явяват взаимодопълващи се, "подхождат" си, то при тяхната среща възниква възможност. Така, в нашия предишен пример свойството на бабата (умението да използва кърпа за бърсане на прах) и свойството на компютъра (наличието на метална кутия) са взаимодопълващи се - възниква възможност " да се изтрие прахта от компютъра"; а свойството на програмиста (владеене на езици за програмиране) е взаимодопълнително вече на друго свойство на компютъра (наличие на твърдия диск на съответното програмно осигуряване) - при тяхната среща възниква друга възможност: възможността "да се напише програма". А компютъра на практика е един и същ...
Но какво ако "възможността" – това е просто друг начин на описание на "обективния свят" и ние напразно объркваме главите на хората? Там е работата, че не е. Възможността "да напишеш програма" по своята природа не може да се счита за обективна, тъй като зависи от субективни - по определение! – свойства на съзнанието на програмиста, но същевременно и не е субективна, тъй като зависи от съвършено обективни параметри на компютъра, при това възможността е напълно реална".
Ето такава е теорията. Именно затова ситуациите от нашия живот, околните хора и нашите реакции към тях могат да се използват като огледало. Нашите раздразнения, обиди, ревност, опасения и т.н. могат да се разглеждат също в контекста взаимодопълняемостта на нашите умения да използваме възможностите на света. Света не е добър и не е лош, той е такъв, какъвто го виждаме. Той е такъв, какъвто му "позволяваме" да бъде. Иска ми се да завърша с класиката от народното творчество: "Няма смисъл да се ядосваш на огледалото, направи нещо..."
Автор и източник: Неизвестен/Интернет