Приятелите

Приятелите се броят на пръсти.
Броиш до пет и казваш си:"Дотук!"
Но всеки пръст си има своя същност.
И всеки пръст е брънка от юмрук.

Останаха най-верните приятели,
повярвали във мене фанатично.
И тях не ги уплаши клеветата,
защото вярват в мен и ме обичат..

И Те ме спряха на ръба на бездната.
Със тях спокойно ще вървя напред.
А другите, по-многото, изчезнаха...
Не са ми нужни!...Щом броя до пет.

Таня Трифонова

Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
дойдох аз тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
и ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала и той един път от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...Разбойникът...
За първи път обичан.
Заплакал той, разбойникът. Защо?
Какво стопило туй сърце кораво?-
не стопляно в живота никой път-
една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо?

Layla

КУЧКА

вземи куфара ми,
да...
не, не обичам цветя,
дай ги на милата стара портиерка
на входа ми и ела,
тя е толкова добра
и другия път, когато ме няма
ще ти сипе кафе
със грижовни ръце,
ще ти разкаже колко любовници имам
и как идват по трима….

Да, тази папионка не ти отива,
знам, че съм крива,
и леко красива,
мълчи и върви,
този куфар тежи,
не, не нося бельо
и скрупули нямам
но ти идваш, защо,
сякаш те притежавам,
и до късно стоиш,
и дори си представяш,
че съм твоят фетиш,
- Гарсон, издребняваш,
хайде, отивай да спиш,
не ме заслужаваш!

Хахахаха, за всекиго по нещо!

Когато дойдеш някога при мен
ти забрави лицето и ръцете си
и остави на мойте колене
да падне само сянката ти светеща.
Две бели сенки-мигове нетрайни,
потънали сред светове далечни,
ще се слеят в синята безкрайност
за да останат там-да бъдат вечни.
Забравил силата на свойте устни
ще дойдеш някога при мен,
на коленете ми ще отпуснеш
душата си от болка изранена.
Ще бъда винаги готова да я пусна!
Сега заспи,почивай вкаменено!
Аз ще докосна с плахите си устни
очите на една вселена.

" Ти ме остави и пое по своя път.
Мислех, че трябва да скърбя за теб и да
въздигна твоя самотен образ като златна
песен в сърцето си.
Но, о, зла участ, времето е кратко!

Година след година младостта повяхва;
дните на пролетта отлитат;крехките цветя
гаснат безследно и мъдрецат ме
предупреждава, че животът е само капчица
роса върху листец на лотос.
Нима да се откажа от всичко туй, за да
се взирам след онази, която ми обърна гръб!
Това би било глупаво и грубо, защото
времето е кратко.

Тогаз, елате вие, о, дъждовни мои нощи,
със звънливи стъпки; засмей се моя златна
есен; ела безгрижен мой април, пилей
целувките си.
Ела и ти, и ти, и ти ли идваш?
Любими мои, вие знаете, че всички сме
смъртни. не е разумно да разбивам сърцето
си заради тази, която ми отнема своето
сърце. Защото времето е кратко.

Приятно е да седна в ъгъла да
размишлявам и да пиша в рими, че ти за мен
си всичко на света.
Възвишено е да прегърна мъката си и
да реша, че ще съм безутешен.
Но през вратата ми наднича ново лице
и вдига очите си към моите очи.
И аз не мога да не избърша сълзите и
да не променя гласа на песента си.
Защото времето е кратко.

Робиндранат Тагор

Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!

Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?

Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..

Наставления към дъщерята

В този свят да сбъркаш е човешко,
щом живееш, срещаш се с греха.
Само, дъще, нека тези грехове
бъдат от богатство на духа.

Искай всичко- не е там бедата.
Нищо да не искаш туй е смърт.
Често дълго дирим в тъмнината
верния, единствения път.

Но откриеш ли- не се отбивай.
Майка си за помощ не търси.
Искам много чиста и красива
във труда и в любовта да си.

Може да те мамят най-горчива,
трудно ще е, но...ще издържиш.
Лошо е да "любиш" пресметливо",
да таиш в сърцето си лъжи.

Не бъди с виновните жестока,
щом виновна си- признай защо.
Хора сме, а не машинна стока,
не играчка- а живот е то.

Юлия Друнина

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.

Георги Константинов

Научих .....

Научих -
че не можеш да накараш някой да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия.

Научих -
че без значение колко те е грижа,
на някои хора просто не им пука.

Научих -
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш.

Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.

Научих -
че можеш да разчиташ на обаянието си
около петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо.

Научих -
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто което ти можеш да направиш.

Научих -
че не е важно какво се случва с хората
Важното е какво правят те по въпроса.

Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.

Научих -
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни.

Научих -
че отнема много време,
да станеш човека който искаш да бъдеш.

Научих -
че е много по-лесно
да реагираш вместо да помислиш.

Научих -
че трябва винаги да се разделяш
с тези които обичаш с думи на любов.
Може пък това да е последният път когато се виждате.

Научих -
че можеш да продължиш напред
дълго, след като си решил че повече не можеш.

Научих -
че сме отговорни за това, което правим
независимо какво чувстваме.

Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.

Научих -
че независимо колко страстна и буйна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго да заеме мястото й.

Научих -
че герои са хората,
които правят това което трябва се направи,
когато трябва да се направи
независимо от последствията.

Научих -
че да се научиш да прощаваш изисква практика.

Научих -
че има хора които искрено обичат,
но просто не знаят как да го покажат.

Научих -
че парите са калпав начин да си мериш успеха.

Научих -
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко
или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.

Научих -
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат докато си на земята,
ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.

Научих -
че понякога когато сме ядосани
имаме право да бъдем ядосани,
но това не ни дава право
да бъдем жестоки.

Научих -
че истинското приятелство продължава да расте
дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов.

Научих -
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това не означава
че не те обича с цялото си сърце.

Научих -
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това колко рожденни дни си празнувал.

Научих -
че никога не трябва да казваш на дете
че мечтите му са невъзможни или странни.
Малко неща са по-унизителни, а и каква
трагедия би било, ако ти повярват.

Научих -
че семейството ти няма винаги
да подкрепя. Може да изглежда странно,
но хора с които не си роднина
могат да се грижат за теб и да те обичат
и да те научат отново да вярваш на хората.
Семействата не са биологични.

Научих -
че колкото и добър приятел да ти е някой,
той ще те наранява
от време на време
и трябва да му прощаваш за това.

Научих -
че не винаги е достатъчно
да ти простят другите.
Понякога трява да се научиш
ти самият да си прощаваш.

Научих -
че независимо колко лошо
ти е разбито сърцето,
света не спира заради мъката ти.

Научих -
че произхода и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои сме,
но не са отговорни за това кои ще станем.

Научих -
че понякога когато приятелите ми се карат,
се налага да взема страна
дори и да не искам.

Научих -
че само защото двама човека се карат
не значи, че не се обичат.
И че само защото не се карат,
не значи че се обичат.

Научих -
че понякога трябва да поставиш човека
преди неговите действия.

Научих -
че няма нужда да променяме приятелите си,
ако разберем че приятелите се променят.

Научих -
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни, да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги.

Научих -
че двама човека могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно.

Научих -
че колкото и да се опитваш да защитиш
децата си, все нещо ще ги нарани
и това ще нарани и теб.

Научих -
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен.

Научих -
че независимо от последствията,
тези които са честни със себе си
стигат по-далеч в живота.

Научих -
че независимо колко приятели имаш,
ако ти си тяхната опора,
ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни.

Научих -
че живота ти може да бъде променен
за часове, от хора
които дори не те познават.

Научих -
че дори когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.

Научих -
че писането, както и говоренето,
може да облекчи емоционалната болка.

Научих -
че парадигмата в която живеем,
не е всичко което ни е предложено.

Научих -
че заслугите на стената
не ни правят почтени човешки същества.

Научих -
че хората на които държиш най-много в живота
ти биват отнети твърде рано.

Научих -
че, въпреки че думата "любов",
може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.

Научих -
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората
и това да защитаваш това в което вярваш.

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Това стихотворение е страхотно!  :wub:

* * *


Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


© Добромир Тонев

ОЩЕ ТИШИНА
                                
Павлина Йосева (pin4e)

І.

Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Погребахме под младата трева
костюма. (И усмивката на татко.)

От погледа на баба проумях,
че живите - не винаги - живеят...
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.

А дядо се прихлупи под каскета си.
(Канелката захапал, не лулата.)
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.

А мама... мама побеля
и роклята й ставаше по-тъмна…
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите й нямаше разсъмване.

Сестра ми се изгуби в махалата
като звънче във джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
във шепата си носеше щурчета...

По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета (за замерване)
на клоните обезразлистени...

ІІ.

Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.

А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна с негонямането.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.

Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.

А после някой просто срещна мама.
Билети й предложил... за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.

ІІІ.

А мама си отиде през октомври...
И от тогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.

Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
(Ръката й в ръката ми изстиваше...)

Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати
в безсълзие за себе си проплакваха.

По стълбите надолу я понесоха -
красива от цветя и тиходумия.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.

ІV.

И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.

Една от тях е мама.