Сонетите на Уилям Шекспир
Сонет № 38
На Музата ми как да липсват теми?
Ти дишаш и в стиха ми си излял
субстанция за хиляди поеми,
която осквернил би листът бял.
На себе си благодари, щом нещо
достойно в мен за четене съзреш.
Дори глупакът би римувал вещо,
щом ти му озариш ума невеж.
Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.
Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта.
Сонет № 39
Но как да те възпея аз не знам.
Нали си всичко най-достойно в мен.
Не зная аз кого възпявам сам
във тоя стих, на тебе посветен.
Да бъдем две различни същества,
с отделна обич, чувства и мечти.
Така ще имаш в моя стих това,
което заслужаваш само ти.
Раздялата е тежък гнет за нас.
Но често в часове на самота
Сонет № 40.
Любов, вземи ми всичките любови
и по-богата ли си отсъди
с по-истински, любов, любови нови
от любовта ми, дадена преди?
Щом от любов приемаш любовта ми,
че я използваш кой ще те вини?
Винил те бих, че себе си измами,
с това, що своенравно отклони.
Грабежът ти, крадецо мил, простен е,
макар че ме лиши от бедността.
Че от омразата по-силно стене,
отколкото от обич любовта.
Красива лъст, и злото те краси!
Убиваш ме със злост, но зло не си.
Сонет № 43
Насън те гледам с гаснещи очи.
Със буден поглед търся, не намирам.
Но мрака в него грее от лъчи,
когато нощем аз във теб се взирам.
Щом сянката ти пръска тоя мрак
и той за мене, слепия редее,
то как чудесно нежния ти зрак
при пълна светлина ще го огрее.
Щастлив ще бъда в този светъл ден,
когато видя наяве и живо
лика ти, който всяка нощ над мен
светлее в тъмнината колебливо.
Денят без теб е като нощ за мен.
И ти нощта превръщаш в ярък ден.
Сонет № 44
Да беше мисъл мудната ми плът,
не би ме разстоянието спряло.
Изминало би тежкия си път
до тебе мигновено мойто тяло.
И с радост бих стоял накрай света,
от тебе с бездна отделен тогава.
Вода и пръст прескача мисълта,
намисли ли си де да пребивава.
Но мисълта, че мисъл не, а тлен
е тежкото ми тяло, ме убива.
Щом от вода и пръст съм сътворен,
на времето в пътеката горчива
ще крача, от водата и пръстта,
попил сълзи, емблеми на скръбта.
Сонет № 47
Сърцето ми със взора сключи мир и
с услуги всеки другия теши.
Щом взорът ми очите ти подири,
въздишка щом сърцето ми души,
със образа ти взорът ми пирува,
сърцето с пир рисуван усладил,
а на сърцето взорът пък гостува,
любовни мисли с него споделил.
Така във образ или в любовта ми,
макар далече, винаги си с мен.
Нали не би надбягал мисълта ми?
Пък аз на нея, тя на теб е в плен.
Заспи ли тя, ликът ти пак услажда
сърце и взор в любовната им жажда.
Сонет № 48.
Колко грижовно, щом поех на път,
скрих зад прегради и вещта най-дребна,
та чужди да не я употребят,
преди на мен да стане пак потребна.
А теб, от всеки мой брилянт по-скъп,
теб, грижа, дето ми изпълва дните,
утеха моя, днес най-силна скръб,
тебе оставих плячка на крадците
и не те скрих зад никоя врата,
освен там, дето зная, че те има:
В най- тайното ковчеже на гръдта
излизаш-влизаш през врата незрима.
Уви, и там такава плячка мила
самата праведност би изкушила.
Сонет № 49
Във този ден, когато видиш ти
последния ми дребен недостатък,
когато любовта ти отлети
и бъдеш с мен безмилостен и кратък,
когато вместо с влюбени очи
ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,
любов във тебе няма да личи,
а само хлад и скрита неприязън.
Но като знам във този черен ден,
че аз за теб не бях достоен, тая
ръка в закана към самия мен
ще вдигна, ала теб ще оправдая.
Ти имаш право с мен да си суров.
Не съм заслужил твоята любов.
Сонет № 50
О колко тъжно следвам своя път,
че всичките ми пропилени сили
едничкия покой ще донесат
да кажа: “С теб делят ни много мили.”
И конят ми под мене стъпва вял,
понесъл с мен товара на тъгата.
Той сякаш по инстинкт е проумял:
ездачът не харесва май ездата.
Не го раздвижва кървавата шпора,
която вбивам в хълбока вбесен,
а в отговор простенва от умора,
по-остра шпора впивайки във мен.
Че стонът му ми спомня моя ад:
пред мен скръбта е, радостта - отзад.
Сонет № 53
Кое е веществото, що гради те,
та с теб се движат сенки милион?
Едничка сянка ходи по петите
на всекиго, ти раждаш милион.
Адонис опиши- та той е сянка
и копие на твойта красота!
И на Елена дивната осанка
рисува теб в костюм от древността.
Виж пролетта и есента узряла.
Как твойта хубост в първата личи!
Във другата е щедростта ти цяла
и радва с форми хорските очи.
Във всяка външна хубост имаш дял,
но верността на друг не си предал.
Сонет № 56
Пак мощ сбери, любов, срещу мълвата,
че по си равнодущна от лъстта,
която днес е сита от храната,
а утре е със зейнала уста.
Така и ти, любов, пълни си взора,
докато не примигаш от любов,
а утре пак засищай без умора
със грейнали очи глада си нов.
Покоят ти да бъде океана,
брега оставил, дето всеки ден
пристъпват двама влюбени сред пяна
и гледат как се връща уморен.
Или да е във зимен ден мечта
за новия триумф на пролетта.
Сонет № 57
Твой роб съм и единствено живея
броейки страстните ти часове
и нямам ценно време да пилея,
нито дела, щом друг ме позове.
Гневът ми часовете не залива,
щом циферблата следвам със тъга,
и не наричам липсата горчива,
щом се сбогуваш с верния слуга.
Не пита даже мисълта горката
къде и по какви дела си днес,
а като роб унил седи и смята
какви щастливци с теб са там онез.
Тъй глупава е любовта, че на
каквото сториш, все си без вина.
Сонет № 59
Щом няма нищо ново и било е
всичко преди, как лъже се умът
и в напъни да каже нещо свое
дете родено ражда втори път.
Да можех слънцето назад да върна
с петстотин обиколки на света
и образа ти в древен стих да зърна -
нали застива в букви мъдростта -
и тъй да видя древните похвали
за тоя храм, от бога сътворен
по-точно ли в слова са го предали
или го славят точно като мен.
О, хвалели са, сигурен съм аз
по-недостойни теми с двойна страст.
Сонет № 61
Но ти ли пращаш всяка нощ това
лице да бди над моите ресници?
И бдиш без сън над моята глава,
и будиш дълго моите зеници?
Душата ти ли идва на лъчи
в потайните ми мисли и желания
в лъжа и ленност да ме уличи
и да измери моите деяния?
Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.
Сонет № 63
Срещу деня, когато като мен
не издържиш това жестоко бреме
и умре по нещо в тебе всеки ден,
и вае бръчки гибелното време,
когато твоя радостен живот
над бездните завърши своя полет
и мрак обземе слънчевия свод,
и тръпне в хлад ограбената пролет,
срещу Деня от днес воювам аз,
за да не би с косата си тогава
да те пожъне като тревен клас
от паметите тъмната забрава.
За теб воювам срещу този ден,
със моя чер писец въоръжен.
Сонет № 64
Когато гледам как с един замах
руши света това свирепо време,
как горди кули стават пух и прах
и бронза мре под неговото бреме
и как завзема с дни и часове
крайбрежията кипналата пяна,
и сушата протяга брегове
и граби свойта дан от океана,
и как през този кръговрат от дни
и царствата не траят дълго време,
разбирам аз, че всичко се мени
и времето от мен ще те отнеме.
А туй е смърт. Тъгувам аз безкрайно.
И щастието ми е тъй нетрайно.
Сонет № 66
Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.
Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.
Сонет № 67
Защо и той живее в този грях?
Дали за да му бъде оправдание?
Но как така? Нима не го е страх
в пороците да влага обаяние?
Защо ли грабят мъртвите цветя
на бузите му живите творения?
Защо ли търси тази грозота
фалшиви рози, мъртви украшения.
Защо ли го роди под този свод
природата, която няма сили
и в другите да влее нов живот,
а черпи кръв от неговите жили?
Роди го, за да знае този свят
защо е нищ и как е бил богат.
:clap: :clap: Амиии то нема нужда от коментар ;)Квото и да пиша,ще бъде малко или излишно :kissd: :kissd: