... иии реших да го споделя. Преди много пишех, последните години си изгубих музата, мозъка, за което ми беше много криво, но явно напоследък нещо е станало, живнал е този Меркурий. Искаше ми се иначе пейзажните описания, които съм направила по-скоро да разкрият качествата на личности, които са важни за мен, едното всъщност е мен самата, де, но вие кажете до колко се е получило.
Живея на малка планета, в някакъв паралелен свят, и само една от едновременните ми инкарнации, струва ми се, всъщност живее на планетата Земя. Толкова много ненужни неща на тази има на Земята, а в същото време важните бягат, топят се, изчезват и понякога се чудя дали изобщо ще се върнат. Но няма никакво значение защото сякаш живея в някаква преходност, по-голямата част от която ми профучава около ушите, загубила съм контакт и представа за времето тук и сега. Душата ми е свободна някъде там, танцува из дебрите на някоя по-висока откава в някакво паралелно кралство, което може да ви се стори малко тясно – имам си едно море, прекрасният спомен за лекият слънчев лъч в мек зимен ден, един рицар, заключен в цитаделата със поданиците си и това е всичко. Понякога гоня мистичните сенки, които прииждат през нощта. Те не са онези страшни неща такива, каквито са на Земята. По-скоро са силуетите на непознатото, любопитното, към което тичам със все сила с цел да разкрия тайната му. Но винаги, където и да отида, не мога да се отдалеча много и винаги се връщам при:
Мистичното море - То не е като другите морета. Всъщност мисля си, че никой не би могъл да стои на брега му, защото мощните му, бляскави сребърни вълни или ще те привлекат да навлезеш навътре в него, или ще се уплашиш и ще си тръгнеш без да знаеш колко много си загубил. Никога не можеш да намериш дъното му, или поне аз така си мисля, защото не съм го видяла. Често който е могъл да го види, му се струва, че вълните са твърде големи, а облаците отгоре – твърде буреносни, за да се впусне в приключение в тези води, но всъщност сбъркал е. Пелената от обаците ще се отвори пред разкритото честно, храбро сърце. То е специално, защото в сребристите му, топли води, където се е събрала толкова много чистота, винаги можеш да откриеш отговорите, които търсиш и силите да продълиш напред. Прегръдката на неговите води е пречистваща.
Мекият зимен ден – През прозореца на топлата ми и уютна стая, мога да видя как навън хаотично падат снежинки и трупат големи преспи. Трудно може да се устои на идеята да излезеш навън. Ако протегнеш топлата си ръка към снежинките, ще се превърнат в малки водни капчици, които ще се стичат по странни криволичещи пътеки, докато достигнат целта си, а всяка една от тях сякаш има различна цел. Не се заблуждавайте, че в този свят, обаче, има нещо, което може да спре зимата, ако си е наумила да направи нещо. Веднъж повял вятърът в дадена посока, ще натрупа огромно количество сняг на определени места … докато не духне в другата посока. Всичко това сякаш редно е да се случи на фона на ведра коледна песен. Можете да се насладите на картината и да разкопчеете зимните си палта, да танцувате заедно, понеже времето тук винаги остава меко, дружелюбно към другите. Поне докато вятърът не продуха снега право в очите ви. :blink:
Рицарят в кулата, дворът и неговите тайни – В средата на обширните владения, се разполага столичният град, където се извисява кулата на Белият Рицар. Истината е, че много хора идват и си отиват в столицата, но често може даже да не са видели лицето му. Той е много чувствителен към слънчевите лъчи и лесно може да се нарани, ако излезе просто така. Освен това шумът и суматохата, цялото оживление в един толкова голям град обезпокояват мира и спокойствието, което той носи в сърцето си. Поради странния си, по-скоро отделен от хората живот, често има спекулации по отношение на неговите тайни. Те са толкова многобройни, че даже и рицарят да искаше да ви каже поне колко са на брой, не би се сетил в момента за всичките. Извън това, заловил се е със рицарството, тъй като обича да вярва и да вижда доброто в хората и често, дори да не знаят, той е трогнат от тяхното страдание.
Мира и менижирането на царството в повечето време е оставено на неговите верни придворни служители. Не можем да кажем, че са слуги, защото те обичат рицаря си, обслужват го с удоволствие и по своя собствена воля. Всички са като едно голямо задружно семейство. Възпитано да споменем поне не толкова очарователната дама, която ръководи стражата. Тя е готова да набие на кол сърцето на всеки, който е дръзнал по някакъв начин да оскърби Рицаря. Обноските й не са й силната страна, но за сметка на това ако веднъж е спечелено доверието й, ще остане вярна и добросъвестна, дори и ако трябва да плати най-високата цена.
Тъмните сенки на непознатото – Не винаги в моето кралство е ден и не винаги всички участници в него са получили онова, което да ги прави щастливи. Щастието все пак е една категория, която, преди всичко, зависи от движението. И така на Рицарят и неговите придворни често им се налага да достигат накрай света си, някъде извън познатите им предели, за да се опитат да завоюват, онова, което счтитат за достойно да бъде част от кралството им. В борбата научаваме за истинските ценности и стойности на нещата, макар не винаги да сме способни да ги завладеем.