Животът е низ от върхове и падения, понякога е доста ироничен с нас.
Мога да дам пример с моя близка - не е вечна безработна, но почти. Да кажем, на 90%.
Още в средата на 80те започва работа като млад специалист висшист, назначават я "доброзорно" на работа в една от тогавашните дирекции по линията на българо-съветската дружба. Работила е като инспектор, проверявала е обекти за хранене, ресторанти.
Още преди да дойде преходът я съкращават от работа, не успява да се спогоди с началничката, след което остава трайно безработна, издържа я съпругът.
Впоследствие съпругът я напуска, още през първите два месеца парите свършват, но работа не се търси, тъй като след години седене вкъщи беше изгубила трудови навици и никой работодател не искаше да я вземе на работа, бяха и трудни времена тогава (не че сега са много лесни). В крайна сметка какво се случва - случайно среща стар познат, на който някога, през годините на комунизма е била "началничка", т.е. правила е проверки на обекта му. Оказва се, че след прехода доста нейни "подчинени" успяват да открият я собствен ресторант, я друго заведение... Решава да се обърне към тоя човек с молба за работа, очаквайки да й предложат някоя "по-чиста" длъжност. Отива на място, човекът я завежда в кухнята на ресторанта и казва: "Извинявай, но само работа в студена кухня мога да ти предложа на този етап". Шокът беше голям, разбира се не остана да работи. Впоследствие се наложи да потърси друга работа и отново не беше на нивото на образованието й, отиде на интервюто бълвайки огън и жупел, но накрая се оказа доста печеливша работа, макар и в магазин като продавачка - работеха на смени със съкратено работно време и вземаха големи проценти от продажбите (при гърци). Разбира се и там не беше доволна, всички й бяха под нивото... Та мисълта ми е, че никой не те пита какво си учил, а какво можеш да правиш. И всеки скача според въжето, понякога просто се налага.
