ИНДИГОВИТЕ ПРИШЪЛЦИ
Една от най-ярките прояви на новата реалност е феноменът „индигови деца", подробно описан в книгата на Лий Каръл и Джен Тоубър. Терминът е въведен от ясновидката Нанси Ан Тап. Тя е изследвала взаимната връзка между човешкия характер и цвета на аурата му.
В началото на 70-те години на XX век Нанси Тап се сблъскала с необичайно явление: на бял свят започнали да се появяват деца от нов тип, с индигов цвят (синьовиолетов) на аурата, който преди не се е срещал. Характерът им също се отличавал от останалите хора. Основната им особеност е хиперактивност и недостатъчно внимание. Не могат да стоят на едно място, ако нямат личен интерес. Макар да не е задължително всички индигови деца да са с подобни характеристики. Всички са различни.
Обединява ги вроденото чувство за собствено достойнство и стремежът към независимост. Индиговите деца знаят цената си и сякаш са уверени, че са заслужили да бъдат тук, в този живот. Толкова са разумни, че учудват възрастните. Съзнателността им и трезвият поглед към света са развити не за възрастта им. Не са склонни да се прекланят пред общопризнатите авторитети. Не приемат консерватизма. Струва им се очевидно, че някои неща трябва да се правят по съвсем друг начин, докато останалите хора следват общоприетите норми и правила.
Не можем да ги наречем сговорчиви деца. От гледна точка на възпитанието бихме могли да кажем, че са неуправляеми. Те винаги си имат нещо наум. До известна степен това е характерно за всяко ново поколение. Но индиговото поколение изпъква с нещо по-особено. Хилядолетия наред смяната на поколенията е протичала равномерно. Но напоследък се наблюдава ускорен процес на обновяването им - всяко следващо все по-радикално се различава от предишното. Индиговите деца също вече си имат деца, които по характерните си признаци надминават родителите си.
Какво всъщност става? Процесът на революционно обновяване на човешкото съзнание не може да протича независимо, без особени причини. Както е известно, в природата и обществото всичко се стреми към равновесие. Значи обновяването на съзнанието се противопоставя на някакъв друг процес.
Не е трудно да разберем какъв е той. През последното десетилетие едновременно с развитието на структурите на информация и телекомуникация се е създала и мощна мрежа от махала / т.е егрегори /, плътно обхващаща цялата Земя.
Научно-техническият процес като цяло не е толкова страшен, колкото информационната му страна, която създава благоприятна почва за зараждането и съществуването на махалата. Колкото по-голяма е групата му от привърженици, толкова по-силно е махалото, следователно и властта му над хората.
За да се контролира съзнанието на огромен брой хора, не е задължително те да се поставят в колби с маркучи, както във филма „Матрицата". Напълно достатъчно е да се изгради всеобхватна информационна мрежа, тогава хората автоматично сами ще заемат местата си в нейните гнезда.
А какво представлява човекът в информационно гнездо? Това е т.нар. социален елемент, създаването на който е предопределено главно от положението му в структурата, наистина напомняща матрица. Тя незабелязано, но здраво обхваща всеки член с определен комплекс от стереотипи на мислене и поведение. На човек му се струва, че действа свободно, по своя воля. Но всъщност и представа си няма за свободата, защото „конфигурацията" на волята му е формирана от структурата. Човек играе според отредената му роля в натрапена игра.
Изглежда сякаш всеки е свободен да прави всичко, което иска. Такава свобода му е декларирана. Само че всеки може да иска онова, което е съобразено с интересите на структурата. Тя учи да се желае само онова, което трябва.
Точно за този процес на заробване на волята (намерението) става дума. По своето естество той е синергетичен, т.е. самоорганизиращ се, тъй като и самите махала не притежават съзнателно намерение. Всичко става от само себе си, като при образуването на ледените кристали в процеса на замръзване на водата. Мрежата на махалата като някаква колония от паразитиращи растения обвива цялата биосфера на Земята.
Страшно ли е? Или може би смешно? Както повече ви харесва. Всеки е свободен безгрижно да отнесе тези разсъждения към областта на фантастиката. И все пак когато всекидневието се прояви в непознат облик, жестокият му реализъм надминава и най-смелите фантазии.
Но да се върнем към нашите деца. Тенденцията за поробване на волята поражда ответна реакция - появата на деца с вроден стремеж към независимост. Това е естествен природен процес. Така се проявява действието на равновесните сили в отговор на разрастването на мрежата на махалата.
От една страна, махалата се опитват да подредят света, да натикат хората в структура, подобна на матрица. От друга - индиговите деца уравновесяват засилването им, сякаш по този начин изпълняват предначертана мисия. Поведението на децата е насочено към разрушаване на реда. Притиснати в рамките на стереотипите и предопределеността, те се стремят да се изтръгнат на свобода.
Всички деца и особено индиговите са много чувствителни към излишните потенциали. Например тутакси усещат всеки фалш. Когато им се подмазват, те стават груби. Щом прекомерно ги хвалят, започват да капризничат.
Всяка подреденост създава поляризация, която децата се стремят веднага да разрушат. „Няма да спя! Не искам каша! Аз самичък!" Склонността към непослушание и беладжийство се проявява не защото са лоши, а в резултат от естественото желание да се освободят от външното управление. Понякога ни се струва, че децата правят напук. В подобни случаи те действат несъзнателно, непреднамерено. Не планират и не обмислят предварително предизвикателното си поведение. Това се получава естествено, от само себе си. Така се проявява действието на равновесните сили в отговор на подредеността, в която възрастните се мъчат да натикат децата си.
Стремежът на индиговите деца към независимост се проявява и в отношението им към религията.
„Новите деца трудно приемат съвременната църква -пишат в книгата си Лий Каръл и Джен Тоубър. - Индиговите деца идват на този свят с изострено чувство за самоуважение и с непоколебимата увереност, че са деца на Бога." Нима в такъв случай им са нужни посредници за общуването им с Бога? Едва ли.
Индиговите деца повече се ръководят от гласа на сърцето си, отколкото на разума. Възрастните смятат, че е добре, когато постъпват правилно. А децата са на мнение, че главното е всичко да се прави от душа, с любов, не както е правилно. Ами ако някога, в някой минал живот, децата ви са били ваши родители? А сега сте си сменили местата. И тези древни души продължават да ви учат, като ви преподават редица мъдри уроци.
Разумността на индиговите деца е следствие от повишената им осъзнатост. Те си дават сметка какво става около тях и кой кой е. Осъзнатостта се изостря, когато фокусът на вниманието е насочен към себе си, а не към външния свят. Защото ако човек е погълнат изцяло от грижи, натрапени му отвън, той потъва в несъзнателна игра. Осъзнатостта на индиговите деца се противопоставя на тенденцията за „приспиване на съзнанието" на хората в мрежата на махалата.
Всички деца от самото си раждане се отличават с ярка индивидуалност. В ранното си детство те са много красиви и обаятелни. Тайната на тяхната привлекателност е в хармоничното единство между душата и разума. Те се приемат такива, каквито са, затова първичната им душевна красота не е изкривена от фалшивите маски на разума.
Защо когато порастват, у тези прекрасни създания се появяват някои неприятни черти и слаби страни? Та нали са деца на Бога, затова са красиви и могъщи като самия Бог въпреки безпомощността на ранната възраст. От самото начало те притежават силата на Твореца, способна да създава нова реалност. Но способностите на децата на Бога не успяват да се разкрият и да се реализират, защото махалата ги лишават от божествената им сила - единството между душата и разума.
Децата идват на този свят и доверчиво го гледат с широко отворени очи. Животът им се струва многообещаващ и пълен с надежди. Но господари на света са махалата, действащи на принципа „Разделяй и владей". Те обединяват мислите и стремежите на хората, като разрушават уникалността и целостта на личността. Отделянето и отчуждаването на разума от душата причинява загубване на божествената красота и сила.
С времето малките и големите надежди пропадат. За някои този процес е бавен и безболезнен, за други, на които по-малко им е провървяло, той е бърз и жесток. Ако погледнем в очите на деца от дом за сираци, можем да видим едновременно две сякаш несъвместими неща - надежда и отчаяние. Там като че ли е застинал въпросът: „Нима?..."
Светът на махалата постоянно показва на децата тяхната уязвимост. Отначало в съзнанието им се заражда недоверие, после и страх, който толкова здраво се вкоренява, че става навик. Но не могат просто да се изплашат и да избягат - трябва някак да оцеляват в тази агресивна среда. Намирайки се под мощното влияние на структурата, децата на Бога са принудени да станат нейни елементи.
С възрастта децата започват да се боят да не би да не са като всички, защото които не са „като всички", могат да ги заклеймят, а това често става. А ако са извън тълпата, обществото може да ги отхвърли. Ето така постепенно децата изгубват даровете си от рождение - независимост, осъзнатост, интуиция, индивидуалност.
Всички тези качества в най-голяма степен са присъщи на индиговите деца. Но за структурата това е смъртоносно, затова процесът на закрепостяване на волята ще се развива и по-нататък. Кой ще победи в тази битка - не е известно.
За нас е важно едно: докато структурата не е спечелила окончателната победа, е необходимо сега, в този живот, да си върнем поне частица от силата, дадена ни от Бога.
А вие, скъпи читателю, случайно да не сте индигов? Впрочем няма значение. Всъщност всички ние сме еднакви - или сме пораснали деца, или сме деца-възрастни.
Вадим Зеланд