Тайните на египетските мистерии

Те възстановяват връзките с отвъдния свят на съвършенството и хармонията

Мистериите като път на обожествяване дават на човека знания, които го освобождават от неговите вибрации – първо в света на материята, на желанията и после в света на ума. Затова този път на инициране води от външния храм до вътрешното посвещение в храма на тайното знание. Той се пази от статуята на Изида, която седи в съзерцание и размишление пред храмовата врата и на коленете й има затворена книга.

В библейското “Откровение” на Йоан тази книга е наречена Книга на Живота, затворена e със седем печата и само съзерцанието и себежертвата могат да я отворят.

Лицето на Изида е забулено (оттук идва и заглавието “Забулената Изида”), а под статуята има надпис, че никой от смъртните не може да я разбули. Елена Блаватска разясни пътя към този процес, в който нашето физическо тяло е булото и ние също участваме в еволюцията на знанията, като постепенно го разбулваме.

Пред вратата на светилището, в което ще се посвещава ученикът, освен статуята на Изида, има и два стълба – червен и черен. Червеният е възвисяване, еволюция, а черният – потъване, инволюция. Преди ученикът да премине вратата на посвещението, му напомнят, че за деятелната еволюция се изисква смелост и героизъм, че слабите умират, а силните стават безсмъртни. Но тези стълбове са преди всичко в съзнанито на посвещавания. И, ако той, предупреден за трудностите и опасностите,

поиска да научи тайните,

една седмица го подлагат на различни изпитания и пълно мълчание. Това се изисква, защото и малка тайна да употреби неправилно, се самоунищожава. След това помощник водачът (неокори) го повежда през мрачен проход със статуи, мумии, скелети и стига до нисък коридор. Дотук все още може да се върне. Но, ако не се уплаши, го оставят сам с една запалена факла.

Когато посвещаваният пропълзява на колене в ниския коридор, чува предупреждаващ го глас, който казва, че там загиват лудите, пожелали власт и слава, но вече връщане назад няма. Постъпенно коридорът се разширява и стига стръмна стълба, водеща надолу. Тя го отвежда до бездънната тъмнина на един кладенец (кладенеца на нашата всемирна, незнайна душа). В него трябва да навлезе с дързост и да се освободи от земното притегляне. И така, като преодолее страха си, стига до незабележима стълба, водеща нагоре до галерия с множество стенописи, която е аналог на така наречения от езотеричната наука

музей на астралните тела – акашиевите канали

Там го посреща пастофорът, пазителят на свещените символи, който го поздравява за издържаното изпитание. Той му разкрива тайната на 22-та символа, глиптирани върху стените на галерията, които са концентрирана енергия, пазена и подържана през хилядолетията от молитвеното поклонение на преминалите оттам милиони хора. По този начин е еманирал и символът на кръста.

Под всеки стенопис има буква и число, по времето на египетските мистерии посветените работят с по 22 числа и 22 букви, защото толкова са принципите, с които се разкриват изворите на мъдростта. С тези принципи, отпечатани и в съзнанието на човека, си служим и в живота и след него.

Пастофорът води посвещавания покрай стенописите на Изида към колесницата на Озирис, т. е. към небесния свят на вечното, символизирано с короната. Разкрива му тайната на Изида, свързана с валята, която проявява истината и така става

съучастник на божествената власт и освободения дух

След научаване тайната на символите, пастофорът отваря една врата, зад която бушува огън. През този илюзорен огън ученикът трябва да премине без страх от съмнение и от мимолетност.
Тук той овладява смъртта като път на знание, с което се освобождава от страха от отвъдното.

Следващото изпитание е преминаване през застояла черна вода. Като излезе от нея, измит и облечен в бяла ленена дреха, го оставят в тъмна пещера на легло с формата на мозък, където да осмисли преживяното. Пред зрението му натрапчиво преминава едно колело, на което присъства доброто и злото. На върха на колелото

между двете начала седи сфинкс с меч

Той трябва да събуди волята в човека и да я динамизира.

След което следва изпитанието с жена, носеща чаша с питие и алтернативата – причастие или блудство, избавление или прелъстяване. Ученикът има правото на избор да види в тази жена или великата творяща майка или вавилонската блудница и дори само да потопи устните си в чашата на удоволствието, губи всичко и става роб на храма. Но, ако изрече:

“Великата любов е велико отричане!”,

бива подет от йерофанта, главния жрец, който го поздравява с “Ти победи!”. Тогава го заобикалят 12 неокори с лампи и го отвеждат в светилището на Изида. В школите на посвещението учениците трябва да бъдата 5, 7, 9 или 12 и с учителя – 13.

В дъното на храма ученикът вижда отново статуя на Изида, но този път тя носи златна роза на гърдите си и седмоъгълна диадема, а в ръцете си държи своя син Хор. Розата е символ на лотоса, на хилядолистника, на седмия енергиен център, който е символ на реализираното безсмъртие.

След едногодишното обучение на ученика булото на Изида се вдига и тя му се представя като петлъчева звезда, отдаваща му лъчите си. В петолъчието, според Ваклуш Толев, има идея и за Петата коренна раса.

Накрая новопосветеният трябва да даде клетва пред статуята на Изида, че ще се покорява и ще пази мълчание и ще съхранява научените тайни. Така ученикът преминава първата степен, прекрачва първия праг,

става брат на посветените и обитава света на истината

Това е неговото посвещение за себепознание. А преди да се отправи и към небесната Изида, трябва да премине още един праг – да изучи земната Изида, да усвои различните природни и антропологични науки. Той е оставян дълги години без помощ, самотен да работи и чака с много търпение и размишление, да потуши страстите и сам да развие копнежен усет за истината. Защото

истината не се дава, а чавек или я намира сам в себе си, или не

Ако е нужно, казват жреците, лотосът ще разцъфти, затова работи и се моли!

А след всичко това остава най-същественото – да се овладее смъртта и възкресението, защото никой не е отишъл при светлината на Озирис, преди да е минал през тях. Затова отново въвеждат ученика в подземна зала, крепена от 4 стълба, поставени на сфинксове, където е положен мраморния саркофаг на мистериите, в който посвещавания е “погребван” за три дни. Това е вратата на посвещението, през която се преминава през смърт и възкресение. Душата на пасвещавания отлита далече от тялото в небесните простори, за да търси Светлината, Истината и Живота. Вижда Изида със свитък в ръка (Книгата на живота) и след като я познава, възкръсва. Връща се в тялото си и трябва да прекрачи и последния праг, този на обсерваторията в храма, където го въвежда йерофантът. А тя символизира нашия хилядолистник, седмият енергиен център.

Известни са много митове по света за инициации (от лат. “initiatio” – извършване на мистерии, тайнства) и всички те са сходни малко или много по своята символика, ред, схема, действия и т. н. Оцелялата до днес вълшебна приказка също е десакрализиран мит към обреда инициация. Източникът на Стария и Новия завет също е бил в мистериите. Християнските тайнства, като евхаристията (светото причастие) също подготвят за влизането в Светая Светих. Но това мистично виждане на Бога като тяло и кръв означава, че човекът трябва

да направи от тялото и кръвта си хляба на любвеобилието

И да къса от него, да го жертва за всички, да има чисто сърце, за да може да заслужи кръщението на Христос.

Най-общо инициацията като ритуал бележи преминаване в нов статус, преход към друга група (на брачноспособните, на воините, на шаманите и др. ) А орфическите мистерии са синтез на живота и смъртта като друг тип живот, при който душата отново се връща на земята.

Посветителните церемонии са имали два пласта: миторитуалени и епически мистерии в литературата (мита за Едип, за Одисей, за Гилгамеш, Кришна и др. )

В инициациите има един характерен ритъм на загубването и придобиването, на отиването и завръщането. Тяхното основно съдържание е мистическо и се основава на преживяването на бога в човека, на една своеобразна емоционална идентификация, която ражда и един нов самобитен светоусет.

Този акт следва магическия образец. Той имитира онова, което се желае да се случи, като хомеопатичната магия. Но първо човекът трябва да напусне рамките на своето делнично битие, да мине през препятствия, изолация, мнима смърт и чрез ритуалното действие да възстанови нарушеното равновесие, гарантиращо връзките с отвъдното. Да подмени настоящето време със сакралното на първопредците, на прототипните образци.

Мистериите съчетават мит и ритуал, вербалното с театралното. Те са носталгия по началото, според Мирча Елиаде. Чрез тяхсе осмисля делничното, профанното битие и затова при някои народи те изпълвали половината от годишното време. Чрез тях човекът е търсил системата, която периодично възстановява хармонията. Чрез тях човекът, като гранично, средищно същество в триадата - богове, хора, животни е призван да бъде медиатор между световете.

Но тъй като има качества и от трите свята, той трябва да се жертва, да се изчиства и да ги хармонизира, да ги примирява. Изобщо само в прекрасните мистерии човекът може да се усъвършенства и да става наистина съвършен, казва Платон във “Федра”.
 

Древен Египет: Войната и Сътворението

Автор Теодор ЛЕКОВ    

Сред египетските представи за сътворението – с цялата им сложност и многопластовост – идеята за борбата на Твореца срещу силите на безпорядъка и мрака е застъпена особено ярко. На етапа на физическото сътворение характерната образност ни показва изгряващото Слънце, което изтласква изначалния мрак до границите на света. Изначалният мрак е мястото, или по-точно, състоянието, предшестващо света – състояние на небитието, наричано от египтяните Нун. То е обиталище на потенциално разрушителни сили. Самият смисъл на сътворението се разглежда като преодоляване на това негативно състояние.

Едно от характерните описания на сътворението е Заклинание 1130 от “Текстове на саркофазите”. В заклинанието Творецът се обръща към своите спътници: “Ще повторя аз за вас добрите дела, които направи за мен собственото ми сърце във вътрешността на Мехен (змей, който обвива и предпазва Слънцето – б.а.), за да бъде смълчана неправдата.”

Думата, която тук е преведена “неправда” – на египетски исефет – е от особено значение. Понятието исефет изразява всичко, което се намира в състоянието на безпорядък, което е зло, противно на установения ред. Тук именно изначалното състояние на света е наречено “исефет”. Неправдата може да бъде “смълчана”, т.е. потисната, но не и напълно унищожена. В образа си на изгряващо Слънце, което със светлината си създава видимия свят –  пространството, а посредством неспирния цикъл на изгрева и залеза  и времето – сътворението се извършва ежедневно. За древните египтяни създаването на света не е само еднократен творчески акт, приключил на седмия ден, а неспирен процес, който се връща постоянно към изначалната точка. В недрата на небитието обитава змеят Апоп – огромно змиевидно чудовище, което се опитва да погълне Слънцето при всеки негов изгрев. Всяко “пресътворяване” на света следователно е преодоляване на змея Апоп, борба с неговата унищожителна сила. В небесен план тази борба е представяна често като сражение между бога Сет, който е разположен на носа на слънчевата ладия и Апоп. Сет пронизва Апоп със своя харпун и така го отстранява от пътя на слънчевия екипаж. В земен план египетските жреци ежедневно “повалят” Апоп, изпълнявайки в храма ритуала за “повалянето на Апоп”. Ритуалът ни е известен от късния папирус Бремнер-Ринд, съхраняван в Британския музей и съдържащ поредица магически заклинания. На изгрев или при облачно време жреците изричат тези заклинания върху восъчните фигури на змея, след което ги хвърлят в специално приготвен огън, който стапя восъчния макет. На следващия ден Апоп е отново пред небесните двери, готов да атакува Слънцето, защото той е вечен и неунищожим, каквото е и самото небитие.

Този ритуал е добра илюстрация за човешкия дял и отговорност в борбата със злото, за установяването и поддържането на света. И макар в космическия сблъсък между Твореца и анихилиращата сила на небитието победата винаги да е на страната на Създателя, на хората в света също се налага ежедневно да се сражават с проявленията на исефет. Неправдата присъства дори в самата човешка природа. В споменатото по-горе заклинание от “Текстове на саркофазите”, Господарят на Вселената изрежда “добрите дела”, с които е създал света:

“И направих аз четири добри дела във вътрешността на портала  на Ахета (мястото, където изгрява Слънцето – Б.а.).
И направих аз ветровете четири,
за да диша всеки човек в своето време.
Това бе едно дело.
И направих големия разлив,
така че да бъде силен беднякът подобно на великия.
Това бе (още) едно дело там.
И направих аз всеки човек подобен на своя брат.
Не заповядах аз да вършат те неправда,
именно техните сърца не се подчиниха на казаното от мене.
Това бе (още ) едно дело там.
И направих аз да не забравят сърцата им Запада,
за да бъдат правени божии жертви на боговете.
Това бе (още) едно дело там.”

Тексът ни показва, че хората са нарушили изначалното равенство, разбирано като равни възможности, които всеки човек притежава по рождение, чрез неправдата - исефет. Реалните физически действия, които се отнасят към понятието, са кражби,  насилие, убийства, и въобще всяка форми на агресивно поведение и незачитане на установените норми. Творецът в този текст отсъжда пред прага на Ахета извършилите исефет, защото той е "господар на живота" и нему принадлежи съдбата на творението. Така човешката отговорност за съдбата на света има две измерения - да се бори с исефет в собствената си природа, като се пречиства и се подготвя за смъртта и като се бори с исефет в света около себе си, използвайки всички възможни средства, включително и силата на магията.

Обратното на исефет понятие е Маат - космическият ред, хармонията, правдата. На езика на божествените персонификации Маат е дъщеря на Слънцето, спусната от него на земята. Маат ще съществува, докато съществува и светът. Тя е неунищожима, въпреки че може да отсъства временно от света в моменти на криза и нещастия. Всичко в правилното протичане на събитията и процесите може да бъде отнесено към Маат. "Маат" е да нахраниш гладния, да напоиш жадния, да не взимаш чуждото, да не лъжеш, да не говориш прекалено много… В същото време Маат е пряко свързана и със звездите, изгряващи по определен порядък всяка вечер на небето, със смяната на сезоните, с разлива на Нил и т.н. Творецът е спуснал Маат на земята, но тя трябва да бъде вършена от хората и утвърждавана като съществуващ ред. Отговорността за поддържането на този ред се пада на египетския цар. Често царят е изобразяван да поднася на боговете фигурката на Маат - седнала богиня с щраусово перо на главата и знака "живот" на коленете. Въобще всеки ритуален дар може да  бъде изобразен като поднасяне на Маат. Така това изображение се превръща в символ на човешките усилия да утвърдят Маат и да я върнат на бога. Затова и Маат е храна на боговете. Следователно съществуването на света може да се представи като един нескончаем цикъл на получаване и даване на Маат, като договор, които скрепява  отношенията между Бога и хората.

 Правилното случване на нещата обаче може да бъде нарушено от изненадващите отклонения от порядъка. В безоблачен ден може да се разрази гръмотевична буря. Малкото дете може да бъде покосено от тежка болест и да почине без време, посевите могат да бъдат нападнати от скакалци. Изключението от правилото, заплахата за Маат е олицетворявана от бога Сет. Той обаче не е бог на злото -  същият Сет се сражава срещу змея Апоп, а египетският цар в битка е сравняван с това божество. Сет олицетворява физическата сила и агресията. Природата му може да бъде разбрана чрез един устойчив образ в египетската духовност - този на сблъсъка между Сет и бога Хор.

Двойката Хор-Сет изразява вечния двубой между реда и хаоса, съзиданието и деструкцията, живота и  смъртта. Борбата за престола на мъртвия египетски цар Озирис между неговия син Хор и брата на Озирис - убиеца и узурпатора на престола Сет - е любим мотив и архетип в египетската представа за дуалистичната природа на творението. На този етап, когато светът вече е създаден, отвоюван от хаоса, се задействат две сили - животът и смъртта. Движението, кръговратът на процесите, самата идея за времето като действена регистрация на промяната в околния свят, цялата поредица от трансформации на Твореца, които всъщност представляват сътворения свят - всичко това е задействано от сблъсъка между тези две сили, от заложения в тях механизъм на противоборство. Преди изначалния акт  на сътворението смъртта не съществува. Както ни казват "Текстове на пирамидите", Творецът (респективно и египетският цар) са създадени "преди да възникне смъртта". Смъртта се явява онази бариера, която слага не само край на творенията и процесите, но и ново начало на вечно развиващата се тъкан на творението. На нивото на митологичния разказ, смъртта е явена от бога Сет - убиеца на Озирис. Без самият той да е специфичен бог на смъртта, Сет въплъщава в себе си  деструктивните, неконтрулируеми сили, които нарушават естествено заложения от Създателя ред на творението - Маат. Ако боговете са родени по природния ред от утробата на Нут, то синът й Сет разкъсва нейния стомах! И по-нататъшната му съдба винаги показва, че той е нарушител, агресор, който предизвиква объркване и смърт с действията си. Измерението на значенията - и на смисловите и асоциативни пластове, - които носи двойката богове Хор и Сет, са няколко. Първо, ако богът-сокол Хор е образ на египетския цар - защото всеки цар от прединастичния период до римските императори в Египет носи своето Хорово име, представящо го като земно въплъщение на бога, - то Сет е образ на пустинята, на света извън естествените граници на Нилската долина. Това е свят враждебен и плашещ, носещ заплаха и смърт.

Оттук Сет се идентифицира с всички чужди богове, които се наричат със сборното Сетхове, а когато египтянинът се озове в пустинята, поднася жертви на Сет. Тук противопоставянето между двата образа е всъщност между царя на Египет и  враговете на Египет.  Двубоят между Хор и Сет е и битка за наследството. Това е конфликт между законния наследник и този, който е завладял насилствено престола. Всеки, изправил се срещу египетския цар, бил той враждебен чужденец или метежник-египтянин, е част от армията на Сет. Така войната на египетския цар срещу неговите вътрешни и външни врагове според теологичната доктрина е война срещу деструктивните сили в света, двубой за утвърждаване на Маат и отблъскване на исефет. Следователно доктрината никъде не допуска възможността египетският цар да бъде победен в битка. На хилядите триумфални сцени по храмовете виждаме как царят разбива с боздуган главата на своя враг, сграбчил с другата си ръка косите му. Воинските победи на царя са доказателство за правилността на съществуващия ред и манифестация на този ред.

Образът на царя-победител особено се утвърждава в иконографията и литературата в епохата на Новото Египетско царство (ок.1550-1000 г. пр. Р.Хр.). Фараонът е специално обучаван на воински умения. Той умее майсторски да направлява своята бойна колесница, да стреля с лък от движение, да води ръкопашен бой с кинжал, топор или копие. Тези бойни или ловни умения са регистрирани в стотици надписи от епохата. При своите ловувания царят Аменхотеп III е убил 110 "свирепи лъва", а лъкът на Аменхотеп II бил толкова силен, че никой в цялата му войска, освен младият цар, не можел да го опъне. Царят се превръща в пример за подражание и възхищение за своята армия.

В описанието на сложната природа на Сет видяхме някои от измеренията на египетската представа за битката като жизнеутвърждаващо поведение. Според мита Сет е убиец на законния цар Озирис, но детайлното изследване на текстовете показва, че не Сет, а неговият враг (букв. "противник") е този, който убива брат си. Всеки човек, бог и въобще всяко същество има своя "противник". Онези агресивни или зли постъпки, които съществото  би могло да извърши, идват от неговия "враг". В смъртта си човек се изправя срещу своите врагове, които свидетелстват срещу него пред съда на Озирис. Този, който получи оправдателна присъда, се нарича маа-херу - "правогласен". Това оправдаване срещу противниците в отвъдното е основната цел на множество заклинания, както и на заупокойния ритуал. То се утвърждава и в ежедневното поведение на човека, който се старае да не извършва исефет. В залата на съда или Залата на Двете Истини (Маати) човек отрича делата, които нарушават принципите на Маат. Тексът, записващ тази отрицателна изповед, е известен като 125 глава от "Книга на мъртвите" и представлява първите запазени в писмен вид норми за човешко поведение. Ако човек не е пристъпвал тези предписания, той ще бъде оправдан срещу своите врагове. Често в заклинанията това оправдаване е сравнявано с "оправдаването на Ре срещу своите противници". Касае се за триумфа на Слънцето над метежниците, вдигнали бунт срещу него в изначалните времена. Свидетелства за този мит откриваме в "Книгата на Кравата", описваща бунта на хората срещу Ре, както и в мита за Хор Бехдетски, сражаващ се срещу Сет и неговите привърженици, въстанали срещу Слънчевия бог. Това "позоваване" - паралел в заклинанието за победата на човека над неговите врагове - добре илюстрира многопластовите представи на древните. Индивидуалният подвиг, борбата срещу врага в себе си, срещу враговете на царя - наместник на Твореца и негово въплъщение на земята - са съизмерими с гигантската битка, която води самият Създател за съхранението на този свят.

 Древните египтяни ни показват колко уязвим и крехък може да бъде светът, колко важно е човешкото участие в сражението за неговото съхранение. Същевременно те ни сочат, че човешката битка за самоусъвършенстване също е част от това сражение - а също, че е напълно възможно то да бъде печелено.

Източник

 
 

КНИГА ТРЕТА ХЕРМЕС /ТОТ/-ТАЙНИТЕ НА ЕГИПЕТ

О, сляпа душа! Въоръжи се със Светилника на Тайните и в земната нощ ще откриеш светлия си Двойник, небесната Душа. Върви след този божествен водител и нека той бъде твоят Дух. Защото в него е ключът на мислите ти и на бъдещите ти съществувания.
   
                                                                                                Книга на мъртвите

  Вслушайте се в себе си и се вгледайте в безкрайността на пространството и на времето. Там звучи песента на Звездите, гласът на Числата, хармонията на Сферите.
  Всяко слънце е една мисъл на Бога и всяка планета - един образ на тази мисъл. За да узнаете божествената мисъл, о, души, вие в мъки слизате и се изкачвате по пътя на седемте планети и на техните седем небеса.
Какво правят звездите? Какво казват Числата? Какво движат със себе си Сферите? О, изгубени или спасени души, те казват, те пеят, те движат вашите съдбини!
                                                                                                              Хермес

ХЕРМЕС

Черната раса, която наследява господството над света от червената, превръща Горен Египет в свое главно светилище. Името на Хермес-Тот, тази загадъчна личност, която първа посвещава Египет в тайните учения, без съмнение е свързана с първото и мирно смешение на бялата и черната раса в районите на Етиопия и Горен Египет, извършено много преди арийската епоха. Хермес е нарицателно име - както Ману и Буда. То означава едновременно човек, каста и бог. Човекът Хермес е първият, посветил Египет в тайните .Кастата е жреческото съсловие, носителят на митовете, а богът - планета на Меркурий, уподобена в сферата си на един вид духове, посветени в божествените тайни. С една дума, Хермес е представител на свръхземната област на небесното посвещаване. В метафизичната област на света всички тези неща са свързани с тайни сходства като с невидима нишка. Името на Хермес е символът, който ги обхваща, вълшебният звук, който предизвиква появяването им. На това се дължи неговото обаяние. Гърците, ученици на египтяните, го наричат Хермес Трисмегист, или Тримогъщ, защото го считат за цар, законодател и жрец. Той е образ на епоха, в която свещеничеството, царската власт и правосъдието са обединени в един-единствен управителен орган. Египетската хронология на Манетон нарича тази епоха царства на боговете. Тогава не съществуват нито папирусът, нито фонетичната писменост, но вече съществува свещената идеография. Науката на жреческото съсловие е записана с йероглифи върху колоните и стените на гробниците. Значително обогатена, по-късно тя е пренесена в библиотеките на храмовете. Египтяните преписват на Хермес четирийсет и две книги от областта на тайната наука. Гръцката книга, позната под името „Хермес Трисмегист”. навярно съдържа само променени, но изключително ценни откъслеци от древната теология, която е като fiat lux, осветила Мойсей и Орфей. Учението за Огъня-Начало и за Словото-Светлина, съдържащо се във Видението на Хермес, ще остане върхът и средоточието на египетското посвещаване.

Сега ще се опитаме да възпроизведем това видение на учителите, тази мистична роза, която разцъфва само в мрака на светилищата и в загадъчността на великите религии. Някои думи на Хермес, пропити с древна мъдрост, могат да ни подготвят за това.
„Никоя от нашите мисли - казва той на ученика си Асклепий - не би могла да разбере Бога, нито пък някой език да го определи. Онова, което е безтелесно, невидимо, безформено, не може да бъде разбрано от нашите чувства; онова, което е вечно, не може да бъде измерено с късата мярка на времето: защото Бог е неизразим. Наистина, Бог може да надари някои от избраниците си със способността да се издигнат над материалните неща, да доловят сиянието на върховното му съвършенство - но тези избраници не могат да намерят думите, с които да предадат на обикновен език невещественото видение, което ги е накарало да потреперят. Те могат да обяснят на човечеството второстепенните причини на създанията, които минават пред очите им като образи на световния живот, но първопричината остава забулена и можем да я разберем само като преминем през смъртта." Така говори Хермес за не познатия Бог пред входа на подземните гробници. Учениците му, които проникват с него в техните дълбини, се научават да го познават като живо същество1. Книгата говори за смъртта на Хермес като за заминаването на някой бог. „Хермес видя целостта на нещата и след като ги видя, той разбра и след като ги разбра, той имаше силата да прояви и разкрие това. Той написа онова, което бе мислил; той скри по-голямата част от онова, което бе написал, като едновременно мълчеше и говореше като мъдрец, за да могат бъдещите поколения да открият тези неща. И като заповяда на своите братя - боговете - да бъдат негова свита, той се изкачи при звездите..."

Политическата история на народите понякога може да бъде разглеждана изолирано, но тяхната религиозна история не може да бъде разделяна. Религиите на Асирия, Египет, Юдея и Гърция могат да бъдат разбрани само в тяхната връзка с древната индоарийска религия. Разглеждани поотделно, те са само загадки, обхващани в тяхната цялост, те представят едно великолепно развитие, в което се обясняват взаимно. С една дума, историята на която и да е отделна религия винаги ще бъде ограничена, суеверна и измамна, единствено религиозната история на човечеството е истинска. От тази висота се долавят само теченията, които обикалят около цялото земно кълбо. Египетският народ, най-независимият и най-неподатливият на външни влияния, не е могъл да избегне този универсален закон. Пет хиляди години преди новата ера светлината на Рама, запалена в Иран, блясва над Египет и става законът на Амон-Ра, слънчевия бог на Тива. Това е средството, което позволява на Египет да противостои на толкова революции. Менес е първият цар съдия, първият фараон, изпълнител на този закон. Той не се осмелява да унищожи старата теология на Египет, която е и негова. Фараонът само я утвърждава и й дава възможност да процъфти, като я обединява с нова социална организация: поверява свещенодействието, т. е. образованието и поучението, на един съвет, правосъдието - на друг съвет, а управлението - на двата. Царската власт се възприема като представител на съветите и е подчинена на техния контрол. В основата на обществото стои относителната независимост на номите (общините). Всъщност това е управление ни посветените в тайните. Египет притежава като върховен законодател и ръководител един сбор от науки, познати под името Озирис (О-Зир-Ис), и това е интелектуалният господар. Голямата пирамида е негов символ и математически израз. Така че фараонът, който получава сана си чрез посвещаване в храма, който упражнява своите жречески и царски функции от престола коренно се отличава от асирийския деспот, чиято неограничена власт се основава върху престъплението и кръвта. Фараонът е коронованият посветен в тайните или поне ученик и оръдие на посветени. През вековете фараоните защищават от вече деспотичната Азия и от анархичната Европа закона на Овена, който играе ролята на правосъдие и на международен арбитър.

Около 2000-ата г. пр.н.е. Египет е връхлетян от най-страшната криза, която може да сполети един народ: чуждото нашествие и завоюване. Финикийското нахлуване е последица от големия религиозен разкол в цяла Азия, който надига народните маси и сее разногласия и раздори в храмовете. Под предводителството на царете пастири, наричани хиксоси, това нашествие като потоп залива Делтата и Среден Египет. Схизматиците царе носят със себе си една опорочена култура и йонийска изнеженост, азиатски разкош, харемски нрави и грубо идолопоклонство. Съществуването на Египет е застрашено, неговият разум е в опасност, заплашена е и световната му мисия. Но той притежава устойчива душа, т. е. организирано тяло от посветени в тайните, хранители на древната наука на Хермес и Амон-Ра. Какво прави тази душа? Тя се оттегля в светилищата си, събира всичките си сили, за да може по-успешно да се противопостави на неприятеля. На пръв поглед свещеничеството примирява с нашествениците и завоевателите, които въвеждат закона на Бика и обожаването на вола, Апис. Но скрити в храмовете си двата съвета запазват като свещено съкровище своята наука, митовете си, древната си и чиста религия, а заедно с нея и надеждата за възстановяването на династията. В тази епоха жреците разпространяват сред народа легендата за Изида и Озирис, за неговото разкъсване и за сина му Хор който го възкресява, намирайки разпръснатите части от неговото тяло, отнесени от река Нил. Жреците развихрят въображението на народа с великолепието на мистериите. Укрепват обичта му към старата религия, като представят нещастията на богинята, нейните ридания за загубения и небесен съпруг и надеждата и в божествения поръчител - в сина й Хор. Но в същото време посветените в тайните правят езотеричната истина неуязвима, като я забулват с тройно було. На разпространяваното народно обожаване на Изида и Озирис съответства вътрешната и добре обмислена организация на малките и на големите Тайни. Те са оградени с почти непреодолими препятствия, със странни опасности. Измислени са морални изпитания, изисква се клетва за мълчание, а смъртно наказание очаква посветените, които биха разгласили дори най-малката подробност от Тайните. Благодарение на своята строга организация египетското посвещаване в тайните става не само убежище на езотеричното учение, но и надежда за народностно възкресение и училище за бъдещите религии. Докато коронованите завоеватели царуват в Мемфис, Тива бавно подготвя възраждането на страната. От нейния храм, от слънчевия й  ковчег излиза спасителят на Египет Амас, който прогонва хиксосите след десетвековно властване, възстановява правата на египетската наука и мъжествената религия на Озирис.

Така Тайните спасяват душата на Египет от чуждото потисничество, и то за благото на човечеството, защото силата на тяхната организация и могъществото на посвещаването са толкова големи, че запазват най -добрата нравствена сила и висшия интелектуален подбор.

Древното посвещаване в тайните се основава върху едно схващане, което е по-здраво и по-възвишено от нашето. Ние сме разединили възпитанието на тялото, на душата и на духа. Нашите природни науки, макар и много напреднали сами по себе си, изключват принципа на душата и нейния живот във вселената, наша та религия не задоволява нуждите на разума, нашата медицина не иска и да знае нито за душата, нито за духа. Съвременният човек търси удоволствие без щастие, щастие без наука и наука без мъдрост. Древността дори не допуска възможността за разделяне на тези сфери. Във всички области тя държи сметка за тройствената природа на човека. Посвещаването в тайните е един постоянен устрем на цялото човешко същество към изумителните висини на духа, откъдето може да се господства над живота. „За да достигне до господство - казват тогавашните мъдреци, - човек трябва да претопи напълно своето физическо, нравствено и интелектуално същество. Това претопяване обаче е възможно само чрез едновременното упражняване на волята, на съзерцанието и на размисъла. В тяхното пълно съгласие човек може да развие способностите си до неизмерими предели. Душата притежава заспали чувства, които посвещаването - в тайните пробужда. Със задълбочено изучаване, с постоянно прилежание човек може да влезе в съзнателен досег с тайните сили на вселената. С чудотворно усилие той може да стигне до духовното проникване, да си отвори пътищата към задгробния живот и да стане способен да се запъти натам. Само тогава той може да каже, че е победил съдбата си и че още тук е извоювал божествената си свобода. Само тогава посветеният в тайните може да посвещава другите, да стане поет и чудотворец, т. е. ясновидец и създател на души. Защото само онзи, който заповядва на себе си, може да заповядва и на другите; само онзи, който е свободен, може да освобождава."

Така разсъждават древните посветени в тайните. Най-великите сред тях живеят и действат именно по този начин. Така че истинското посвещаване не е безсмислена мечта, не е и само научно изследване, а самосъздаване на душите, тяхното издигане във висините и кристализирането им в божествения свят.

Нека се пренесем във времето на Рамзес, в епохата на Мойсей и Орфей, около 1300-ата, г. пр.н.е., и нека се постараем да проникнем в египетското посвещаване. Паметниците, които можем да си представим, книгите на Хермес, еврейските и гръцките митове ни дават възможност да преживеем неговите възвишени етапи и да разберем до известна степен най-висшето му откровение.

---

1 Научната и езотерична теология, казва Масперо в „Древна история на източните народи", е монотеистична още от времето на Древната Империя. Твърдението за основополагащата единственост на божието същество е изложено формално и с голяма енергия в текстовете от тази епоха. „Бог е един и единствен, той е, който съществува в същността си, единственият жив  във веществеността си, единственият творец на небето и на земята, който не е роден." Едновременно Баща, Майка и Син, той ражда, дава живот и е вечен; и тези три лица, вместо да нарушават единството на божията природа, изграждат безкрайното и съвършенство. Неговите атрибути са необятността, вечността, независимостта, всемогъщата воля, безграничната доброта. „Той създава собствените си части, които са боговете" - твърдят старите текстове. Всеки от тези второстепенни богове, смятани за идентични на единствения Бог, може да образуват свои подобия, от които произлизат по същия начин други, по-низши подобия.

ИЗИДА. ПОСВЕЩАВАНЕ. ИЗПИТАНИЯ

Във времето на Рамзесите египетската цивилизация блести в апогея на своята слава. Фараоните от XX династия, ученици и рицари-мечоносци на светилищата, като истински герои водят борба против Вавилон. Египетските стрелци преследват либийците бадоните, нумидийците до Централна Африка. Флотилия от четиристотин кораба преследва разколниците до устието на Инд. За да се противопоставят по-успешно на нападенията на Асирия и на нейните съюзници, Рамзесите са прокарали стратегически пътища, стигащи до самия Ливан, и са построили цяла верига укрепления между Мажеддо и Керкемиш. Нескончаеми кервани се стичат от пустинята, от Радазиех до Елефантин. Строежите  продължават безспирно и създават работа за хора от трите континента. Колонната зала в Карнак, където всеки стълба достига височината на Вандомската колона, е ремонтирана, храмът на Абидос се украсява с чудеса на ваятелското изкуство, а Доли ната на Царете - с величествени паметници. Издигат се сгради в Бубаст, в Луксор, в Спеос Ибсамбул. В Тива една триумфална арка с колони напомня за превземането на Кадеш. В Мемфис се издига Ремезиумът, заобиколен с гора от великански обелиски, статуи и монолитни колони.

Сред тази кипяща дейност, сред този пленителен живот мнозина чужденци, копнеещи да бъдат посветени в тайните, идват от далечните брегове на Мала Азия или от планините на Тракия и спират в Египет, привличащи от славата на храмовете му. Пристигнали в Мемфис, те биват поразени от удивление. Паметниците, зрелищата, мистериите - всичко издава богатство и величие. След обреда на царското посвещаване, което се извършва тайно в светилището, те виждат как фараонът излиза от храма пред множеството, как се качва върху големия си щит, носен от Дванайсет военачалници с големи ветрила, Пред него дванайсет млади мъже носят върху обшита със злато възглавница царствените отличителни знаци: скиптъра с глава на овен, меч, лък и много други оръжия. Зад него вървят служителите от царския двор и духовенството, следвано от посветените в големите и Малките тайни. Първосвещениците носят бели тиари и нагръдниците им, обсипани със символни скъпоценни камъни, блестят на слънцето. Дворцовите сановници носят ордените на Агнето, на Овена, на Лъва, на Крина и на Пчелата, окачени на изкусно изработени масивни верижки. Шествието завършват задругите с емблемите си и с разветите си знамена. През нощта лодки, великолепно украсени със знамена, разхождат царските оркестри из изкуствените езера, в центъра на които се виждат танцьорки в свещени пози и  свирачки на теорби.

Но не това удивително великолепие търсят те. Желанието да проникнат в тайната на нещата, жаждата за знание - ето кое ги е довело от толкова далеч. Те знаят, че в светилищата на Египет живеят магове обладатели на божествената наука. И те искат да узнаят тайната на боговете. Жреци от техните родни краища са им говорили за „Книгата на мъртвите", за някакъв таен свитък, който бил полаган под главите на мумиите като предсмъртно напътствие, и след това са им разказали за задгробното пътуване на душата, за което свидетелстват жреците на Амон-Ра. С пламнало любопитство и с някакъв вътрешен трепет, примесен със съмнения,те са проследили дългото пътуване на душата след живота, нейното изкупление в една огнена земя, пречистването на обвивката, срещата й със злия лодкар, който гледа право в лицето, явяването й пред четирийсет и двамата земни съдии, оправдаването й от Тот, най-после влизането й и нейното преобразуване в светлината на Озирис. От това можем да съдим за влиянието на тази книга и за целия духовен поврат, който египетското посвещаване е извършило с този пасаж от „Книгата на мъртвите": „Тази глава" е била намерена в Хермополис, написана с изумрудени букви върху алабастрова плоча, пред краката на бога Тот, по времето на цар Мерикар, от принц Хастатеф, когато той е пътувал, за да наглежда храмовете. Той отнесъл намерения камък в царския храм. О, велика тайна! Той вече не виждаше, той вече не чуваше, след като прочете тази тъй чиста и свещена глава. Той вече не доближи никоя жена и не яде вече нито месо, нито риба . Но доколко са достоверни тези тревожни разкази, тези загадъчни свещени картини, зад които умът си играе със страшната задгробна тайна? - Само Изида и Озирис знаят това! - са им отговаряли. Но кои са тези богове, за които така потайно им разказват? За да разберат това, чужденците чукат на вратите на големите храмове в Тива или в Мемфис. Служители ги завеждат в галерията на един вътрешен двор, чиито грамадни колони приличат на великански лотоси, поддържащи със силата за многобройността си слънчевия свод на храма на Озирис. Главният жрец се приближава към новодошлите. Величествеността на чертите му, спокойствието на лицето му, тайнствеността в неговите черни, непроницаеми, на изпълнени с вътрешна светлина очи тревожат посетителите. Този поглед прониква в дълбините на душата. Чужденците чувстват, че се намират пред човек, от когото нищо не може да остане скрито. Жрецът на Озирис пита новодошлия за родния му край, за семейството му й за храма, където се е учил. Ако в този кратък, но проницателен разговор чужденецът се окаже недостоен да узнае тайните, един мълчалив и безвъзвратен жест му посочва вратата. Нo ако главният жрец реши, че молителят е въодушевен от искрено желание да узнае истината, той го кани да върви след него. Минават през галерии, през вътрешни дворове, после през проход, издялан в скалите, непокрит и ограден с колони и сфинксове, и се озовават в малък храм, който служи за вход към подземните скривалища и гробници. Вратата на този храм е плътно прикрита със статуя на Изида в естествена големина. Богинята е седнала със затворена книга на коленете, в поза на размисъл и самовглъбване лицето й е забулено, под статуята се чете надписът:
                       
                Никой от смъртните не е повдигал булото ми.

- Тук е вратата на светилището на тайните - казва главният жрец. - Виж тези два стълба. Червеният представлява възнасянето на духа към светлината на Озирис, а черният - заробването му от материята, и това падение на духа може да се превърне в унищожение. Който се докосне до нашата наука и до нашето учение, рискува живота си. Слабите и злите намират в тях лудостта или смъртта, само силните и добрите постигат живота и безсмъртието. Мнозина неблагоразумни са влезли през тази врата, но не са излезли живи. Тя е бездна, от която се завръщат само неустрашимите. Затова размисли добре над това, което искаш да направиш, над опасностите, на които ще се изложиш, и ако смелостта ти не е готова да посрещне всяко изпитание, откажи се от намерението си. Защото затвори ли се вратата зад тебе, ти вече няма да можеш да се върнеш.
Ако чужденецът упорства в желанието си, главният жрец отново го завежда във външния двор и го представя на служителите в храма. Сред тях той трябва да прекара една седмица и да извършва най-черната работа, като слуша химните и обмива тялото си. Наложено му е пълно мълчание.
Когато настъпва вечерта на изпитанията, двама неокори   (помощници) отново завеждат готвещия се да бъде посветен пред вратата на светилището на тайните. Отзовават се в един мрачен черен вход без видим изход. От двете страни на тази тъжна зала в блясъка на светилниците чужденецът вижда редица от статуи с човешки тела и с глави на животни: на лъвове, на бикове, на хищни птици и на змии, които сякаш се присмиват на минаващия. В края на този зловещ проход, през който се минава мълчаливо, стоят мумия и човешки скелет, изправени едни срещу други. С безмълвен жест двамата неокори показват на искащия да бъде посветен една дупка в стената, зинала срещу него. Това е входът към коридор - толкова нисък, че в него Може да се влезе само с пълзене.
- Ти още можеш да се върнеш - казва единият. - Вратата на светилището не е затворена. Ако пък държиш на намерението си трябва да продължиш пътя си в тази дупка без надежда за връщане.
- Ще остана! - казва новопосвещаваният, като събира цялата си смелост.
Тогава му дават запален светилник. Неокорите го оставят и шумно затварят вратата на светилището. Всяко колебание вече е безсмислено - трябва да се влезе в ниския коридор. Едва промъкнал се на колене, чужденецът чува глас от дъното на подземието:
- Тук умират лудите, които са пожелали наука и власт!
В коридора се получава чудодеен акустичен ефект и тези думи се повтарят седем пъти в отдалечаващо се ехо. Трябва обаче да се върви напред. Коридорът се разширява, но се спуска по стръмния склон. Най-после дръзкият пътник се озовава пред нещо като фуния, която стига до една дупка. Желязна стълба се спуска надолу и новопосвещаваният слиза по нея. На последното стъпало ужасеният му поглед съзира страшен кладенец. Слабият светилник, който той стиска конвулсивно в треперещата си ръка, хвърля смътна и неясна светлина в бездънната тъмнина. Какво да прави? Назад не може да се върне, а надолу го очаква пропадане в  най-дълбок мрак, в ужасна нощ. Всред голямата си беда; той съзира вляво някаква пукнатина. Стиснал с едната си ръка стълбата и протягайки другата ръка със светилника, той вижда стъпала. Стълба! Това е спасението! Той се втурва към нея, започва да се изкачва и се избавя от бездната, зинала под него! Стълбата се издига като свредел нагоре в скалата. Най-накрая новопосвещаваният в тайните се озовава пред бронзова решетка, която води към просторна галерия, поддържана от високи кариатиди. Виждат се и стенописи. На всяка от двете стени има по единайсет фрески, осветявани от кристални полилеи, които красивите кариатиди държат в ръцете си.
Един жрец, наричан пастофор (пазител на свещените символи), отваря решетката и посреща новопосвещавания с благосклонна усмивка. Той го поздравява за благополучно издържаните първи изпитания, после го повежда из галерията и му обяснява значението на свещените стенописи. Под всеки стенопис има една буква и едно число. Двайсет и двата символа представляват първите двайсет и две тайни на езотеричната наука, т. е. абсолютните принципи, универсалните ключове, които, съединени с волята, стават извор на всяка сила и на всяка мъдрост.
             
             Тези принципи се запечатват в паметта чрез съответствието им с буквите на свещения език и с числата, свързвам с буквите.
Всяка буква и всяко число в този език изразява един троичен закон, който се отразява върху божествения, върху умствения  и върху физическия свят. Както пръстът, докосващ струната на лирата, произвежда звук и кара цялата струна да трепти, така духът, който съзерцава всички тайни на едно число, и гласът, който произнася една буква, осъзнавайки значението й, призовава сила, която изпълва и трите области: божествената, умствената и физическата.
      Така буквата А, която съответства на цифрата 1, изразява божествения свят: абсолютното същество, от което произлизат всички същества; в света на разума тази буква изразява единството, извора и съчетанието на числата; във физическия свят изразява човека, върха на преходните същества, който чрез развитието на своите способности се издига в концентричните сфери на безкрайността. Единицата у египтяните е изобразявана от първосвещеник в бяла дреха, със скиптър в ръка и със златна корона на главата. Бялата дреха символизира чистотата, скиптърът - властта, златната корона - световната светлина.
      Новопосвещаваният в тайните не разбира всичко странно и ново, което чува, но при думите на паетофора пред хубавите стенописи, гледащи с безстрастната сериозност на боговете, пред него запрозират непознати пространства. Зад всеки от символите той съзира цял низ от внезапно предизвикани мисли и образи. За първи път навлиза в същността на света благодарение на тайнствената верига на причините. Така, като обяснява на ученика си при всяко число и при всяка буква смисъла на тайните, учителят го води от Изида Урания към колесницата на Озирис, от поразената от гръм кула към блестящата звезда и накрая към короната на първосвещениците.
- И узнай - казва пастофорът - какво означава тази корона: всяка воля, която се съединява с Бога, за да прояви истината и да служи на правдата, още в този живот съучаства на божията власт над съществата и над нещата и това е вечната награда на освободените духове. 
Слушайки думите на учителя, новопосвещаваният е обзет от смесица от удивление, страх и възхищение. Това са първите проблясъци на светилището и съзираната там светлина му се струва като възраждане на божествен спомен.
Но изпитанията не са свършили. Пастофорът замълчава и отваря врага към тесен и дълъг свод, в дъното на който пращи буен огън.
- Но там неминуемо ще умра! - казва новопосвещаващият и разтреперан поглежда водача си.
- Сине мой - отговаря пастофорът, - смъртта плаши само извратените същества. Някога и аз минах през този пламък - като през поле, осеяно с рози.
И решетката на галерията на тайните отново се затваря зад посветения.Ученикът се приближава към огъня за да види, че неговите буйни пламъци са само оптична измама, създавана от триенето на насмолени цепеници, поставени клинообразно върху решетки. Една пътека по средата на мнимия огън му позволява бързо да го прекоси. След изпитанието на огъня идва изпитанието на водата. Новопосвещаваният трябва да мине през застояла и черна вода в ослепителната светлина на цял пожар от нефт, който избухва зад него в залата на огъня. След това двама помощници го завеждат разтреперан в тъмна пещера, където се вижда само едно легло с формата и мекотата на мозък. То се осветява слабо от проблясъците на бронзов светилник, окачен на свода. Помощниците избърсват ученика, напръскват тялото му с благовония, обличат го в дрехи от тънък ленен плат и го оставят сам с думите:
- Почини си и чакай главния жрец! Новопосвещаваният отпуска отпадналото си и разбито от умора тяло върху великолепното покривало на леглото. След толкова бурни вълнения спокойствието е сладостно. Пред очите му преминават свещените изображения, които е видял - всички тези странни фигури, сфинксове, кариатади. Но защо едно от тези изображения се появява постоянно - като халюцинация? Той вижда пред очите му упорито да преминава тайнствената буква Х като колело, окачено на оста си между две колони. От едната страна се изкачва Херманубис, духът на Доброто, хубавият юноша; от другата страна Тифон, духът на Злото, пада с главата надолу в пропастта. Между двата духа, на върха на колелото, седи сфинкс, стиснал меч в ноктите си.
Неясна сладострастна музика, извираща сякаш от дъното на пещерата, заличава тази картина от паметта. Тихите и неопределена звуци, изпълнени с дълбока тъга. Слуха му гъделичка някакъв звънлив ромон. Той трепти като арфа и звучи като флейта прилича на сподавяни въздишки, страстни като огнени дихания. Обладан от пламенно мечтание, чужденецът затваря очи. Когато ги отваря, той вижда на няколко крачки от леглото си пленително видение, изпълнено с живот и с порочно очарование. Една жена от Нубия, облечена в дреха от пурпурен и прозрачен газ, с огърлица на шията, подобна на жриците на тайните на Милита, го обгръща с поглед и държи в лявата си ръка чаша, обкичена с венец, от рози. Това е жена от онзи нубийски тип, чиято страстна и шеметна чувственост съсредоточава в себе си всички омайващи прелести на женското животно: изпъкнали скули, разширени ноздри, устни, сочни като червен и вкусен плод. Черните й очи блестят в тъмнината. Новопосвещаваният в тайните скача и без да знае дали да се страхува, или да се радва, инстинктивно кръстосва ръце на гърдите си. Но робинята пристъпва бавно и с наведени очи прошепва тихо:
- Страхуваш ли се от мене, хубав чужденецо? Аз ти нося наградата на победителите, забравата на мъките, чашата на щастието...
Новопосвещаваният се колебае. Тогава нубийката отмаляло присяда на леглото и го обгръща с умолителен поглед, пълен с томителна и упорита пламенност. Тежко на новопосвещавания, ако дръзне да се надвесе над тази уста, ако се осмели да се опие от горещото благоухание на тези бронзови рамене. Ако се реши да докосне ръката на жената и да потопи устните си в чашата, той ще бъде изгубен... ще падне в леглото си, обхванат и притиснат от пламенни обятия. Но след като задоволи дивашкото си и страстно желание, течността,която го гали, ще го унесе в тежък сън. Когато се събуди, той ще бъде сам, обладан от безпокойство. Светилникът ще хвърля зловеща светлина върху омачканото легло. Пред него ще се изправи един човек - главният жрец, йерофантът, който ще му каже:
- Ти излезе победител в първите изпитания. Но ти, който се стремиш да се издигнеш духовно и да получиш висши знания, бе по-беден от първото изкушение на чувствата и падна в бездната на материята. Който живее като роб на чувствата си, той живее в тъмнина. Ти предпочете тъмнината пред светлината. Бях те предупредил за опасностите, на които се излагаш. Ти спаси живота си, но загуби завинаги своята свобода. Ще бъдеш роб в храма, а тук може и да умреш.
Но ако новопосвещаваният в тайните е разлял течността от чашата и е отблъснал съблазнителката, дванайсет неокори със светилници в ръце го заобикалят, за да го заведат тържествено в светилището на Изида, където жреците, наредени в полукръг и облечени в бели дрехи, го очакват. В дъното на ослепително осветения храм той вижда огромна статуя на Изида, излята от метал, със златна роза на гърдите и увенчана със седмоъгълна диадема. Тя държи в обятията си своя син Хор. Пред статуята на богинята свещеник облечен в пурпурни дрехи, посреща новодошлия и под най-страшни заплахи и проклятия го кара да положи клетва, че ще пази мълчание и ще се покорява на повеленията на богинята. После го приветства от името на цялото общество като брат и като бъдещ посветен в тайните. Пред тези почитани и величествени учители ученикът на Изида се чувства като пред самите богове. Възнесен, надвишил сам себе си, той за първи път се озовава в света на истината.

ОЗИРИС. СМЪРТ И ВЪЗКРЕСЕНИЕ

До този момент обаче новопосвещаваният е прекрачил само прага на този свят. Защото едва сега започват дългите години на ученичеството. Преди да се извиси до небесната Изида, той трябва да познае земната Изида да изучи физичните и антропогоничните науки. Времето му е разпределено и той размишлява в килията си,изучава йероглифите в залите и дворовете на храма, просторен като град и слуша поученията на учителите си. Той изучава науката за минералите и растенията, историята на човека и на народите, медицина, архитектура и свещена музика. Във времето на това дълго ученичество той трябва не само да узнава, но и да предусеща да придобие силата на себеотричането. Древните мъдреци вярват, че човек обладава истината само тогава, когато тя стане част от неговото вътрешно същество, дело на собствената му душа. Но тази задълбочена работа на поглъщане и преобразуване е придружена и със свободата на собствения размисъл. На пръв поглед учителите с нищо не помагат на ученика той често се учудва на тяхната студенина и равнодушие. Те само внимателно го наблюдават, подчиняват го на неумолими правила, изискват пълно послушание, но в това, което разкриват пред него, никога не прекрачват определена граница. На неговите безпокойства и на въпросите му отговарят: „Чакай и работи!" Тогава го обладават внезапни смущения, горчиви съжаления, ужасни подозрения. Не е ли станал роб на дръзки измислици, на черни магьосници, които подчиняват волята му на някаква коварна цел? Истината бяга от него, боговете го напускат, той е самотник и пленник на храма. Истината се е явила пред него като сфинкс. Сега обаче сфинксът му казва: „Аз съм Съмнението!" И крилатото животно с безстрастна женска глава и с лъвски нокти го от нася, за да разкъса тялото му сред горещите пясъци на пустинята.
Тези кошмари се редуват с часове на спокойствие и на божествено предчувствие. Тогава той разбира символичния смисъл на изпитанията, през които е преминал с влизането си в храма. Защото, уви, черният кладенец в който за малко не бе паднал, се оказва по-светъл от бездната на неизмеримата истина; огънят, през който бе минал, изглежда по-безопасен от страстите, които ще разпъват плътта му; ледената мътна вода, в която себе хвърлил, му се струва по-топла от съмнението, в което затъва и се дави духът му в ужасните часове на кошмара.
В една от залите на храма в две редици се простират онези свещени изображения на двайсет и двете тайни, които му бяха изтълкувана в подземието през нощта на изпитанията. Тези тайни, които прозират още в самото начало на науката за тайните са самите стълбове на теологията, но човек трябва да премине всички изпитания на посвещаването, за да ги разбере. Оттогава никой от учителите му не бе говорил за тях. Позволяват му само да се разхожда из залата и да размишлява. Той прекарва дълги и самотни часове пред тези образи - чиста като светлината, многозначни и тържествени като вечността - и невидимата и неуловима истина бавно прониква в сърцето на новопосвещавания в тайните. В безмълвното общество на тези мълчаливи и безименни божества, всяко от които господства над определена област на живота, той изпитва нещо ново: отначало прониква до дъното на собственото си същество, после се отделя от света и някак се издига над нещата. Понякога той пита някого от жреците:
- Ще ми бъде ли някога позволено да помириша розата на Изида и да видя светлината на Озирис?                       
Отговарят му:                     
- Това не зависи от нас. Истината не се дава. Човек или я намира в себе си, или нея намира. Ние не можем да те направим свой последовател - сам трябва да станеш такъв.
- Лотосът никне на дъното на реката дълго време, преди да разцъфти. Недей да бързаш с цъфтежа на божественото цвете. Ако то трябва да цъфне, денят ще настъпи. Работи и се моли!
И ученикът отново се заема да учи и да размишлява с тъжна радост. Той вкусва строгата, но приятна и нежна прелест на това уединение, изпълнено с диханието на същността на съществата.Така текат месеци и години. Той чувства как в него се извършва бавно преобразяване, пълна метаморфоза. Страстите, които обсебват младостта му, се отдалечават като сенки, и мислите, който сега го заобикалят, се усмихват като вечни приятели.
Понякога той усеща как земното му аз се разтапя, за да се роди едно по-чисто и по-въздушно аз. Обладан от това чувство, той понякога коленичи пред стъпалата на светилището. Тогава в него не остава нито капка възмущение, нито някакво желание или съжаление. Той предава напълно душата си на боговете и се посвещава на истината. „О, Изида - нарича в молитвата си, - понеже душата ми е само сълза от твоите очи, нека тя падне като роса върху друга душа и нека в смъртта си усетя техния аромат, издигащ се към теб! Ето ме - готов за жертвоприношение?
След някоя от тези свои безмълвни молитви: изпадналият в унес ученик вижда пред себе си първосвещеника, явяващ се като привидение изпод земята, обгърнат от топлите лъчи на залязващото слънце. Учите ят сякаш чете всички мисли на ученика си и прониква в голямата драма на вътрешния му живот.
- Сине мой - казва той, - наближава часът, в които истината ще бъде разкрита пред тебе. Защото ти, вече си я предусетил слизайки на дъното на собственото си съществуване и намирайки там божествения живот. Ти ще влезеш във великото, в неизразимото общуване с Посветените в тайните. Ти си достоен за това поради чистотата на сърцето си, поради любовта си към истината и поради силата на себеотричането си. Но никой не е прекрачил прага на Озирис, без да мине през смъртта и възкресението. Ние ще те при дружим в подземието. Бъди неустрашим, защото вече си един от нас - братята.
В неясния мрак жреците на Озирис със светилници в ръка придружават новия си последовател в ниско подземие, което се крепи на четири колони, поставени върху сфинксове. В един ъгъл е положен открит мраморен саркофаг 1 .
- Никое човешко същество - казва първосвещеникът - не може да избегне смъртта и всяка жива душа подлежи на възкресение. Последователят минава жив през гроба, за да влезе още в този живот в светлината на Озирис. И така, легни в Този гроб и очаквай светлината. Този път ти ще минеш през вратата на Страха и ще стигнеш до прага на Владетелството.
Тогава посвещаваният в тайните ляга в отворения саркофаг, първосвещеникът го благославя с протегната ръка и всички посветени мълчаливо се отдалечават от гробницата. Един малък светилник, поставен на земята, още осветява с мъждивия си пламък четирите сфинкса, които поддържат колоните на гробницата. Едва се чува и запява хор от дълбоки гласове. Откъде иде тази погребална песен?... Тя замлъква, светилникът проблясва за последен път и напълно угасва. Новопосвещаваният усеща самотата си в тъмнината, задгробен студ го обхваща и сковава тялото му. Той постепенно преживява болезнените усещания на смъртта и изпада в летаргия. Животът му се разиграва пред него в последователните си сцени като нещо нереално и земното му съзнание става все по-смътно и неопределено. Но колкото повече усеща разлагането на тялото си, толкова най-вече етерното му същество се освобождава от това тяло й той се унася...       
Каква е тази блестяща и далечна точка, която се мержелее в дъното на тъмнината? Тя се приближава, тя расте, тя става петоъгълна звезда, чиито лъчи са обагрени във всички цветове на дъгата, и излъчва в тъмнината снопове от магнетична светлина. Сега вече тя е слънце, което привлича с белотата на неподвижния си център. Дали магията на учителите предизвиква това явления. Дали невидимото става видимо? Дали това е предзнаменование на небесната истина, блестящата звезда на надеждата и на безсмъртието? Точката изчезва, а на мястото и в нощта разцъфтява пъпка на цвете, на едно нематериално, но чувствително и надарено с душа цвете. Защото то разцъфтява пред него като бяла роза, разтваря листата си и новопосвещаваният вижда как трептят живите му листа и как се зачервява пламтящата му чашка. Дали това е цветето на Изида, магическата Роза на Мъдростта, която носи Любовта в сърцето си? Но ето че тя се изпарява като облак от ухания. Тогава унесеният се чувства обгърнат от топло и милващо дихание. Облакът добива причудлива форма и се превръща човешки силует.  Това е фигурата на жена, Изида от тайнственото светилище, но по-млада, усмихната и лъчезарна. Прозрачно було като спирала се увива около нея и тялото и блести. В ръката си Изида държи папирусов свитък. Тя приближава бавно, надвесва се над посвещавания в тайните, който  лежи в гроба и му казва:                     
- Аз съм твоята невидима сестра, аз съм твоята божествена душа и този свитък е книгата на твоя живот. В него има изписани страници, разказващи за миналите ти съществувания и бели страници за бъдещите ти съществувания. Един ден аз ще ги разтворя пред теб. Сега ти ме познаваш. Призови ме и ще дойда!
И докато говори, от очите и блика лъч, изпълнен с нежност... О, ангелско присъствие, неизразимо обещание на божественото, чудесно сливане с неуловимия задгробен живот!...
Но всичко рухва. Видението изчезва. Страшно разочарование обзема посвещавания и той се чувства захвърлен в тялото си като в труп. И отново изпада в летаргия - железни обръчи сковават тялото му, страшна тежест притиска мозъка му, той се пробужда и вижда пред себе си първосвещеника, придружен от жреците. Те го заобикалят, дават му да пие живително питие и той се изправя.
- Ето те възкресен - му казва първожрецът пророк. - Ела да отпразнуваш с нас посвещаването си и да споделяш братската вечеря на посветените. Разкажи ни за пътуването си в светлината на Озирис, защото отсега нататък ти си наш.
Нека се пренесем сега заедно с йерофанта и с новопосветения в обсерваторията на храма, сред топлия блясък на египетската нощ. Там първожрецът на храма прави пред новопосветения едно велико разкритие - разказва му Видението на Хермес. Това видение не е записано на папирус. То е издялано със знаци символи върху монолитите - паметниците на подземната тайна гробница, известна само на пророка първосвещеник. Тълкуването на това видение се предава устно от първосвещеник на първосвещеник.                 
- Слушай ме сега внимателно - казва първожрецът пророк, - това видение съдържа вечната история на света и кръга на всички неща.

---

1 Дълго време археолозите са смятали, че саркофагът в голямата пирамида в Гиза е гробницата на фараон Сезострис, подведени от твърдението на Херодот, който не е бил посветен в тайните и за когото египетските жреци са разказвали само забавни истории. Гробниците на египетските фараони са се намирали другаде. Странната вътрешна уредба на пирамидата свидетелства, че тя е била място за извършване на обредите на посвещаването й за тайната дейност на жреците па Озирис. Там е намерен кладенецът на Истината, който описахме, били са намерени и възхождащата стълба, и залата на тайните... В залата, наречена Залата на царете, където се намира саркофагът са водели новопосвещаваните в навечерието на окончателното и посвещаване.

ВИДЕНИЕТО НА ХЕРМЕС 1

Един ден Хермес заспива след като много време е размишлявал за произхода на нещата. Тялото му е обхванато от тежко вцепенение, но духът му се издига в пространството. Струва му се, че едно огромно същество без форма вика името му.
- Кой си ти? - пита Хермес ужасен.
- Аз съм Озирис, Върховният Разум, мога всичко да разкрия. Кажи какво желаеш?
- Да съзерцавам източника на съществата, о, божествени Озирис, и да позная Бога.
- Ще се изпълни.
Хермес веднага усеща как го облива приятна светлина. През прозрачните и вълни минават пленителните образи на всички, същества. Но внезапно го обгръща страшна тъмнина със зловеща форма. Хермес се озовава сред влажен хаос, изпълнен с дим и чудовищен рев. Тогава един глас се провиква от бездната. Това е гласът на светлината. Веднага тънки огнени езици лумват от влажните дълбини и се издигат до етерните висини. Хермес се извисява заедно с тях и отново е в пространството. Бездната поглъща хаоса, звездни хорове ехтят над главата му, гласът на светлината напълва безкрайността.
- Разбра ли онова, което видя? - казва Озирис на Хермес, обхванат от мечтания и увиснал между небето и земята.
- Не - казва Хермес.
- Е, добре, ти ще го узнаеш и ще го разбереш. Ти видя вечността. Първата светлина, която видя, е божественият разум, който в могъществото си съдържа вонящи неща заедно с образите на всички същества. Тъмнината, в която потъна след това, е материалният свят, в който живеят земните хора. Но огънят, който блика от дълбините, е Словото Божие. Бог е Бащата, Словото е синът, тяхното единение е Животът.
- Колко странно се чувствам! - казва Хермес. - Аз вече виждам, но не с телесните си очи, а с духовните. Как стана това?
- Дете на праха - отговаря Озирис, - то е, защото Словото е в теб. Онова, което чува, вижда и действа в теб, е самото Слово, свещеният огън, сътворяващата дума!
- Понеже е така - казва Хермес, - позволи ми да видя живота на световете, пътя на душите, покажи ми от къде идва човекът и къде отива!
- Нека бъде според желанието ти! Хермес отново става по-тежък от камък и пропада през пространствата. Най-после той се озовава на върха на една планина. Нощ е, тялото му тежи като желязо.   
- Погледни нагоре! - казва Озирис.
Тогава Хермес вижда чудесна гледка. Безкрайният простор на звездното небе го обгръща със своите седем сфери. Само с един поглед той обхваща седемте небеса над главата си като седем прозрачни и концентрични кълба, а той е техният звезден център. Млечният път опасва последното кълбо. Във всяко кълбо се движи по една планета с различна форма, знак и светлина, придружавана от своя дух. Докато поразеният Хермес съзерцава величественото им движение, Озирис му обяснява:
- Гледай, слушай и виждай. Ти виждаш седемте сфери на всеки живот, през тях душите падат и се издигат. Седемте духове са седемте лъча на Словото-Светлина. Всеки от тях е господар на една от областите на Духа, на една от фазите на душите. Най-близкият до теб е Духът на Луната - с неспокойна усмивка и увенчан със сребърен сърп. Той господства над ражданията и умиранията. Освобождава душите от телата ги привлича с лъчите си, Над него бледият Меркурий показва пътя на падащите и издигащите се души с жезъла си, който съдържа науката. По-нагоре блестящата Венера държи огледалото на Любовта, където душите ту се забравят, ту отново се разпознават. Над нея Духът на Слънцето издига тържествения светилник на вечната Красота. Още по-нагоре Марс размахва меча на правосъдието. От престола си над лазурната област Юпитер държи скиптъра на върховното могъщество, което е Божият Разум. На границите на света, под знаците на зодиака, Сатурн носи кълбото на световната мъдрост .2
- Виждам - казва Хермес - седемте области, които съдържат видимия и невидимия свят. Виждам седемте лъча на Словото-Светлина, на единствения Бог, който минава през тях и ги управлява чрез самите тях. Но ,о, учителю и господарю мой, как хората пътуват през всички тези светове?
- Виждаш ли - казва Озирис - светещите семенца, които падат от Млечния път в седмото небе? Това са зародишите на душите. Те живеят като пара в областта на Сатурн и са щастливи и безгрижни, но не знаят нищо за щастието си. Падайки от сфера в сфера, те се обличат във все по-тежки дрехи. Във всяко въплъщение придобиват по едно ново сетиво – според средата, която населяват. Жизнената им енергия се увеличава, но обличайки все по-плътни тела, те забравят небесния си произход. Така се извършва падането на душите, които идват от божествения Етер. Те все повече стават пленници на материята, и упоени от живота, се спускат като огнен дъжд, със сладострастни тръпки, минават през областите на Скръбта, на Любовта и на Смъртта и пристигат в земния си затвор, където и самият ти въздишаш, пленен в огнения център на земята, и където божественият живот ти изглежда напразна мечта.
- Душите могат ли да умират? - пита Хермес.
- Да - отговаря гласът на Озирис, много от тях умират в това съдбовно слизане. Душата е дъщеря на небето и нейното пътуване е изпитание. Ако в своята необуздана и безразсъдна любов към материята тя забрави произхода си, то божествената искра, която носи в себе си й която би могла да стане по-блестяща от звезда, се завръща после в Етера като атом без живот, а душата се обхваща от вихъра на грубите елементи.
При тези думи на Озирис Хермес настръхва, защото страшна буря го обвива с черен облак. Седемте небе са изчезват а гъста пара. Той вижда там сенки на хора, които издават странни викове, а призраци на чудовища ги отнасят и разкъсват сред нечувани охкания и проклятия.
- Такава е - казва Озирис - участта на безвъзвратно погубените подли и злобни души. Техните мъки свършват с разрухата им - те се лишават от съзнание. Но виж - парите се разсейват и седемте кълба отново се появяват на небето. Погледни ги сам. Виждаш ли тези сонмове души, които се опитват отново да се издигнат към областта на Луната? Едни от тях падат на земята като орляци птици при страшна буря. Други със силни махове на крилата си стигат до по-висшата сфера, която ги увлича във въртенето си. Щом стигнат там, те отново придобиват способността да съзерцават божествените неща, но сега вече не се задоволяват с отражението им всред, мечти за безпомощно блаженство. Те пак се увиват от него, но обогатени с яснотата на съзнанието си, осветено от скръбта, и със силата на волята си, калена в борбата. Те светят, защото съдържат нещо божествено, което си отразява и в делата им. Закали и ти душата си, о, Хермес, и проясни помрачения си дух чрез съзерцанието на тези далечни полети на душите, които се издигат отново в седемте сфери и блестят като светкавици! Защото и ти можеш да ги последваш, стига да го искаш да се издигнеш. Погледни как те се роят и образуват божествени хорове - всяка от тях застава под закрилата на духа, когото предпочита.
Най-красивите души живеят в областта на Слънцето, най-мощните се издигат до Сатурн. Някои от тях отново се изкачват при Отеца и заемат мястото си сред творците, защото и самите те са творци. Понеже там, където всичко свършва, всичко започва отново и така е вечно. И седемте кълба заедно означават: Мъдрост! Любов! Справедливост! Красота! Блясък! Наука! Безсмъртие!
- Ето - казва йерофантът - онова, което е видял древният Хермес, и онова, което са ни предали неговите наследници. Думите на мъдрия са като седемте тона на гамата, изсвирени на лира. Те съдържат в себе си цялата музика заедно с числата и законите на вселената. Видението на Хермес прилича на звездното небе, чиито неизмерими дълбини са осеяни със съзвездия. За детето то е само свод със златни гвоздеи, но всъщност е безграничният простор, където световете се движат с чудодейна точност. Това видение съдържа в себе си вечните числа, знаците за призоваване и магическите ключове. Колкото по-добре се научиш да го съзерцаваш и да го разбираш, толкова повече ще виждаш да се разширяват границите му.Така един и същ закон управлява всички светове.
И пророкът на храма коментира свещения текст. Той обяснява, че Словото-Светлина представлява божествеността в нейното статично състояние - в състоянието й на пълнота. Той доказва тройствената й природа, която е едновременно разум, сила  и материя; дух, душа и тяло; светлина, слово и живот. Същността, проявата и субстанцията са три форми на израз, които взаимно се обуславят и са неотделими. Тяхното единение е божественият и краен принцип на разума, законът на триединството, който господства изцяло над съзнанието.
Така йерофантът води ученика си до идеалния център на вселената, до деятелния принцип на Съществото, обяснява му времето и пространството и му разказва много сложни неща. Защото втората част на видението представя божествеността в динамичното й състояние, т. е. в дейното й развитие, с други думи, видимата и невидимата вселена, живот небе. Седемте сфери, свързани със седемте планети, символизират седемте принципа, седемте различни състояния на материята и на духа. Те са седемте цвята, през които всеки човек и всяка цивилизация трябва да преминат в слънчевата система. Седемте космогонични бога са висшите духове, управляващи всички сфери и на свой ред произлезли от неизбежната еволюция. Така че за древния посветен в тайните всеки велик бог е символът и покровителят на множество духове,в които е възпроизвеждан с хиляди изменения и които в своята сфера влияят върху човека и върху земните неща. Седемте духа във видението на Хермес са седемте деви на Индия, седемте Амеша Спента на Персия, великите ангели на Халдея, седемте сефироти 3 на Кабалата, седемте архангели на християнското Откровение. И числото 7, което обхваща вселената, не трепти само в седемте цвята на дъгата, в седемте тона на гамата. То се появява и в човешкото тяло, което по същността си е троично, но в еволюцията си е седморно 4 .
- Така - завършва йерофантът - ти си проникнал до прага на великата тайна. Божественият живот се появи пред тебе иззад призраците на реалността. Хермес ти даде възможността да познаеш невидимото небе, светлината на Озирис, скрития Бог на вселената, който диша чрез милиони души, който дава живот на техните блуждаещи сфери и на работещите им тела. Сега трябва само да вървиш в тази посока и да избереш пътя си, за да се издигнеш при чистия Дух. Защото отсега нататък ти си един от възкресените живи. Помни, че съществуват два главни ключа към науката. Ето първия: Външността на нещата е като тяхната вътрешност, малките са като големите, само един закон съществува и онзи, който твори, е един. Нищо не е малко и нищо не е голямо в Божието дело. Ето втория: Хората са богове смъртни и 6оговете са хора безсмъртни. Блажен е онзи, който разбира тези думи, защото той притежава ключа към всички неща. Помни, че законът на тайната открива великата истина. Цялото познание може да бъде разкрито само на нашите братя, които са преминали през същите изпитания като нас. Истината се измерва с разума и трябва да се открива от слабите, които биха полудели от нея, да се скрива и от злите, които биха разбрали само откъслеци от нея - откъслеци, които ще им послужат сами като разрушителни оръжия.Затвори истината в сърцето си и нека тя говори чрез делата ти. Нека науката бъде твоята сила, вярата - твоят меч, и мълчанието - твоята несломима броня.             
  Няма съмнение, че разкритията на пророка на Амон-Ра, които разтварят пред новопосветения в тайните толкова просторни хоризонти да разбере себе си и вселената, му правят дълбоко впечатление, когато биват доверявани в обсерваторията на храма в Тива и сред светлата тишина на египетската нощ. Колоните, покривите и белите тераси спят под краката му сред тъмните гъсталаци на кактусите и палмите. Далечните големи монолити и огромните статуи на боговете стоят като неподкупни съдии около тихото си езеро, Трите пирамиди, геометричните фигури на тетраграмите и на свещения седмоъгълник се губят сред хоризонта, където издигат сивите си върхове. Необозримата небесна твърд е осеяна със звезди. С нови очи посветеният гледа звездите, които току-що са разкрити пред него като бъдещи жилища. И когато накрая позлатената лодка на луната се появява на повърхността на тъмното огледало на Нил, реката, която се губи в небето като дълга синя змия, новопосветеният мисли, че вижда ладията на Изида да плува по река та на душите да го отнася към слънцето на Озирис. Той си припомня „Книгата на мъртвите" и смисълът на всички символи сега се избистря в ума му. След всичко, което е видял и научил, той си въобразява, че се намира в полуздрачното царство на Аменти - тайнственото междуцарствие между земния и небесния живот, където покойниците добиват способността да виждат и да говорят. И той започва голямото пътува не - пътуването към безкрайността и преражданията. Хермес вече му е простил и го е признал за достоен. Той му е казал тайната на великата загадка: „Само една душа, великата душа на Всичко, е родила всички души, които блуждаят във вселената." Въоръжен с великата тайна, той се качва в ладията на Изида. Тя по тегля на път. Издигната до етерните пространства, тя плува из междузвездните територии. Обширните лъчи на величествената зора разкъсват лазурните була на небесните хоризонти и хорът на славните духове на Акхиму-Секу, сдобили се с вечен покой, вече пее: „Стани Ра-Харахути! Слънце на духовете! Онези, които са в твоята лодка, са обладани от възторг! Те възклицават в лодката на милионите години. Целият божествен свят е изпълнен с радост, въздавайки слава на великата свещена лодка. Веселие цари в тайнствения храм. О,стани, Амон-Ра-Хорахути! Слънце, което само се създава!" И новопосветеният в тайните отговаря гордо: „Аз стигнах до страната на истината и на опрощението. Аз възкръсвам като жив бог и стоя до боговете, които обитават небето, защото съм като тях.".
   Такива надменни мисли, такива дръзки надежди се вселяват в духа на новопосветения в нощта след мистичния обред на посвещаването. На следващия ден в коридорите на храма, сред ослепителната светлина тази нощ му изглежда сън, но какъв незабравим сън е това първо пътуване в неосезаемия и  невидим свят! Тук отново чете надписа на статуята на Изида: „Никой смъртен не е повдигал булото ми;"  Едно ъгълче на булото обаче се е повдигнало, за да се опусне отново, и той се е пробудил в страната на гробищата. О, колко далеч сега е той от сънуваните краища! Защото пътуването с лодката на милионите години е дълго! Най-после той почти е разбрал крайната цел. Макар видението му да е само сън, детска представа на още грубото му от земните изпарения въображение, той все пак не може да се съмнява в това друго съзнание, което бе почувствал да се ражда, в тази двуединна тайнственост, в това небесно аз, което му се бе явило толкова живо в звездната си красота и което му бе говорило на сън. Какво е то - някоя душа посестрима или неговият дух, или отражение на вътрешния му дух, или едно предчувствие за бъдещото му същество? Чудно е това и тайнствено! Но вероятно е била цялата действителност и ако е душата му, то това е истинската му душа. Какво не би направил той, за да я намери отново? И милиони години да живее, той няма да забрави този божествен час, когато бе видял своето друго аз чисто и сияещо 5.
Посвещаването е извършено. Посветеният в тайните е ръкоположен за жрец на Озирис. Ако е египтянин, той остава в храма; ако е чужденец, може понякога да се завръща в родния си край, за да разгласява нова та религия или за да изпълни някаква мисия. Но преди да замине, той се обвързва тържествено със страшна клетва, че ще пази пълно мълчание за тайните на храма. Той може да съобщава онова, което е видял или чул, да разкрива учението на Озирис само под тройното було на митологическите символи или на загадъчността. Ако наруши тази клетва, рано или късно го постига тежка смърт, колкото я далеч да избяга. Мълчанието е щит за силата му.
Завърнал се при йонийските брегове, в бурния град, сред бесните страсти, между множеството от хора, които живеят като безумни, без да познават самите себе си, той често мисли за Египет, за пирамидите, за храма на Амон-Ра. Тогава отново вижда съня от подземната гробница. И както лодката го залюлява сред водите на Нил, така това бяло видение плува над калната и бушуваща река на живота. В някои мигове той чува същия глас и това е гласът на светлината. Той пробужда в душата му някаква неземна музика и казва: „Душата е забулена светлина. Когато човек не се грижи за нея, тя започва да отслабва и угасва, но когато в нея се налее свещеното масло на любовта, тя се засилва и гори като безсмъртен светилник."

---

1 Видението на Хермес стои в началото на книгите на Хермес Тримогъщ под названието „Поамандрес". Древното египетско предание достигнало до нас в александрийска и малко променена форма. Опитахме се да пресъздадем този основен и важен откъс от учението на Хермес, защото той представлява висшето посвещаване и езотеричния синтез.

---

2 Без съмнение тези богове са носели други имена на египетски език. Но седемте космогонични бога се срещат във всички митологии и съответстват един на друг по чувствата и атрибутите си. Общият им корен е в древното езотерично предание. Тъй като западната традиция е възприела латинските им имена, ние ги запазваме за по-голяма яснота.

---

3 В Кабалата има десет сефироти. Първите три представляват божията троичност, а другите седем – еволюцията на вселената.

---

4 Ще дадем египетските названия на това седморно човешко тяло, което намираме и в Кабалата: Шат - вещественото тяло, Аиш - жизнената сила, Ка - двойното етерно, или астралното тяло, Хатн - жизнената душа, Бау или Ба - рационалната душа, Шейди - духовната душа. Ку - божествения дух. Развитието на тези основни идеи на езотеричното учение намираме у Орфей и особено у Питагор.

---

5 В египетското учение човек е бил считан като притежаващ съзнание само за жизнената и за рационалната си душа, наричана Хати и Баи. По-висшите части на съществото му, духовната му душа Шейди и божественият дух Ку, съществуват в него като безсъзнателен зародиш и се развиват само отвъд този живот, когато и самият човек става един Озирис.

ИЗТОЧНИК - "Великите посветени – Рама, Кришна, Хермес"  Едуард Шуре