ОРФЕЙ
  
    Започваме основните окултни школи, които са стъпала във възможното усвояване на тайните знания. Като първа тема в тази поредица ще бъде Орфей и Орфеизъм. Ще се спрем първо върху личността на Орфей, а след това и върху неговата система, неговата доктрина - това, което става учение, изповедание и преклонение на следовниците. Така че ще трябва да легитимирам, като по някакъв начин изведа из една далечна, наистина много далечна страна, наречена "Време на незнайното", образа на Орфей. Този белязан син, пророк, Учител или Велик посветен, който е сложил крайъгълен камък /както казва Христос/, да се роди онази религия, която човечеството продължава да изповядва в различните свои вероизповедания.
     Най-трудна е задачата, когато трябва из пазвите на древността да се изнесе частица от образа на такива личности, каквито са един Орфей, един Хермес, един Питагор, които дават повече представа за митически, отколкото за реални исторически образи. Но те са личности, оставили учения; драснали са, и то дълбоко в съзнанието ни и културната ни история големи науки. Затова човечеството не ги е отминало в тяхното митично /макар че то е съвършено реално/, приносно дело, в техните концепции, в техните религиозни мистични школи. Школи, които не са духовни вълни, но са оставили своята духовна енергия като богата трапеза на знанието и не могат да бъдат отминати, и няма кой да ги отмени.
     Информациите, касателно личността на Орфей, са крайно оскъдни. Разбира се, че митологията /за която казвам, че е повече от историческите факти/ е богата. И аз ще се опитам от този "въздух" напоен с мислите на Орфей, от този свят, живян от него /както художниците, когато са възпроизвеждали образи на светци или учители на живота/, да му направя един портрет.
     Винаги съм твърдял, че учениятасе дават първом като послания на Отца и след това от личност, която има готовността да пренесе тайната на това знание, което й е дадено. Така всеки от нас е един аргонафт и ако наистина има дързосттада преплува океаните, може да се радва на благодатното Златно рухо от духовно знание. Една от информациите /защото са противоречиви съобщенията по този въпрос/, е че наистина Орфей е участник и в аргонавтското пътуване за Колхида. Какво имаше да вземе и какво донесе от там? Може би оная тайна, която Зевс не можа да научи и прикова Прометей. А Прометей знаеше кой ще го събори. И виждате, че един Орфей се върна и събори сторите божества - донесе Златното рухо, донесе знанията на посветени, донесе непроменните ценности. Орфей на поход с аргонавтите - това е голямата тайна за нас.
     Аз не зная доколко там наистина е имал щастието да вземе Златното рухо, но неговото пътуване и неговият престой в Египет ме дават златно рухо на духовни ценности, които след това предава на велика Тракия. Тракия - едно от белязаните достойнства в световната история; белязана земя, на която имаме радостта, щастието, а бих казал и достатъчното чувство отговорни да живеем. Това е Тракийската земя. Трябва да знаете, че във всички времена, в които има посочени данни за нея, тя е носила белега или е била утроба на ценности, най-вече духовни. А тъй като тогава духовното знание е било и научно, ясно е защо тази благодатна земя е и утроба, и родина на Орфей.
     Някои автори са нарекли този велик мъж, този голям учител, който безспорно е от първа валенция на духовна посветеност, "Певец на загубената любов". Айнщайн, когато се е касаело за Орфей, казава буквално следното: Има "чудо", което все повече се потвърждава с развитието на нашите знания. То разбива позитивизма и догматическата представа за света "лишен" от чудеса.Знаете Айнщайн - този магьосник на знанието, който нито миг не е оставял душата си свободна от Бога. Той Го е търсел, а Бог го е дарявал с щедростта си. /Нютон също - за него изрично е подчертано, че когато е чуел думата "Бог" е коленичил, дори да е бил на улицата./
     Мисля, че прозрението на гения е и достойнство във формирането на това, което Айнщайн е казал за Орфей: "чудеса".  /Разбира се, за него, както и за всеки знаещ, чудото е необяснена разумност, но свещена тайна, която я знаят посветените./ И аз пак ще повторя старата си мисъл: само гениите могат да оценят гения. Те имат достоянието да уловят такива вибрации, че без смут да дадат признание и спокойно да кажат, че митологията е една истина. Те не се страхуват от митологии, те не се страхуват от чудеса, защото чудото е, което ни предава чистата истина за това, което наричаме мит. Това е чудото. А ние имаме нужда от чиста истина, макар и за съзнанието ни да изглежда още митична. Затова нека не ни липсват "чудеса". Загадки винаги ще има и трябва да се радваме, ако пред нас такива още стоят, защото желанието ни да ги разгадаем е процес на развитие. Този, който се лишава от възможността да търси, той никога няма да намери.
     Разбира се в нас винаги ще стои на преден план въпросът - кои антени в човека могат да уловят една просветност, едно знание, което да махне завесата на невежеството. Такива антени /фигуративно казано/ е имал Орфей.
Не може да се каже къде е люлчиното място на рождението му, освен това, че са Родопите, че е Тракия. Този същият Орфей, когато се ражда, е съпроводен с един химн на цялата природа, една будност, в която вземат участие посветените - това е призив на душевността. По-късно той е в един от храмовете на Дионисий в нашите Родопи, на "най-високата планина", според Херодот. Но след детството му информациите за него се губят. Има една тънка нишка, която посочва, че той е бил в Самотраки, където е имало храм на посвещението, но това е храм на малките мистерии и на по-малките посвещения. Там изучава съответно тайните науки, но онова, което го тревожи, е да намери Единството. И тъй като противоречията са по-големи от знанията, които е получил, недоволен, неудовлетворен, той заминава, за да потърси посвещения и знания, които е дала и оставила една Индия със своето многобожие - многобожие, което въпреки всичко беше извело една формула на Тримутрието /както те го казват/. Тяхните върховни божества са троица, но индивидуализирана. А той беше надделял с идеята за единното царство, през което трябва да се мине от едно към друго, до голяма степен беше надделял политеистичното начало. След това взима знания от Вавилон и от Асирия, където овладява науките /а знаете, че във Вавилон и Асирия, това бяха науките на астрологията, това бяха великите теургии - науките на богознанието/. Той отива и в Египет, където получава своето велико посвещение. Там има един такъв закон: овладяното знание след степените на посвещение ще трябва да бъде приложено от ученика, или вече от вече от посветения; приложено заради светостта на тайното знание, което е получил - отговорност пред великото посвещение!
     Така Орфей трябва, с тревожност и обетност, да се завърне и във великите храмове, оставени от древно време, да потърси и възстанови старите религии и да образува едно ново изповедание - религия, която обединява и която освобождава. Обединява слънчевото начало - Аполоновото с Дионисиевото - идеята за възкресението и разрушението /като нагледна битиейност в метафизиката на всяка религия/; обединява идеята за безсмъртието на душата с идеята за слънчевостта като царство, което отвежда. Той трябва да изведе хората в идеята за безсмъртието, за да ги направи владетели на трите царства, които тогава са властни: царството на Ада, царството на Земята и царството на Небето. Така Орфей изпълни своята задача на Учител - създаде за столетия, за хилядолетия едно ново изповедание като намери моста между двете доктрини: Аполоновата и Дионисиевата - две начала, които са твърде антиподни в зрението на човека, а може би и в другите полета.
     Има податки и известни информации, че самият Орфей не е бил почитател на Дионисиевото начало. За мен това твърдение е малко смутително и може би европейците, когато оценяват така, изхождат от натрапеното на Европа, че Дионисий е известен с какво - със своята вакханалия /оттам е векханките/, със сатирите, с хоровода на пияниците... Това за мен е съвършено невярно! Дионисий е бог на раждането, на възземането, на възстановяването и бог на разрушенията. Значи той е живота в приложност - раждаме се, умираме, възкръсваме. Тук можем да направим аналогия с Шива в Индуизма - бог на разрушението и бог на сътворението. Дионисий обаче не влиза в такава троица, каквато Индуизмът ни представя. Олимпийските богове са достатъчно характерни за себесъзнание и себеживот. И много често казвам, че в историята на религиите има три божества, които са възкръснали /въпреки че има и други възкресения, дори още от най-древно време/ - това са Озирис, Дионисий и Христос.
     Ако така погледнем, ще видим, че това, което Европа /за мен културата на Европа е лошо преведената цивилизация на Изтока, на гърците, на траките... / сложи в своето виждане за Дионисий /Бакхус в римски превод/ не е вярно и именно срещу едно такова погрешно виждане се възправи един Ницше. Ницше по един безспорен начин на проницателя брани Дионисиевото начало. Разбира се, той може да си има различни грехове, но не можем да оспорим мащаба на проницанието му. Да оставим настрана неговия "Антихрист", но не можем да отминем неотбелязано неговия "Тъй рече Заратустра", където ражда идеята за свръхчовека със знаменития израз: Между животното и свръхчовека има един мост, който трябва да се мине и този мост се нарича човек. Това за мен е вулканическо изригване, на което и най-модерната окултна наука направи своето поклонение.
     И ако потърсите корена на Бакх или Вакх, вие ще видите, че на индийски това значи висша божествена сила. Аз не се учудвам, че Европа можеше да направи такъв израз на отрицание на Дионисиевото начало. Съпроводът, който всеки голям носи, е онова, което е било още в нисшия стадий на развитие, това, което съпровожда и Орфей - целият животински свят.
     Така че не мога да приема, че той не е давал признание на Дионисиевото начало, но е имало конфликтност в реалното приложение между Аполоновото начало /именно ясновидството/ и закона на разрушението и възкресението. Като приложност тук, на нашите земи, наистина е имало различие. И когато едното е доминирало, безспорно, че хармонията се нарушава и Орфей точно в този момент изиграва съдбовната роля да събере всичко това в едно общо светилище и в този храм да извърши това кръщение - кръщението в името на една нова, наистина нова религия, впоследствие наречена Орфеизъм.
     Известно е, че в доктрините на Древна Гърция / с изключение знанието на посветените/ идеята за прераждането не е стояла. Ето защо Орфей се връща натоварен и с тази задача, която в послешните векове ще я намерим вече. Много по-късно, цели векове след това, ще бъде сложена, като фирософско мислене, от Питагор /VII - VI век/, малко след това от Платон /идеите предшествуваще душите/, а по-късно вече тази идея ше я намерим в неоплатониците, именно в Плотин, добре разгърната. Но в културата на Древна Гърция тази теза не е била дадена.
     Затова Орфей влиза в царството подземно на Адеса, за да търси своята Евридика. Ето как още тогава к.се ражда идеята за отвеждане от Адеса на душите /една подсказка на закона на прераждането/ или това, което той нарече и световната култура прие , и митът освети - Евридика! Аз не мога да приема /разбира се, митологията ни го казва като митически образ/, че само физическият образ  е това, с което той прави своето пълно съчетание и за което прави своята жертвеност. За мен Евридика е неговата душа. И всяка интерпретация ще ни наведе към този път. В легендата е казано, че тя е нимфа. И някои от авторите считат неговата душа именно като нимфа, защото интерпретацията на душата в различните учения и школи е представителка на различното наше разпределение: на етерен двойник, на астрално тяло, на ментално тяло, на причинно тяло.
     Евридика е ухапана от змия и трябва да умре. Орфей е влюбен в нея, те имат своя космичен брак и обреченост /тя е неговата съпруга/ и както знаете във всички митологии душите се отвеждат в царството на Адес. Евридика е онази, която трябваше от завистта на жриците на Луната и на Хеката - на магьоснечеството, да умре и да отиде в подземното царство. Тогава, както знаем от легендата, Орфей трябваше да слезе в това царство, да измоли нейното освобождаване и да я изведе в царството на Слънцето - на Земята. Там той мина други велики посвещения. Голямото знание от египетските му посвещения беше приложено в действителност. Умиране или формулата на сън - сън в ковчег, за да се изведе от царството на тялото, а след това да се върне, за да вдигне булото на Изида и да види в очите реалността на това, което наричаме Дух. Той слезе в подземното царство и със своята обаятелност, със своята лира, склони Персефона и Адес да освободят Евридика. Но имаше условия. Първо, че ще бъдат предвождани от Хермес. Кой беше Хермес като митология - вестителят между боговете! А като Учител - най-великата личност на древността. Този, който даде пътя на посвещенията и великите откровения, който получи стъпалата на познанието как се извежда света. Този Хермес трябваше да води, след него да върви Орфей и след тях Евридика. Второто условие беше Орфей да не се обръща назад. Но той не спазва обещанието си поради съмнение, поради несигурност, дори да кажем поради прекалена обич.
     Идеята за съмнението съществува през всички времена. Съмнението е най-опасното нещо за вярата, която се загубва и отива в безверие. Идеята за съмнението! Не се обръщай назад, когато искаш своята Евридика, махни мислите, махни страха си - знай, че ще я изведеш! И мисля, че Христос мнго точно беше казал: Когато сложите ръка на ралото си, не се обръщайте - браздата ще стане крива. Сложите ли ръка на ралото не се обръщайте, а ралото какво е - то прави браздата на живота ви. Къде ви води? - да сеете. Който сее, има бъднина, че ще жъне, а който няма упование да жъне, той винаги ще стои с ръка на просек.

Така със съгласието на Персефона и на Плутон, т.е. на Адес, Евридика тръгва, Хермес води. Орфей е спечелил благоволението, но крачка преди да излязат в царството на Слънцето, на Земята, той чува някакъв тропот, нещо чука зад него - съмнението, мисълта... Това което винаги съм характеризирал, че съмнението е или лично невежество, или чужд шепот. /Може би падналото камъче беше чуждия шепот./ Обръща се... и Евридика се връща долу. Тогава води отново жестока битка и има това, което, бих казал, като космична мистерия, е тайната на живота - шест месеца в Адеса, шест месеца в слънчевата градина. Ето идеята за отиванията и връщанията - когато се води и се прави споразумение между битието ни като съзнание в своята сома, в своето тяло и духовността ни - че шест месеца ще пребивава в Адеса и шест месеца ще пребивава на Земята, в слънчевата градина. Орфей прие този договор. За мен Евридика, вече казах, е била винаги личната ни душа. Древността, пък и настоящето, няма друг начин да даде познание, освен чрез алегорията, с която още продължаваме да си служим, защото очите на прозрението носят доминото на ума. И ето в един от химните на Орфей какво е казано:

Забравена прастара дума,
почитана от славните предци;
е "Евридика" - Евридика не е
едничко име на жена, о, не,
то значи изначална светлина
възторжена любов и свобода -
едно едничко слънце - него никой
и никога в тъма не ще удави.

Толкова ясен израз за това, че Евридика не е име на жена - Евридика е символ, Евридика е любов, Евридика е свобода, Евридика е нашата душа! И когато искаме да я изведем на живот, когато искаме из своята гробница да я изведем до светлината на познанието, само когато нямаме съмнение, може да ни бъде гостенка. Ако не - другаде пребивава.
     Онова, което наричаме свят на отвъдното, което свидетелства за идеята за безсмъртието - именно това ни доказва един Орфей. Шест месеца /символично разбира се/ битие в плътта и шест месеца вън от нея. Познанието, което душата може да ни даде, е познание на свободата. А свободата е живот в Бога! И затова се уговарят там в техните митически времена - с кого? - с боговете. А кой ще я извиди? - синът на боговете. Какви сме ние, как е речено във всички свещени книги? - че сме синове на боговете, докато изведем своята Евридика в живот.
     Така оформена и докосната душата ни е в тръпката на една вселенност, която изгражда идеята за един дух - национален, исторически, личен; духът и пътят на Евридика, който трябва да бъде свидетелстван от онова, което наричаме образ и подобие - Орфей. Орфей е свидетелят, който трябва да доведе душата, който трябва да я изеведе. Тя е безспорно любима. Защото човек може да разсейва очите си където ще  - те могат да замръкнат и по чужди двори, но винаги се връщат на своето възглавие. Това е неговата вътрешна същност - неговата душа. В такъв смисъл можем да кажем, а и всеки от нас може да прецени, колко пъти в земното си живеене е пял песента на загубената любов; колко пъти е имал съмнението си, когато се е връщал в своя дълбок кладенец, когато е влизал в своята пещера, за да извади на живот Евридика - своята душа! Колко пъти е приспивал с лирата си остротата - това, което е най-големият белег на Орфей: да укроти дивите животн, т.е неовладяната материя у нас, от която, както съм казал, не бива да се отричаме, а трябва да я одухотворяваме. Така този надслов, за който още в началото споменах - "Певец на загубената любов", мисля, че много добре го е сложило времето. И едно такова название наистина отговаря на цялото служение и жертвеността от учението, което остави Орфей. "Певец на загубената любов"! Знайни са неговите химни и бих казал /тъй като се говори за загубената любов/ да цитирам част от сватбения му химн, изпят с неговата лира, посветен, разбира се, на всички. Защото това е един обряд, който е и една мистерия от световен, от вселенски, от космичен характер. Този сватбен хоровод, който на небесата правят самите звезди, всемирното съчетание между Дух и Материя - това, което Партенона прави, тази вечна девственост, майка-девствена, откърмяща детето, което ще даде слънце, път и живот на човечеството. Затуй този химн е така озаглавен - "Сватбеният химн".

О, моя лира...
 Аз неведнъж, зареял взор в морето
 въз мачтата опрян, на теб съм свирил
 вдъхни ми песен сватбена сега
 и тя да зазвъни във бъднините
 на времето неведомо с крилете!
 Отново те зова, о, моя лиро...

 О, моя лира, Аполонов дар -
 утеха в тъгите на човека,
 съзвучна на честитите му дни,
 отново те зова: запей със мен,
 че аз и ти за химни сме призвани.

 Можете да си представите каква хармония и съвършенство има в тази песен, изтръгната от лирата, на която Орфей безспорно е изобретателят, въпреки че Хермес е откривателят. И именно Орфей, в някои книги, е наречен и предядо /не баща, не дядо, а прадядо/ на поезията и музиката - поезия, която може би в неразчетените още скрижали Тракия някъде пази, защото има Дионисиев храм, който още не е открехнат. Той е големият химнописец, който създава и метриката в поезията; той е, който хранен от лъчите на своята Евридика вдъхновява и който може да говори за нея, че тя е прастаро име, тя е любов, тя е светлина.
    
      
  
 

  Когато обаче трябва да преведем имато "Орфей", тогава ще открием една друга тайна. Защото всички Велики посветени имат имена, които носят вътре в себе си енергия, каквато носи атомът. Във всеки човек поотделно е вложена частица от тази енергия, защото като пратеник и като дете на Бога не може да пребивава, ако я няма. Безспорно Орфей я е имал в изобилие и затова искам да преведа името му, за да знаете какво се крие зад него. Орфей или "арфа" означава "онзи, който лекува със светлина." Оттук може би идва и слиянието между предмета на неговата музикална изява и самата душевна същност /защото аз не мога да приема лирата пред флейтата, тъй като духовата вибрация, а не нотираната, по-лесно влиза в света, който той е укротявал/. "Онзи, който лекува със светлина" - нещо, което се дава и на Иисус, защото Иисус буквално значи лекуващ и то със светлина. Виждате какви аналогии могат да се правят. Промените са били проблем на езиковото различие или на разминаване на наречията, но ядката и същността на битието е било това : "Светлина и божественост".
  Думата "Орфей" има своя корен във финикийския език и изхожда от "aur", което значи светлина /знаете думата "аура" - нашата вътрешна същност, нашата еманация, която ни обгръща, брани и легитимира/ и "rofae", което значи лекувам. Ето как са кодирани в името му две тайни: дължината на вълната на светлината, която еманира и силата на енергията, с която върши своето деяние. "Човекът, който със светлина рекува" - това е буквалният превод на думата "Орфей". А то вече не е дума, то е вибрация, която носи едно име или прозвище, както Христос, както Буда - един символ, който определя предназначението му, а след това вече неговата воля ще му даде и изпълнението. Защото Орфей наистина е лекувал, лекувал е чрез своята музика. Затова тайната на неговото знание и тайната на неговото учение си остава музиката, която укротява. Аз не мога да приема, че той не е укротявал звероналичито - дивата си мисъл и змийските си желания; че не е давал крила на гълъбите на своята любов; че не е разтварял цветето на вдъхновението в света, който го е заобикалял. Винаги съм мислил, че той е укротявал нисшия си свят, укротявал е себе си! Ако това успеем да направим, с една или друга струна на неговата лира, ние наистина ще победим и ще укротим животното у нас, т.е. онзи брат, за който Ницше каза /моста между животното и свръхчовека, който се нарича човек/. А с една такава вибрация, която Орфей носи, логично е, да е надмогнал всичко у себе си, което са събрали хилядолетията в прераждането му и преминаването през различните царства - от растителното, през животинското, до човешкото и до обожествяването му.
   Ние знаем за Орфей, че е укротявал зверове, знаем, че е тракиец - но малцина знаят, че той е Великопосветен, че той създава едно религиозно учение, което има хилядолетно присъствие, особено тук на Балканите, особено тук в Тракия. В Тракия, в чиито граници са влизали и изворите на музите /деветте музи, които създават деветте изкуства/ и се счита, че именно една от тях е неговата майка - Кариопа І- муза на епичната поезия и на красноречието. /Всеки би се възхитил от Цицерон - знаменития оратор и от Демостен - ненадминатия оратор. Но те водят своето вдъхновено начало от ръката на благослова на ничфата Калиопа. Ако тя не беше ги докоснала, те нямаше да бъдат така знаменити в нашите съзнания. А възможна ли е знаменитостта им като изява в красноречието? Да, щом вековете още не са ги отрекли и ние ги почитаме и се учим./ Някои от авторите считат, че негов баща е Аполон. Други, че той е син на трекийския цар Еагър /но винаги се казва в обясненията, че Еагър е равно на Аполон/. Не е толкоз странно, че е син на бог, защото за мен тези божества са реални стихийни сили.Те в своята манифестация, в своята морфология могат да минат в образи, които след това стават божества. А Аполон значи ог на Слънцето, бог на поезията, бог на ясновидството. Представете си проницателя, ясновидеца, пророка Аполон в съчетание с музата от кастилските извори /там е гнездото на  9-те музи/! Аполон е и онзи, който учи троянците как да отглеждат стадата си и как да имат благоданствие. Следователно митическите богове са реални стихийни сили, които участват във възможността човешкият род да акумулира енергии и да се учи на съвършенство в приложност. Така че дори и Аполон да не е бил негов баща, дори и Калиопа да не е негова майка - естествено е, че негов баща е бил Духът му; логично е, че негова майка е била душевността му. Така един син се жертва за своята майка, като отива да изведе Евридика - своята душа. Тази реалност е и иреална, защото когато един огън се запали в душата на човека, когато именно тази Евридика, тази душа, бъде събудена от вечната сила вложена в нея /наречена от старите науки Кундалини или Змия -Огън/, тогава тя отива в други пространства и живее други животи.
   Бях посочил че има различни начини на докос. Единият път е да ви осени вълната на одухотворяването, на ясновиждането с послание отгоре, където вие сте пасивната страна; другият път - това е, когато активизирате духовността си и изваждате душата си на преден план и тя ви води в съприкосновение с Божествеността /това, което бях казал като теза на Плотин/. Тук, в извеждането на Евридика из царството на Хадеса, Орфей е проявил съмнение и губи този докос. Трагедията не е в съмнението само, трагедията е и в губенето на смелостта да се върнете, и да приемете резултата за предрешен во веки веков. Именно тук е прагът на жертвата - между готовността, между предприетата акция и несполуката и между жертвата, независимо от несполуката. Защото жертвата има бъднина, а приетата дейност може да има и несполука. Но жертвата не се интересува от резултата. Този праг в момента не е бил минат от крака на Орфей. Нека имаме предвид и нещо друго, че все пак той е от учителите, които са създавали големи школи и са имали своите посвещения, но не и своята всемирност.
     Така съчетанието между Аполон и Калиопа какво предостави на света? Предостави Орфей - светлината! Светлина, която лекува, която избавя човечеството. Защото лекуването със светлина /а не с билки, нито с лекарства/ - то е лечение на душата. И така съчетани тези две тайни или тези две свойства в една личност, създават непояждащата светлина, която след това е така добре вградена и в Юдаизма, и в Християнството, и в другите учения. Представете си такова едно знание какви деца е охгледало и защо Тракия въобще е огнище на посветените: Дионисий - бог; Орфей - син на боговете...
Напоследък има много нови информации за един предгречески Дионисий, за един тракийски Дионисий, който не носи онази упречност, която е отпратена към греческия, т.е Бакхусовото, разгулното начало, съпровождано от сатирите. Този спор тепърва излезе във втората половина на нашия век и има достатъчно вече показатели, които ще ни докажат, че малко по-възрастен е тракийският Дионисизъм или Орфеизъм, ако мога така да се изразя, от греческия или еладския. Защото под пластовете на това, което сега ни изнася науката, ние намираме именно тракийския Орфей. И вие много добре знаете от "Илиадата", че траките са взели участие в Троянската война. Разбира се времето, за което се говори, че Орфей битува в нашите земи и изгражда своите храмове, е различно.Силата на неговото школувано братство или на последователите му се счита, че започва някъде от VI век преди Христа, но като начало на неговата жизнена пътека има някакво равняване с Моисеевато начало, т.е. някъде между 1400 до 1200 г. /както историците дават датите за Моисей/. Ако обаче погледнем назад и видим кога е Троянската война, малко тези дати ще се разминат А в Троянската война орфеистите са налице, траките са налице. Траките отстояват страната на троянците, макар че битуват с гръцките племена и държави тук. Една такава съдбовност има много интересно предназначение, тъй като троянците станаха основатели на Рим /но това е въпрос вече на история/.
     Значи не е нелогично в този диспут или в това търсене на доказателства да се приеме, че нашият, тракийският Орфей е предшествал еладския. И създадените тържества и празненства са свидетелство за това. Защото има една информация, че Орфей, който поначало не е споделял старите методи на Дионисиевото празненство, по-късно освобождава изповедниците си от тях. Той вгражда Дионисий отново, но като духовна същност, в една церемония, най-вече в Делфийския храм /и е жрец на това място/, а след това и в Дионисиевия, който е в сърцето на Родопите. В тези тържества, където той е отдал своето битие, е имало ден - празника на раждането на Дионисий. Тайните химни когато са се пеели там, са присъствали само посветените. Ето, пак се връщаме на оная стара формула: могат да присъстват неофитите до сакралната страна на литургийното служение, а след това трябва да освободят храма за посветените, на които се пеят сакралните или окултни химни.
     И в тези празненства пред посветения и посвещаващия са извиквали душата на Орфей - нещо, което в древната митология знаете, че е ставало много често. Цялата поема "Илиада" и най-вече "Одисея" е пълна с тези посещения. Ахил ще влезе да види своите приятели, Одисей ще влезе и ще разговаря, Еней  - също. А какво направи Орфей, който беше посветен - влезе в своето царство, слезе в своето адово подземие. Той трябваше да победи - той трябваше да изведе! И побеждава с това, което има. Посвещението на Орфей имаше едно задължение: Не се съмнявай! А по-висши закони искат задължение. Вие може да получите правото и ключа да влезете в една стая, но трябва да спазвате правилата.
     Толстой има великолепен разказ за един кръстник и неговия кръщелник.
     И трябва да знаете, че кръстникът е духовният отговорник за кръщелника си, той е Godfathyer, т.е. господен баща /това значи на английски кръстник/. Дори и родителите са по-малко задължени в духовния просперитет, отколкото кръстникът. Нещо, което е забравено. Защо е тази отговорност? Защото той дава името, той дава ритмиката, той е предназначен като провиденция да знае какво да му даде, за да бъде изявена неговата духовна същност. Затова е духовен баща. А не както сега отиват да го запишат каквото каже майката. Не! Майката е утробна. Духовният баща, Godfather е, който ще каже името. А той е провиденция!
     Кръстникът /незнайният, вечният/ взема своя кръщелник да живее при него. И когато тръгва за някъде му казва: "Тук, всичко можеш, но в онази стая не влизай". Е, разбира се, че любопитството надделява, а този, който има ключа, точно това не винаги знае - кога да го врътне и какво да прави. Отключва, влиза вътре и сяда на един престол. В това време му се отваря светът. Очите му виждат всичко. Ето това е  - искате да седнете на трона, но какво да правите?! Тук е голямата беда. Той вижда, че в това време майка му спи, а един крадец отваря раклата и взима ценностите. Тревожен е /остава си човек, не е Бог още/ и прави всичко възможно  - излъчва своята сила, да събуди майка си. Събужда се тя и в желанието да се защити, разбойникът я убива. Ето това не позволявайте - будност за борба с разбойника, който ще ви убие!
     Орфей го считат за баща на тайните, за спасител на хората, за безсмъртния владетел. Виждате божеството Дионисий започва да губи образ. Живее се повече, ако мога така да кажа, с Логоса - както в Християнството: Бог Отец се "губи", но Христос като Логос, като месианство - Той е напред!
Така се получава и в тези предшестващи ни векове На преден план излиза Орфей. Излиза, защото той е тайнознаецът, той е спасителят, той е, както казавам, безсмъртният владетел, триждиувенчаният - нещо, което го намираме при Хермес, от когато Орфей взима посвещения. И ние ще го видим да минава трите царства - царството на Ада, царството на Земята и царството на Небето. Една идея, която се родее с Христовото схващане за Царство Небесно като присъственост в душите ни. И виждате как се явява нещо, което почва да ни води към оня монотеизъм, който уж го няма в политеистичните религии, в митологиите. Ето трите царства: адовото, земното и небесното. И тук можем да търсим постепенно изнасянето в Небесата - чудо, което в битието на религиите го скриптира Иисус Христос. Нещо много важно, което трябва да се знае, в потвърждение на оная основна мисъл, че религиите не се късат, религиите са непреривни, а тяхното присъствие е според йерархията на човешкия род. Дава се в момента потребното за развитие. Затова идеята кога ще се живее в третото царство - Небето - не е казано в този древен свят. Това те не можеха да   решат, защото света, в който един Орфей живее, е земя и ад. /Това ще го намерите в "Илиадата", ще го намерите във всички книги на древността./ А че има за Орфей вече три царства, означава, че той е минал през три степени на посвещение - когато познава своя свят в неговия първичен момент на развитие; когато познава своя храм, своето тяло, което трябва да овладее; и третото /удеята, за която нищо не казват/ това е висшето му поле на посвещение - когато трябва да изведе своята Евридика. Това е голямото му знание. /И наистина Орфей почти цели двадесет години е в борба и в посвещение в Мемфис, за да може след това да изпълни своето голямо предназначение - да смени олтар и божества./

Орфей , както казах, това е изумителната поезия и изумителната музика, заради което считам, че той е от Лъча на изкуството, през който трябва да мине всяко човешко съзнание. И той, в откъса на нашите знания, давани от Великите посветени, сложи крайъгълен камък на тази къща или този храм на изкуството, през който трябва да се мине.
     Орфей едновременно с това е и духовният пътеводител, той е божествената душа, която /вече споменах/ са викали при посвещения, за да се влее в инициращите се, да ги възземе и чрез тайната на музиката и поезията да ги изнесе в различните царства или в степените, за които те са готови в едно посвещение.
     В доктрината на Орфей същественото е да се надмогне колективността, докато се стигне до индивидуализацията като метод на посвещението, а колективмността като път на развитието. И затова в Елевзийските посвещения ние имаме малките и големите мистерии.
     Мястото в което траките са живеели трудно е изцяло географски да се очертае, но може да се каже, че това е било източната част на Мала Азия, Южен Кавказ /там където са родени тези митологични игри, ако мога така да ги нареча, защото самите мистирии са игри; Кавказ - знаете, че на една скала там е прикован Прометей/, част от Египет, Егейските острови, Родопа. Това е географският портрет на древна Тракия. И в този полигон - гнезда от светилища! Знаете египетските, знаете гръцките, знаете за Колхида /защото това също е огнище на посвещението/, знаете и тракийските мистерии, за които съм казал, че и самият основател на Българската държава - Аспарух, преди да доведе своето войнство тук, минава най-напрад през тях и тогава отива до своя баща да си извади пръчката от снопа. Тези посвещения беше минал Аспарух, този тракийски конник. Ето тези тракийски светилища!
     Траките с какво са били белязани? С един много интересен решителен характер и както Херодот ги описва не са признавали никакво робство, не са били подчинени на никого, освен на Слънцето. Това е странна, странна наистина биология и психология; една душевност, която можем да приемем, че в дадени моменти и в късната история е налице, макар като компонент в историческо-етническото ядро да не е вярно, но като компонент на психологическа даденост, можем да приемем, че има участие в сърцевината на българския национален дух. Може би точно тази магнетична сила е извикала Аспарух, за да го посвети и да доведе един народ, който и в своите още утробни дни носи посвещение. Това е въпрос много характерен, както за историци, така и за духовно посветените, които трябва да го изнесат.
      От друга страна тази наша Тракия е смятана от гръцките философи, от техните историци за "свята земя", за "земя на музите". И между другото, нещо, което много рядко може да се намери, тази Тракия е имала свои велики поети, както Пиндар, Есхил, Омир... Да, трябва да ви кажа, че е имала! Това, което като забрава и неостанало потвърждение започва вече да ни се връща. Може би от тридесет-четиридесет години отново, чрез тракологията, излязоха нови имена и много странни богатства за тракийския Дионисий, за тракийския Орфей; имена и на трима наистина големи и велики поети, които са направили бразди върху небето на Тракия, макар в историята почти дане ги срещаме.
     Един от тях - това е Тамирис. Счита се, че той наистина носи голямата благодат на музите, че този човек е олицетворение на принципите на една социална, на една политическа, на една философска поезия. За него и за времето , в което живее, властта като доктрина е по-важна от личността като индивидуалност. Доктрината е била властна, а не личността! Така много добре се мотивира това поведение с наличието на някакво божествено учение, за да се губи личността. Доктрината е била важна - времето няма своята власт. И тогава можем наистина спокойно да кажем коя е тази доктрина, която дава образ на възхищение, а в дадени моменти и за поклонение, щом е събирало поклонението на хиляди души. Ето каква голяма проблематика лежи в творчеството на този поет-мислител, на този философ Тамирис. Един вид тома, което сега наричаме социалното начало, колективната даденост като доминанта над индивидуалността. Тогава, когато светът можеше да възхвали Ахиловото начало или Одисеевата хитрина, в нашата Тракия има доктринерство и философия, която говори за социалното начало като по-властно над индивидуалността на личността. Доктрината, която даде на Орфей изграждането на Аполоново-Дионисиевото учение, доктрина, която беше пълната вибрация на историческата същност на траките и техния културен дух. Това беше физиономията на една теория, манифестирана с творчеството на този изумителен поет и философ. И именно Тамирис пее възхвални песни за Гигантомахията - за войната между боговете и титаните, както един Омир пее за Троянската война, а Гигантомахията е преди Троянската война. Значи представете си каква ценност ни дава по отношение на едно от големите събития, оставило нарицателното в световната история - Гигантомахията  - битката между богове и гиганти, когато трябваше да си отиде Кронос, за да дойде Зевс, когато цели културни епохи са се сменяли. И това е било трапезен хляб на тракийците. Това е описал в своята поезия Тамирис.
     Другият поет, който оставя резка върху тракийската равнина, това е Линос/или Линус/. Има данни, че този Линос е убит от Херкулес. А кога идват големите писатели, поети и философи на Гърция - векове след това. Той наистина оставя резка върху българската, върху тракийската ни нива, защото внася меланхоличната песен, елегичния тон на една себевглъбяваща се тракийска народнаст. Ние много често казваме, че метричното слово, словото на поетите идва от Елада, а Тракия го има не само като вибрация в своята плът. Тя има и най-красивата, елегичната поезия - разсъмващата, изгряващата зора, идващото Слънце с мекотата на чакания хубав ден и изведнъж, някакъв облак го засени, за да роди и тъжна скръб на чакащия радост.
Това можеше да го даде една Тракия. /Това явление на душевната плодност на траките е и трапезен хляб на самия Орфей./ Защо? Защото Тракия има диханието на етерното пространство /като имаме предвид, че това е за надземното, а не в онзи смисъл на етерен двойник/. Траките са наистина богоизбрани. Ето голямото, което е влязло в кръвната ни картина, за да може Орфеевото начало, между Бога на Слънцето и Бога на възкресението и разрушението, да направи новия храм или новата школа на взаимността.
     Другият голям поет и писател на Тракия, е Амфион. Може би той е душевният брат на Орфей. Амфион е имал толкоз мелодична, ритмична, напевна поезия, че е вършел това, което говорим за Орх.фей. Той е успявал със своята лира да укроти онова, което наричаме отрицание, буря... Раздвижвал е самите камъни, от тях е вадил звук, от самите растения е взимал цвят, за да даде на словото си багра. Така е бил живително врастнал със самата същност на природата, както Орфей е ходил по земята и камъни, растения, и животни са го придружавали. Именно този Амфион със своята песен, със своята лира е разплаквал и събуждал и камък, и дърво.
     Може би тази вибрация, с която той е оживявал камъка, тази вибрация, с която той е милвал дървото, тази вибрация, с която е укротявал звяра - е била оная, която е могла да вдигне многотонните камъни на Египетските пирамиди! А който разбира от ритмика, той знае как може да олекотява тежестта. Така че когато тук, в нашата страна, сега се появяват известни феномени /отделен е въпросът за тяхната степен на пасвещение/, трябва да знаем, че ги носим от тази земя, която като я жънем ядем хляба на творци. Това е направил един Амфион. Казано е дори, че със звуците на неговата песен, на неговата поезия са изграждани храмове. Можете ли да си представите - от звуците , от ритъма да съберете камъни и да станат храмове /нещо, което ми наподобява йерихонските тръби, чиято музика, чийто звуци разрушиха Йерихон/. Идея, която траките са имали, защото има сведения, че може би в едно съвремие са пребивавали Моисей и Орфей, а и двамата са посватени в египетските тайни. Това до известна степен ни подсказва, доколко е възможно така да са строени египетските пирамиди - хиляди тонове е всеки блок и да бъде обезтеглен, за да бъде поставен?! Това минава за митическа илюзия, за fata morgana. За мен то е една реалност. Бъдещето ще го потвърди, а настоящето е дало достатъчно доказателства, как могат да ритмизират материята, как могат да я лишат - как вибрацията, излъчената музика, мисловната вълна могат да обезтеглят физическото тяло, да отнемат от него земното притегляне. Това е възможността човек дсе надмогва. И тя е вложена у нас, защото носим вложени криле, които могат със своя мах да ни освободят от гравитацията. Ние носим достатъчно "скорост в секундата", за да надмогнем гравитацията - това, което търсеше науката в продължение на един век, за да изстреля в космическото пространство своята ракета /което Циолковски беше казал/. И както виждате, намери се.
     Така Амфион оставя може би едно от най-добрите си служения - музиката, която след това е живата струя на живота на Орфей.
     Ние можем тези големи поети да ги равняваме, а даже да кажем, че след тях идват Есхил, Платон, Пиндар... Защо обаче тази посветеност е сгърната в пазвите на Тракия и какво именно е цялата тази земя, за да запази такива звуци или посветености. Мисля че когато идва тук една белязана народност - прабългарите, те почват да вземат капка по капка от този амброзий и залък по залък от тази мъдрост, за да може България, независимо от седем века робство, не само да оцелее, но да дава струя на просветност на Европа. Тайни учения от тук са излезли - Европа няма, Европа подражава. Тя не е дала нито един мъдрец - вярно, много философи има, но философът е преповтаряне, а мъдростта е раждане. Когато ви роди мъдрец една идея, да я отгледате  - добре, но трябва да я роди. Европа не е дала нито един Велик Учител, а само сторонници на реформация. Реформации, но не учения. Да реформирате - значи някой да е дал нещо, но не раждате. Така че трябва да се приеме, че тук именно е свещената поезия, което дава, както казах правото на Орфей да бъде наречен божествен баща на поезията и музиката. Разбира се, че поезия без музика не се прави, иначе е стихоплетство. Без музика поезия няма, а музиката сама за себе си е своего рода поезия, несловесна поезия. Орфей не прие протяжността и пространствеността на звука, на тона, а градацията му, за да направи музика. Това е чудото на откритието, което и днес смущава света.
     Тракия и до сега има храмове, пазени в пазвата на Родопа, където тлее някакъв невидим огън, както горящата къпина, към която се напътва Моисей. Тя не пояжда, но свидетелства. Така тракийските тайни стоят. Самата дума "Тракия", също както думата "Орфей", има финикийски произход /макар че не всички авториса съгласни с това/ и тя във финикийската скриптология се нарича Ра-кхива, което значи етерно пространство. И ако го разчленим, ние ще знаем, че тя наистина е била едно етерно пространство, т.е. надземно. Като кажем "Ра" - Слънце /Аменхотеп IV беше дал идеята за този езноличен Бог Ра, богът слънце/ и след това прибавим вече "кхва" /пространство/. И естествено е, за финикийците, асирийците и египтяните /които са имали голямо присъствие в културата после на всички ни/, че са гледали на тази земя като избранница, като поселница на велики мъже, както са наричани траките. Значи Тракия е била едно етерно огнище, едно етернохрамно, изповедно и душевно състояние на историята на народите, които са идвали тук. И можем тогава да приемем /както пише във Веда Словена/, че индоевропейците, наречени инди, са минали оттук и тогава са отишли към Хималаите. Така че Ракхива значи етерно пространство или небесна твърд, както е казано в Светата Библия. Логично е, че в това време не са могли да дадат по-висше наименование, но това говори за реален контакт между присъстващите тогава на тази земя и онези, които са я напуснали.
     За гръцките поети, философи и историци /например като Херодот, наричан баща на историята/ Тракия е символ, символ и още нещо - "страна на чистата наука, на свещената поезия, света на божествения разум". Забележете, никой не я лишава от присъствието на достойнствата на Бог - "страната на чистата наука, свещената поезия, света на божествения разум". И в двата варианта тя има своето достойнство, а в историята тя е показвала винаги, че стои на стража за почтеност и чистота.
     За самия тракийски народ, като историческо търсене, ни навеждат някои данни, че той има древен арийски дух, който тук обитава светилищата на Гърция и накои подобни сведения се откриват и сега в Делфийския храм. В него откритите скоро информации свидетелстват, че е имало класа на жреците тракиди. Без кастова общество /кастите са в индийската философия, религия и жизнена истина/ тук има една класа на жреци - тракиди, което в превод значи "пазителина висшето знание". Даже от страна на гръцката поезия или наука ироничното "тракизирам" се е било давало на привържениците на древните учения, на окултните знания. "Този тракизира", т.е. този е окултист. Разбирате ли каква мантия, каква аурност има тази земя?! Всичко това го дължим на Орфей. Той, който можа да оплоди духа на траките и да създаде нова религия, нова философия и нов храм да направи. Това значи "тракизирам", както за Християнството, когато някои кажат: "този е християнизиран, този е вярващ" - ей тъй с ирония, не схващат, ча иронията е награда. Така "тракизираният" е бил личност или привърженик на висше духовно знание. А наличиетон а такъв термин, на такова нарицателно какво показва - че е имало някаква причана, че е имало нещо, което е подразнило или което е направило резка в душата на хората.
     В тракийските писания, които говорят, че наистина тук имаме една люлка на свещената поезия по-късно - тъй като самия Аполон се счита бог на изкуствата, бог също така на слънчевата поезия - има едно много интересно старо тракийско предание, а именно, че поезията е изобретена от Олен, което /според мен/ в превод е частица от целостта на името на Аполон /Ап-олен/. Запазено обаче в нашата тракийска книжнина или в нашето тракийско предание, то е само Олен, което значи всемирно същество. Олен - всемирно същество или Ап-олен, което преведено пък значи всемирен баща. Бащата е извор вече, той е индивидуализиран, белязан. Другото име на Аполон кое беше - Пан. Какво значи Пан - всемирност. И тази именно всемирност съществува като сградена запалена свещ в храма на Делфи:Познай себе си и ще познаеш всички.Това е всемирното, което Орфей тук намира, доизгражда и осъществява, като го дава на света.

Така тези жреци /не жриците/ на тракийските храмове /за които казах, че са имали една своя класа, но без да бъде каста/, имат някакваидентичност с гръцките. И ето защо първоначално в Делфийския храм, наричан още Аполонов, където жрицата е давала тайни, се покланят на всемирното същество под името Олен. Но извървян е един еволюционен път, физиономиран е, индивидуализиран е всемирният Бог в един Бог-баща, наречен вече Аполон.
     Един от страрите писатели /историкът Страгон/ твърди, че древната поезия е не само един език на алегориите, но тя е и езикът на боговете, тя е и тайната, и магията, която крие в себе си. И това го търсят в самото име поезия, а тя има няколко етимологични изхода. Някои от лингвистите мислят, че думата поезия има гръцки произход и е написана "poiein", което значи "правя, създавам". Страгон и други приемат, че тя има финикийски произход /а знаете, че старогръцкият изхожда от финикийския/ от "pohe" и "ish". "Pohe" значи глас, реч, уста, а "ish" значи висше същество или Бог. На етруски е "aes", което още можше да е "aeszar". На галски е "aes", на скандинавски е "ase" или "aze", на коптски е   "ozi"/коптите са християни в Египет от древно, още от Христово време/ и в такъв смисъл на египетски - Озирис. Какво беше Озирис? Баща на боговете!
   Така че виждате как самата етимология на думата "поезия" крие в себе си божеството. И оттук, когато съм правил превод, че поезията или поетът, това е ясновидец, това е дареният с божествени знания, ето че и в самата етимология на думата е вложено такова предназначение и съдържание. Разбира се, това като съблазън може да изкуши много от тези, които знаят да пишат стихотворения. Но нека различаваме - има разлика между изкуството, между поезия и между писане. Тези три етапа трябва да се знаят, за да се каже кога, в кой момент озарението ще даде именно вдъхновение, което е минало в Откровение. А вдъхновението е едно нарушено биологично състояние на нашето съзнание - да го загубим, за да ни сведе нещо някой. Този накой може да сме ние в минарото; може да е някой, който има грижата да прати послание /както посланията, дадени от Логоса на посветените/. И Орфей чрез вдъхновението е получавал химните на Откровението, които са божествени тайни и уроци  за развитието на чавечеството. Тези, бих ги нарекъл, богослужения, защото те са едно съхранение на тайната, която трябва да мине в тайнство, а само в личния си храм можете да служите без показност. Светилището се пази от чужди очи - това, което всички окултни школи са налагали. В посвещението първо задължение е тайната хиляда години, ако трябва да я пази в душата си ученикът, а не това, което е научил днес, утре с барабана да го съобщи. Глашатаи има за всичко. Но в тайната няма нужда от глашатаи. Там тя сама се ражда! Там тя се съхранява, защото ако земята не съхранеше зърното, което пада в нея, казано е в притчата, идват гарваните и го изкълвават. Тайна трябва да се научи, а не да се манифестира знанието от разряд на посредственост. Това, на което сме свидетели - слушаме го от тронове и от политически трибуни. Това е беда за историята и аз го наричам душевна бедност, мисловен недоимък. Когато не може да се формира една философия за мисленето, тя не бива да се опорочва с посредствеността!
     Така Орфей, духовно посветен, отдаден на всемирното си служение, минавайки през различните полета, в различни места, разнася вестта за едно ново учение. Той трябваше да поеме борба срещу поклонниците, жреците и жпиците на Луната, борба срещу тройната Хеката. Орфей трябваше да води борба за свобода от магията и магьосничеството. Трябваше да се свали и дрехата от почитанието и на Бакхус, за да се приеме само Бога на раждането и възкресението. Така Орфей е водил тежка битка с това, което можем да наречем старо изповедание. В изпълнение на задачата си той ходи от храм на храм, извършва промяни, поставя учениците си в действия вече. Разбира се, не закъснява след това и голямото отмъщение - вакханките го разкъсват. Защо го разкъсват? Това според мен са степени на посвещението. Ние в реалния тогава исторически  /макар и митологически/ свят знаем за тези сатири и за техните разгули. Но аз мисля, че повече се касае за двубоя между жриците, които са в нашето тяло на астрала, на желанията и жреците, които са в нашето тяло на ментала, на мисленето ни. Този двубой продължава и ще продължи, докато се извика живителната сила на душата тук, да може тя да надделее едно плътно живеене /съобразено вече с онези царства, които трябва да подпомогне/, започвайки из Адеса, докато хвърли от себе си съмнението, което не позволи на Орфей да изведе на живот своята Евридика. И затова той, връщайки се от царството адово с ненадделяна болка, остава в целия си живот скръбен. Но това не му пречи да бъде служител. Тук стоят две различни неща - неизведената душа до богослужение и богослужението или жречеството на Орфей. Когато говорим за Евридика, ще знаем, че това е съпътстващата Орфей - душата. И когато говорим за жреца Орфей, той безспорно е с душата си.
     Ако човек не може да свали, да хвърли своята дреха на миналото, за да потърси бъднината си, той никога няма да изведе Евридика. Тя ще има своите слизания, тя ще има своите извеждания - шест месеца от годината в светлини, шест месеца от годината в Адеса. Това, ако човек го преведе за живеенето си в реалността, може да го балансира в своето живеене - в своето умиране и връщане. Дали размерността е толкоз точна с математически изчисления, би било смешно да се говори. Но реалността ни диктува, че имаме две врати: един гроб и една майчина утроба - еднакво необходими и достатъчно потребни. Не можеш да фиксираш живот тук, ако не дойдеш от майчината утроба; не можеш да осъществиш битие в отвъдността, ако не преминеш през гроба.
     Така този "Певец на загубената любов", в своя час на раздяла, казва следните думи: Аз умирам, но боговете живеят!
     Разкъсаха го магьосничките, поклонниците и жрицата на Хеката - Аглаоника наречена. Но той беше рекъл: Не с оръжие, а с думи се защитават боговете.Той е разкъсън заради това, което иска от човека и човечеството - нов живот. Това е и голямата борба да помири двете начала - Слънчевия Бог и Бога на възкресението и разрушението. Разкъсаха го и хвърлиха главата му в Хебър, в река Марица. И тя запътува за остров Лесбос, където я чакаше Аполон. Той я взе, тя изрече своите пророчества и прояви святост - това, което наричаме после реликви, до които докосвайки се болният получава своето изцеление. Част от такива реликви се слагат в зида на храма, за да бъде устойчив, защото те еманират енергия. Това виждаме в старата легенда  - главата на Орфей отива до светилището, приема я Аполон и тя става лечителка, става чудотворка. /А тя не можеше да не бъде лечителка поради самото име - "Човекът, който лекува със светлина."/ Там рече своето пророчество и там извърши целенията. Там каза:Евридика като жива ме дари с любов и блаженство, Евридика като мъртва ми посочи пътя на истината.Виждате ли колко светлина има в закона за смъртта, така че преди да се познае едно голямо духовно учение или вълната на Истината, ще минем през смъртта. Ето това е била смъртта на Орфей - една наложена необходимосту защото всеки може да запита: "Как може посветеният, човекът, който смени битието на човечеството, с оглед да събере две божествени начала, да изведе или да познае и даде познание за закона на присъствието ни в Адеса и в Небесата, как може той да се остави вакханките да го разкъсат?" Но жертвата не е безсилие- жертвата е предназначение!
 Посветен не значи защитен от това, което трябва да покаже като жертва. Жертвата е по-важна от неговата личност, защото тя мотивира поведението на бъдещето. И ако трябва да бъде разпнат Христос - разпнаха Го; ако трябва Орфей да бъде разкъсън - ще го разкъсат. И в историята на обикновеното, на непосветения, ако един държавен глава трябва да има достойнство - той остава да бъде жертва. Ако това не се знае, тогава никой няма да разбере приноса на жертвата. Ако едно дело трябва да се освети и се иска жертва, тя ще бъде. Ще се сменят времената за освещаването, когато прозрението е надминало ума като съображение и не проявява страх от страдание. Но тогава това е било святост.
  В легендите е казано, че е имало още един белязан син, когото считат, че е или ученик на Орфей, или негов син - това е другият, големият също така древно-митически певец на траките, наречен Музей /за който Платон потвърждава/. А Музей има син, който е основател на Елевзийските мистерии - Евмолп /старото име на Пловдив - Евмолпия/. Виждате ли чак от къде човечеството носи посветеност. Нито един знак някъде сложен не е безсмислен, нито едно име не е без същност. Така че понякога с вътрешен смут и чувство на святост трябва да стъпваме върху земята, в която живеем. Не става въпрос за страхопочитание, не става въпрос за поклонение. Става въпрос за будност, с която трябва да приемем отговорност - отгонорност пред това, което уж е митология... Защото реалност е Евмолпия, реалност е духовната висота на Родопа - нашата планина, която сгърна храма на великото посвещение. Ако е мит една Персефона, не е митически образ една Евридика - собствената ни душа, а една реалност.
     Така виждаме един възкръснал Орфей - и в Елевзийските мистерии, и в Евмолпия, и в Родопите.
     Орфей завършва земния си живот, като оставя в Родопите наколко големи огнища, няколко големи храма, в които е проповядвал, в които е обучавал своите ученици и е дал за вековете знания, влезли после в страниците на другите окултни школи, каквито ще намерим в Питагоровата система. Представете си едно учение, от една такава личност, какви пространни духовни крила е разгърнало, как е напоило нашите Родопи. Тази планина, за която винаги говоря с пиетет и съм я нарекъл най-гостолюбата. Тя е мека, каквото е било наистина учението на Орфей, "Певеца на загубената любов" - онзи, който беше скръбен в радостта си и радостен в скръбта си.
     Орфей имаше своята седемструнна лира. Аз въставам срещу ония писачи, които изнесоха в книгите си, че лирата му има 9 струни. Това не е вярно. Ако са искали да бъдат оригинални, не са знаели тайната и така са останали само хора, които имат рефлекс, но не и посветеност. Седем тела имаме, седем дни на Сътворението, седем култури ще има с по седем пласта; седем планети определят това, което се нарича астрология на живота ни /не хороскопа на човека/. Това е много съществено. Разбира се, че в живота ще влезнат още много неща и много други планети ще вземат участие, но това, което определя живота на нашата планета е в тази свещена седмица. Защо трябва да бъдат седем струните, с които той укротява - защото всяка струна, отговаряйки на съответното наше тяло, било астрално, било ментално, било етерно, трябва с вибрациите си съотвенто да укроти и това, което е вън от него. Девет струни - не! Осмо и девето поле няма!
     Друго нещо, което също трябва да отбележим, е че имаме седем ноти основни /и горно "до", с което стават осем/. Следователно всяка струна от лирата е нотирана със съответната дължина. И странното в музиката на Орфей е това, което споменах вече, това, което ще остане завинаги в световната култура - прозрението му да измери тона във времето, а не в пространството. Не протяжността е съществена, а времето на вибрациите му. Така за Орфей тонът прониква в индивидуалността, а движението одухотворява. Това еголямо откритие, което древността ни е оставила, а познавачите на музиката най-добре могат да го усетят и да го осмислят. И вижте колко странно след това се богатеят нотите с всичките техни бемоли, диези... Но на цялата тази музика той слага ключа, без който не може да се напише нито една песен, нито една симфония. Не може да се извърши и нито едно тайнство - не само Орфическите тайнства, всички тайнства имат своето нотиране. Всяко учение има своя ключ! Така че Орфей беше този, който изведе, чрез своята седемструнна лира, действието на планетата като същност от човешката история, живот и дело. И тогава е логично да кажем кого е покорявал - седем тела има в себе си. И там, където е плъзнала змията, там, където е излязъл лъвът на тщестлавието и властника, там, където плахостта на заека се е скрила в някаква храстинка - всичко това той го е покорявал, всичко това той го е лекувал и му е давал път.
     Трябва да добавя, че планината, на която е направен този всеголям, всезнаен /но за нас вече таен/ храм или светилище, където е бил Орфей, това е планината Каукайон. Там именно Орфей трябваше да извърши великото си прощение и да направи съединението. Там, на тази планина - Каукайон. Планина в нашата тракийска земя! Това той трябваше да направи - крепост на тракийската духовност, крепост на духовната мощ на траките, която не е позволила на никой да ги покорява. Да, ще кажем, но римляните ги покориха и там е пленен Спартак. И все пак плененият Спартак беше господар - Спартак беше поканен да сдели власт в Рим, ако склонеше да участва с Цезара, да минат заедно Рубикон. А той отказа! Така че това духовно обиталище, тази мощна сила е, която след това преобразява вакханките, прогонва ги от светилището и тогава се оформя една религиозна душа на отечеството Тракия. Това е изведеният национален или етнически дух на траките и той е тяхната защитна крепост. Там се създават и новите тайнства.
     И така като отечество, именно в Тракия, Орфей успява да направи единството между двете божества, съчетавайки ги в един велик Бог - Хелиос, Бог на Слънцето! Така Аполон и Дионисий стават единство, синтез, нещо което някъде около шести век преди Христа започва да се формира като учение в Тракия и има реален живот в културата на Гърция, а след това и в Европа.
     От понятието "орфей" идват след това няколко термина, които имат различно предназначение.
     Първо, изведено е понятието "Орфика" - термин, с който съвременната наука означава стихове с космично и теологично съдържание. Това са неговите химни. Химни, които имат космическо и теогоническо съдържание - този двубой, който той самият върши между двете божества, за да направи моста между Дионисиевото и Аполоновото начала. Затова аз винаги наричам Орфей  - Дионисий-Аполоновия жрец /или син/ на служението. Това е първото поделение на "Орфиката" - стиховете, които са останали, за които се знае още от VII-ия -  VI-ия век пр. Хр., защото наистина неговото учение има своя апогей в VI-ия век пр. Хр.
     "Орфика" означава още учение за съдбата на човека. Когато каже някой Орфика, трябва да е наясно дали за стиховете се касае или за едно учение за душата. Защото Орфей именно нея - неговата Евридика, извежда из глъбините на царството адесово или от нашата плът. Учение за душата, за съдбата на душата и постигането на нейните съвършенства, преминаването, това, което в своите посвещения в Египет беше усвоил - идеята за преражданията /която послужи като графика, бих казал, в учението на Платон за предсъществуването на душите/; идеята или учението за съдбата на душата, която трябва да постигне своето блаженство - в градините на Хелиос да живее, в Слънцето да живее.
     Второто понятие е "Орфически поеми". Това е цялата книжнина, която се появява от шести век насам и съставлява един специален сборник с химни и други указания с практично-приложна насоченост, създаване и обяснения на известни ритуали. Тя в себе си съдържа много тайни от това, което той е успял да остави и много други литургически пособия, с които си служели посветените.
     Така ние нямаме само един поет, нямаме само един музикант, а човек, който фирмира мироглед - религиозно-философски, със своята метафизика за сътворението на света, в която счита, че всичко е Любов; имаме една приложна доктрина, в която той сочи правила и формули, с които се извършва съответен обряд.
     Орфическата поезия съществува до свършека на езичеството, а това е някъде към III век сл. Хр., когато можем да кажем, че с едикта на Константин Велики /в 313 г./ официално се признава християнската религия наравно с другите.
     Третото са "Орфическите секти". Това са вече малко по-късни поведения, изведени и формирани като изповедници на неговата доктрина и ние ги намираме в лицето на неоплатонистите и в лицето на гностиците. Разбира  се по-голямата част от знанията на Орфей ги има и в школата на Питагор. Общо взето това е една специална вече книжнина и едно дело, което наричаме "Орфически секти". Там са пророческите химни, там са песни и видения, там са и теории за космогонията, която той е могъл да опрости до една духовност в едно божество - Слънчевото божество. Въпреки признанието, което винаги е в тезата му за посвещението, пак ще чуете да казва: Има един Бог, само един на Небето и Земята - това е Зевс! А той си ражда божества!
     Четвърта изведена терминология от "Орфей", това е Орфизъм. Орфизмът фактически е вече едно тайно учение, което получава по-релефно изобразяване след VI-ия век пр. Хр., макар че го имаме поменато и в предишните векове. Но тогава то има своята пълнота. Смесено е с много гръцки остатъци и други чужди влияния, но това, в което орфистите безспорно са вярвали е, че светът е творба на Любовта. И тук ще намерим родствеността с Християнството - светът е творба на Любовта! Самите те, орфистите, са живели един почти аскетически живот. По този път те са имали една цел - да се подготвят за това, което наричат живеене, закъдето е отивал и един Орфей да води своята Евридика в един задгробен живот. Значи техният аскетизъм е бил не само една доктрина, не само една голяма теология, а и една приложна етика, една нравствена скала за присъствие в другия свят. /Ето защо част от строгостта на египетското посвещение ще я намерите в школата на Питагор. Но само в школата, а не в изповеданието. Школата като теза за подготовка - от три до пет години те са минавали един суров режим, за да бъдат след това признати за ученици. Там има една строгост, но тя е само в школата, не и към онова, което ще изповяда един нов Бог или едно ново поклонение./
     Така Орфей оставя на човечеството, като фрагменти, които откриваме, една много пъстра доктрина в няколко области /във философията, в поезията, в музиката и в това, което наричаме теургия- наука за Бог/ и работа, за светостта на душата. И той пее един голям химн, химн на бог Пан - това е хвалебният химн:


О, Пан, призовавам те, о, могъщи Боже,
о, всеобхватна Природо!
 Призовавам небесата, моретата, земята,
която храни всичко, и вечния огън, защото
това са твойте части, о, всемогъщи Пан...

Колкото и да ни звучи одично, хвалебствено, това е да се разкрие лист след лист от тайната наука, науката за целостта на Природата. Това ни дава Орфей - този, който сътвори музиката, химнологията. А тя, безспорно, най-напред трябваше да бъде посветена на боговете, за да имаме контакта за излива на сила - сила, която Синът или пратеникът, или избраникът провежда през себе си, за да я даде като възможна енергия, като религия, която след това ще бъде следвана и ще носи побуда. Това върши Орфей за човечеството, това е неговата всемирност. И тя не е само благост, тя  е и тревога. Това, което винаги ще казвам за един Аменхотеп, за един Буда, за един Орфей, за един Иисус... Това са личности, които донесоха Великата тревога - тревога, която ние наричаме религия - религия, която е стълбицата ви за Небесата!
    
Източник: http://www.geocities.com/Athens/Stage/8599/d12.html

ОРФЕИЗЪМ
 
Ще допълним образа на Орфей вече с това, което наличаме негово учение; с пътищата, които остави, та човешката душа, човешката мисъл да може да стигне онова, което той направи като един Бог – Дионисий и Аполон в едно цяло. Това беше нова тайна, която излезе из душевните дълбини на онзи, който имаше дързастта не само да променя света, но и когато трябваше да го напусне да каже смело нещо, което малцина, в доблестта да познаят живота и смъртта, могат да кажат: Аз умирам, но боговете са живи! Защото в основата на неговото учение лежи безсмъртието на душата и то така, както Великите посветени го знаят; така, както великата наука го е дала. Именно тази дързост лежи в целия път, а след това и в смелостта на Орфей да руши стари схващания, да разкъсва вериги, които са спъвали човека, и да дава тайни.

Когато правя съпоставки между известни личности, белязани в историята, било със своите доктрини светски, било най-вече с това, което е направило светкавица в небесата на душевния свят на човечеството, много често ме вълнува дали донасят нови тайни или само кодифицират онова, което са дали другите. И в този смисъл съм казвал, че Мюсюлманството не донесе нищо, то не даде друга тайна. Дори самият Юдаизъм не донесе нещо ново. Онова, което беше кодифицирано като нравственост и най-вече идеята за един монотеизъм ги виждаме много далече. Но това, което дадоха някои – като Христос, като Кришна, като Орфей, не само в областта на светската мисъл, но и в областта на духовните науки, беше наистина една велика тревога за човечеството. И не случайно в живота учението на Орфей с хилядолетия беше знайно.

Сега в няколко степени ще минем това, което е оцеляло до наше време от едно голямо магично учение, от една дълбока древна мистика. Да съберем трохите и ако можем, да направим един залък от големия хляб на древността. Не е страшно, че се далечеем с хилядолетия /макар и неговото учение да има своя апогей в VI век пр. Хр./ - това, което е останало, се губи не само заради времето, а и заради това, че тези учения в същината си са окултни. Следователно то е било слагано в пазвите на съкровеното и само на посветеното. И така, като повеля, то трябвало да бъде предавано само от уста на уста, т.е. само орално. Това, което Орфей е оставил в своите химни, е трябвало като апокриф да върви в подмолието. Ето защо много трудно се събират зрънца от неговата мъдрост, както и от неговото учение за теологията, за теогонията, която той оставя; за оная метафизичност, с която ни представя Домостроителството; за ония нравствени повели, които влизат в живия живот като правила, като задължения, като молитви, като паси /както казват йогите/, като формули, като мантри. Затова, разбира се, няма кого да виним – нито времето, нито тези, които са ги съхранявали.

Но всеки, който има възможността да вземе една троха от този хляб, той може да познае зърното, от което е направен – дали е пшеница или ръж. Така че и трохите могат да покажат величината на посветеността – късчето или светкавичната озареност на пробуденото посвещение какво е рекло. От една троха може да се направи храна за милиони, както Христос – с пет хляба и две риби нахрани пет хиляди души. Да, Той ги нахрани със Своето слово! Една троха от това учение ще се опитам да ви дам, защото нямаме петте хляба. Така и историците, така и изследователите събират по нещичко, което времето връща – по една троха, по един фрагмент, който служи по-скоро за гадание, отколкото за изграждане на цялостната система. Но пак твърдя: той е предостатъчен, за да озари както една светкавица в тъмна нощ, стъпката на бъдещия човек.

Същественото в това учение е двубоят, който се води между двете религии /тогава не са били религии, но все пак изповедания, формирани като религиозни съзнания/ - старата, религията на Дионисий, и религията на Аполон. Старите религии на Слънцето и на Луната са имали обреди, които взаимно си противоречали и които Орфей трябвало да сложи на костера, за да хигиенизира. Докато един Дионисизъм в неговата първична форма е имал твърде жестоки обреди /и най-вече приноса на животните – кръвните жертви, които не са били присъщи на никое окултно учение/, едно поклонение на Аполон или едно Аполоново начало има своята вътрешна миротворност и затова неговите храмове са изграждани на височините и се обслужвали от жреци /а не от жрици/.

Този двубой, който се манифестира в една религия на официалното всекидневно изповедание, е една възможност, която е била дадена на човечеството, за да я осъществи. Затова учението на Орфией е окултно, а окултното не може да има мнозинство. Чак нашият век можа да отвори малко повече скрижалите на окултното знание. Но представете си – това са две хиляди и шестотин години назад!

Тъй като Дионисиевите обреди и това натрупано с отрицания Дионисиево учение е било една голяма пречка, то ето защо посветеният в Египет Орфей започва една хигиена на старото учение. Оттук е и големият двубой, оттук е и неговото разкъсване от вакханките. Орфей е изповедник на Логоса, той е жрец на Дионисий – Аполон, а Дионисий е Логосът на Зевса, т.е. на Бога Отца. Затова този двубой завършва за Орфей с победа и се утвърждава една нова религиозна формация – Орфеизъм, който има съвършено други обреди, и така освобождава Дионисий от ордата на вакханките.

Орфей преустройва теогонията – Богосътворителството Дионисиево. Трябвало да върне безсмъртието, защото въпреки че човечеството никога не е губило своето безсмъртие на душата, то ако я остави само в смърт, без да й даде живот, тогава се пресича Закона на еволюцията, а с това и едно от неговите задължения – преражданията. Орфей точно това е искал да върне и точно с това е нанесъл, бих казал, тежък удар върху теогонията на Омир, а най-вече и на Хезиод /макар че има с тях известна прилика, защото и самите божества олимпийски са бащите на Дионисий и на Аполон/. Така същественото в това учение, в тази теогония е безсмъртието на душата. То идва от Сътворението, което произлиза от Нищото. Едно Нищо /всъщност се нарича Хаос/, една Нощ и детето им Ереб, но и присъствие на един етер, съставляват изходната позиция за раждането, за теогонията на божествената йерархия и стават съответно бащи на Зевс и на Гея, а те от своя страна раждат другите божества.

В основата на орфеическата наука и Орфеизма лежи, както казах, тайната за безсмъртието на душата, която е олицетворена чрез Евридика. Тя трябва да изходи всички полета, трите царства: подземното царство, или Адеса; земното царство, т.е. царството на светлината на Земята и Небесното – обожествяването.

За това Небе прабългарската религия имаше само едно божество – Танг-Ра /то имаше само една име/. Тангра в същото време е Слънчевият бог. И този бог можем да намерим във всички религии, ако тръгнем да отлистваме страниците на миналото. Той е в Индуизма – Рама, в Египет – Амон-Ра. /А прабългарите в известно историческо време и в известно духовно предназначение са били преди Египет./ Ето че низата не сe къса. По този начин Слънчевият бог е основното начало на Домостроителството и осъществяването му е в еволюцията на всеки човешки род или на всяка раса. Равновесието между двата принципа – стария Дионисиевски и новия Аполонов, дава цивилизациите на човечеството. И този, който може да отгърне древните култури, ще намери това. Ако е надделямал Аполоновият принцип, ние ще имаме едно извисяване; ако е надделявал Дионисиевият, ще имаме едно снижаване на ценностите. Но именно равновесието създава цивилизециите.

И така, Орфей се бори за Слънчевия бог, за слънчевата религия. Траките, на които той безспорно е син, са имали две форми на жреческо служение – тези, които служат на Луната, на женския принцип, и тези, които служат на Слънцето, на мъжкия принцип. Когато преобладава лунната сила, жречеството на жената, под ръководството на тройната Хеката /богинята на магиите/, създава и вакханското ядро. Когато преобладава слънчевото начало, тогава се служи на мъжкия принцип, на Слънчевия бог и жреците са от мъжки пол. /Става въпрос за принципи, не за нашата диференциация./ А когато мъжкият принцип е преобладавал, правил е своите храмове на височините. Орфеевото начало успява да примири тези два принципа. Той е, който хвърля моста на взаимността и който ги събира, за да се започне с една нова тайна – тайната на посвещението, която предава на своите ученици, за да имат новия си бог.

Другата тайна на Орфей е неговата лира – седемструнната лира. На какво съответства тя в Светоустройството? Това се седем състояния на човешката душа, като всяка една от струните отговаря на съответно поле и съответно тяло. Всяка от тях има своя тайна на живота и се разкрива по различен начин за усвояване от тези, на които се предава. На едни – чрез делотворството, на други – чрез изкуството, на трети – чрез науката, на четвърти – чрез философията, на пети – чрез религията … Седем лъча изтичат в начина за достигане на обожествяването, за да се усвоят всичките тайни, които имаме тук на Земята.

Тази душа, която носи в себе си седемте струни / седемте тела/, носи целостта, която е пък тялото на самия Бог Сътворител. Тя има там своите три същности. Първата е Природата – Великата майка, от чиято утроба излиза всичко, Великата жена, която намираме във всички религии. Чрез нея се явява било Синът Божий или както в Индуизма е дадено – чрез Сарасвати Брахма има своите деца. Втората е Човекът, който е същностният израз на Бога. И третата – това е Небето. Тази троица съществува, но не е ипостасна, както е в Християнското учение. Природа, Човек и Небе ще ги намерим под различни формули в различните концепции. А всичко поотделно носи възможностите на седемте струни – и Природата, и Човека, и Небето.

Защитавайки идеята за безсмъртието на душата, ние намираме в целия митологически свят достатъчно доказателства за влизане в трите различни царства – подземното, земното и небесното. Разбира се, Небесното царство, Олимп, си остава само за боговете. Но в подземното и земното са всички. И в това е легендата за Евридика, която като душевност влиза в подземното царство, влиза в нашето тяло – в тази тъмнина. В един миг, когато по формата на посвещенията, тя трябва да слезе в царството на тъмнината, ще загуби Бог, за да Го намери отново в друга светлина. И затова Орфей в смъртните си часове каза: Аз умирам, но боговете живеят. Това е вечното, което ще остане. Неговото слизане е с властта на своята лира да измоли от подземните царе – Адес /Плутон/ и Персефона, позволение да изведе Евридика. Ако носите обаянието да можете да укротите в подземното си царство всичко – всяка страст, всяко съмнение /защото обещанието му е да не се обръща назад/, това ще ви донесе победа. Може би още тогава стои повелята да се пусне завесата човекът да не гледа назад, за да не се спъне в бъдещото си развитие, докато не получи великото си посвещение. Много често се пита: “Защо не виждаме миналите си прераждания?” Защото ужасът от съмнението няма да ви позволи да изведете своята Евридика, тъй като може да я видите “грозна”. Това е нещо страшно, а тя – душата, винаги е красива!

Така Орфей довежда учениците си до едно ново свещенослужение, до едно ново жречество, с което трябва да научат да се прощават с миналото и да влезнат в ново посвещение. Там той трябва да ги изведе. Дадени са и формите или степените на инициацията /на посвещението/ и ученикът е учен от жреца или от Йерофанта за тях. Започва се с облеклото, което трябва да бъде според йерархията. /Нещо, което трябва да се знае, особено от художниците./ Те трябва да знаят каква дреха носи съответната посветеност. Великият жрец винаги е имал специална дреха – бялата дреха от ленен плат; имал е своя скиптър от слонова кост; имал е своя златен колан. Всичко това са символни знаци на властност и царственост, за да може като магнит да приеме силите на Планетния Логос, а след това с ръката на хиротонията да ги предаде на посвещаващия се ученик. А от ученика се иска едно събиране в себе си /едно съсредоточаване/ с всичките си възможности, за да се отправи към началото на нещата.

Така се върши инициацията. И Орфей казва на своите ученици:Аз искам да се обедините, искам да ви разкрия великата троица. /Именно трите свята – подземния, надземния и Небето./ Там, в бляскавия етер, искам да изгорите своето тяло. Това е етерното, пространственото тяло, в което имаме своите отображения, в което трябва да се извърши изгарянето. Там има един огън на мисълта, когато ние трябва да се отделим от материята и Духът да се издигне до своята Причинност. Тогава се отварят тези врати, след които на душата се дава една същност – същността да се види като божествена даденост /но не и още Бог/. Ето това е Евридика, която Орфей иска да освободи в своя ученик. Това е пътят на всеки, който ще бъде инициран. Така ще заприлича вашата душа, вашата Евридика, на онзи вечен орел, символ на освободената душа, който се устремява, за да кацне на трона на Юпитер. Ето великото първо посвещение, през което трябва да мине човекът. Той тук трябва да открие световете на своята душа – природата същината тайната на Бога – щом ще кацне на престола на тронника вечен, какъвто е Юпитер. И по този начин, въпреки всичката митологичност, за мен Орфей е един монотеист. Всичко друго, в края на краищата, е един Зевс или един Юпитер – няма други. Така Орфей открива световете на учението си: Тогава вече ще чуеш великата тайна – че има само едно Същество, че има един Царствен на небето, на земята, на ада, защото всичко излиза от Него. Както знаете, боговете на Олимп нямат съпруги; първом те самите раждат. Атина Палада е родена от главата на Зевс; Сарасвати също излиза от най-чистата същност на Брахма, а след това светът се твори. Така ще преминеш през царството на омразата, през царството на любовта; ще преминеш през дъха на нощта, ще видиш негаснещата и гаснещата светлина; ще видиш мъжа и жената в единството; ще видиш царя и властта; ще видиш ученика и вечния Учител – Той, който е съпруг и съпруга; Той, който е мъж и жена. Виждате една категория от т.нар. културни духовни раси – Той е съпруг и съпруга, мъж и жена, баща и майка, от чийто брак в единство идват огъня и водата, земята и етерното пространство, денят и нощта. Там са титаните и боговете. И Той е над всичко!

Когато научи ученикът тази тайна на единството в раздвоението, когато научи, че семето на Зевс е Вечният огън /и в Зороастризма беше казано: огненото семе на Създателя, което е хвърлено да зачева и разгръща Творението/, от който и човекът ще дойде – тогава ще разбере, че всичко излиза само от една десница и това е десницата на Юпитер. Какво е казано и в самото Евангелие? Какво е казано и в Символ-Веруюто – Ще седне отдясно на Отца. От тази десница излиза целият свят, там е Божественият съпруг, там е Божествената съпруга. Това е да се научи великата тайна на съпружеството: аз съм мъжът и жената. И ние ще го намерим в книга Битие, когато е казано: жената ще напусне своя дом и ще се приюти към своя мъж и двамата ще станат една плът и една душа. Нищо не е вън от тайната наука. А нейните фотокопия, ако мога така да се изразя, са давани според религиозната необходимост и възможността да бъдат усвоени. Има един съпруг, една съпруга – това е първата тайна, която трябва да научи ученикът на окултното знание – Единството на Дух и Материя! Това е, което им открива Орфей – Единството! Ученикът е същото единство, което е съзрял в космичността и в своята микрокосмичност. Той е и съпругът, и съпругата; той е и доброто, и злото; той е любовта и омразата; той е пламъкът и главнята. Това е, което трябва да научи, когато ще посети предверието на храма, за да бъде въведен в храма. Това е първото тайнство, което Орфеевата теогония или Орфеевото учение е поднасяло на своя ученик, т.е. въвежда го в обитаемостта на душевното и небесното, на материалното и духовното, на земното и подземното. Тази цялост на познанието, което може вече да има, го преви инициран, посветен в първата степен на Орфеевото учение.

Тогава Орфей ще му каже: Приготви се за второто посвещение, за втората тайна,където човекът изживява страх и радост, трепет и плач; където има наслаждението и където има своето обожаване. Духът, влиза в това, което ние наричаме тяло, а те наричат “пламтяща област”, където Великият творец размесва душите на света в една Чаша на живота. Ето това е, което всеки изживява и Орфей им го показва пред очите – всички души в Чашата на живота, Чашата на живота като питие на усладата и питие на скръбта, където всички същества забравят своето божествено жилище и слизат в печалните мрачини на етерното пространство. Тази чаша ние можем да наречем нашата земна планета – поселница на всички души. Там, където има и печал, и мрачина, и радост, и слънцегреене. Това е да се премине пропастта, да се познае закона на слизането и връщането. Всички – в Чашата на живота! Всеки е индивидуализиран и в същото време космичен. Индивидуалността се загубва в слизането, което ще стане след надмогването на Закона за прераждането и единството на човека с Бога. В тази Чаша, в която са събрани всички тайни, в която съществува и забрава, и раждане, в която има и великия Закон за прераждането! Усвояването на този закон не само като изповедание, но като жива реалност е едно посвещение. Може би затова много народи, може би затова много личности са далеч от приемането на този закон на развитието, защото откъснати от него имат само една повеля – послушанието. Докато Законът за отиването и връщането и Законът за еволюцията носят отговорността.

На един от големите, от седемте мъдреци на Гърция – Биант, му бил зададен въпрос от някакъв безбожник какво е доблест. Биант си мълчал. Оня го попитал: Защо мълчиш? – Ами защото – казва – ме питаш за неща, които не са за теб. Виждате това, което казах – знанието на закона и незнанието на закона. Пита за доблест, когато няма вяра. Как да му я определи? А какво е вярата? Вярата е светулчицата. Но нека стане Дионисиевото слънце! Или ако не Дионисиевото слънце, то поне Аполоновото съзвездие. Но в мрачината да питате за доблест… Странно нещо. Доблестта е вече добродетел, не е отворени очи; тя е душевна преценка, а той няма очи за реалности. Този, който не иска да види и каменния бог, той не може да види и духовния. Ние не можем да осъдим оная бабичка, която хвърли дървото на кладата, макар че Ян Хус рече: “O, sancta simplicitas!” Да, простотата е свещена, но вярата е голяма! Това е същественото. Каменният бог е потребен, докато не си е изваял човек душевния.

Така Орфей въвежда своите ученици в различните подготовки за посвещение, разкрива им тайната за Чашата на живота, където всички упойни радости и скърби са събрани. Упоено, човешкото съзнание слиза надолу, напуща божественото си жилище, за да почне своята еволюция в малката самозабрава, че не е още бог, но винаги носи негаснеща искрицата на божествеността. Ето какво ги е учил Орфей, какви велики тайни е давал на човечеството. Чашата, в която е смесено живото питие – Чашата на живота, от която се упойваме, за да забравим своето небесно, божествено жилище, за да можем да слезем на една планета, от която трябва да се връщаме. Говорил съм, че Ной след като се спаси от Потопа намери какво – вино. За да се забрави; за да забрави небесния свят, за да започне еволюция тук, на Земята. И после – онзи странен израз – потомството го видя гол. Първото /също неудобство/, което Ева и Адам изживяха – голи се видяха. Така в този свят, получавайки това посвещение, не печалният, а развиващият се човек -– човекът, който ще се отлъчи от Зевса, човекът, който ще познае Великия творец – ще види сина на Зевс, ще види онова проявяващо се Слово, чрез Бащата в Сина. Ето къде е мястото на синовете Божии, ето къде е мястото на Дионисий – този, който даваше смърт и възкресение, този, който беше смърт и раждане.

В тази космогония, в тази теогония Зевс винаги ще остане Великият творец, Дионисий – Неговият Син. Това е проявеният Логос, проявеното Слово, за което в Християнската религия много добре е казано: Христос е Логосът. Той беше в Отца и Отец беше в Него. Словото беше в Бога и Бог беше в Него. Ето че идеята за Логоса я има, може би хиляда и двеста години преди Християнството. Това е потвърждение на тезата ми, че нишката, на която са нанизани религиите, ще ги свързва във всички векове. А кои бисери ще бъдат сложени и с каква стойност, е въпрос на духовна подготовка.

Когато Дионисий като сътворено дете, като Логос на Зевс се наблюдава от своите божествени чертози, се себевлюбва / спомнете си за нарцис/ и тъй насочен в дълбините, той се спуща надолу – това, което генезисно съм го обяснявал. От Божията тайна, или от Зевсовата цялост, започват да излиза Логосът, Словото, което себевлюбено почва да слиза надолу, докато се демострира в тази възможност, в която ние се виждаме. Себевлюбен в двойника си / защото етерът, както знаете наричаме двойник/, Дионисий почва да го съзерцава и влиза в една пещера /казал съм, че пещерата е храм на посвещенията/. Там, в тази пещера на етерното пространство, ще съгледа Персефона и Майя. Персефона е съпругата на Адеса, Майя е майката на Хермес и майката на Буда, но тук Майя е дъщеря на Атлас. Тази Майя тъче едно було – булото на етерау където са отобразени всички същества. /Разбира се, тази същата Майя като понятие я намираме в индийската митология и пак можем да кажем, че това е було – материята, която ни обгръща и пречи на нашето прозрение./ Всяко същество там е един Дионисий, всяко същество е видимо и всяко е влюбено в света. Точно тази чаша вино си приготви Ной – трябва да се самовлюби в този свят, за да може да осъществи еволюцията си на тази планета, за да тръгне в процеса на връщането си.

Това е великата Майя – було изтъкано, където са всички образи човешки; онова, което ние наричаме акашиевите анали или т.нар астрален музей на земята, където всеки образ е видим, зрим. Там великите бдители, когато съзрат променящия се образ, веднага дават ръка и отвеждат във висините търсещия. Оттук е изведен изразът – “когато вие сте готови, Учителите са при вас.” Нищо няма, което да е нарушило хармонията или да не се е съгласило с онова – “щом вие сте готови, ние сме при вас”. А ето къде те гледат – гледат в това Маино платно, в това Маино було. Вижте преди колко време го е дал Орфей. Това е, когато е въведен в третата степен иницираният – ученикът, който трябва да усвоява тези неща.

Там, от тази Чаша, когато пие, слизайки надолу, ще срещне булото, където ще се отобрази – Майя го тъче. Великите бдители чакат своите деца. И тук Зевс дава своята мъдрост. Посочва сърцето на Дионисий, който именно в жертва отива на тези, срещу които се е възправил. Това е големият двубой между приземената, демонстрирана духовност в плът и чистата духовност. Този двубой – битвата между богове и титани; тревогата, която трябва да изживее човечеството, за да намери свободата си – завършва с разкъсването на Дионисий и изгарянето му. Тогава Зевс, който е натоварил Дионисий с поднасянето на това учение, след като той е разкъсан, праща Атина Палада /Минерва/ - да го приеме, да го върне, да вземе неговото сърце от този етер и да го направи слънце /това, което Орфей проповядваше на своите ученици/, за да стане Аполон. Така сърцето на Дионисий е взето и е занесено във висините, а тялото му е изгорено и от него изхожда човешкият род. Ето една генеалогия: от него изхожда – от пламъка, от дима, от изгореното. От този дим са излезли сенките на човешките души, които имат един стремеж: да отидат при своето сърце, сърцето на Дионисий, което е една тайна – тайна на мъдростта /изразена чрез изкуството след това/. Едно пламтящо слънце, към което родените от неговото тяло се устремяват и когато ги осени това слънце, те стават посветени, те откриват знанията си, те получават своето посвещение. Това, което Христос казва на Своите ученици: През тесните врати до вашия Небесен Отец трябва да минете!

Ето една тоерия, една космогония, която Орфей дава за произхода на човечеството – душите на хората произлизат от тялото на Дионисий. Сърцето на Дионисий е слънцето на света! А Слънцето е сбор от велики, привършили своята еволюция, човешки същества. /Дионисий е бил човешко същество, макар и да произхожда от боговете./ Ето, виждате каква космогония и в същото време теогония представя като концепция на човечеството Орфей.

Така смъртният Дионисий от тези свои пламъци е възкръснал в лицето на човешкия род – всичко от него /както съм казвал, цялата наша клетъчна система е сбор от души/. Така се създава възкръсналият, който отива в Седмото небе/Седмото небе знаете, че е всичко/. Това е тайната на смъртта на Дионисий, а едновременно с това е тайната на посвещението, през което минава човекът, през което минава иницираният. В едно от посланията на ап. Павел е казано, че е изнесен в третото небе. /Виждате, че йерархиите имат значение./ А тук е казано: на Седмото небе. Това е последното небе или седмата струна на Орфеевата арфа. Този Дионисий, изнесен от етерното до Седмото поле, е вече слят със своя Бог.

Това Орфей беше изживял в египетското си посвещение – той беше изживял тайната на Единството. Затова беше натоварен да я занесе в Елада, да направи нова религия, да освободи велики посветени и ученици от Дионисиевото начало. Не Дионисиевото начало като раждане и умиране – не! То ще си остане вечно. А от обредността в Дионисиевото начало, дадена според йерархията за възприемане на божеството. Дионисий не може да бъде премахнат от душите на еволюиращите от света. Той ще разрушава и ще изгражда, докато има еволюция. Орфей е искал да освободи от обреда, от формулите на молението, от жертвоприношенията. И Христос каза: Не жертви искам, а милост! Не жертви – милост! Защото жертвата непременно ще търси възмездност, а милостта е възможност не само да простите, но и да изграждате. /Не е милост това, ако сте дарили, а той не се изгради./ И това е чудесно показано в притчата за добрия самарянин. Онези, които нямаше какво да помогнат на пострадалия, го отминаха, но този, който трябваше да превърже раните и да ме даде Път, той остана. Милост показа, а не щедрост в дрехата на бедния. Това е важното!

Нека не бъда разбран погрешно, че е отречен Дионисий. Не! Дионисий става Аполон. Неговото възкресение, за хората вече, е именно плът и кръв. Дионисий живее сред тях, живее в онова, което беше сложено в Чашата. Дионисий като роденото човечество живее в престъплението, в омразата, в любовта, в конфликта и в сбратимяването. И скръб, и любов, и сенки, и слънце – това е човечеството от Дионисий.

Това е пътят на посветения – знание, което носи спасение на душата и копнеж към Вечното небе. Тогава вече може да се каже, че Бог няма да умре в душата му, в оная чаша, от която пи, защото минавайки процеса и стълбите на посвещението, той се вижда единство в гроб и раждане, в утроба и ковчег. В това възкресение от плът и от кръв може да умре всяка скръб, всяка омраза и любовта на посветените там е спасител на душите. Там в това седмо небе се възпроизвежда животът, там е тялото на божествата, там Бог умира у нас, но и отново се ражда у нас. Това е голямото посвещение, което се дава на ученика, когато става велик йерофант. И тогава именно се владеят и трите полета, или трите царства. Тогава Дионисий се открива на посветения и Аполон-Дионисий му дава своята лира. Това е знание на адовото, на земното, на небесното царство; път на посвещение, зримият и незримият Зевс във всичко. Това е трижди посветеният – както е казано за Орфей, както е казано за Хермес, както е казано и за всички Велики посветени – трижди величавият, трижди посветеният!

След тази вече благодат, след тази премината пустиня и след този оазис на божественост идва другата тайна. Посветеният трябва да напусне галерията на храма и да отиде да хвърли т.нар. стирака т.е. благовонните треви, ароматните дървеса. Стирака можем да намерим употребена по-късно в тези триножници, над които съответните питии се упояват и почват да правят гадания. Ароматната трева, хвърлена в огъня, позволява да призовете Зевс, за да ви даде пророчество. Не да заколите животно, както иска Староеврейството, както и вакханките са искали; не да го поставите там, на всесъжението – не! Благовонната трева, тази стирака ученикът отива да хвърли в огъня на олтара. Три пъти той хвърля и призовава благодатността и благоволението на Зевс /т.е. на Дионисий/ и след това се връща при своя първожрец, за да благодари – да благодари на своя учител, на своя лекар на светлината за получената пробуда. А първожрецът, който ги въвежда в тази тайна, е именно Орфей, обиколил храмовете на Тракия, за да направи едно освещаване и едно освобождаване от всичко, каквото предишната традиция, доминираща с учението на Дионисий, е оставила върху тези напрашени крила на душата човешка. Където и да е имало храм /след като се е върнал от своите посвещения в Египет/, е извършвал пречистването и новото посвещение.

Така учениците благодарят на Орфей за тази пробуда и приемат хвалебните химни. Ето другата тайна, която Орфей ни остави – химните на посветените. Това е гръмотевицата на Зевс – химните на посветените! Затова в тях трябва да търсим не само магнетичната сила, която те еманират, но и благодарността, която Орфей е отдавал на своя утвърден Дионисиево-Аполоновски бог. Тук е вече и признанието на душата; и синът на безсмъртието; и плененият, който не може вече да не бъде радостен, че е пленник в божественото царство. Тук е пътят отдолу към Бога и от Бога до земната пътека. Тук е и канарата, на която той – човекът, вечно ще стои. Тук е и участта на пророците; и мястото на прорицателя – тежко, трудно, стръмно, буреносно, но неотклонно служение.

Който мисли, че получената благодат е за удоволствие, се лъже, тя е дадена за служение. А човешкият род, в който винаги ще има вакханки, в който винаги ще има маловерие, който трябва да изходи пътя до своя Олимп, той се нуждае от жертвеници. Това е пътят на пророците, пътят на прорицателите. Посвещението е трудно, но служението е отговорно. Който не може да служи, той се лишава от този дар. И тук трябва да си помислят ония, които, зримо или незримо, са получили своята благодат и вместо в служение са я направили легло на удоволствията. Удоволствия било за пари; удоволствия било за забрава от мъка, което много често води към алкохол. Удоволствие да отидат в храма на улицата, за да покажат колко благодати носят. Удоволствие, което незнайно срива връзката, която още Авраам беше направил с Небесата, а след това и Иаков при кладенеца води голямата борба. Това трябва да се знае. Посвещението е трудно, но отговорността ни задължава да го изпълним. Именно посветеният носи отговорност да изпълни служението. Затова Христос, преди още да бъде на кръста, каза на онези, които искаха да Го върнат от служението Му:Мислиш за земните неща, а не за небесните! Ще спасявате боговете от страдания?! Не! Те нямат страдания – те трансформират!

Когато Орфей разкрива тези тайни, ученикът /разбира се, той винаги ще бъде жаден/ пита така: Мога ли да видя тайните? – Да, с очите на Духа – му казва Учителят.Тогава слушай – в Тесалия, в долината Тампе има мистичен храм. В него Дионисий се явява на посветените и пред очите ясновидците. След една година ще бъдете заведени там, за да бъдете посветени в магичния сън и да ви се отворят очите. Този сън е с отворени очи, за да видят божествения свят – отдолу догоре и отгоре додолу. Но там животът им мтрябва да бъде /на тези, които искат да отидат и които са пратени на това служение/ непорочен, свят и чист, както го казва светата Библия. Там всичко трябва да се отживее, там няма да има религии – има само служение. Там наука и тайна са едно! Ако в този сън, в този магически сън, някой покаже вътрешно неверие, има един закон – “Знай, че боговете убиват нечестивите.” Какво значи това? Боговете, които раждат любовта; Бог, Който е Любов, да убива?! Не, Бог не убива – убива Великата сила, която трябва да мине през нас, за да бъдем богове. И когато не сме готови, когато душата ни не е чикта, когато животът ни е порочен и светостта я нямаме, силата на този магичен сън, на това божествено осенение ни изгаря. Затова е казано, че боговете убиват нечестивите, защото човек трябва да стане жилище, обиталище на Божествеността.

Ние имаме в себе си своя храм и в него трите съставки: предверието, науса и Светая Светих. Естествено е, че за влизането в тези помещения се изисква съответната отговорност и чистота. Така инициращият се получава знанието. Разкрива се тайната на йероглифите, йероглифната писменост, която крие знания само за посветените; дават се знаците на обиталището на Духа. Там се казват словата, които откриват; там е посочен ключът, с който ние отваряме ковчежето на Завета. Именно в този храм вече Орфей е дал своето сакрално, окултно учение на учениците си.

Значи не може да се промъкне никой там с нечисти мисли, защото “боговете убиват нечестивите”. Тези учения са се наричали окултни, защото те са били повече орални – да не се остави писмения знак, който запаметен чрез ръката, да се предава другаде. А всеки, който получи знание окултно, няма право да го каже никъде. Защото тайното знание, употребено с нечиста мисъл, убива. Но вместо да бъде унищожено човечеството, ще пострада този, който е отработил оръжието.

Чрез магическия сън в този храм на Тампе се извършва и великото посвещение, в което новопосветеният прави това, което в митологията е казано за Херкулес. За да стане Херкулес бог, за да му се довери тайната, за да му се даде след това окрилната, защитната дреха, трябваше да извърши дванадесет чудеса. /И Хидрата унищожава, и лъвът Немейски убива; и Медузата не го отрови, но след това Омфала, една жена, го отрови./

Много от тези тайни са били посочвани от Орфей в книги, които той е написал и оставил. Но както казах, трохи, фрагменти – това е стигнало до нас.

Една от загубените книги, която посочва и Едуард Шюре, това е “Аргонавтика”, където Орфей описва делата на Хермес – бащата на всички богове в окултната наука. А Орфей е един от аргонавтите. За какво е ходил? За това велико Златно рухо, което е знание, а не богатство. В представите на човечеството то остана с външните си белези, с Язон и неговата Медея. А това, което Орфей написа за аргонавтиката, е сакралната страна.

Книга на Орфей, много ценна, от която са останали само откъси /няма от древността автор, който да не я е цитирал/, това е “Деметрияда”. Книга за Деметра, майка на богове и богиня на Земята. Там Орфей е написал една хвалебна песен за всички тези Бакхусови празници, които е имало тогава. Описал е булото, което е пуснато над душите на хората; описал е и битката на титаните и боговете, т.нар. Гигантомахия.

Има книги от Орфей /така свидетелстват старите текстове/ “За мутациите” – химия и алхимия. Когато средните векове вдигнаха своята ръка за анатема върху алхимията, трябваше да знаят, че алхимия е имало и преди тях и то много по-богата. Във всички времена я е имало, а и сега има окултна химия и окултни знания.

В една книга за земеописанията, наречена “Каридантите”, Орфей прави описание на Земята, на земетресенията. Но тайната наука не е специализация. Модерно е в нашия век да се говори за специализации, въпреки че в миналия век универсалното знание беше предмет на усвояване и квалификация за знайност.

И най-после, има откъси, които свидетелстват за една специална дисциплина, наречена анемоскопия, т.е. наука за атмосферата, наука за ботаниката. Можете ли да си представите каква универсалност е имал този човек, този Велик посветен, този божествен пратеник!

Ето какви тайни е разкривал на човечеството. А и всички тези богове, които Олимп прати да имат докос до човечеството, са го учили на земеделие. Значи те са вършили велико служение пред света, за да го видят развиващ се. И тогава това, което са знаели и са го дали, е било дълг на жертвата, защото се помага на планетната еволюция. Даже науката и досега не е намерила корена на житното зърно. /Така че тезата, че може да е било донесено, е интересна, но не доказана./

В храма в Тампе е имало няколко слоя от посветени, които с различни свои поведения са изразявали йерархии на духа си. Едни оплакват своите близки, други са посветени на Бакхус, трети имат тревога на изпитанието, което след това ще видим и в Питагоровата система на обучение – всички упрекват ученика, всички го хулят, за да възпитат в него поведение на търпимост или надчовешко съзнание. Но тук ученикът получава един добър урок – да мине моста от единия бряг до другия. Целта е да мине моста – този, който тръгва, трябва да върви, а не да се брани. Там – на моста, е сложена везната и никой не може да я избегне. Аз не зная “очите” на тази везна какви са, но езикът й е несмутен. Може би неговото безпристрастие по-късно е родило съмнения, та затуй на бъдещата богиня на правосъдието са й превързали очите. Но тук, на този мост не е имало грешка. Трябва да се мине през него и никой не може да избегне гледа и правилната присъда. Тук никой не знае името на другия – ето закона. Никой не знае не само името на другия, а и собственото си име забравя, защото който дава тайни, не бива да се ласкае, че е някой. Това са великите закони на посветените! Ако имат такава съблазън, нямат място тук. Там в този храм за седем дни и седем нощи сте велико божество. След това можете да слезете и да си вършите работата. Там има само един Бог, който може да ви придружава, това е Ерос – Любовта. Любовта към човечеството или спасението, избавлението, възкресението на Дионисий – тържествуващата и тъжащата, скърбящата Персефона. Там чрез страданието /никоя религия не отрича страданието, но всяка дава метод или средство за освобождаване от него/, чрез вярата, чрез божествените слова, молитви и т.н. се търси единство на тялото с душата. Страданието е в душата, която усеща болката на тялото. Душа, която усеща “болката” на божествеността е вече друга форма на “страдание”. Но страданието го има като тенденция, като вложена възможност на развитие, т.е. трябва да се мине моста. Тръгнал си – трябва да минеш моста, трябва да се освободиш, за да може светлината на Дионисий-Аполон, като искра в твоята душа да разгърне пламъка на една лампада и ти, тръгвайки към Небето, да станеш звезда – звезда, която расте и която ти дава Истина. А Христос беше казал:Аз съм Пътят, Истината и Животът. Вложена е търсената, освобождаващата духовност – Истината. Няма религия, която да не я подскаже, но има историческо време и духовна даденост, които могат да я осъществят.

Тук, в този храм, трябва да се приеме великото служение чрез един химн, който се запява: “е-во-хе, е-во-хе, е-во-хе”. /Произнася се “хе-во-хе”./Това е последният свещен вик на човека, който търси и който влиза в тайната. Това е било и в египетското посвещение, и в Индия, и в Гърция, и във Финикия – навсякъде “е-во-хе” или “хе-во-хе”. И на иврит ще го намерим: “йод-хе-во-хе”. Това е божеството в неговото най-старо име, Бог във вечната Му и цялостна присъственост в природата. “Йод-хе-во-хе” – това е самата божественост, това е Озирис, това е непроизносимият Бог на Старозаветието. “Хевохе” е вечната жена, не като име – Ева или Изида – не, а като природа във водата на невидимото, като несътворена още форма. И тъй като под форма ние разбираме нашата, осезаемата /а Ева значи живот – това е астралът/, много добре са го казали: природата във водата и невидимите, и несътворените още форми. /Човекът трябва да се вижда всякакъв, както Адам и Ева се видяхаголи – но се виждаха като същности, а не като форми, които сега ни представят./ Ето това е призивът “хе-во-хе”, който са правили или са произнасяли пеещите химни на Дионисий и на Орфей. Това е всичко, което е и дух и форма.

Така в храма на Тампе се извършва тази велика церемония, за да може да се приспособи нашата посветеност във всемирната даденост като вибрация. Тогава вече ще знаем, че Великите посветени са минали през всичко, за да понесат една от главните, оставени от Великият, за да създадат човечество, което е в път за богове. Тук ще намерите и Орфей, и Моисей, и Хермес; тук ще намерите всички посветени. Тук е великото и вечното.

Ето къде можем да видим събрани Миосей и Орфей – две течения, които по исторически информации се съпровождат с години. Макар че Орфей едва VI век пр. Хр. Го виждаме така властно или религиозно изповядан. Но и тук има известни различия. И двамата са посветени в Египет, и двамата обладават едни и същи тайни, една и съща истина, но по различен начин са изповядани и приспособени към религиозността или към приложността, ако мога така да се изразя. Моисей иззема тезата за единния Бог, сгръща я в скрижалите на духовенството само и, пазейки тази тайна и това знание, налага суровата дисциплина, за да се създаде една социална формация, наречена държава /това, което много често повтарям/. Оттам е и строгостта, и жестокостта на закона им. Орфей – обратно, той е единство с природата, той е цялостен. За него Природата, Бог, Небе – всичко е едно. Актовете на посвещение са всемирни, не са сложени в ръцете на едно само съсловие, въпреки че в Орфеизма имаме също жречество. Но посвещението е дадено на всички, на цялата природа Може би точно заради това не се създаде от народността на траките държава и от изповеданието на Орфей задължителна религия, каквато виждами в Юдаизма и досега. И до днес еврейската религия и еврейското посвещение не се е променило и няма своята еволюция. Юдаизмът стои на същото място. Орфеизмът, който има също така хилядолетен живот, получи други осенения и ние ще го намерим много близо до идеята за оная Троица, която след това така глиптирано Християнството изведе.

В Юдаизма сакралността остана само в една Светая Светих и в една държава, а при Орфей имаме прослава на името на Бога във всичко видимо и невидимо. Цялата природа е Орфеева. Оттук и средствата, с които той кореспондира с нея – химна, музиката, поезията. А Моисей създава теократичната държава. Разликата е голяма. Може би държавата като институция няма време за музика – трагично, но факт. Природата винаги има обятия за музика, защото тя я ражда и в същото време я изповядва. Оттук ще знаем защо когато Орфей свири, има подчинението на природата, а когато Моисей ръководи, има подчинението на човека. И в такъв смисъл можем да кажем, че лирата на Орфей, звуковете на Орфей са един от великите храмове – цялата природа, а боговете са нейните струни. Лирата на Орфей е един всемирен храм. Нейните седем струни са седем божества и ние ги носим с Орфей у нас. Душата на тази лира винаги ще бъде Евридика, т.е. личната и всемирна душа. Ето тайната. И ако се върнем в старозаветната религия, ще открием, че в храма Соломонов има един свещник – седмосвещ, който има формата на лира…

Така Орфей дава тази тайна – идеята за седемте струни, като всяка от тях, както казах, е тонацията на съответното наше тяло. И затова можете на всяка една поотделно да пеете – да направите песента на физиката, да направите песента на астрала… Но съвършен е оня, който може да свири на седемте струни, за да има божествената песен на божествените сфери. Иначе мнозинството свири на една-две струни, опъва ги и си пее песента на страстите, пее си песента на мисълта… Но голямата песен не е още чута.

Знае се, че пианото, на което е свирил Бетховен, е намерено и е в Лондон. Казват, че е било най-хубавото пиано. Но вижте, пианото свиреше, защото Бетховен знаеше да свири. Това е истината! И още триста години да го държат някъде, пак няма да просвири така, защото няма Бетховеновци. А Бетховен е този, който удари гонга на съдбата. И аз съм си позволил да кажа: това е прероденият Лаокоон – жрецът на Троя. Вземете неговата “Девета симфония”, опитайте се да я схванете в картини и ще видите, че това е чест от Троянската война. А знаете, че троянците бяха съюзници с тракийците и не са могли да не знаят величието на Орфей. Аз не се учудвам на дълбината на прозрението на Бетховен, когато е поискал в неговата кончина да го придружат само 13 запалени факли. Това е наистина изключително. Нищо друго не е искал и така са го изпратили – с 13 запалени факли. Не зная дали е бил орфеист, но сигурно душата му, която пя толкоз мощно и властно за света, е познавала Орфей, който въведе жертвоприноса /в големия храм на планината Калкайон/ с ароматните факли и огън.

Това е тайната на седемте струни, която донесе Орфей. /Някои писатели ги пишат девет, за да си оправдаят поетичност./

Така, според космогонията на Орфей, във всако тяло, във всяка душа, във всичко е Бог. Бог е един и винаги е подобен само на Себе Си. Но полубоговете са безбройни и различни. /Потвърждение на тезата, че човекът е Бог в развитие./ Всичко сътворено от Него има един дух – човекът е бог, звездата е бог, Слънцето е бог, Земята е бог, Луната е бог – всичко. Това е, както споменах, един еднобожнически пантеизъм. Този Бог, Който е във всичко, този Зевс, Който е Свещеният огън, Който е Първоначалната светлина, слиза па циклите на развитието във всички поколения. Чрез тях Бог диша, чрез тях Бог се движи, чрез тях Бог се Себеосъществява, за да се слеят Земя и Небе.

В този тайнствен, в този причастен момент жреците с химни на Орфей /или самият Орфей, който е бил първожрец в този храм в Тампе/, правят един призив към Кибела или Цибела. /Кибела е фригийската богиня на земята, на лозята, тя е майка на Зевс. Съпруга е на Сатурн и знаете от легендата, че тя спасява Зевс от него. А предсказанието е, че той – Сатурн или Кронос, както е на латински, ще бъде убит от своя син. Оттам идва и Гигантомахията после./ Така призовават тази велика майка на присъствие със светлината си, с етерните си пламъци, с всички нейни дарове на изобилието, с всички неща, които Всемирът носи, за да благослови пътя на посветения. Тук Всемирната душа ще дойде при самия чоавек и ще се попита – светът ли се променя, сън ли е всичко това, което живеем, познаваме, излизаме и влизаме.

И тук е магичният сън на посвещението, чрез който Орфей им разкрива великите си тайни. Чрез съня ги въвежда там, където няма още пригодност на вътрешно посвещение. Казал съм, че сънят е средство за учение и ето те са го имали. Там съмнение не може да има, защото по друг начин излиза истината. Там Евридика е вашето величие вече. Тази Евридика, която всеки от нас трябва да оживява, да извежда от своето подземно царство. Тя трябва така да живее, както знае как да умира. Затова малцина имат знайни гробове, защото само те знаят как да умират. Това е Орфей. Знаел е как да умре, защото казва: Боговете ще живеят.И неговият гроб е известен на всички – това е човешката душа у нас! Той я води, извежда я и се себеосъществи, като даде себе си в нея. Така той имаше право да стане една звезда, едно съзвездие, наречено лира – Орфеевата лира. Онзи, който мина от първата струна на своето земно битие до седмата на своето Божествено себеосъществяване има този дар или тази божествена награда – да стане звезда, да стане Лира. Виждате градация пак – градация на великото посвещение. Защото Дионисий е Син Божий, а Орфей е жрец, посветен. И става съзвездие – Лира. И тогава всяка от тези струни, знаейки своята натираност, ще пее оная песен, която може да укроти у нас всаки звяр – и лъва, и змията; може да укроти дървесата и бурята, водата и океана, вулкана и земетръса. Това е осъществено битие – да съчетаеш, да изземеш капката отрова от змията и в алхимичност да я направиш лекарство. Защото преводът на “Орфей” е “лекувам със светлина”, “лекувам с аура”, “лекувам с огън”, “лекувам с обич”. Ето умението…

Това са Великите посветени – да владеете седемте струни на своята лира, да имате осъществената любов, живяната истина и божествения живот! И тогава всеки може да каже: обрекох се на посвещение. Ето първата струна, която можете да опънете – обрекох се на аскетизъм за тайната на божествените науки. И чрез пещерите и кладенците на мъдростта да изедем от гроба възкръсналите; нещо, което Орфей откри на учениците си – тайната на Възкресението. Защото те още бяха живи – живи за първо, второ посвещение… Но когата умрат, трябва да минат през пещерите и кладенците на мъдростта, за да усвоят урока на Възкресението, който Египет даде на нашата Тракия и тя – Тракия, върна на Египет. Това бяха синовете на Слънцето! – Танг-Ра, Амон-Ра! Това беше повикът, който Христос изрече: Дерзайте, Аз победих света! Кога? Когато стана Възкресението. И тогава Той можеше смело да каже: О, смърт, къде е твоето жило? Този, който знае вратите на живота и на смъртта, не може да върви в нея. Животът е непобедим, а смяната на обиталищата е нещо друго. Имахме обиталища и преминаването можем да наречем, че е смърт. Къде е, смърт, жилото ти? Дерзайте, Аз победих! Това е, когато сте излезли от пещерите, когато сте пили вода от кладенците на мъдростта. Така е казал и Орфей: Аз идвам от смъртта, за да подиря в нея живот; Аз трябва да умра и да живея.Той подна закона на кръговрата, защото мина през огъня на Дионисий.

Това е неговото учение. Учение, в което съчетава слънчевото божество – екзотеричната страна на орфеевата религия – Аполон, с мистичновътрешната страна – Дионисий. Ето това той можа да направи – да ни научи, че смърт и възкресение има, че Слънце и звезди като нашите души съществуват. Тук именно Орфей, във великото тържество, когато побеждава старото храмово традиционно признание на кръвни жертви и други обряди /далеч от божествените деяния/, е разкъсан. Разкъсан е от вакханките, от менадите на великата магьосница – храмовата жрица Аглаоника. Но той показа как се влиза в царството на Адеса, как се извежда нашата душа:

От любов се обрекох на посвещение, на аскетизъм, на тайните на божествената наука; през пещери и през различни посвещения, през пирамидите и през гробниците на Египет преминах – от смърт тръгнах
да диря в нея живот. В отвъдността видях души и в прозренните и прекрасиви сфери видях етера на Боговете, Небето, Земята. Аз изтръгнах скритата под мумиите наука, имах за Бог Ерос – великият бог на Любовта, който винаги ще придружава бога на Слънцето.


И в посвещенията, в по-ниските полета имаме земния Ерос и небесния Ерос – любовта, която ражда събиране и любовта, която ражда освобождаване. Ето това е науката на Орфей – от любов да преминеш през всичките страдания. И никое терзание на посвещението да не тежи и от грижа за вечната истина – от смъртта и през смъртта, да подириш всичко, за да минеш и през етера на боговете и да изтръгнеш “Книгата на мъртвите”. /Знаете че под главата на всеки фараон е слагана “Книгата на мъртвите”./ И потвърдих мислите си, и познах Небе и Земя!

Това е Орфей – не е само лирата или флейтата и зверовете край него. Не! Той е един велик, голям Учител. Орфей става път – не е вече пътека, не е хълм – той е участие в пророчеството на Земята и в нейното служение на Небето. А когато някой е извървял известен път, все пак е оставил и пътни знаци, по които след това други ще се ориентират. Ако това не можем да научим от неговото битие, тогава нищо не сме научили.

Така големият двубой беше извършен с това посвещение, което той даде. Разбира се, не го пожалиха. Когато давате, никой не ви жали, а когато искате, могат да ви упрекнат! Това е човешката добродетел, на която не бива да се сърдим. Давайте, макар и да ви разкъсват! Това е голямото, което трябва да върши човекът на тази Земя, след един такъв двубой, какъвто може да изнесе в душата си. Защото всеки и сега има един Дионисий! И сега върши обряда на своето увлечение. Всеки в своята душа има един Аполон; всеки има едно съзвездие. Но нека има силата краката му да изходят от Лирата до Слънцето! Това е вече да си разгърнал Орфей в себе си. Тогава можеш да укротиш всичко. И точно тази велика тайна той ни даде, когато определи – нотата не е в пространството, а във времето на вибрацията, която е движение. Движението е енергия и когато хармонизира, създава чудеса.

Този свод можа да издигне Орфей в нашите предели, в нашата земя и аз винаги съм казвал за нея, че носи белега на посвещението. Тя е не само земно царство, тя е едно небесно царство. Небесно царство е, когато тук можете да намерите своята пробуда; небесно царство е, защото вибрациите, които са оставили великите богове, могат да сътрудничат. А всяко сътрудничество е стъпало в стълбата към обожествяването. Разнобоят не е сътрлудничество.

Този Орфей, който преди хилядолетия живее и твори, е историческа личност и божествена даденост, както всеки от нас в своето предназначение. Той ни е оставил различни химни, от които ние извеждаме, както казах, космогонията, теогонията, метафизиката.

Първият химн на благовоние е на богинята, която бди над вратите на Сторакс:

Като покровител на жената, женския пол, раждането, при сватбите и с милостта при тях за всички мъже, помогни ми…

Вторият химн на благовонието, това е химнът на първородения. И странното е, че когато четете псалмите ще намерите на какво се посвещават и благовонията, които се правят. Когато говорихме за старите религии, казахме, че благовонията и упоечните треви стоят също в обрядността. И тук намираме благовония на Първородния.

В химн шеснадесети имаме благовоние на майката на боговете, смес от най-различни треви. Там се казва така:

Високопочетаема майко на всички небесни богове, дойди велика богиньо, притечи се на жертвениците, които ти принасяме дарове. Погледни към ония, които са ти предани, о богиньо, велика съпруга на Хронос, жителка на Небесата, хранителка, дойди да присъствуваш на свещеното поклонение, което ти отправяме.

Другото благовоние е на бог Пан – всеприродния, всевечния, всеблагословения:

Аз призовавам Пан, всеобща същност на света, тебе о небе, дълбоко море, многообразна земьо и вечен огън, защото там се номират членовете на Пан, който произвежда всички неща, космократор. По волята на Зевс на Теб се крепи земя, море, океан, всемогъщи, где си отче…

Това е историческата памет. Това са анали на душите и сърцата на тези, които са минали преди нас. Аз мисля, че тонът, който целият епос на Древна Гърция има и тук е спазен. /Дали след това тази приповдигнатост е сложена, не мога да ви кажа./ Защото приповдигнатото и така одичното, бих казал, беше епосно. А молитвите имат по-друга ритмика. И затова имам съмнение в тези фрагменти. Молитвата има друга вибрация – не толкоз похвалата и признанието, отколкото приглушената послушност. Не демонстрираната – приглушената послушност! И ненапразно се казва: послушен или непослушен. Ненапразно в монашеските ордени, в монашеското въвеждане има обет на послушание.

Има още много химни, които изразяват Богосътворителството, Светоустройството като част от метафизиката на неговото учение – Орфеизма, който е почти чисто тракийски. И човечеството ще разтълмя още тези тайни. Така че като философия и като изповедание това учение става религия за векове. То третира постоянните въпроси, които човекът винаги ще има, като например есхатологията /дял от християнската философия и изповедание за края на света/. Виждате, че още тогава тези предмети са лежали, било на догматично, било на метафизично, било на ритуално решение. Това е мощта на голямото посвещение. Не е пропуснато нищо в решението. А дали е съответствало на тези, които ще го приемат – то е проблем, на който йерархията на посвещенията ще отговори.

Съществуването и освобождаването на човечеството от кръвните жертви е една от най-големите победи, които Орфеизмът, а след това и Питагорейството, дават на нашия континент. Това са западните посветени! Да освободите човека от кръвния жертвопринос! Разбира се, не всичко, каквото са поискали и казали, е било спазено, но нека не забравим, че това ги направи окултни и до днес. И все пак, ако една група, ако десет души са имали своята благодатна мисъл за милост над човешкия род и над това, което го съпровожда, те са вършили своята благодат. Защото са знаели, че подобен роз жертва – кръвната – не е угодна Богу. /А както го пише в Старозаветието - угодно е най-тлъстото и най-хубавото агне да се поднесе?!/

Същественото в Орфеизма беше и аскетизмът, който е основно тяхно правило. След това всяка една религия го присвои и го направи свое битие /и в Будизма, и в Християнството го имаме/.

А идеята за преселението на душите е в основата на закона за прераждането, за което Европа, за съжарение, беше си затворила очите дълги, дълги столетия. Разбира се, това ни даде цивилизация, но не и духовност.

С тези тайни Орфеизмът има своето историческо, духовно и социално предназначение и право на живот. Ние сме тракийци и тракийският Орфей е писал не само в планините и моретата, но и в нашите души. Ето от това не бива да се лишим. Орфей не може да умре, нито и Орфеизмът. Защото го носим, носим го като преселение на душата.

Всичко е създадено от Едно и се връща в Него. Битието сътвори човека – бъдещ бог и бъдеща вселена! Това казва Орфей. Тази тайна трябва да я усвоим – бъдещият бог и бъдещата вселена е Човекът! Ако се схванем така, тогава всички онези правила, с които са изграждали човека да стане бог, ще знаем, че са приложими и ние наистина трябва да упражним сила – сила на благодатта, за да ги приложим.

И искам с това да завърша: бъдещ бог и бъдеща вселена е Човекът! Това богатство, ако е малко за нашето мислене, нека се родят нови богове и да дадат повече.