ХАДЕС И ПЕРСЕФОНА (ПЛУТОН И ПРОЗЕРПИНА) –СИМВОЛИ НА РАЗРУШЕНИЕТО И СЪЗИДАНИЕТО

Царството на мрачния Хадес (Плутон)

 
Дълбоко под земята царува неумолимият мрачен брат на Зевс, Хадес. Неговото царство е изпълнено с мрак и ужас. Тук никога не проникват радостните лъчи на яркото слънце. Бездънни пропасти водят от повърхността на земята до печалното царство на Хадес. Мрачни реки текат в него. Там протича и всичко вледеняващата свещена река Стикс, в чиито води се кълнат самите богове.

Там влачат своите вълни Кокит и Ахерон; душите на умрелите отнасят със своето стенание , изпълнено с печал, мрачните им брегове. В подземното царство се струят и даващите забрава за всичко земно води на извора Лета. По мрачните полета на Хадесовото царство, покрити с бледните цветове на асфодела, се носят безплътните, леки сенки на умрелите. Те оплакват своя нерадостен живот, живот без светлина, без желания. Тихо се носят техните стонове, едва доловими, подобни на шумоленето на увехнали листа, гонени от есенния вятър. Никой не може да се върне от това царство на скръбта. Триглавото куче Цербер, на чиято шия се извиват със страшно съскане змии, пази изхода. Суровият старец Харон , който превозва душите на умрелите, няма да откара обратно през мрачните води на Ахерон нито една душа натам, дето ярко свети слънцето на живота. Душите на умрелите са обречени на вечно скръбно съществуване в мрачното царство на Хадес.

В това именно царство, до което не достига живота, нито светлината, нито радостта, нито скърбите на земния живот, управлява Зевсовия брат Хадес. Той седи на златен престол с жена си Персефона. Нему служат неумолимите богини на отмъщението, ериниите. Страшни, те преследват с бичове и змии престъпника, не му дават нито миг покой и го измъчват с угризения на съвестта; никъде не може да избяга от тях жертвата им, те ще я намерят, където и да се крие тя. До престола на Хадес седят съдиите в царството на умрелите – Минос и Радамант. Все и тук, до престола, е богът на смъртта Танатос с меч в ръка, с черно наметало, с грамадни черни криле. Гробна студенина вее от тези криле, когато Танатос прелита до леглото на умиращия, за да отреже с меча си кичур коса от главата му и да му вземе душата. До Танатос са зловещите кери.Яростни се носят те на своите криле по бойното поле. Керите ликуват, като виждат как един след друг падат сразените герои; те впиват кървавочервени устни в раните на сразените, стръвно пият горещата им кръв и изтръгват от телата душите им.

Пак тук, до престола на Хадес; е и прекрасният млад бог на съня, Хипнос. Той нечуто се носи на своите криле над земята с главички от мак в ръце и лее рог от сънотворно питие. Нежно допира той вълшебния си жезъл до очите на хората, леко притваря клепките им и смъртните потъват в дълбок сън.

Реят се в мрачното царство на Хадес и боговете на сънищата. Има измежду тях богове, които дават пророчески и радостни сънища, но има богове и на ужасни потискащи сънища, които плашат и измъчват хората. Има богове и на лъжливи сънища; те вкарват човека в заблуда и често го водят до гибел.

 
Царството на неумолимия Хадес е изпълнено с мрак и ужас. Там броди в тъмата ужасният призрак Емпуза, с магарешки крака. Той, след като подмами в нощната тъмнина с хитрост хората и ги отведе на някое усамотено място, изпива всичката им кръв и лакомо изяжда още треперещите им тела. Там скита и чудовището Ламя; тя се промъква нощем в спалните на щастливите майки и отвлича техните деца, за да им изпие кръвта. Над всички призраци и чудовища властва великата богиня Хеката. Тя има три тела и три глави. През безлунна нощ в дълбока тъмнина, тя броди по пътища и край гробища с цялата си ужасна свита от стигийски кучета. Тя изпраща ужаси и тежки сънища на земята и погубва хората. Хората призовават Хеката като помощник при магьосничество; но пак тя е и единствената помощничка против магьосничество за ония, които я почитат, и на кръстопът, дето се разиждат три пъти, й принасят в жертва кучета.

Ужасно е царството на Хадес и омразно е то на хората.”[1]

 
С еволюцията на съзнанието в човека е претърпял развитие и бинарния модел. Китайския символ Ин и Ян най-ярко символизира този модел, извървял дълъг път до съвременния модел на числото две – “правило за допълнителност”, открит от Нилс Бор.

Двойката и отношенията между двата елемента вътре в нея са разглеждани от Хегел (единство и борба на противоположностите), Кант прави опит да преодолее традиционното противопоставяне в теорията на познанието – “единство на сетива и разсъдък под егидата на разума” (противопоставяне на скептицизъм и догматизъм, между емпиризъм и рационализъм).

Съвременната тенденция за мост между науките и за обединяването на познанието започва от Нилс Бор, който през 1927 г. създава “съотношението за допълнителност”, т.е. както в древнокитайския символ Ян и Ин противоположностите се допълват.

Този откъс от митологията, който цитирам в началото също представлява един символ на бинарността.

При гърците Хадес (Невидимият) е Бог на мъртвите. Тъй като никой не смеел да произнесе името му от страх да не предизвика неговия гняв му дали името Плутон (Богатият). С това име се означават и подземните богатства, сред които е и Царството на мъртвите. Всичко става още по-злокобно, когато в ръцете на Плутон поставят рога на изобилието. В символиката подземните слоеве са богати на залежи, също място на метаморфози; там се осъществява преходът от смъртта към живот, там се осъществяват нещата.

След победата на Олимп над Титаните  светът бил поделен между тримата братя, синове на Хронос (Време) и Гея (Земя, материалната субстанция): на Зевс се падало небето, на Посейдон – морето, на Хадес – подземното царство, Ада или Тартар. Безмислостен владетел, също толкова жесток, колкото и Персефона, неговата племенница и съпруга, той не пуска никого от поданиците си. Нарекли са мястото, над което господства с името му; Хадес станал символ на Ада. И тук описанието си остава същото: (невидимо царство, без надежда за освобождение (освен за вярващите в прераждането), потънало в мрак и студ, изпълнено с чудовища и демони, които измъчват мъртвите. Още в Египет адът бил изобразяван като пещери, където отиват прокълнатите. Но не всички мъртви стават жертва на Хадес. Богоизбраните, героите, мъдреците, посветените не отивали в мрачния ад, а на островите на щастието в Елисейските полета, където царели светлина и щастие.

В човека царството на Хадес владее страховете и подсъзнателните агресивни импулси. Това е тъмната страна, която изкушава светлата.

Същността на Ада е самия смъртен грях като загуба на Божието присъствие.


Царството на Хадес се свързва с планетата Плутон, която превъплъщава силата – вътре и вън от човека, атомната енергия, земетресенията, имунната система. Символизира също дълбочината на нашите вътрешни бездни, които се сливат с първичния мрак, обхванал душата ни, т.е. с най-древните слоеве на психиката. Всеки човек е една малка вселена, точно отражение и въплъщение на космическите принципи и закони. Когато Юнг заявява, че цивилизованият човек все още влачи след себе си опашката на влечугото, той определя сатанинския образ на тази древна част от индивида, управлявана от планетата Плутон. Той ни призовава да се изправим пред собствения си дракон и ни приканва да развием съзнанието за невидимото, за да станем пълни собственици на скритите в нас съкровища, да освободим достъпа към потулените ценности, да разкрием най-тайните тайни за духовното му съществуване или метафизичното осъществяване. На най-високо ниво Плутон дарява с воля за окултна мощ, която взема връх в човешките дела. Ако човек отхвърли тази жизнено важна нужда се унищожава равновесието, което ни държи здраво стъпили на земята. Плутон разтваря бездната, готов е да блъсне човека в нея и да го погуби. Силата, която символизира Плутон може да се изразява във физическа – атлетично тяло, физическо превъзходство. Може да се прояви като психическа издръжливост, умение човек да владее емоциите си или силно желание да помага на другите като лекар. Плутон може да се превъплъти и в духовен учител, който да напътства ученика в тесния път на познанието.


Деметра и Персефона

Могъща е великата богиня Деметра. Тя дава плодородие на земята и без нейната благотворна сила нищо не вирее нито в сенчестите гори, нито по ливадите, нито по тучните ниви.

 
Отвличането на Персефона от Хадес.

Великата богиня Деметра имала млада прекрасна дъщеря., Персефона. Баща на Персефона бил самият велик Кроносов син, гръмовержецът Зевс. Веднъж прекрасната Персефона заедно с приятелките си океаниди безгрижно играела в цветущата Нисейска долина. Като лекокрила пеперуда притичвала младата Деметрина дъщеря от цвят на цвят. Късала разкошни рози, дъхави теменужки, снежнобели лилии и червени хиацинти (зюмбюли). Лудувала безгрижно Персефона, без да знае каква съдба й е отредил нейният баща Зевс. Де можела да помисли, че не ще види скоро пак ясната слънчева светлина, че не ще се радва скоро на цветята и не ще вдишва сладкия им аромат. Зевс я дал за жена на мрачния свой брат Хадес, владетеля на царството на сенките на умрелите, и с него тя трябвало да живее в мрака на подземното царство.

....

Напуснала боговете, напуснала светлия Олимп, взела образа на обикновена смъртна и като се облякла в тъмни дрехи, дълго скитала между смъртните проливайки горчиви сълзи.

...

Скръбта по нежно обичаната си дъщеря не оставила Деметра, не забравила тя и гнева си към Зевс. Земята била все така безплодна. Гладът ставал все по-силен, тъй като по нивите на земеделците не пониквала нито една тревичка. Напразно воловете на стопаните теглели по тях тежкия плуг. Измирали цели племена. Воплите на гладните се издигали до небето, но Деметра не им обръщала внимание. Накрая престанали да пушат на земята жертвоприношения в чест на безсмъртните богове. Гибел застрашавала всичко живо. Но великият облакогоносец Зевс не искал да измират смъртните. Той изпратил до Деметра вестителката на боговете Ирида. Бързо се понесла тя на дългоцветните си криле към Елевзин, за храма на Деметра. И я викала, молила я да се върне на светлия Олимп всред боговете. Деметра останал глуха за молбите й. И други богове изпращал великият Зевс до Деметра, но богинята не искала да се завърне на Олимп, преди да й върне Хадес нейната дъщеря Персефона.

Тогава великият Зевс изпратил при мрачния си брат Хадес бързия като мисълта Хермес. Хермес се спуснал изпълненото с ужаси царство на Хадес, явил се пред седящия на златен престол владетел на душите на умрелите и му предал волята на Зевс.

Хадес се съгласил да пусне Персефона при майка и, но преди това й дал да погълне едно зърно от плода на нара, символ на брака. Персефона се понесла нагоре със златната колесница на мъжа си, придружена от Хермес; литнали безсмъртните коне на Хадес – никакви препятствия не съществували за тях, и в миг стигнали до Елевзин.

Забравила всичко от радост, Деметра се втурнала да посрещне дъщеря си и я сграбила в своите обятия. Нейната любима дъщеря Персефона била отново при нея. Деметра се върнала на Олимп заедно с нея. Тогава великият Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а за една трета да се връща при мъжа си Хадес.

Великата Деметра възвърнала плодородието на земята и отново и отново всичко се раззеленило и започнало да цъфти. Горите се покрили с нежни пролетни листа; цветя изпъстрили зелената морава на ливадите. Скоро пуснали клас хлебородните ниви; цъфнали и започнали да благоухаят овощните градини: заблестяла на слънцето зеленината на лозята. Събудила се цялата природа. Всичко живо ликувало и славело великата богиня Деметра и дъщеря й Персефона.

Но всяка година Персефона напуща майка си и всеки път Деметра потъва в скръб и отново се облича в тъмни дрехи. И цялата природа скърби по отминалата Персефона. Пожълтяват листата по дърветата и есенният вятър ги обрулва; прецъфтяват цветята, нивите опустяват, настъпва зима. Природата спи, за да се пробуди в радостния блясък на пролетта – тогава, когато се върне при майка си от нерадостното царство на Хадес Персефона. А когато пък се завръща при Деметра дъщеря й, тогава великата богиня на плодородието с щедра ръка сипе своите дарове на хората и благославя труда на земеделеца с богата реколта.”[2]


В Рим отъждествявали Персефона с Прозерпина, която била богиня на земеделието и царица на ада. Наричали я също така “кора”, младото момиче. Дъщеря на Юпитер и Церера и съпруга на Плутон. Римляните официално са въвели култ към нея през 249 г. пр. н.е.

Би било прекалено да я възприемаме единствено като богиня на ада. Тя е по скоро символ на параболата: ако житното зърно не умре си остава самотно...

Тя играе важна роля в религиите с мистерии и по-точно в инициационните обреди в Елевсин, където би могла да бъде разглеждана като символ на човека, желаещ да бъде посветен и който минава през смъртта, за да се възроди, през ада за да достигне небесата. Тя е свързана с еволюционното пречистване, символизира качественото изменение на външната среда за добро или зло, на вътрешни нива учи човека на търпение и смирение. Тя превръща елементите от един в друг, смолата в кехлибар, дървесината в подслон, гъсеницата в пеперуда. Тя е планета на алхимията и алхимиците, на висшата магия, на метаморфозите в органическата и неорганическата среда.


 Знакът на Прозершина означава материално създаване, материално разгръщане, душа (създадена от Духа, съдържаща ги).

В килимарството у нас и до днес този знак се нарича “жаба”. От хилядолетия в индоевропейската култура (а и в други култури) жабата е смятана за безсмъртно същество, способно да преминава от един свят в друг: през зимата “става на камък” и живее в света на мъртвите.

От този знак в нашата азбука произлиза буквата “ж”, нейното означаващо е “живот”.

В европейската неолитна култура (VI-II хилядолетие пр. Хр.) означава:

1.                        Животът изобщо, в астралните и материалните му прояви. Третото от големите нива на Битието.

Първото е Бащата . Знакът означава акта на Творението, Словото, Първата вибрация.

Второто е Майката. (Светлинния свят, Духа, Христовото съзнание, Света на идеите, менталния свят). Знакът означава акта на Нейното творение.

Третото е Детето.То се състои от мъж и жена, огън и земя, творчество и плодородие.

2.                        Душата. Нейното безсмъртие. Способността й да преминава от астралния в материалните светове и обратно. Независимостта на душата от тялото. Душата, която съзнава Духа в себе си.

3.                        Прераждането: изграждане и разпадане на тялото. Кармата, свързана с раждане и смърт.

4.                        Магическите умения на човека да се движи между световете. Умение за създаване или елиминиране на физически явления (като левитация, създаване или преместване на предмети), т.е. способността на психиката да трансформира материята.

Знакът        = е всестранната способност за възприемане. Тя води до създаване на затворено пространство (дом, утроба) за душата в нейната двоичност ( като единство на + и -), отглежда и положителното и отрицателното, защото единството им е в основата на материалната проява на Духа.

Образът на Прозерпина има и музикален еквивалент - в творчеството на бащата на операта Клаудио Монтеверди в едноименната опера.

Плутон и Прозерпина вършат заедно чудеса – Плутон взривява, разрушава материята и създава енергия, докато Прозерпина създава структури и форми от енергията. В човека тя превръща материалните ценности в духовни. Нейният девиз е: “не събирайте съкровищата на Земята, събирайте ги на небето”. Така двата принципа учат човека и формират висшите му способности за намиране на философския камък.

Прозерпина е свързана с надеждата, възвърнатата радост и възкресението, защото първият лъч светлина влиза в Хадес, когато Деметра търси Прозерпина. Този вътрешен процес се извършва и в човека – когато загубим радостта си тръгваме да я търсим дори в царството на мрака. Намирането и раздялата с Прозерпина символизират кръговрата и търсенията, които се извършват в нас.


Автор:Майа Тодорова:
 

Библиография:

Васил Симеонов. Символите. София, 1991.

Жан Шевалие, Ален Геербрант. Речник на символите том 2, София 1996 г.

Кун. Старогръцки легенди и митове. София, 1967.

Манфред Луркер. Богове и символи в Древния Египет. София, 1995.

Книга на мъртвите на Древния Египет. София, 1982.

Любомир Сагаев. Книга за операта. София, 1976

--------------------------------------------------------------------------------
 
[1] Кун. Старогръцки легенди и митове. София, 1967

[2] Кун. Старогръцки легенди и митове. София, 1967.