Лъжецът
“Арменски приказки и басни”
Имало едно време един арменски цар, който бил много любопитен и непрекъснато жадувал за все нови и нови развлечения. Веднъж царят изпратил свои вестоносци из цялото царство със следното послание: “Слушайте царската воля! Който от вас успее да докаже пред нашия цар, че е най-отявления, най-дръзкия и най-хитрия лъжец в цяла Армения, ще бъде възнаграден с ябълка от чисто злато, която нашият велик господар лично ще му връчи!”
Хора от всички краища на царството започнали да се тълпят пред портите на двореца и нетърпеливо напирали да се доберат до тронната зала, където трябвало да бъде проведено необичайното състезание. Струпали се всякакви личности – от най-бедните до най-богатите от абсолютно всички съсловия – селяни и занаятчии, просяци, скитници и крадци, принцове и принцеси, търговци и земевладелци. Очевидно в страната нямало недостиг на лъжци и на царя били потребни много дни и нощи, за да изслуша най-претенциозните от многобройните кандидати.
Обаче царят все не бил доволен, защото още след първите фрази ядосано махвал с ръка и се провиквал, че вече бил слушал тази лъжа за десети път. Владетелят дори започнал да се уморява и да съжалява за неразумното си хрумване, дори се питал дали да не обяви състезанието за приключено, без да е избран победител, когато ненадейно през прага на залата плахо пристъпил един просяк, целият в дрипи, по-окаян от всички други бедняци в царството. В ръката си просякът стискал дръжката на очукана глинена кана. “Какво мога да сторя за теб, нещастнико?” – сърдито попитал царят. “Ваше величество – смирено се поклонил странникът, - не ме ли помните? Дължите ми едно златно гърне и аз дойдох, за да си го взема обратно.” “Ти си абсолютен лъжец!” – изкрещял царят. – Нищо не ти дължа!” “Абсолютен лъжец, така ли ме нарекохте Ваше величество? – попитал несмутимо просякът. – Тогава ми дайте златната ябълка като награда за умението ми да лъжа.” Царят едва сега се усетил, че този хитрец е на път да го изиграе и се опитал да се измъкне с извъртане: “Не, не, сбърках! Ти не си лъжец!” “Тогава ще мога ли да си получа златното гърне?” – попитал мъдрият просяк.
Царят бил принуден да признае, че просякът честно си е заслужил наградата и заповядал да му дадат златната ябълка.
Селянинът и ябълката
(“Басни”, Езоп)
Един селянин решил да отсече безплодното ябълково дърво в градината си, защото за нищо друго не ставало, освен да кацат на него врабчета и други птички. Грабнал брадвата и започнал да сече стеблото. Врабчетата го помолили да не отсича ябълката, като му обещали да му чуруликат всяка сутрин и да възпяват благословените му отрудени ръце. Но той не обърнал внимание и нанесъл още два силни удара с брадвата по основата на стеблото. Но видял скритата вътре хралупа, навел се и измъкнал оттам пчелна пита, натежала от мед. Вкусил от меда, усладило му се и веднага запокитил настрани брадвата.
Оттогава се грижел усърдно за ябълковото дърво, като че ли било свещено за него. Така става в живота – всички хора се вълнуват единствено от това, от което имат полза.
Султанът и неговият велик везир
(Хитроумни уловки, описани в книгата на арабската мъдрост и на най-ловките измами)
Един велик везир служил на своя султан цели тридесет години и бил прочут и много ценен заради своята лоялност, правдивост и упование пред Аллах. Неговата честност обаче му създала толкова много врагове в двореца, че столицата гъмжала от слухове за лицемерието и лукавството на великия везир. Придворните не пропускали нито ден, без да нашепват неуморно в ухото на доверчивия султан да си отваря зорко очите и така се стигнало дотам, че султанът не издържал, окончателно загубил доверие в своя велик везир, макар последният да бил напълно почтен и невинен. Султанът заповядал да го осъдят на смърт, въпреки че трудно би се намерил друг поданик , който да е служил така предано на своя върховен господар.
По онова време обичаят изисквал на осъдените на смърт да им завържат ръцете на гърба и да ги хвърлят в султанския кучкарник, където държали най-злите ловни кучета. Но преди да го хвърлят там, за да бъде разкъсан от озъбените псета, великият везир помолил като последна милост да му бъде разрешено да попита господаря си: “Моля те, о, господарю на съдбите на всички правоверни, дай ми само десет дни живот, за да мога да се разплатя с всички, към които имам дългове, а също и да си събера парите от борчовете на другите към мен. Обещавам да раздам тези пари на хората, които бяха добри с мен. Сетне ще ми се остане само да разпределя имането си сред децата и роднините си, без да забравям щедрите дарове за моите телохранители.” Султанът изслушал уверенията на дворцовата стража, че обреченият велик везир няма къде да избяга и склонил да изпълни последното му желание.
Везирът веднага потеглил към дома си и трескаво събрал стотици златни монети за рушвет на главния пазач на султанските ловни кучета. Но първо предложил на пазача само сто жълтици с думите: “Позволи ми аз да се грижа за кучетата през идващите десет дни.” Пазачът охотно се съгласил и така следващите десет дни кучетата се облажили с невиждано щедри дажби., които великият везир лично им поднасял. На десетия ден те вече захапвали късовете месо направо от ръцете му.
На единадесетия ден великия везир бил извикан при султана. Отново му повторили обвиненията и под зоркия поглед на султана пазвантите вързали ръцете на злочестия велможа зад гърба му и го отвели навън, за да го хвърлят на кучетата. Но щом го съзрели, едрите песове само размахали дружелюбно опашките си, а после го наобиколили и започнали да му се умилкват. Султанът и придворните останали удивени. Накрая султанът не издържал и попитал великия везир, защо кучетата не го разкъсват. Мъдрият везир отвърнал: “Грижих се за тези кучета цели десет дни, и то така, както никой досега не се беше грижил за тях. Сега всички виждате какво може да се постигне с повече доброта, грижовност и щедрост. Като се грижих за Ваше Величество цели тридесет години и каква отплата доживях да дочакам? Бях осъден на смърт, и то само заради лъжливите обвинения на моите най-зли врагове.”
От срам султанът се изчервил като божур. Не само, че отменил присъдата над великия везир, но и го дарил с три ката най-фини дрехи, след което ми позволил сам да се разправи с тези, които са го предали тъй вероломно. Но благородният мъж им опростил греховете и ги пуснал да си вървят по живо, по здраво.