Човек си мисли, че може да бъде нещо много повече от това, което се самозаблуждава че е
- ако осъзнаваше какво е в действителност би приел себе си без подобни илюзии.
 Почти разбрах защо съм тук, сега остава и да си го спомня...
 

   
Мъдра жена пътувала в планината. Стигнала до един поток и се навела да утоли жаждата си. Изведнъж видяла във водата скъпоценен камък. На следващия ден срещнала друг пътник, който бил гладен.
Мъдрата жена отворила торбата си и му предложила от своята храна. Мъжът видял скъпоценния камък и я помолил да й го даде.
Неочаквано за самия него, мъдрата жена му го дала. Мъжът продължил по пътя си доволен от добрия късмет, който го споходил.
Той знаел, че камъкът е скъпоценен и ще успее да го продаде срещу голяма сума пари, която да го подсигури до края на дните му. Но няколко дена след случката, той се върнал назад, за да се срещне отново с мъдрата жена.
- Здравей! През тези няколко дни си мислих за теб и камъка, който ми даде. Знам, че този камък е скъпоценен и ако го продам, ще спечеля голяма сума пари. Но искам да ти го върна. - казал мъжът.
- Какво те накара да промениш мнението си? - попитала мъдрата жена.
- Искам да ти върна скъпоценния камък с надеждата, че ще ми дадеш нещо още по-ценно от него. Дай ми това, което е в теб и което ти позволи да ми дадеш камъка.
Има два вида скъпоценности. Първият вид можем както да спечелим, така и да загубим - пари, злато, диаманти, облигации, къщи, коли, самолети и т.н. Разбира се, чудесно е да живеем в материален комфорт. Мизерията е социално зло и следва да бъде изкоренявано, за да живеем в един по-добър свят. От друга страна, крайният материализъм не носи щастие. Желанието за още и още се превръща в ненаситна алчност и не ни дава и миг покой. Постоянно ни е страх да не загубим това, което имаме. Този страх ограбва щастието ни.
Вторият вид скъпоценности са качествата на душата. Да споделим храната си с непознат. Да му дадем това, от което има нужда. Да го вдъхновим. Да проявим разбиране към човешката природа. Да бъдем щедри и добри. Списъкът е безкрайно дълъг.
На края на пътя няма да имаме възможност да вземем със себе си нищо от първия вид скъпоценности, а само от втория. Нека тази история да ни напомня за истински важните и стойностни неща, които ни правят хора, щастливи хора, и превръщат земята в едно по-добро място за всички нас.
Това не означава да залитаме в крайности, а просто да поддържаме правилния баланс, за да бъдем наистина богати притежатели на нетленни съкровища и щедро да ги споделяме с другите.
Защото втория вид скъпоценности не намаляват като даваме. Давайки, ние ги умножаваме. Първите са ресурси и са изчерпаеми, а вторите са източници и са неизчерпаеми. Да ги множим и да обогатяваме всичко и всички!

Живял един  много сприхав и невъздържан млад мъж.
Един ден неговият баща   му дал торба с пирони и  му казал,
всеки път, когато  не сдържи гнева си,
да забива един  пирон в оградата.

Първия ден  той забил десетки пирони.
В продължение на цяла седмица,  се научил да  въздържа  гнева си,
и всеки ден  броят  на пироните забити в оградата намалявал.

Младият мъж разбрал, че е по-лесно да контролираш  нервите си,
отколкото да забиваш пирони.

Най-накрая дошъл денят, когато не изгубил нито миг  самообладание.
Споделил доволен с баща си,но той му казал сега ,
всеки път когато не овладее раздразнението си ,
да вади един пирон от оградата.

Минало време и  дошъл денят, когато  младежът
 могъл да каже на  баща си,
че вече  не е  останал дори един пирон.

 Тогава бащата  хванал сина си за ръката и го завел  до оградата:

-Ти  свърши чудесна работа -казал той на младия мъж-
но  виж  колко дупки останаха в оградата.
Тя никога вече  няма да бъде както преди.
Когато  кажеш на някого нещо лошо,
в него  остава  белег, като  тези дупки.
И е  без значение колко пъти ще  се извиниш  след това.

ВИНАГИ ОСТАВА БЕЛЕГ!!

1. "Ако не сътвориш сам план за своя живот, най-вероятно животът ти ще стане част от плановете на някой друг. И познай какво са планирали другите за теб? Нищо особено..."

2. "Най-важното нещо в живота не е това, което получаваш. Най-важното нещо в живота е какво ставаш. Ето защо аз искам да платя реалната цена. Ако трябва да платя или да заслужа нещо, това ме прави да съм нещо. Ако го получа безплатно, това ме прави да съм нищо"

3. "Животът е уникална комбинация между “искам…” и “как да…”. Ние трябва да обърнем еднакво внимание и на двете неща"

4. "Ние трябва да се научим да помагаме на тези, които заслужават, а не на онези, които се нуждаят"

5. "Не изпращайте вашите патици в училище за орли, защото това няма да им помогне. Една патица ще завърши училището за орли, ще види първия заек и ще стане приятел с него"

6. "Има някои неща, които няма нужда да знаеш как работят. Най-важното е, че работят. Докато някои хора изследват корените, други берат плодовете. Просто зависи от кой край искаш да стоиш."

7. "Не носи твоите грижи на работното си място – донеси уменията си. Ако не се чувстваш добре, кажи на доктора си, а не на клиентите си. Ако ти трябват пари - иди в банката, а не при клиентите си"

8. "Не се присъединявай към леката компания. Там няма да пораснеш. Иди при хората, при които очакванията и изискванията за постижения са по-високи."


Всички цитати са от милионера Джим Рон. Първият е почти гениален. Останалите са все едно си чета мислите затова ми стана интересно да видя картата на човека. Ето я без час. Починал е през 2009 г.
В картата видях това, което очаквах:
опозиция Марс-Сатурн,
Плутон съвпад Марс, Луна, Юпитер
секстил Венера-Сатурн
силен овнешки елемент със СЛВ там, който квадратира Луната и Плутон.

And I’m sure like white sand
That they’ll be price payin’
Before my flight land
But still, I want to see more than my sight can
Adore, so I cant ignore
What I want anymore
So I just go, you can call me the Gore
....

And shit, when my life be like some sort of exam
It's a jungle out there - lions, horses and rams
Shit, as I sit and wait for the war to began
I just think of you, then I'm rewarded again
And, with you, is where my artistry can
And, so with you is where a part of me stands
And, I hope I see you in the stands

Това е от една песен. Сама по себе си не е нищо особено, но има части от текста, на които вероятно придавам по-дълбок смисъл от този, който е вложен. Все пак ме карат да мисля. Затова ми харесват. Някак ми съответстват на темите, които ме занимават напоследък:)

Из дебрите на нета ....

ОБЯВА :
Търся хора, които да обичам.
Подчертавам: не които да ме обичат - които аз да обичам.
Молба: подскажете ми какво да правя ако не се обичате сами?
Как да ви дам любовта си, когато не можете да вземете дори от себе си?

 :mellow:

"Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш. Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание. Никога не мога да обичам от благодарност."


"Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!"

- "Отклонение", Блага Димитрова



"Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки.
И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах."


"Ела" - вика той и това значи буквално "сега", а аз разбирам "завинаги", "почакай" шепне той и това значи буквално "за този миг" , а аз разбирам "за всички следващи мигове". "Отивам си" - казва погледа му и това значи "засега", а аз изтръпвам да не би да е "завинаги".


"Страшна сила е събрана в ръцете на любимия мъж. Дългите, прочувствени пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият всеки спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време и да те подчинят. Страх и нежност, закрила и заплаха. Каквото и да бъде, нека де е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!"


"Никой мъж не може да понесе тежестта и задълженията на женско обожаване. Той се бои, че всеки миг може да се сгромоляса от високия пиедестал, на който е тронясан против волята си. Пък и чувства, че възторгът на жената е отправен към някого другиго, а не към него, истинския..."


"Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледа на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: "Ти ли си?". Блясъкът на тоя поглед винаги е помътен от капка катран: все не отговаряш на мечтата му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща. Той все се опитва да те промени, пречупи, нагоди според себе си.
А погледът на женения мъж е съвсем друг. Жаден-изжаднял. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което имаш и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист към щастливеца, който ще те притежава.
Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищение ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг..."


"Има ли по - голямо родство от женското съперничество в любовта? Твоят копнеж и нейния се вливат в едно. Странно е да си помислиш, че в мечтите устните ви се сблъскват в един и същ миг върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти. Търсейки дланта му, ти ще намериш там нейната длан като спомен, или като закана. Едва когато престанеш да го обичаш ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не! Ще забравиш любимото име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се стреснеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея - старата съперница - ще изтръпнеш във вечно млада сила. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден."

- "Пътуване към себе си",  Блага Димитрова

"Не посягай към камък, който не можеш да повдигнеш.
Не се хвърляй да плуваш там, откъдето няма да можеш да изплуваш.
И ако водата в ручея ти е до глезените, не си вдигай панталоните над коленете."

(от неизвестен автор)

"Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова; всеки изминал ден ме уверява в несъвършенството на човешкия характер и в измамната фасада на достойнството и благоразумието."
”Гордост и предразсъдъци”(Джейн Остин)

В друго време, на прага на своя земен път, Човекът срещнал Съдбата. Изправила се тя срещу него, погледнала го право в очите и подавайки му къшей хляб рекла:

- Вземи Човече, това е твоят пай от трапезата на Вечността. Омесила съм го с много Вяра и Надежда, затуй е бял и топъл като човешката душа. Сложих в тестото и шепа Обич, да ти е сладък. Ако ти нагарча, то е от Греха на предците ти. Все не успявам да го отмия от ръцете си. Опекох го на слънце, да е жилав, да се не рони. За всичко се погрижих, само Сол не съм турила. Речено е сам да си солиш! Протегнала тогава другата си ръка към човека, а в дланта и белеела шепа сол.

- Вземи – рекла

– това са Думите. Словата човешки. Те ще са Солта на живота ти! Но внимавай, безсолното не е вкусно, а пресолиш ли – ще ожаднееш. И няма на Земята вода, която да утоли такава жажда. Само сълзата помага… Погледнал Човекът шепата сол и попитал:

- Малко ми даваш, ще ми стигне ли за цял живот? - Достатъчно е - отсякла Съдбата

– Ако мериш със сърцето, ще ти стигне до края, ако си разумен – ще ти остане. А каквото остане - нека е дар за децата ти!

Изрекла тези думи Съдбата и се стопила в мъглата на Бъдното.

А Човекът нарамил Даровете си е поел по трънливия земен път. И тъй, откакто свят светува, Човекът сам си подправя живота с думите. Могъща е тяхната власт над него – могат да го окрилят, но и да го погубят. Само пречистена през огъня на Обичта дума никога не го е подвеждала.

"Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова; всеки изминал ден ме уверява в несъвършенството на човешкия характер и в измамната фасада на достойнството и благоразумието."
”Гордост и предразсъдъци”(Джейн Остин)

"Vanity and pride are different things, though the words are often used synonymously. A person may be proud without being vain. Pride relates more to our opinion of ourselves, vanity to what we would have others think of us."

"I could easily forgive his pride, if he had not mortified mine."

Попитали Далай Лама какво най-много го изненадва относно човечеството, а той отговорил:
- Човекът, защото жертва здравето си, за да печели пари. После жертва парите, за да си възвърне здравето. И след това е толкова неспокоен за бъдещето, че не се радва на настоящето. Резултатът е, че не живее нито в настоящето, нито в бъдещето. Живее, сякаш никога няма да умре, и после умира, без никога да е живял!

Муха и пчела

Спросил как-то комар муху:

- Есть ли здесь в окрестности цветы?

- Насчет цветов ничего не знаю, – от­ветила ему муха.

- А вот консервных ба­нок, навоза, нечистот в канавах полным-полно.

И муха начала перечислять комару все окрестные помойки, на которых ему не­пременно нужно побывать.

Полетел комар в указанном направле­нии и встретил по пути пчелу.

Не видела ли ты в окрестностях какие-нибудь помойки? – спросил он у нее.

- Помойки? Нечистоты? Нет, нигде не видела, – удивилась пчела. – Зато здесь повсюду так много благоуханных цветов.

И пчела подробно рассказала, на ка­кой поляне растут лилии, а где совсем недавно распустились гиацинты.

Вот почему так важно правильно вы­бирать себе друзей.

Мързи ме да превеждам. 

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

Приказка

Имало едно градче. То било малко,тайно, уютно и старо, колкото света. В него се случвали всякакви вълшебства. И всички магии били добри, защото там живеели добри хора. Те не използвали магични пръчици или някакви тайни заклинания, а правели вълшебства със сърцата си и с благи думи. Това място било различно от всяко друго по света. Там сърцата на хората сияели като слънца, а очите им били кристално чисти. Каквото и да докоснели тези необикновени хора, го превръщали в любов, която засиявала и се разпилява из всички краища на земята. И частица от тази любов се вливала дори и в най-студените сърца. Дори и в очите на най-отчаяните хора. От този град идвало цялото добро на света. Но никой от там не го напускал, защото се страхувал, че извън това място не всички магии били добри, както тук.

   Макар и необикновени, там хората били като нас - имало мили баби; спокойни и усмнихнати дядовци; красиви и нежни майки; силни и сърдечни бащи. Имало и деца–момиченцата ухаели на Пролет, а момченцата на Есен. Когато се усмихвало първото събудено дете-изгрявало Слънцето, там където имало дълга нощ. Когато се смеели жените - птици запявали из всички краища на света. А когато мъжете прегръщали децата си - ветрове се спускали над света и го стопляли. Но в този град имало и дни, в които валяло. Всички знаели, че когато вали, никой не бивада излиза навън. Защото всички малки и големи локви се превръщали във вход към останалата част от света.

   Един ден една майка се разхождала с детето си, далеч от своята къща. Небето бързо се напълнило с облаци и проливен дъжд завалял. Неравните пътечки веднага се напълнили с вода и започнали да сияят малки локви наоколо. Всики хора се били прибрали в своите къщи. Навън нямало никой. Майката и детето бягали към вкъщи, а върху тях падал топъл летен дъжд. Момченцето от време на време протягало ръце към дъжда - за пръв път виждало как падат капки от небесата. Майката го хванала, прегърнала го и го целунала. И тя се наслаждавала на прекрасния дъжд, все го бе гледала от прозореца на своята къща, но никога не била под стотици искрящи и топли капки. И двамата гледали към небето. То ставало все по-необикновено - стотици дъги имало в него.

   През това време - бащата на детето бил тръгнал да ги търси из целия град и точно когато ги видял, те гледали всичките дъги над тях и се смеели. Но той не можел да стигне до жена си и детето си, защото една голяма кристална локва ги деляла. Майката и детето били хипнотизирани от цялата красота, която била над тях. Дори не забелязали локвата. Нито това, че зад тях друга затваряла пътя им назад. Те не можели нито да продължат напред-нито да се върнат назад. А водата бавно ги застигала и всички в града знаели, че тази вода ще ги заведе в друг град, в осталия свят. В други краища на света, където има всякакви хора, всякакви неща, които се случвали, а не всички там били добри и чисти, както тук.

   Жената погледнала мъжа си и силно стиснала детето си. И се усмихнала. Очите на мъжа се напълнили със сълзи, защото той не знаел, какво да направи. Той бе първият човек в това старо, колкото света, градче, който се разплака. Наизлязоха хората, щом видяха това и започнаха да се чудят, как да спасят детето и жената, които били обградени с вода. Вода, която ще ги отведе из различните краища на света. Тогава майката стиснала здраво момченцето в прегръдките си и му прошепнала:

-   Помни, каквото и да стане. Всичко, което си ти - е любов. Сега ще отидем в друг свят, в който се случват понякога тъжни неща. Когато ти е тъжно – потърси морето и го погледни, и си спомни - ти си като него - огромна любов, необятна любов. Когато ти е тежко, намирай сили да гледаш небето и не забравяй, че то е красиво, колкото душата ти - ще има моменти, в които гъсти мъгли ще ти пречат да го виждаш, но не забравяй, че ти носиш душа - бездънна, като това небе. Красива -като това небе, обсипано с искрящи дъги и светъл дъжд.

   След като жената казала това на детето си, го хванала в обятията си. Тя погледнала мъжа си и двамата тръгнали един срещу друг. Стъпалата им докоснали локвата и тя заблестяла в сини и пурпурни нюанси. Още стотици дъги се появили във въздуха - такава красота хората не бяха виждали никога в града, в който се случваха какви ли не вълшебства, какви ли не красиви неща.

Всички знаели, че след тази случка, градът вече нямало да бъде същият. Нямало човек, чиито очи не се напълнили със сълзи. И тогава всички бавно пристъпили под дъжда. Някои от тях протегнали ръцете си към небесата, а други тръгнали към локвата, която бавно се разширявала и се превръщала във вход към целия останал свят. Господ заплакал щом видял всичко това и дъждът станал по-топъл, по-искрящ и по-силен. Заплакал на добротата им. Заплакал от щастие, че неговите деца стъпили най-сетне в тези локви - без страх. Те излизали от локвите на всички останали места по света, в които валяло дъжд. Заплакал, защото те вече не се страхували да дават любовта си на целия свят, който толкова силно имал нужда от нея.


   Всеки път когато вали, си спомняй за тази приказка, за този град... И не забравяй, че ако видиш отражението си в някоя локва, значи и ти си от този град. Тогава си спомни, че каквото и да стане... Всичко, което си ти - е любов. Когато ти е тъжно – потърси морето и го погледни, и си спомни - ти си като него - огромна любов, необятна любов. Когато ти е тежко, намирай сили да гледаш небето и не забравяй, че то е красиво, колкото душата ти - ще има моменти, в които гъсти мъгли ще ти пречат да го виждаш, но не забравяй, че ти носиш душа - бездънна, като това небе. Красива,като това небе, обсипано с искрящи дъги и светъл дъжд.