"Той ме поздрави много топло. Каза ми, че ще трябва да се изкачим на върха на някакви скалисти хълмове, покрити с груба растителност.
- Тримата ще седнем до една скала - рече ми дон Хуан - и ще наблюдаваме слънчевата светлина, докато се отразява по източните хълмове. Когато слънцето се скрие зад западните върхове, земята може да ни позволи да видиш подреждане.
Когато стигнахме върха на хълма, седнахме, както беше казал дон Хуан, с гърбове опрени о една скала. Дон Хуан ме накара да седна между тях двамата.
Попитах го какво възнамерява да прави. Неговите загадъчни изявления, последвани от продължително мълчание, не вещаеха добро. Имах ужасни предчувствия.
Той не ми отговори. Продължи да приказва, сякаш въобще не бях проговарял.
- Именно старите ясновидци, като открили, че възприятието е подреждане - рече той, - попаднали на нещо величествено. Тъжното е, че тяхната налудничавост отново им попречила да разберат какво са извършили.
Дон Хуан посочи към планинската верига на изток от малката долина, където беше разположен градът.
- В тези планини има достатъчно блясък, за да се отмести събирателната ти точка - рече ми той. - Точно преди слънцето да се скрие зад западните върхове, ще имаш няколко мига, за да уловиш всичкия блясък, от който имаш нужда. Магическият ключ, който отваря вратите на земята, е направен от вътрешен покой плюс нещо, което блести.
- Какво точно трябва да направя, дон Хуан?
И двамата ме заоглеждаха. Стори ми се, че видях в очите им смесица от любопитство и отвращение
- Просто изключи вътрешния си диалог - рече ми дон Хуан.
Обзе ме силен пристъп на безпокойство и съмнение; не бях уверен, че мога да го направя по желание. След първоначалния момент на дразнещо безсилие аз се примирих просто да се отпусна.
Огледах се наоколо. Забелязах, че сме достатъчно високо, за да виждаме долу дългата, тясна долина. Повече от половината й беше потънала в сянката на късния следобед. Слънцето все още грееше в подножието на източната планинска верига, от другата страна на долината; на слънчевата светлина ерозиралите хълмове изглеждаха кафяво-жълти, докато по-далечните синкави върхове бяха придобили пурпурен оттенък.
...
- Наблюдавай големия връх, наблюдавай блясъка -рече дон Хуан в другото ми ухо.
Наистина имаше една изключително бляскава точка, където бе посочил дон Хуан, на най-високия връх от веригата. Наблюдавах как последният слънчев лъч се отразява там. Усетих едно свиване под лъжичката, сякаш бях на ролкова шейна.
По-скоро усетих, отколкото чух, далечен земетръсен тътен, който рязко ме връхлетя. Сеизмичните вълни бяха толкова силни и огромни, че загубиха всякакво значение за мен. Аз бях като един нищожен микроб, който те подмятат и въртят.
Движението постепенно намаля. Имаше едно последно разтърсване преди всичко да се успокои. Опитах се да погледна наоколо. Нямах отправна точка. Сякаш бях посаден, като дърво. Над мен имаше някакъв бял, блестящ, невъобразимо голям купол. Неговото присъствие ме изпълваше с въодушевление. Полетях към него, или по-точно бях изстрелян като снаряд. Имах усещането, че ми е добре, че се грижат за мен, че съм на сигурно място; колкото повече се приближавах към купола, толкова по-силни ставаха тези чувства. Накрая те ме завладяха изцяло и аз изгубих всякакво усещане за себе си."
"Огънят отвътре"
Карлос Кастанеда