Тук вече опираме до основния въпрос относно духовното развитие, а именно може ли човек да се развива самостоятелно и има ли изобщо нужда от Учител за да се развива. Така или иначе всеки може да прочете 500 книги на духовна тематика, но това означава ли че теорията може да замени личното преживяване и опитност. Едно е примерно да прочета 10 книги за Айкидо, съвсем друго е да тренирам 1 година със Сенсей. Говоря от личен опит..
Гал, на мен това ми беше мисълта през цялото време, но вече става банално да повтарям едно и също, затова предпочитах дотук да не се включвам в темата и да огранича участието си с един лаконичен коментар. Пък който трябва, пак ще разбере...
Първо, не разбирам защо в темата се прави паралел между "духовност" и "секти"?
Второ, броят прочетени книги на езотерична и окултна тематика все още не определя нивото ни на духовност. И, както казва, самият избор на определени книги ни налага някаква рамка, ограничение. Приемаме дадено учение, философия за сметка на друго, т.е. онова, което не сме избрали поради една или друга причина. Дори един чистосърдечен опит да препоръчаме някому книгите, които ние предпочитаме, предполага определено въздействие. Нерядко, в желанието си да "отворим очите" някому и водени от най-благородни мотиви, ние самите не сме много наясно дали човекът отсреща има нужда от точно това. В избора си на определени афинитети сме водени от личните си възприятия.
Трето, няма дефиниция за духовност, всеки я разбира по своему според опитностите и предизвикателствата, през които е преминал или преминава...
Следях диалога, воден между Синухе и Небесна в Говорилнята, и в интерес на истината не бих могла да взема страна. Всеки от тях по своему е прав.
Ако за някой духовният опит се свързва с оттегляне от външни ангажименти и водене на един съзерцателен живот, не по-малко духовен ще е и онзи, който е избрал да следва друг път, чрез активна ангажираност със заобикалящия свят. Дори всички да сме избрали да следваме един път, начините да го изминем са безброй и най-разнообразни...
Кой е по-духовен според вас?
Човек, който се оттегля в пещера или на друго уединено място, където откъснат и необезпокояван от света, без външни ангажименти, задължения спрямо семейство, близки, социум, може да се се слее с единното съзнание, с божествената си същност?
Или човек, който е избрал да служи на обществото, поемайки социални ангажименти? Човек, който е посветил живота си да служи на хора в неравностойно положение, да помага, да оказва съдействие?
Кажете ми, кой е по-духовен?
Онзи, който съзерцава Необятното без каквато и да било заинтересованост спрямо външния свят и се захранва със слънчева енергия? Необезпокояван от никой и нищо, поставен в една относително "стерилна" среда, където може да води съзерцателен живот без да се сблъсква с някои от предизвикателствата, пред които би му се наложило да се изправи в материалния живот?
Онзи, който не поема никакъв социален ангажимент с изключение на ангажимента си към най-близките, към семейството? Липсата на външни ангажименти предполага, че човек може да отделя повече време за любимите си занимания, вкл. духовни практики или просто "поглъщане" на езотерична литература. Особено, ако няма материални притеснения и за физическото му оцеляване се е погрижил или се грижи някой друг. Това духовност ли е?
Или онзи, който се е ангажирал, освен с личното си развитие, и с развитието на определена социална група? Онзи, който служи на обществото? Тук не говоря за обслужване на интереси. Говоря за служене в най-чистия му и неопорочен вид.
Та какво е духовност, колеги? Кое ни прави истински духовни?
Мисля, че на някои все още им е трудно да направят разлика между "книжна" духовност и "живяна" духовност, затова нямам какво повече да добавя по тази тема.