САМСАРА

САМСАРА – символът кодиран в звездна космограма,
неумолима сила, задвижена от енергиийни ветрогони,
с прозрачни стъпки бродира върху пътя на живота,
сблъсък на отблъскващи се полюси,
полярност немислима в промисъла на вечността.

Мистика... поток неизречени слова,
изстреляни от пробудено око на еднорог,
сам коленичил пред устрема на своя бяг,
прерязал стремето невежество човешко,
извайва свойта съвършена АНДРОГИННОСТ,
в танца на пламтящите фанфари.

Преплетени в невидимото и в тленното разединени,
посоки четири от КРЪСТОПЪТ,
изплели в древността кармичен възел,
сега с милост от съдбовната ръка,
сред тъмни сенки и забулени истории,
на ликове във вечен сън заспали,
по лунна орбита притеглят полета на спомена.

Пепелява самота, блудна в ангелски ръце,
скита и ридае в гора от сънища,
търси да пристъпи в необятните полета,
да доплува брега от Обетована земя,
с огнен дъх да погълне красивата мечта,
да обедини в едно речен стон и морски вой,
в бездната отвъд тунела от космичен прах
да захвърли завинаги своя блян ЧОВЕШКИ.

Сред останки заровени в пустинни прерии,
гробница, мумифицирала отминалите ни животи,
оплетох себе си в мрежа от мисловни лабиринти,
и само нежността, бликаща от небесните очи,
стопи на прах всички диаманти,
положи в нозете жарта от скъпоценните кристали,
само тя, Душата му, разгада татуираните йероглифи,
само той, Духът на СКАРАБЕЯ, отведе ме отвъд Смъртта,
събудена от силата му, отвътре вече е вечна СВОБОДА.


Инти

20.07.2007
П.С. това е лично творчество.

Приканвам всички , които имат поетични заложби да се включат.

Нека поезията внесе полъх на Нептуново очарование във вашия скрит свят, обгърнете със онази мека Венерина топлина , и забравете дребните ежедневни задачи, нека ръката на Меркурий ни пренесе  в света на Сафо

есен
в огнището на спомена нахлува есен.
жаравата във пепел сива се превръща.
от изгорелите от щастие дървета ,
нима,нима ще се превърнем в сива пепел?

и не в безсилие се мъча да запаля огъня.
и не от лекомислие аз мразя зимата,
желая цял живот да съм ела,
но в незапалена за спомени камина.

лично творчество ,подарък за теб инти

Благодаря , Марая!

Поздрав и за теб, и тъй като бързаш да доведеш есента.....

"В короната на есенно дърво"


Дълбоко в себе си зарових космогенезиса на рая,
отроних венчелистче от лотоса свещен,
чакам те,
накрай света да те посрещна,
с полъха на слънчев вятър да дойдеш ти при мен,
но сляпа е нощта за светлината на безкрая.

Посипани с прах мечти отвява вятърът,
душата носи дъждовните сълзи,
зад мене сянката на любовта лунни облаци приспива,
тихо илюзии мълви.

Като орисница, като вълшебница, като небесна фея,
ориса ме да те нося в моя свят,
а ти Земя , преведи ме през далечни дебри,
разтвори дълбоките недра,
нека само той не чува името му как шептя!

Като кралицата на пролетният полъх - Фрея,
превърнах болката в мека топлина,
запазих мъдростта и силата на Гея,
научих се да пея без глас в безмълвна тишина.

Но в сърцето ми отеква още небесен стон,
дихание за нов живот
и с молба за капка нежност и любов,
сгушена в короната на есенно дърво,
седя и чакам твоя зов!
Автор: Инти

  ,красиво е!

зов!


среднощен поглед.
кеят пуст е.
на пясъка разплакана вълна.
звезди безкрайно тъжни и безмълвни,
а после.......
после миг и самота!

А после вечност и изтинала жарава.
света по материалното е полудял!
една сълза на пясъка завинаги остава....
Това е всичко......
самота.


автор: марая
1996г.
перла-приморско

Ейййй благодаря ви Бръкнахте ми в душата с вашите стихове.По-голяма оценка от това,че ме разплакахте -няма .Не спирайте,пишете още стихове и ги споделяйте с нас
Но по-добре е да се качат в раздел АСТРОЛОГИЯ,че там  всички ще ги четат,а тук влизат малко хора.

Van Helsing,  за творците няма по-голямо щастие, знаейки че творбите докосват душата на публиката.   

Понякога човек има нужда да си поплаче, така се пречиства душата от всичко негативно наслоено.

Ще се предоставя още от моите творби, надявам се да оттекнат като капка дъжд в кристално езеро.

СКИТНИК С ДУША НА ОРЕЛ

Докосна ме и си тръгна...
Душата ми отвъд всички сетива,
намери топъл пристан,
градът на всички небесни чудеса.
Но не би...
тази светлина бе кратък миг от сюблимираща звезда.
И покълна в мене сянка,
пълзяща в мрака, неодухотворена жива пепелянка,
крещя от болка,
краката ми върху лава боси,
не могат да устоят на твоя огън,
духът ми,
не е духът на война, който носи
любовта на ангелски криле
и остава всяка нощ след изгрева на здрача,
пепел от огън в душата,
пясъчна кула погребана от вълната.

Сърцето ми плаче с повика на птица жар,
търси да те докосне в онзи безплътен свят,
а ти свободен,
в свойто царство - цар,
скитник с душа на орел,
с високомерен поглед,
накъде си ти поел?
Спиш с отворени очи,
виждаш през затворени врати,
душата ти ефирна,
отражение неземно в сапфирени мечти
кой ли гледа в този късен час,
кой ли търси да погълне в своя вечен Аз?

Инти

Имахме си тема за Мистична поезия ,дай да я изкарам от прахта http://astrosite.org/forum/index.php/topic,1927.0.html
Там съм постнал и някои мои творби  

Нухе, този раздел е за ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО, за това най-редно за мен беше тук да създам такава тема.

Можеш да си прехвърлиш стихотворенията тук , ако желаеш 

не ме вини!

не ме вини!отдавна всичко е отминало,
през бури ,ветрове и шепи пухкав  сняг.
сега до теб съм.
весела пулсираща и търся погледа ти мил и благ.

не ме вини!дори и да не съм единствена
принцеса на сърцето ти и цвят в короната
на любовта,на твоя океан бриза да вдишвам искам
и пак , и пак ,да раждам твоите деца!

1998г.
автор: марая

може ли да се включа и аз в този купон  

ПРЕРАЖДАНЕ

Самотна, чакаща аз на ръба стоя.
Непомнеща, нераждана и неоткрита.
Пред мен се носи облачната синева
И слънчеви лъчи чертаят бъдни дните.

Там в нищото дълбоко в края на света
звезден прах вихрушки страшни гони.
Преражда се душата в синя тишина,
а мислите препускат като вихрогони.

Очакваща и тръпнеща пред новия живот
ръце протягам аз Земята да достигна.
Само бисерна търкулната сълза
отминал миг напомня за секунда.

Поемам аз отново по познат маршрут.
Завръщам се в човешки облик на земята.
Вятърът ми пее за из път,
а слънчев лъч показва ми вратата…

15.03.2008
Мириам Witch

.

заедно се къпем
космите правят
хайку по сапуна

АНУБИС


И няма скромност в неговите думи,
а само презрение към всяка погубена душа,
затваря той материята в конус,
материалистичните желания в безмълвна самота,
и както приливът притеглен е от лунните обои,
така Анубис зове ни от отвъдната земя.

Заключени оставаме във вселенските му  покои,
за да почиваме в бяла светлина,
за да отдъхне душата от материята
и после пак да се покрием с телесна празнота.
А щом веднъж докоснати сме от озарението на мъдростта му,
и прекрачили сме необятните космични небеса,
то значи намерили сме в себе си  ключа към вселенската врата.

автор: Инти

     Думи чрез Акашия             

 


Готова ли съм за слънцето ?
Чакам слънцето.Усмихната.Виждам всичко и не виждам нищо.В небето хиляди малки ангелчета ми се усмихват и казват <добро утро!>.Готова ли съм за слънцето ?Ще го дочакам ли да изгрее.Усмихвам се.Вече знам – чакането не е просто цел ,то е вдъхновение,чакайки бавно можеш да събуждаш себе си.Усмихвам се.Къде са ръцете ми ?Краката ми?Не ги усещам- не усещам тялото си..Имам само очи ,с които виждам себе си – Вселената ..Всеки звук ,който чувам е от мен – аз съм Вселена.Усмихната.Някъде в далечината небето е лилаво.Слънцето скоро ще изгрее и в мен с него се прераждам всеки ден,тъй както умирам с него.Няма ги вече да се ширят пред погледа ми малките звездички – скриха се ,за да се покажат на други очи....Усмихвам се .Цветовете преливат.Усещам реките ,тъй както усещам душата си.И тя е усмихнатаИ тя се радва , въпреки че е недокосната от слънцето.Ела слънце,да видиш тази чудеса..Това е проявления на една Божествена мечта..И е розова...
Чувствам се готова за слънцето..и май и то е готово за мен.Сега само ще го чакам ...Усмихната...


 
 
 

 
Полет към нищото и всичкото
 
Песен като дланите ми, измръзнали, но толкова живи...
Чувам как през тишината ми разказваш приказки.... Трепет, Пълнота, Празнота.
Къде съм аз сред тези думи? Отново изгубена или отново намерена?
Шепот.... сред това се ражда магията и аз чувам едно замечтано камъче да ми говори с онзи глас ,който е познат само на тишината...
Да, студено е, но има ли значение това щом някъде сред този студ аз се уча да летя..
Досега пълзях, бавно, почти се влачех. А виж ме сега – уча се да летя.
Няма значение, че е студено... Мога дори и слепешката да се хвърля от хълма. Не ме интересува дали ще падна. Преди това ще съм се докоснало до моментната свобода.
Дори със себе си бих прегърнала страха...
Мога и с него да летя, защото е част от мен.
Затворени очи, разперени криле, студ отвън, но отвътре извираща топлина... Любов...
Толкова много ви обичам...
Там където намерих любовта си се слях със вас и виждам красотата ви...
Знам, че и вие можете да я виждате. Само изпълнете себе си с чистота...
Извира, но няма да изригне. Аз съм го пуснала на свобода и то сега се учи как да бъде свободно....
Влюбена съм във вас истински и ви позволявам да правите с мен каквото пожелаете...
Хулете ме, плюйте ме... Всяка обида ще съживявам в себе си и ще се науча да летя с нея.
Хулители, убийци, осквернители – истински ви обичам макар вие да сте слепи за любовта...
Не си мислете, че страдам от несподелена любов... Думата страдание за любовта е неприсъща.
Любовта е хармония, а където я няма – няма и любов.
С любовта си аз разпръсквам себе си из вселената и дори нямам желание да събирам частите си...
Харесвам се... така... свободна, неопределена, слята със всичко...
Тази любов е отвъд Това и във Онова...
Докосвам ви с целувките си... изпълвам се с любов, защото иначе няма да мога да полетя.
Няма полет, без любов.
Защото тя дава криле. Готова да се отдаде, разпръсне и потъне... Все едно къде... В нищото...
 
*********

Учителят

Не всеки би понесъл бремето да е Учител.
Не всеки може да заслужи да е ученик.
Ала докато има на света Учители и ученици,
в застой духът човешки няма да заспи.

Дори и да не е те обучавал Йог-ананда
и да не си живял години във ашрам,
бъди уверен, че Учителят е винаги до тебе,
щом духом винаги и ти си с него сам.

Невидим, той те наблюдава без да знаеш
и чака оня миг, когато ти ще си готов
пред блясъка на Истината да застанеш,
почувствал ясно дълго чакания Зов.

Той никога не укорява и не отегчава,
макар и някога да ти изглежда строг.
Но ако преданост и твърдост му покажеш,
застъпник сигурен ще имаш ти пред Бог.

От сили тъмни и опасни той ще те опази.
Искра от своя огън жив ще ти даде.
Щит най-надежден ще е от стрелите вражи.
До извора на мъдростта си ще те отведе.

Той може да не е във този свят, ала е жив.
С небесна Благодат заслужиш ли, ще те поръси.
Но трябва само да си много търпелив
и да успееш да го убедиш във верността си.

В сърцето и дома си най-добрия кът
вий, ученици,  за Учителя си запазете.
Той може да почука на вратата всеки път,
когато го очаквате. Така че, бдете!

tuk pro4etah strahotni stihove i re6ih i az da vi napi6a ne6ti4ko



слушай приятелко моя

ще ти споделя съдбата своя

аз влюбих се в едно момче

и болка раздира моето сърце

защо го обичам толкова не зная

защо пред него ме е страх да си призная

дали и той ме обича се питам

дали към мене той нещо изпитва

аз питам се и за отговора чакам

но май и за него и за любовта ще трябва да почакам

ще чакам... жестока е съдбата моя

а ти слушаш ли приятелко моя...




Времето тъй бавно минава,

до връщането толкоз много остава.

Ти си тъй далеч от мен,

без теб за мен няма следващ ден.

 

Не знаех, че толкоз ще ме боли,

че без теб сърцето ми ще кърви,

че без теб сънят ще бяга от мен,

че без теб духът ми ще  е тъй сломен.

 

Аз чакам завръщането на съня,

аз чакам завръщането на любовта,

чакам да се завърнеш ти,

да иэтриеш сълзите от моите очи.

 

 Без теб аз бавно умирам

и за теб да плача не спирам.

Без теб всичко е като кошмар,

а  самотата болест, за която няма цяр...

СИНУХЕ


Синухе... ела със мен,
ще се върнем пак в Египет,
там край Нил... зелено смел,
ще гадаем по звездите,

ще сме малки фараони,
ще владеем две пустини,
два оазиса, небе
и едно дърво маслиново,

ще усещаме калта
и на пясъка прегръдката,
спри да пееш. Ти успя,
балсамира ме отвътре,

нека видим пак нощта
на умиращите сфинксове,
да се слеем със света
на една епоха минала,

да заспим под пирамидите
и да дишаме кристали
от гигантска самота
във недрата им заспала.

Синухе... бъди със мен
в моя поход към предишното,
знам, че там съм бил роден,
знам, че някога съм дишал,

тази пясъчна дъга,
този восък по очите ми
е от спрелите сърца,
били някога в гърдите...

Синухе... аз ще заспя,
ти през Нил ще ме прекараш,
в лодката ще съм мечта
или свещ в тъга догаряща.

И тогава ще се спра,
искам вече да сме в рая,
пред Анубис ще мълча,
само краят да признае.

И да спре да ме гори,
да ме връща пак в отвъдното,
само с мен ела и ти
и сънят ще бъде сбъднат.



РА

Това ли е наградата ми, Ра,
затуй, че триста пъти ме преражда
да гледам на любимите смъртта,
да видя, че смъртта им ме изяжда.
Видях го вече, цял живот кръжа
над скелети, от ноктите ти скършени,
това ли е, което ти дължа,
това ли е, което ще ми върнеш.
Убий ме пак... и пак ме прероди,
снеси ме на върха на пирамида,
на сфинкса във нозете ме снеси,
но няма да съм твоята Изида
и няма да ме има в твоя свят,
дори със нокти в мене да разкъсаш
останалото мъничко небе,
останалото мъничко нескъсано.
А тях ги остави... да пият
от мъките на своите доверия,
от бликналите в тъмното сълзи,
от вярата в пропукани съмнения...

source: http://liternet.bg/publish22/st_stoianov/index.html

Стихотворението само ли те откри или ти него откри

Много е красиво

Че хубава тема. Ще се включа и аз, макар силата ми да не е в поезията. 

Аз съм слънчоглед в пустиня,
а ти си Слънцето, което ме изгаря.
Моделираш ме с лъчите си,
извърташ дланите ми с краткотраен плам,
целуваш листите несигурно.
Превръщаш се в Луна и ме оставяш
да вехна недокосната във мрак.
Звездите са очите ти злокобни,
пируват алчно с моята забрава.
Сълзите ми са капчици роса,
към корените ми потъват бавно,
изпълнили с живот листата жълти -
разперени във полет към Луната,
опипвам с пръсти всяко камъче
с надежда да открия Слънце.

И нещо закачливо и много релаксиращо. То и в такъв момент бе създадено.

Ароматни мисли

В жасминов чай с кубчета лед,
с дъх на смокиня, канела и мед,
плуват мислите ми разпилени.
Редят се, топят се, изнизват се на капки,
звънливо удрят се, простенват.
През тънките ми пръсти ще изчезнат,
от слънчевата ласка изпарени.