Попаднах наскоро в една фейсбук група., та там всяка вечер ни разказват приказки за лека нощ.   Понеже са много хубави, ще ги споделям тук. Групата се казва ЛЕТЯЩИТЕ ХОРА /closed, for people without hearts and souls   :blink:


" ...Тъй, както пълзиш, ще стигнеш ли скоро реалния свят на летящите хора?"  Мадлен Алгафари



Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.

Летящите хора са малко на брой,
но техния свят е до болка и мой.

Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.

Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.

Летящите хора - повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди и смях.

Летящите хора макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мигът.

Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат та летежа да стане.

Летящите хора ги срещаш и ти,
но техния полет е в други среди.

Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът - мечта.

Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.

автор Валентин Йорданов

Не ме интересува с какво си изкарваш прехраната. Искам да зная за какво копнееш и дали смееш да мечтаеш за срещата си с обекта на своя копнеж.
Не ме интересува на колко си години. Искам да знам дали би поел да се изложиш на риск заради любовта, заради мечтата си, заради приключението да бъдеш жив.
Не ме интересува в какви кръгове се движиш. Искам да зная дали си докоснал сърцевината на собствената си скръб, дали предателствата от живота са те направили по-открит, или си се сгърчил и затворил от страх да не те наранят отново.
 Искам да зная дали можеш да седиш с болката, моята или твоята, без да помръднеш, за да я прикриеш, потушиш или премахнеш.
Искам да зная дали можеш да изживяваш щастието, моето или твоето, дали можеш да танцуваш от радост и да оставиш възторгът да те изпълни чак до пръстите на ръцете и на краката, без да ни предупреждаваш да бъдем внимателни, да бъдем реалисти, да не забравяме ограниченията на човешкото...
Не ме интересува дали това, което ми разказваш е истина. Искам да зная дали можеш да разочароваш друг, за да бъдеш верен на себе си; дали можеш да понесеш обвиненията в предателство, но да не предаваш собствената си душа, дали можеш да бъдеш обезверен и по този начин достоен за доверие.
Искам да зная дали можеш всеки ден да виждаш красотата, дори и когато тя не изглежда красива, и дали умееш да подхранваш живота си от нейното присъствие. Искам да зная дали можеш да преглътнеш провала, твоя или моя, и независимо от това да застанеш на брега на някое езеро и да извикаш към сребърната пълна луна: "Да!".
Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да зная дали след нощ на мъка и отчаяние можеш да станеш, отпаднал и съсипан до изнемога, и да направиш необходимото, за да бъдат нахранени децата.
Не ме интересува кого познаваш и как си се озовал тук. Искам да зная дали можеш да застанеш заедно с мен в средата на огъня, без да трепнеш.
Не ме интересува къде, какво или с кого си учил. Искам да зная кое е онова, което те поддържа отвътре, когато изгубиш всичко останало.
Искам да зная дали умееш да оставаш насаме със себе си и дали наистина харесваш собствената си компания в моменти на празнота.

ЗА ДА ОТКРИВАТЕ СМИСЪЛА ДА СТАНЕТЕ И ПОЛЕТИТЕ ОТНОВО В УТРЕШНИЯ ДЕН! ЛЕКА НОЩ.

Беше обикновено забързано утро, когато приблизително в 08.30, възрастен мъж около осемдесетте, дойде в отделението, за да свалим конците от палеца на ръката му.
Видимо бе, че много бърза, а и с леко треперещ от вълнение глас ми каза, че има много важна работа в 9 сутринта.
Със съжаление поклатих глава и го помолих да седне, знаейки, че всички доктори са заети и ще могат да му обърнат внимание след не по-малко от час.
И все пак, наблюдавайки го с каква печал в очите поглежда към часовника си, моето състрадание се пробуди и аз реших – така и така в момента не съм зает с други пациенти, да се заема с ръката му.
Преглеждайки го, установих, че раната е зарастнала добре и съветвайки се с един от докторите, получих необходимите инструменти за сваляне на конците и медикаменти за обработване на раната.
По време на манипулацията ние се разговорихме. Не се сдържах и го попитах:
- Навярно имате запазен час при доктор, след като така бързате.
- Не, не точно. Трябва да успея да отида до друга болница за да нахраня моята болна съпруга.
Попитах го какво й има. И старецът ми отвърна, че за съжаление са й открили Алцхаймер. Докато си говорихме успях да сваля конците и промих шева. Поглеждайки към часовника го попитах, дали тя ще се тревожи, ако той малко закъснее.
За мое пълно удивление, моят събеседник ми каза, че тя, уви, вече не го познава през последните пет години.
- Тя дори не знае, какъв изобщо й се падам – поклащайки глава каза той.
Изумен аз възкликнах:
- И вие отивате там всяка сутрин, въпреки това, че тя даже не знае кой сте вие?
Ставайки, старецът се усмихна, потупа ме бащински по ръката и каза:
- Да, тя не знае кой съм аз. Но, затова пък аз зная коя е тя!...
С труд удържах сълзите си.
И когато старецът си замина, си помислих:
Именно това е Любовта, за която всеки мечтае в живота си!...
Несъмнено, въпреки болестта си, тя бе щастлива жена, имайки такъв грижовен и любящ съпруг...
Истинската любов, това не е физическата страст и не е просто романтика.
Истинската любов, това е способността да се приема всичко!
Всичко, което е било, което е, и което ще бъде...

С ЛЮБОВ ЗА ВСИЧКИ ВАС. ЛЕКА НОЩ!!!

Здравей! Позна ли ме? Аз съм твоят ангел-пазител. С теб съм от раждането ти; от първата глътка въздух, през годините, та до днес... Помниш ли ме? Твоята съдба, щастливата случайност, щурия късмет... Това бях аз - вечната ти бяла сянка, която ще бди над теб, докато те има. Понякога идвах в съня ти, за да ме чуеш. Тогава падаха предразсъдъците ти и ти се вслушваше в думите ми. Наричаше ме интуиция, предчувствие. Но това пак бях аз - вътрешния ти глас, пазителя на твоите тяло и душа. Моята мисия е да те пазя и да ти помагам в нелеките житейски битки. А когато дойде време да те предам в ръцете на Създателя, животът ни заедно ще е запечатан на филмова лента. Тогава ще можеш да ме видиш; да осъзнаеш, че ме има и че винаги бях до теб, дори когато отричаше Божията благословия. Да, знам, че много пъти се чувстваше забравена от Бога. Но аз чувах среднощните ти молитви; давех се в сълзите ти и виждах как душата ти се превива от болка. Бях с теб! Усещах страданието ти! И исках да ти кажа, че то е най-великия вселенски урок. И благодарение на него ставаш по-силна, по-мъдра и по-добра. Страданието е справедливо. Ужасно справедливо! Знам, че не го възприемаш така, но някой ден ще го разбереш. Как иначе ще се докоснеш до вселенската мъдрост? Страданието поражда състрадание. Отваря ти очите за чуждата болка. Защото ти не си сама на този свят! И други страдат, плачат, кървят... Някои дори много повече от теб. Зад всяка болка стои един урок. Тя те връхлита, за да ти покаже къде бъркаш и да те научи да се справяш с нея. Ти избираш как. Може с любов, може и с отрицание. Но нима има нещо по-силно от любовта? Когато усетиш любовта и се предадеш на нея, болката се изпарява, тъгата се разтваря, светлината те озарява...Чувстваш се богоизбрана. Ти наистина си Негово дете. Помниш ли колко пъти си се пощипвала, за да узнаеш това неземно щастие, което те огрява сън ли е или реалност? И се питаше с какво заслужи този земен рай. За всяко нещо си има причина. И за лошото, и за доброто. Понякога лошото е скрита благословия и един ден ще я разбереш. Дори и сега да не вярваш. Имаш още да се учиш. Но аз ще съм до теб и никога няма да те изоставя. И в най-тежкия ти миг. Ще ме видиш на лентата в края на земния ти път. Тогава, когато съзнанието ти се отвори към другите измерения. Бялата ти сянка, твоето второ “аз”. Не вярваш ли? Аз бях там, когато ти се отречи от Бог и от света. Когато ридаеше безутешно за пропиления си живот. Когато болката беше непоносима. Когато вярата ти се срина в бездната на измъчената ти душа...Вгледай се внимателно- аз пак съм там! И ти помагам. Как ли? Защо не виждаш стъпките ми до твоите? Погледни лентата – това са моите стъпки. Точно в този миг, мила, аз те носех на ръце...

ОБИЧАЙ ТЕ СЕ !!! ЛЕКА НОЩ ОТ МЕН !!!

МОМЧЕ С КРИЛА

Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му.
– Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? –промърморил бащата.
– Хляб се вади с ръце, а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло, растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем? Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в клетка - си казвало то. - Не искам да кълва наготово трошички.“ Докато една вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.

След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река. И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина. – Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по сипея – обяснила Голямата планина. И момчето минало по сипея. След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? - попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
- Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
- Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката – обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката. Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“
След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето.
– Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и - о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. Прелетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста.
И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел. Орелът бил навъсен и със зли очи.
- Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
- Защото съм птица - отвърнало момчето.
- Не е вярно! - креснал Орелът. - Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го спускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили.
"Какъв съм аз? - се питало момчето. - Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?"

Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка.

Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.

(с помощта на Ваня Герганова)

БЪДЕТЕ ТОВА,КОЕТО СТЕ!!!ЛЕКА НОЩ ОТ МЕН!!

Казват, че Бог дава на всеки човек едно крило, за да могат хората да летят прегърнати ... Но често се случва единият да се умори да лети, да се умори да прегръща и тогава той разтваря своите обятия и другият полита към камъните долу, пада на земята ...
Тази девойка паднала. Боляло я, много я боляло ... Падайки тя наранила душата и сърцето си с парчетата от нейната мечта, която се разбила в земята на хиляди остри късчета. С тях наранила и крилото си. Повече не можела да лети, даже и прегърната с някого. Крилото и се влачело след нея по мръсния асфалт и тя се чувствала най-нещастния човек на света. Тогава при нея се спуснал ангел. Той и казал, че е дошъл да заличи раните и и носел две малки снежнобели крила. Сложил ги на раменете и, паснали идеално. Взел счупеното и крило и искал да си тръгне. Девойката го догонила:
-Но нали Бог дава на човек само едно крило?
-Едно ... - тихо казал ангелът.
-Но ... Ти ми даде две крила. Какво означава това?
-Как мислиш, какво става с човек, който е слаб и не може да удържи партньора си в небето?
-Не зная ... Навярно той продължава полета си.
-Но той също е имал само едно крило .
-Но когато аз падах, той не беше до мен, сигурно е останал в небето.
-А ако падаше редом с теб, какво би направила?
-Щях да го прегърна и да имаме отново две крила.
-За да не падне ли?-поинтересувал се ангелът.
-За да не падне-тихо отговорило момичето.
-Когато единият човек пуска другия под въздействие на своята слабост, страх или друга причина, ти вече знаеш, че пуснатият пада на земята.
-И това боли ... - едва чуто казало момичето.
-Заради счупеното крило?
-Не,-поклатила глава девойката-това, разбира се боли, но много по-болезнено е разбиването на мечтата.
-Да ... А този, който е пуснал другия е подхванат от Бог. Той го поема на ръце и тихо го спуска на земята. Човекът не изпитва нито болка, нито тъга, нито съжаление. Бог не му причинява вреда, само му отнема крилото.
-Но това е ужасно!
-Защо?
-Но този човек никога повече няма да може да полети.
-Но той си го е заслужил, причинил е болка на някой, който му се е доверил.
Девойката мълчаливо гледала в земята.
-Не му ли се сърдиш? Та той ти причини болка!-възкликнал ангелът.
-Не, не му се сърдя.
Ангелът я погледнал учудено.
-Просто го обичам, разбираш ли?-една сълза се спуснала по бузата и.-И не мога да му се сърдя.
Ангелът се усмихнал и казал:
-Бог дава на падналия две крила и две възможности. Човекът, имащ две крила може да срещне друг такъв човек и да лети с него, държейки го за ръка. А може да подари едното на този, от когото е било отнето.
Ангелът замълчал за кратко и после допълнил:
-Ти не си длъжна да правиш избор сега. Имаш време за размисъл.
-А как ще разбера, че е дошъл момента да избирам?
-Ще разбереш, но запомни, ако решиш да дадеш едното си крило, отново може да се случи същото.
-А ако избера човека с крилата?
-Тогава никога няма да паднеш. Можеш да летиш и сама.
-Струва ми се, че тук има някаква уловка ...
-Ако избереш човека с крилата, можеш да го държиш само за ръка. Крилата биха ви пречили да се доближите плътно един до друг.
-Сега всичко е ясно-казала девойката и се усмихнала нежно.

ЛЕКА НОЩ!!!

Думите ОБИЧАМ ТЕ! Това са може би най-силните думи докосващи сърцето ни. Колко често ги произнасяш? Вероятно не достатъчно. А със сигурност има на кого да ги кажеш. Приятел, любим човек, майка, баща, син, дъщеря, баба, дядо, съпруг или съпруга… Всички хора имат нужда да чуват тези две думи и ще са безкрайно щастливи, ако ги казваш по-често. Вероятно тогава и те ще започнат да правят същото.
Всеки човек има нужда да бъде обичан. Разбира се можеш да покажеш обичта си много по-добре със своите действия и малки жестове всеки ден. Но понякога и две малки думички са достатъчни, за да покажат на човек, че не е сам в този свят.
Преди да произнесеш тези думи спри за миг, осъзнай какво означават, почувствай цялата им сила. След това погледни човека срещу теб в очите и кажи „обичам те!“ – с думи, с поглед, и най-важното със сърцето си!
..ОБИЧАМ ТЕ!
- Какво се казва на някого, когото обичаш?
- Ами... "ОБИЧАМ ТЕ!" - каза той.
- А ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш. - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го. - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов. - каза той.
- А ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко... - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш... - каза той.
- А какво се прави, когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не. - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят, какво е да обичаш! - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш! - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого... - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш. - каза той.
- А какво правиш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Вярваш му! - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”!- каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно... - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”! - каза той.
- А какво правиш, когато някой те попита “ОБИЧАШ ЛИ МЕ”?
- Нищо. - каза той.
- Защо?
- Защото, ако го обичаш, той ще знае... и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Защото не са сигурни... - каза той.
- В какво?
- В любовта си! - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо. - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва! - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо. - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не... - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание! - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да... - каза той.
- ОБИЧАМ ТЕ!...
- Знам! - прошепна тихо той...

Бях на десетина години тогава. Родителите ми решиха да ми купят нови обувки за Коледа. Но тъй като в града ни нямаше магазин, в който да продават готови обувки, с баща ми отидохме да ги поръчаме на местния обущар.В работилницата той ме накара да се събуя и да стъпя върху едно парче картон. След което взе молива, забоден зад ухото му, наплюнчи го с език и очерта периферията на крака ми.
Това парче картон, на което беше нарисувано моето ходило, всъщност беше размерът на обувките ми.
Дни наред въодушевено си представях как ще изглеждат и какво ще представляват новите ми обувки. Татко ми беше казал, че ще бъдат черни и с връзки. При всяко хлопване на входната врата тичах да отворя, с надеждата, че ми ги носят…
Получих ги точно в деня преди Коледа. Наистина бяха черни и с вързанки.
Не ги обух него ден. Вечерта преди да си легна, ги поставих под леглото. През нощта ставах от време на време, вадех ги от кутията им и ги поставях пред мен на земята. А после дълго и внимателно ги оглеждах от всички страни – ту отгоре, ту отпред, после отстрани. Не помня колко пъти докосвах с възхищение кръглите им и лъскави муцуни в мрака на нощта. От вълнение така и не успях да заспя нея нощ…
Сутринта, когато другите станаха от сън, аз вече стоях на стола, а в скута си държах кутията с обувките. Татко дойде да ми ги обуе. Обувките обаче не ми станаха, бяха ми тесни и ми причиняваха болка. Но това не го казах на татко. На няколко пъти той попита: “Стискат ли ти?”, но аз всеки път отговарях с: “Не, добре са ми!”. Ако кажех, че са тесни и ми убиват на пръстите, щяха да ги върнат обратно на обущаря, за да ги поправи, а той нямаше да успее да го стори веднага. Затова си премълчах.
През целия ден на Коледа вървях, стискайки зъби от болка. Не след дълго тя стана толкова непоносима, че чак започнах да накуцвам. А когато ме попитаха какво ми е, отвръщах, че съм си ударил коляното. Така и на никого не признах, че новите обувки ми стискат…
Беше толкова отдавна, от тогава минаха много години. Но като се замисля сега, всъщност Животът до голяма степен прилича на това, да вървиш с тесни и стискащи ти обувки:
Понякога недостигащата заплата ни притиска, друг път – работата, която сме принудени да вършим не по собствено желание…
Случва се някое място да се превърне в тясна обувка за нас. Или средата, в която сме. Някоя улица или пък град…
Понякога взаимоотношенията, приятелствата, дори и връзките ни, ни причиняват болка, наподобяваща тази от стискаща и неудобна обувка…
Случва се и времето да бъде като тясна обувка – когато сякаш е спряло да тече…
Дори възглавницата, на която всяка вечер полагаме уморено глава, е в състояние да създаде подобно неприятно усещане…
Всичко това ни причинява болка, силна и пареща…
Но въпреки това, сме принудени да продължим да вървим – макар и бавно, болезнено или накуцвайки…
Вече знам!
Животът – това е изкуството да се научиш да вървиш, въпреки стискащите обувки…

ЛЕКА И СПОКОЙНА ВЕЧЕР!

Аз бях там, когато ти се отречи от Бог и от света. Когато ридаеше безутешно за пропиления си живот. Когато болката беше непоносима. Когато вярата ти се срина в бездната на измъчената ти душа...Вгледай се внимателно- аз пак съм там! И ти помагам. Как ли? Защо не виждаш стъпките ми до твоите? Погледни лентата – това са моите стъпки. Точно в този миг, мила, аз те носех на ръце...

това съм чела в друг вариант и го имам в компютъра си. винаги когато го препрочитам се разплаквам - толкова много истина има в него  :03: :25:

аа да, верно бе .. май че беше от неква притча ..  :rolleyes: 

ама нееедей да плачеш тъй, щот нема ти разказвам повече приказки,  да знайш ..  :03: : :88:

 :03: :03: :03: ,някой от тези приказки са СУПЕР  , за добро утро!
прказката за счупеното крило ме разплака .
благодаря!

аа да, верно бе .. май че беше от неква притча ..  :rolleyes: 

ама нееедей да плачеш тъй, щот нема ти разказвам повече приказки,  да знайш ..  :03: : :88:

много са хубави, благодаря ти  :88:

и аз се сещам за тази приказка, където Бог показал на човека, че винаги е бил до него, защото имало два реда стъпки по пясъка, а човека попитал- а защо когато ми е било най- трудно и тежко стъпките са едни, и Бог отговорил- защото тогава те носех.. :72:

Радвам се, че ви харесват. И аз чакам с нетърпение новата приказка довечера.  :85:  :88:

Съдебната зала бе препълнена.
Двойка в преклонна възраст се развеждаха в същия ден.
Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти за да ги видят.
Възрастния мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена, може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея.
- Хайде, разкажете моля. - започна съдията. - Защо искате развод?
Възрастната жена, обърна поглед към съдията.
Пое дълбок въздух:
- Стига вече. - каза с пресъхнало гърло.
Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:
- Този мъж, от 50 години ми трови живота. - каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда.
Залата бе потънала в мълчание.
Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник.
Последваха още няколко светкавици.
Кой знае, какво заглавие щяха да поставят.
Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото, щяха да имат възможност да зададат и въпроси.
Жената, в желанието си да отбегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната и, успя да навлажни пресъхналите си устни:
- Имахме си цвете... което аз много обичах! - отново посочи мъжа до нея. - Той не знае... беше преди 50 години... Бях си отделила от луковиците които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го... След известно време, цветето нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си, всяка вечер, да стана и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж, ни една вечер не стана, да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях... проспала съм се
Жената се умори. С последни сили, успя да добави:
- С такъв човек прекарах 50 години.. Живот, мечти, всичко каквото имах му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.
Съдията се обърна към мъжа:
Имате ли нещо да кажете, господине?
Възрастния човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:
- Военната ми служба в голямата си част, бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най различни, разкошни цветя. Цветето за което говори, което аз бях и дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в него град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често и пращах букетчета. Няколко години след брака ни...започнаха някакви болки по врата и. Доктора бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. - Всяка вечер, поне един път да стане и да се поразкърши, ми бе препоръчал. Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъга и обич жената, която стоеше с гръб към него.
- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.
Очите му блеснаха хитро. По устните му, премина бегла усмивка.
- Тъкмо по това време, цветето бе повехнало. Казах и: - Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи.
Обещах и. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи:
- Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.
Цялата зала бе съсредоточена в стареца. Мъжът, събра сили, остави бастуна и се изправи.
- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах.
С обяснителен тон продължи:
- Това цвете, вечер влага не понася, господин съдия. Затова, бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея.
Премести тежестта на тялото си върху другия крак
- Ех, старост. Нея вечер... и аз съм се проспал.
- Обвини ме... Не можах да и разкажа, съгласих се.


ПОКАЗВАЙТЕ ВСЕКИ ДЕН НА ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ , ЧЕ ГО ОБИЧАТЕ И МУ РАЗРЕШЕТЕ ДА ВИ ОБИЧА!!!!    :88:

Здравей! Позна ли ме? Аз съм твоят ангел-пазител. С теб съм от раждането ти; от първата глътка въздух, през годините, та до днес... Помниш ли ме? Твоята съдба, щастливата случайност, щурия късмет...

Благодаря ти.. :blink:Точно днес имах нужда да прочета нещо подобно...

ПОКАЗВАЙТЕ ВСЕКИ ДЕН НА ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ , ЧЕ ГО ОБИЧАТЕ И МУ РАЗРЕШЕТЕ ДА ВИ ОБИЧА!!!!    :88:

:wub:
Страхотно е!

Alanis Morissette - City of Angels     :88:

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях че той искаше и имаше нужда да поплаче.
Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:
- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен. Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.
- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.
- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.
- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно. Мога ли да попитам, какво означава това? Той се усмихна.
- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки. - Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно, ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. - Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.
Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.
Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това което имаш.
Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното 'Довиждане!'

Той се просълзи .. и се отдалечи.

….при нея в леглото се появил неканен гост. Дори и двойното легло било твърде малко за него и той енергично я избутал до стената. Краката и ръцете му били ледени и тя се свила на кълбо, зъзнейки от студ.
- Кой сте Вие? – тя шепнела едва доловимо.
- Аз съм Самотата.
- Самотата … – тя повторила ужасното име, от чиито звуци угаснала последната свещ. – А какво умеете?
- Умея да рисувам- казала Самота и нарисувала Болка.
- Умея да пея – казала Самотата и изпяла Страдание.
- Знам как да правя магии – казала Самотата и направила Сълзи.
С побелели устни тя прошепнала:
- Махайте се! Аз … Аз не Ви искам тук.
- Не мога да се махна.
- Но защо?
- В едно двойно легло винаги трябва да спят двама души. Когато вторият не е на мястото си, то става мое – Самотата се поклонила леко, докосвайки нейната нежна кожа с косите си, подобни на бодлива тел.
- Ами ако … ако си взема единично легло? – тя прехапала устни до кръв.
- Тогава … – Самота одраскала гърба и – тогава, когато дойде вторият, за него няма да има място.
- Но … но … но когато той дойде, ние можем да се върнем тук! – тя рязко се обърнала с лице към Самотата.
- Не! Когато се върнете, няма да има място. Тук ще има две Самоти. Самотата също не обича да бъде сама.
Самотата сложила ледената си длан върху сърцето и.
-Е, какво избираш? Завинаги сама? Или ще изтърпиш госта за известно време?
- Ще потърпя! – тя рязко се обърнала към стената и ритнала Самотата по крака.
Но Самотата вече спяла …

ЛЕКА НОЩ НА ВСИЧКИ!!! СПЕТЕ СПОКОЙНО ЗА ДА СИ ОТПОЧИНАТ КРИЛАТА ВИ!!!!    :88: