Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.
Градът бил населен с кладенци. Живи... но все пак кладенци.
Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят).
Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
Един ден в града се появила „мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци.
Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си.
Не повърхността била важна, а съдържанието.
И така кладенците започнали да се пълнят с предмети. Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни.
Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати.
Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.
Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си...
На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
Не минало много време и други започнали да му подражават.
Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си.
Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си...
Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк.
Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил.
Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...
Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си... намерил вода!
Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскьден.
И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.
Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета...
Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
Не е никакво чудо - отвръщал Оазиса. - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...
В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни... И също започнал да става по-дълбок... И също стигнал до вода...И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града...
Какво ще правиш, като свърши водата? - питали го.
Не знам какво ще правя - отговарял. - Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече из вира.
Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща... Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот.
Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.
Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...

Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си, когато отивала за вода. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла пълното количество вода. В края на дългия път от извора до къщата, спуканата делва пристигала наполовина пълна.
Цели две години жената носела вода в къщи – всеки път, една делва и половина. Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от непълноценността си и се чувствала отчаяна, че прави само наполовина това, което се очаквало от нея.
След тези две години на служба, спуканата делва казала на жената:

- Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.

Възрастната жена се усмихнала:

- Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях красиви цветя и украсявах масата в къщи. Без да си това, което си, нямаше да имам украса, а и цветята по пътя нямаше да ги има.

ЛЕКА НОЩ! НЕКА ТАМ КЪДЕТО МИНЕТЕ ДА ПОНИКВАТ ЦВЕТЯ!   :88:

Тя беше малка жена, която вървеше по запрашения полски път. Беше вече доста стара, обаче вървежът й беше лек и нейната усмивка имаше свежия полъх на едно безгрижно мoмиченце.
Тя се спря пред една купчина с неопределена форма и погледна надолу. Не можеше много да разпознае. Нещото, което седеше в прахът на пътя, изглеждаше почти безтелесно. Напомняше на една сиво покривало с човешки контури. Малката жена се наведе малко и попита:
– Кой си ти?
Две почти безжизнени очи погледнаха уморено.
– Аз? Аз съм Тъгата, – прошепна гласът вяло и толкова тихо, че едвам се чуваше.
– Аа, Тъгата! – каза малката жена толкова радостно, все едно че поздравяваше стара позната.
– Ти ме познаваш? – попита Тъгата недоверчиво.
– Разбира се, че те познавам! Неведнъж си ме придружавала по Пътя.
– Да, обаче... – каза подозрително тъгата, – защо не се страхуваш тогава от мен? Нямаш ли страх?
– Защо трябва да бягам от теб, скъпа моя? Ти самата знаеш прекалено добре, че хващаш всеки беглец. Но това, което искам да те питам е: защо изглеждаш толкова отчаяно?
– Аз... аз съм тъжна, – отговори сивата купчина с крехък глас.
Малката, стара жена седна до нея.
– Тъжна си значи, – каза тя и кимна с разбиране с глава. – Разкажи ми, какво толкова те угнетява.
Тъгата въздъхна дълбоко. Наистина ли някой този път щеше да иска да я чуе? Колко често си го беше пожелавала.
– Моята работа е да ходя между хората и за известно време при тях да пребивавам. Обаче, когато отивам при тях, дърпат се. Плашат се от мен и ме избягват като чума. – Тъгата преглътна тежко. – Те измислиха дори изречения, с които искат да ме анатемосат. Те казват: Животът е весел. И техните фалшиви усмивки водят до спзми в корема и проблеми с дишането. Казват: Любимо да бъде, което ни прави силни. И тогава получават болки в сърцето. Казват: Човек трябва да се държи. И те усещат държенето в рамената и гърба. Казват: само слабаците плачат. И задържаните сълзи почти разбиват главите им. Или се притъпяват с алкохол и наркотици за да не могат повече да ме чувстват.
– О, да, – потвърди старата жена, – често съм срещала такива хора.
Тъгата се вглъби още повече в себе си.
– А в същото време искам само да помогна на хората. Когато съм съсвем близо до тях, те могат да срещнат сами себе си. Помагам им да свият гнездо за да излекуват раните си. Който е тъжен, има една особено тънка кожа. Някои печали се обаждат отново като една лошо зараснала рана и това боли много. Но само който допусне тъгата и изплаче всичките сълзи, може наистина да излекува раните си. Но хората не искат да им помогна в това. Вместо това си слагат една светла усмивка върху своите белези. Или навличат една дебела броня от горчивина. – Тъгата замълча. Нейния плач бе отначало слаб, след това по–силен и накрая съвсем отчаян.
Старата, малка жена взе купчината здраво в ръце. "Колко е мека и нежна", помисли тя и погали мило треперещия вързоп.
– Поплачи си, Тъга, – прошепна тя любящо, – успокой се, за да можеш отново да събереш сила. От сега нататък не трябва вече сама да скиташ. Аз ще те придружавам за да не може отпадналостта никога повече да те обземе.
Тъгата спря да палче. Тя седна и погледна учудено своята нова спътница:
– Но... но – коя си в края на краищата ти?
– Аз? – каза малката, стара жена усмихнато и след това се засмя отново толкова безгрижно като едно малко момиченце.
– Аз съм Надеждата.

Едно малко човече отишло в железарския магазин и си купило кутия с едно много, много лепкаво лепило от онова, дето мирише лошо, но стегне ли, няма отлепяне.
Това бил железарски магазин от онези, селските, които са в приземния етаж на старата къща точно на кьошето на средсело, срещу училището. Вратите са стари, дървени, с олющена боя и се заключват с обикновен катинар и две халки. Магазинерът отключва катинара с парче изкривена, сплескана стоманена тел, защото отдавна е загубил ключа. Никой друг в селото не се и сеща колко е лесно да си сплескаш стоманена тел. В магазина се продават три цвята боя (бяла, черна и синя), четки с животински косъм, железни канчета и алуминиеви кръчмарски мерилки за ракия и мента „пе’десеграмки”, както и лагери за задната ос на велосипед „Балкан” (ония там, при „контрата”). ‘Щото последните често се пукат и много се търсят. В тази железария мирише на пирони и изобщо не мирише на силикон. Работното време е от осем до два. След два часá магазинерът сяда в синия си Москвич и запрашва до градчето, за да „зареди от склада” цветовете (боя), които са свършили, лагери за велосипед и понякога, по поръчка, панти за бюфет или стъкларски маджун.
А когато няма какво да се зарежда, магазинерът отива в кръчмата, която се намира в приземния етаж на къщата на отсрещното кьоше и там пие „едно пладнешко”, премерено в алуминиева мерилка, купена преди много време от неговия магазин.
А, да, малкото човече... То е любимец на селските деца и никой не знае на колко години е, но някои хлапета с развинтена фантазия казват дори, че е „ по –стар от даскала, а он е на трийсе’!”. Децата обичат малкото човече, защото то „прожектира фю’ми” в читалищния салон. Толкова е мъничък, че подскача, за да смени ролките. Машината е само една, така че по средата на всеки филм има антракт.

Малкото човече е съвсем само.

Затова то няма време да светва лампите в салона, докато сменя ролките. Кой ще ти се занимава? Докато малкото човече подскача и промушва лентата на втората половина от филма през магическите серпентини на прожекционния апарат, в тъмнината на салона юношите се целуват, а по-малките им се смеят на глас. На ум обаче и те пресмятат колко им остава, докато дойде тяхното време за целуване... Понякога, след като салонът се изпразни, малкото човече остава само и си пуска отново филма, а ако много му хареса, може дори да го гледа няколко пъти. И без това живее в крайната къща под лозята и дори лятоска в собата му е студено. В читалищния салон е по-добре. Там винаги се носи усещането за временното отсъствие на много хора, а такова едно усещане е по-поносимо от усещането за постоянното отсъствието на един само човек.

Та един ден малкото човече отишло в железарския магазин точно в осем часа сутринта и си купило една туба с онова много, много лепкаво лепило. Когато магазинерът го попитал за какво му е, то рекло: „Гледах един филм, че земята и небето се отдалечавали и като се разкъсат съвсем, ние тука ще останем без небе. Ще ида на покрива на училището, ще си залепя обувките за комина, а после ще си намажа ръцете и ще се протегна нагоре колко’ мога и ше ‘фана небето... Дано само небето още да се стига от покрива на училището, че иначе, к’ъвто съм къс, може да го не стигна.”
Магазинерът предложил на човечето вместо лепило да си вземе синя боя и да боядиса олющената ограда на бащината си къща – онази, на края на селото под лозята. Но човечето настояло на своето лепило.

А после? Ами после всичко е ясно. Човечето се качило на покрива на училището, покатерило се на шапката на най-големия комин и протегнало ръце нагоре – да провери как стоят нещата с небето. Небето, слава Богу, все още не било избягало по-високо от комина на селското училище. Малкото човече извадило бояджийска четка от джоба на дочените си гащи и намазало дебело подметките си с миризливото лепило. После оставило четката на ръба на комина и потопило в металната кутия двете си малки, мазолести ръце. Погледнало дланите си за последен път, пък се протегнало нагоре и сграбчило небето.

И ако днес поглеждате нагоре и над вас има облаци или слънце или дъжд или нещо синьо и хубаво, това значи, че малкото човече все още стои върху комина на селското училище и късичкото му тяло свързва Земята и Небето с помощта на най-здравото (макар и леко миризливо) лепило от селската железария.

Имало едно време един далечен остров, на който живеели всички човешки чувства и състояния - Радостта, Тъгата, Суетата и всички останали. Включително и Любовта. Но един ден им било съобщено, че островът е започнал да потъва и трябва възможно най-скоро да го напуснат. Затова всички се качили на своите лодки и се приготвили за отплаване. Останала само Любовта. Тя била много силно привързана към това място и искала да бъде там до последния възможен момент. Но когато видяла, че островът е потънал почти напълно, решила и тя да потърси помощ.
В това време покрай нея минало Богатството с една огромна лодка. Любовта го попитала:
- Богатство, ще ме вземеш със себе си?
А то отвърнало:
- Не, не мога. Има много злато и сребро в лодката ми и няма никакво място за теб.
Тогава Любовта се обърнала към Суетата, която също минавала наблизо в красив плавателен съд.
- Суета, моля те, помогни ми!
- Не мога да ти помогна, Любов. Ти си толкова мокрa, че ще съсипеш новата ми лодка... - оправдала се Суетата.
Заоглеждала се Любовта в търсене на своето спасение и видяла тогава Тъгата. Помолила за помощ и нея:
- Тъга, нека дойда с теб!
Но и тя не се съгласила:
- Ах, Любов! Толкова съм нещастна, че имам нужда да остана сама...
В този момент покрай тях минало Щастието, но то пък била толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала...
Отчаяла се Любовта и започнала да плаче. Тогава от някъде дочула глас да я вика:
- Ела Любов, аз ще те взема със себе си – казал един старец. Любовта не го познавала, а и била толкова развълнувана, че ще успее и тя да се спаси, та забравила да попита за името му.
Когато стъпили на твърда земя, старецът си тръгнал по своя път. Едва тогава Любовта осъзнала, колко много му дължи. Бързо изтичала при Мъдростта и попитала:
- Мъдрост, кой беше този, който ме взе със себе си и спаси живота ми?
Мъдростта отговорила:
- Това беше Времето.
- Времето ли? учудила се Любовта. - Но защо от всички, единствено то се съгласи да ме вземе със себе си?
- Защото само Времето е способно да разбере, колко велика е Любовта и да й помогне да оцелее, въпреки трудностите! - усмихнала се Мъдростта...

- Защото само Времето е способно да разбере, колко велика е Любовта и да й помогне да оцелее, въпреки трудностите! - усмихнала се Мъдростта...

Благодаря , supersonic за приказките! За пореден път ме разплакваш :-[Темата ти определено бърка в душата и я пречиства!Е как става това не знам-май съм голям ревльо, затова.Такава мокра тема не е имало отдавна :-[Ши са издавим от сълзи,девойко

ай, ай, ай .. ми явно имате нужда от тези сълзи..  :rolleyes: 

ама спокойно де, нема да ви оставя да се издавите .. ше ви докарам и до катарзис .. безплатно ..

 :88:

Един атеист се разхождал в гората, възхищавайки се на всичко,което е сътворила еволюцията.
- Какви величествени дървета, какви могъщи реки,какви красиви животни! И всичко това е станало случайно, без ничия намеса. Само слабите и неграмотните хора, които се страхуват, че не могат да си обяснят живота и вселената, се нуждаят от някаква висша сила.
Докато вървял покрай реката, той чул шум в храсталака зад себе си. Обърнал се и видял грамадна мечка, която го настигала. Без да му мисли, човекът  побягнал с всички сили, но започнал да се задъхва, а мечката все повече го настигала.
Човекът се търколил на земята и се опитал да се изправи, но мечката вече се надвесила над него, протягайки ноктестите си лапи.
В мига, в който вече нямало какво повече да губи, атеистът извикал към небето:
- Боже мой !
И мигом се случило чудо: времето спряло, мечката замръзнала, гората потънала в тишина и дори реката престанала да тече. Постепенно всичко наоколо се изпълнило със светлина и той чул великодушен глас:
- Какво искаш? През цялото време ти отричаше моето съществуване, твърдейки пред другите, че аз не съществувам, и обясняваше акта на сътворението с космическа случайност. Смяташе, че светът е съчетание от случая и необходимостта, с които се ограничават научните теории, за да обяснят всичко, и че религията е само начин да се заблуждават хората. Но сега, когато си в трудно положение, търсиш мен. Ще промениш ли гледната си точка, ако ти помогна?
Атеистът смутено гледал пронизителната светлина и отговорил:
- Би било твърде лицемерно от моя страна да променя своите убеждения, само защото съм на крачка от смъртта. През целия си живот аз обяснявах, че ти не съществуваш, и трябва да остана верен на убежденията си до края.
И Бог попитал:
- Какво тогава искаш да направя?
Атеистът леко се поколебал, разбирайки, че тази дискусия не може да трае дълго, и казал:
- Аз не мога да изневеря на своите убеждения, но мечката може. Затова те моля да превърнеш този див звяр –убиец в хрисимо християнско животно.
- Нека така да бъде!
Светлината мигом изчезнала, птиците в гората отново запели и реката продължила своя бяг.
Мечката  се отдръпнала от  човека, склонила глава и изрекла проникновено:
- Искам да ти благодаря, Господи, за Твоята милост да ме дариш с тази храна, която сега ще изям...

Чувала ли си историята за кралят на рибарите?
Като момче кралят трябвало да преспи сам една нощ в гората за да докаже смелостта си и стане крал. Докато бил сам тая нощ го посетило божествено видение. От пламъците му се появил Свещеният Граал - символ на божието съвършенство. И един глас рекъл на момчето:
“Ти ще си пазителят на Граала и ще лекуваш сърцата на хората с него.”
Но момчето било заслепено, поради младостта си даваща му толкова сила, знаменитост и красота.
И така за един кратък миг се почувствал не вече крехко момче а единствен и непобедим като Бог.
Затова протегнал ръка към огъня за да вземе Граала, но Граалът изчезнал. Ръката му потънала изгаряща в пламъците, покривайки се с ужасни рани. И колкото повече остарявало момчето толкова по-дълбоки ставали раните му…докато един ден…той окончателно не загубил вяра в живота. Изгубил вярата си в хората, изгубил вярата и в себе си. Не можел да обича или да се чувства обичан. Бил просто един болен и напатил се човек. Умирал. Един ден, бродейки из замъка един от шутовете му… се сблъскал със самотният крал. Шутът бил доста слабоумен. Той не разбирал кой стои пред него. Виждал само пред себе си един болен и самотен човек. “Какво те мъчи, приятелю?”, запитал шутът краля. А кралят му отвърнал…“Жаден съм. Искам малко вода за да утоля жаждата си.”Шутът напълнил една чаша с вода…и му я подал. Когато кралят започнал да пие…усетил как раната му заздравява. Погледнал ръката си и видял, че в нея държи Светият Граал…търсен от него през целият му живот. С почуда се обърнал към шута…“Как успя да намериш това, което най-смелите ми и умни войни не откриха?” “Не зная.”, отвърнал му шутът. “Знаех само, че беше жаден”.”

ай, ай, ай .. ми явно имате нужда от тези сълзи..  :rolleyes: 

ама спокойно де, нема да ви оставя да се издавите .. ше ви докарам и до катарзис .. безплатно ..

 :88:

........ а ти нямаш ли нужда от малко сълзици за пречистване? Да питам, защото като гледам колко си загрижена за другите.
Редно е инякой и теб да те докара до катаразис нали?

Пояснение:
Катарзиса не е задължително приятна емоция, това е
рязък емоционален преход, представляващ завладяващо чувство на състрадание, мъка, смях или друга крайна промяна в настроението,

или за по просто казано означава - Истерия

Използва като метод в  а в психотерапията - на освобождаването на потискан афект или психична енергия.
 

Така де, ако това предлагаш на съфорумниците си.
Нали знаеш за закона за принципа на бумерагна.

........ а ти нямаш ли нужда от малко сълзици за пречистване? Да питам, защото като гледам колко си загрижена за другите.Редно е инякой и теб да те докара до катаразис нали?

да, разбира се .. всеки има нужда от пречистване, аз също .. и в този смисъл ако някой успее да ме докара и мен до катарзис, ще съм му мн благодарна ..  :rolleyes:  

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на…….. приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:

- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.

Останалите приказки може да следите тук: >> http://hawairai.bulgarianforum.net/forum-f39/topic-t101.htm#535

Останалите приказки може да следите тук: >> http://hawairai.bulgarianforum.net/forum-f39/topic-t101.htm#535

какво става, защо....

Цитат на: supersonic в Февруари 18, 2010, 06:48:07 am

Останалите приказки може да следите тук: >> http://hawairai.bulgarianforum.net/forum-f39/topic-t101.htm#535

какво става, защо....

Защото преживя катарзис, точно както тя искаше .
Всеки намира това, което търси.

  В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга-яростна и ревнива, трета-силна и дълбока, много били в племето, всичките различни. От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат. Веднъж една мъдра Любов казала:"Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. Така всички хора получили Любов, всекиму своя.
Когато при човека дошла Любовта, тя видяла, че в сърцето му са се заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там. Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце. Но един ден Любовта се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала:"Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти." Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му Тъга.
Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите и и се опитвали да я сломят. Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието. "Чаках те!"-казало то ...
Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно. Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.
Търсят го и днес. Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори-Радост, Възторг, Надежда. Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи ...
Никога не се предават, бродят по света и търсят човека. Когато почукат в твоето, помогни им да да намерят вратата, ключ те си имат. 
 
   
 

OOOOOOOO  Super Sonic, добре дошла отново, много бързо ти поправиха изгорелите бушони.
Много хубави приказчици разкарзваш, човек наистина  може да ти повярва, ако не те познава.
Хубавите приказчици са за глупавите хора, така им се замазват най-лесно очите и ти прекрасно го знаеш, личи си. Това е и начин да ги манипулираш, естественно.

OOOOOOOO  Super Sonic, добре дошла отново, много бързо ти поправиха изгорелите бушони.
Много хубави приказчици разкарзваш, човек наистина  може да ти повярва, ако не те познава.
Хубавите приказчици са за глупавите хора, така им се замазват най-лесно очите и ти прекрасно го знаеш, личи си. Това е и начин да ги манипулираш, естественно.

И това го казва Онго Бонго, с поредния си профил. Този път от Nemesis става на Isis.

Хелото, нямаш и грам интуиция, но не си лошо момиче, просто са ти притъпени усещанията. За това не схващаш шегите, не се засягаш и предизвикваш смях в останалите. Чистосърдечна, макар и бавно схващаща, е много по-добре отколкото надценяваща себе си и лицемерна.