Във ромона на пролетния дъжд
откривам светлината на звездите...
И топли ме красивия им свят
открил душите и очите...

Във светлината на нарастваща луна
На спомени от мрака породени...
Остава красотата на мига
творение на няколко вселени...

21:40
града на Ангелите
Марая

Това стихотворение не е в моя дух и стил, но все пак е поезия:

Не ме боли. Добре съм.
Усмихвам се под слънчеви лъчи.
Премина ударът нанесен.
Пресъхнаха сълзите на очи.
Не ме боли. Не липсваш.
Няма вече и вторични трусове.
Оздравях. Нали разбираш?
Уморих се да се блъскам в минуси... и плюсове.
Не ме боли. Сърцето ми не е разпръснато.
Пак виждам цветно всичко онова,
което беше черно-бяло непрекъснато.
Днес не потъвам. Ходя по вода.
Животът не е капки и мъгли.
Забравят се нещата... даже първите.
А мен не ме боли. Болят разбитите сърца.
Не мъртвите...

Мирослава Атмаджова

Къде си тръгнал, Страннико, кажи ми?
Защо потъваш в сивата мъгла?
И само тихо шепнеш своето име,
а после пак - протяжна самота.

Защо вървиш по друмища незнайни?
Самотен и от болката сломен...
И пазиш в себе си дълбоки тайни -
дори във ден от Бог благословен.

Защо се мръщиш даже на децата?
И хвърляш камъни по радостта...
Къде? Къде ти е душата?
Или изгуби я, по пътя във нощта?

Къде си тръгнал, Страннико? Не питам.
Подавам ти приятелска ръка...
Ти приеми я, нищичко не питай.
Не искам нищо - давам топлина.

Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата,
Тайнствен ключ аз исках да намеря,
Който да отключва в любовта,
Най-добре залостените двери.

И като принц от приказките, сам,
Търсих в пещерата великана,
Ключ да ми даде от твоя храм,
Ала заключен храма си остана...

Но нима вълшебства трябват тук?
Като стар крадец, като разбойник,
Заблъсках по вратата със юмрук,
Но вратата се затегна двойно.

И когато в срам и смутен страх,
Сложих върху бравата ръката,
Като във просъница разбрах,
Че не била заключена вратата.

Не, не била тъй вълшебна тя,
Окована с катинари тежки,
Чакала човешката врата,
Да я стоплят дланите човешки...
Д.Дамянов

ПЪТЕКА - Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Писмо до татко

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя.

От мене ти далече отлетя,
с криле на ангел литна към безкрая.
Една сълза в очите заблестя,
че всеки миг ти бдиш над мене,зная.

Сега за мен си,татко, ангел мой,
най-ярката звездица на небето.
Поглеждам с трепет звездният порой
и те откривам бързо със сърцето.

Душата ми без теб осиротя,
как искам да те видя и прегърна.
Една сълза отново заблестя,
направила бих всичко да те върна.

Портрета ти аз вземам във ръце,
целувам го и силно го прегръщам.
Притискам го до моето сърце
и много трудно сълзите преглъщам.

Очите ти са тъжни и мълчиш,
сърцето ти голямо спря да пее.
Добро щом на Земята сътвориш,
то вечно ще се помни и живее.

Сега приключвам моето писъмце,
боли и сълзите да спра не мога.
Ти вечно ще си в моето сърце
макар,че днес по-близо си до Бога.

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя...

Свилена Димитрова

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина

/ неизвестен автор /

Писмо до татко

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя.

От мене ти далече отлетя,
с криле на ангел литна към безкрая.
Една сълза в очите заблестя,
че всеки миг ти бдиш над мене,зная.

Сега за мен си,татко, ангел мой,
най-ярката звездица на небето.
Поглеждам с трепет звездният порой
и те откривам бързо със сърцето.

Душата ми без теб осиротя,
как искам да те видя и прегърна.
Една сълза отново заблестя,
направила бих всичко да те върна.

Портрета ти аз вземам във ръце,
целувам го и силно го прегръщам.
Притискам го до моето сърце
и много трудно сълзите преглъщам.

Очите ти са тъжни и мълчиш,
сърцето ти голямо спря да пее.
Добро щом на Земята сътвориш,
то вечно ще се помни и живее.

Сега приключвам моето писъмце,
боли и сълзите да спра не мога.
Ти вечно ще си в моето сърце
макар,че днес по-близо си до Бога.

Днес, татко мой ти пиша писъмце,
по ангелите аз ще ти го пратя.
Във него сложих моето сърце
и моята любов ще ти изпратя...

Свилена Димитрова

НЕВЕРОЯТНО Е!!!  :cry3:

ЖЕЛАНИЕ ЗА СЛАБОСТ
/Звезда Христова/

Как искам да съм просто ЖЕНА.
Да мога да се скрия в твоя поглед.
Да съм силна уморих се. И сега...
...сърцето ще оставя да ме води.

Вземи ме, отведи ме от града,
на брега да идем с тебе двама.
Хвани ме явно, нежно за ръка,
омръзна ми да бягам от забрани.

Целувай ме безкрайно и със страст,
косите ми разрошвай без да мислиш.
Ще се оставя в твойта нежна власт,
съмненията с обич да изчистиш...

ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ ♥ ღ

ДОКАТО СИ ЖИВА, МАМО!

Докато си жива, мамо,
трябва да побързам –
пропуснал съм поне хиляда дни!
Пропуснал съм това да те прегръщам,
да те обичам и да ми личи!
Пропуснал съм да те целувам по челото,
усмихната и сладка, като спиш!
Пропуснал съм да ти направя лек живота,
а не заради мен да ти тежи!
Докато си жива, мамо,
трябва да побързам –
не съм ти казал толкова неща!
Не съм ти казал колко си ми нужна
и колко много „тебе” има в мен!
Не съм ти казал колко съм ти длъжен
и колко малък дял е изплатен!
Не съм ти казал колко ми е важно
да бъдеш здрава повече от мен!
Докато си жива, мамо,
докато ме чуваш,
докато ме виждаш,докато си ти,
твоят син, не може нищо друго –
може само мама да боготвори!

ПРОШКА

Умееш ли, човеко, да прощаваш
ако някой към теб е прегрешил?
Дали самият прошка заслужаваш
ако друг някой ти си наранил...

Измиват ли се със едно „Прости!”
от болката натрупана следите?
И може ли едно „Прощавам ти!”
покоя да ни върне в душите?

...Никой не иска друг да наранява,
но всеки във живота си греши...
Дали обаче всеки осъзнава
колко божествено е да прости?

И как онази струпана омраза
и болката, таена със години
изчезват в теб, сгрешилият щом каже
с наведена глава едно „Прости ми!”

Две думи, промълвени от душата!
И искрен пламък в молещи очи...
Освободиш ли него от вината
и твоята душа ще полети!

Ще излекуваш своят яд човешки,
от мъката си ще се изцериш...
Недей вини покаял се от грешки!
И ти, човеко, утре ще сгрешиш!

Павлина Соколова

Добър ден, Тъга.
Наспа ли се добре?
Удобно ли ти е в сърцето ми
широко?
Да ти донеса вода?
А може би кафе?
Или пак
ще заспиш в мене дълбоко?
Как го пиеш, Тъга?
С три бучки мъка
или горчиво
като дните ми?
Пак ли ще виеш,
Тъга?
По него...
Пак ли ще сплиташ
душите ни?
Поседни с мен, Тъга,
на чаша съмнения.
Нека видя на дъното
какво
ме очаква.
Недей ми иска
за целувка разрешение.
Целуни ме
и
пътувай със вятъра,Тъга.
Утре като
се върнеш
ще пише на входа
"Хотел за ранени
сърца".
Влез обута,
знаеш паролата.
За днес толкова.
Утре ела...
Франсоаз Саган

Ангелът в теб
Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
Ангелът в мен поздравява сияещия Ангел във вас!

Когато се завърнеш някой ден

Когато се завърнеш някой ден,
душата ми ще бъде опустяла,
очите ми-жив извор пресушен,
косата-от надежда посивяла,
сърцето-уморено от любов,
мечтите-изоставени далече,
надеждите,макар и твой до грoб,
крещящи,че не ще те видя вече,
усмивката-гримаса от лъжи,
целувката ми-ледена стихия,
ръката ми,не искаща дори
със своя допир нежност да открия,
....когато се завърнеш някой ден,
ще ме потърсиш в утрото и здрача,
останала на спомена във плен,
а аз ....ще се опитам да не плача!

Стефан Александров

Ти знаеш ли как се обича жена,
дето толкова пъти е падала,
че е кръстила с галено име пръстта
и мечтае, мечтае за клада?

Тя измисля за тебе добри имена
и диспутите грозно я плашат.
Ти знаеш ли как се целува жена,
която беседва със чашата?

Уморена претърсва с очи течността
и убежище търси, и прошка.
Ти знаеш ли как се преражда жена,
която умира нарочно?

Ти позна ме, нали? Аз съм същата тази,
дето в твоите стъпки пак остави следи...
И оназ, непонятната, дето с нокти опази
свойте тайни копнежи и далечни мечти...

Аз ръмжах на луната и закривах звездите,
в тъмни нощи се лутах, ненамерила брод...
А пък как се открих, мен, самата... Не питай.
Пак от шепичка кал си направих живот...
И изправих се гордо, някак смело, почти.

Да, признавам си, често на герой се преструвам.
А пък ти ми повярва, че съм силна, нали?
Само с твоята вяра мога да съществувам...
И ръмжа, и настръхвам, и съм много ранима.
Ти го знаеш, познаваш ме, не от днес и от вчера.

А пък колко въпроси във душата ми има...
Моят отговор, зная, само ти ще намериш...
Аз съм същата зодия.... Ти позна ме, нали?
За това съм родена – да ме срещнеш във здрача...
Ще закривам звездите, ще разплаквам луни...

Но пък теб да усмихна... Колко много ще значи!

Мира Дойчинова - irini

Ще бъда тук, където ме остави −
на този бряг, забравен и oт Бога,
и молеща се да не си забравил,
пътеката до тука дето води.

Ще свършат всички капчици роса,
които жаждата ми утоляват.
Ще догорят последните дърва
и в нощите звездите ще ме сгряват.

За теб ще си говоря със морето,
ще му припомням нашите мечти,
вълните ще ми пеят тъжни песни,
а там... някъде там... ще бъдеш ти!

Следите ти по пясъка отдавна
препускащият вятър заличи,
но моите страни все още пламват
при спомена за твоите очи...

Ще бъда тук!... На нашите скали!
Във всеки полъх бриз ще те усещам,
по залез във очите ще вали,
а изгревът с усмивка ще посрещам.

И всеки Божи ден аз ще те чакам,
с надеждата, че ти не си забравил
за пътя, който заедно вървяхме.
Ще бъда тук! Където ме остави...


Павлина Соколова

„Жените не обичат страхливите мъже. Котките не обичат предпазливите плъхове.“

— Хенри Менкен

***
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

- Георги Константинов

Утро
Бягай, мое утро теменужено,
не пристъпвай плахо през вратата…
Тази нощ небето ще е влюбено,
ще покрие с облаци земята.

И ще тръпне, дръзко пожелано
от любов, която го отрича…
Залезът в мечтите му остана,
огънят в зенита му се врича.

Сън ли беше?...Аз ли го подпалих
с въгленче, замръкнало в очите?...
Още върху устните ми пари
клетва, премълчана под звездите.

Бягай, мое утро непоканено,
нека още миг да бъде лудост…
Изгревът косите ми погали
и в деня потърси ново чудо…

автор Йорданка Господинова

„Жените не обичат страхливите мъже. Котките не обичат предпазливите плъхове.“

— Хенри Менкен

***
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

- Георги Константинов

Това стихотворение е убиец. Харесвам мъже с цел, а не такива, хванати за "полата на майка си"
Харесвам неспокойните търсачи. Ако ми на легне на дивана с дистанционното, ще го разлюбя.