Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук...
... а всяка тишина е някакво начало.

Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг...
...И да ме виждат само ветровете.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ...
А после много дълго ще съм птица.

Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране - като присъда.

Не ме искай. Само минавам.
Ураганно... причинявам щети.
След мен е потоп и удавяне.
Не тръгвай. Аз нямам следи.

Не ме чакай. Идвам неканена.
Като хала, раздухвам огньове.
Няма начин да бъда забравена.
Не строя - разрушавам мостове.

Не ме викай. Още съм вятърна.
Шумоляща и дива в листата.
От бури за теб съм изпратена.
Гръмотевици нося в Душата.

Не ме пипай. Ставам на лава.
Изригвам... Разцепвам земята.
Отломки от чувства стопявам.
Да ти парят, събрани в ръката.

Е.Стоянова

‎"Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!" (Из "Елегия")

"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят." (Из "Хаджи Димитър")

"Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода." (Из "На прощаване в 1868")

"О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там, близо до град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила." (Из "Обесването на Васил Левски")

"Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани,
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя." (Из "Към брата си")

Днес се навършват 165 години от рождението на Христо Ботев (1848-1876).

Дълбок поклон пред гениалния българин

Писмо от една Емигрантка

И този ден умира натъжен
от бързане, от болка, от умора.
Небето плаче, плаче вътре в мен
изгубена сама сред чужди хора.
...

Годините минават и боли,
когато няма на кого да кажеш,
че взирането в празното тежи
и от тишината оглушаваш даже.

Всеки ден умира нещо в мен,
сърцето плаче и боли душата-
тъй тежко е,когато си ранен,
а е сама във тъмното ръката.

Далеч от дом,от близки и земя,
в гърлото напира вик разплакан,
сама ли се обрекох на това
и хубавото докога ще чакам?

Когато няма връщане назад
от пътя ти по стръмното нагоре,
когато само с болка си богат
и искаш да заплачеш от умора,

когато нараненото сърце
повтаря ти,че имаш още време,
че имаш още двете си ръце
и никой не ще ти ги вземе.

Върви напред дори да те боли,
земята е под теб и е надежда,
през всичките прегради премини
да видиш този път къде извежда!

А стигнеш ли накрая до върха,
не гледай долу и назад,не се обръщай.
Сега ти трябват само две крила
и Вярата,че ще се върнеш у дома!!

автор: неизвестен

Една душичка плаче неразбрана…
(Но кой ли има време за това?!)
Прегръдката на татко и на мама –
най-хубавото нещо на света…
Една прегръдка само, а пък колко
лъчи се плисват в небосвода плах,
и мигом се стопяват всички болки,
изтриват с гума целия ни страх,
и сякаш, че с вълшебната си четка
рисува ни Животът по-щастливи…
Прегръщайте, прегръщайте детето!
То идва тук с мечтите си красиви,
но не да плаче в мрака неразбрано,
а да сбъдне свойте чисти светове…
Прегръщайте! И запомнете само:
И вие сте били това дете.
И може би през всичките години
сте чакали прегръдката една…
Не стигна времето ли? Време има!
За най-хубавото нещо на света.

Мира Дойчинова – irini

Черно и Бяло май сме били, като Лято и Зима - много време ни дели!
Нощ и Ден - ужасно много боли! Като Огън и Лед - никой няма да прости!
Север и Юг - на света гледаме с различни очи. Минало и Бъдеще - всичко вече гори!
Като Слънце и Луна - блестим от различни страни. Любов и Омраза..това ли сме били ?!?!?

InterNet

http://www.facebook.com/pages/%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8/126746077498642


Съдба, ти пак раздаде картите.
Не искам да играя, стига толкова.
Живота ми не е хазарт, ориснице.
Не залагам никога за нищо любовта си.
Не губя. Не печеля. Няма нищо.
Нося се, попивам и усещам.
И болките, и мъките от зимата,
която всъщност много е гореща...
Навънка нямам нищо,
а отвътре само него.
Едно сърце преминало през времето,
като изгубен пътник,
(който търси своя пристан).
Като сълза събрала в себе си,
безброй усмивки и вълшебства.
Усетила сезоните на любовта.
в очите- неизплакана.
Живота ми не е хазарт, Съдба...
И филм не е, нито пък спектакъл.
Живота ми е огън и вода,
и обич в сърцето ми и щастие.
Живота ми е малки чудеса,
в които място за измами няма...

Понякога съм лоша и не ставам за обичане -
връхлитам като гръм и разтопявам.
А ти не ме помни... не съм за помнене...
светулките ги няма и ги няма...
Така, че няма нужда да изчезваш -
и двамата разбираме че свърши.
В една дълбока тъмна бездна -
ще падаме и ще се учим.
А ти мълчиш и някак става тъжно.
Боли ли те?! Не казвай... замълчи...
Навярно тихомълком ме осъждаш,
а в мен е пълно - пълно със мъгли.
И обичите стават все по - трудни
и няма да поискам да се сбъднат.
Прощавам всичко, дето ме е късало -
преливам в думи - само да те върна.
По празните пространства на сърцето ми,
по миговете пълни с безнадежност -
да мога бих пресякла ветровете ти
обяздени с последната надежда.
Когато ме обикнеш ще опитам
да ти направя слънчево небе -
тогава не пиши за мене в стихове,
а просто дишай... дишай... Нека Сме!.


Маргало

Февруарска пролет

Пак са пълни и шумни площадите,
свърши дългото зимно мълчание –
по шосетата, по тротоарите
никнат хора, порастват съзнания.

Разрушават потоци отприщени
монументи на днешни величия –
и оголват по пътя си истини
в монополните безразличия.

Свърши зимата. Пролет е! Пролет е! –
февруарска, звънлива, разлистена
по площадите, по тротоарите…

Необесени греят просторите –
тръгват в битка за хляба си хората.
Събуди се, Апостоле! Време е.

от интернет

.

Тук съм, но оставил себе си.

Сред  всичките завивки и целувки се разпаднах.

Сред  всичките усмивки и прегръдки се погубвах.

Тук съм, но оставил себе си в дните, които те обичах.

 

Потънах в очите ти. Останах зад устните ти.

Удавих се в кръвта на нашата любов.

 

Без длани съм - потънаха във кожата ти.

Без дъх съм - потъна в твоя дъх.

Без име съм.

Само си спомням, че изписвах любов по душата си.

Останах във дните, в които те обичах.

 

Ще пея за теб с гласа на всички певци.

Ще рисувам за теб с ръцете на всички художници.

 

Когато гледам небето, ще виждам очите ти.

Когато докосвам листата- ветровете ще обръщат косите ти.

Ще плача чрез дъжда, който пада по лицето ти.

Ще дишам дъха ти.

Ще те обичам чрез другия.

Ще те целувам с устните на другия.

Ще  умирам отново за теб с душата на другия.

 

В кожата ти ли потънах?

В сълзите си ли ме изплака?

С магия ли ме преодоля?

Затворен в смеха ти.

Останах в дните, в които те обичах.

 

Този мой живот ще е завинаги твой.

Вече съм друг. Но не те намирам във другите.

Тук съм, но оставил себе си в теб.

Само си спомням, че по кожата ти се изписва името ми.

Само си спомням, че се изписва любов.

Жената на пътеката/ Писмо от морето/

Дъщерите ти, които никога нямаше-играят в очите ти. Сред гъсти зелени гори се гонят. Не ги настигна, а колко са хубави очите ти. Не каза нито дума. Никога не успя истински да се разплачеш. Къде скри сълзите си- в извивките на цветните покривки във дома си, където все със сенките вечеряш? Зад теб голяма празна къща-не казваш нито дума...

Крещи! Изкрещи!

Разплачи се, свий се в тази пролет.

А ти стоиш пред мен и се топиш, като снега. Капеш...капеш...

Счупиха мечтите ти.

Колко вятър можеше да диша във косите ти. Тръгни след мен...Не потъвай в ъглите на празната си гостна. Не заспивай сред изпепелените коси в чаршафите си. Не лягай до сянката на твоя живот.

Как един път не заплака? Как един път след мен не искаше да тръгнеш...Бягай,след,мен...

Искам да видиш морето, да отмие страха ти.

И пак сред косите ти-цвят от тъжна череша на поредната лъжлива пролет.

Бягай след мен. Бягай! Не изгубвай сърцето си. Не закърнявай душата си-не я изтезавай в тавана на къщата-да удря по покрива, да търси небето.

Как скри сълзите си в основата на къщата-да потъне ли искаше? Как никой не чу мълчанието ти? Как никой не те прегърна? И все в земята гледаше...

Как никой не вдигна главата ти, как не се разля в очите ти?

Как ти останаха зъби от стискане? Как езика ти не падна от мълчание. Как очите си запази?

Как един път не заплака, Господи... Вместо нея...Как не наводни планината?

Бягай след мене. Бягай! Разпилей стъпалата си по тези страшни и стръмни пътеки.

Ти ще си!

Бягай след мен, че сенки те чакат в дома ти. Ела, да ти покажа морето.

Права стоиш, а така си се свила.

Мълчиш, а така силно бълнуваш в очите ми. Усмихваш се, а малко по-малко се стапяш.

Пада косата ти.

Сива топола си, а така протягаш ръцете си.

Студени са гърдите ти, а колко прегръдки сънуваш.

Ако майка ти знаеше, че реше косите ти за този живот-щеше да ги отреже. Ако баща ти знаеше, че на сянка щеше да те даде-щеше да те скрие завинаги. Ако брат ти знаеше, че така след години ще осъмнеш-нямаше да ти даде никога да заспиш.

Бягай...Тръгвай след мен, да ти покажа морето, че море станаха очите ми. Ще отсека черешата, за да събори къщата ти. Боса да ходиш-по пясъци, по снегове, но жива да си.

Така те помня-прекрасна, стоиш на пътеката. Обърнах се-и остана завинаги там. Здрава до ходиш, но болна да бъдеш. Пролет да има, но да окапе с косите ти. В най-студената къща да си...да искаш да тръгнеш, а все там да оставаш- далеч от моретата. Всеки ден със сенки да вечеряш. В пепел да заспиваш.

Как един път не заплака?

Море в стъпалата си щеше да видиш.

Убий простака с мълчание

Мълчах до скоро. Не че нямам думи
(та те са ми едничкото имане),
но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.
Обаче не умираха. Напротив -
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота...
а цял народ в краката им мълчеше.
И чудя се дали да проговоря -
дано пък бесовете да събудя...
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?
И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!

Ники Комедвенска

Обичам те. Това не означава,
че може да ме правиш на глупачка!
Аз зная до забрава да прощавам,
но зная и кога да сложа точка.

Не бъркай мойте слабости с наивност.
Не ми отреждай ролята на жертва.
Добра съм. Ала нямам капка милост
към онзи, който с камък ме замерва.

Не ме използвай! Аз съм търпелива.
Прекършиш ли крилете ми обаче,
идея нямаш как ще ти отива,
за втори шанс да молиш и да плачеш.

Разклатиш ли доверието в мене,
до смърт да ме боли - ще си отида!
Печелил си ме много дълго време.
Да ме изгубиш и минута стига.

Обичам те. Готова съм на всичко.
Но искам да си честен във замяна.
Излъжеш ли, не се хаби излишно...
За теб обратен път към мен ще няма.

Васка Мадарова

Не хвърлям камъни, а ги събирам.

Все някога за нешо ще потрябват.

Животът не е болка за умиране.

Когато давам, не крещя: "Ограбват ме!"

 

Когато взимам - не го правя скришом

и всички виждат точно колко имам.

Под всяка своя дума се подписвам

и непременно с цялото си име.

 

Знам колко съм удобна за мишена–

глава не скланям - виря я високо.

И коленете ми са разранени

не от пълзене, а от стръмни скокове.

 

От полети. От бягане с препятствия.

От шурмове "на нож!", не на прибежки.

Що камъни по мене са запратени

от всевъзможни и безгрешни грешници!

 

Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница

и щом към звездна бездна се запътя,

тя със небесен гръм за упокоя ми

връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.

 

Маргарита Петкова

Голямото момиче се разплака,
съблече роклята си - сипа чаша джин,
умората я свлече на земята -
в ръцете на килимът и любим.
Луната слезе ниско - замълча,
присви очи от мъка тишината -
на пръсти се промъкна самота,
а вятърът притихна във листата.
Нощта отдръпна тежките завеси,
мечтите свиха до една гнезда.
Една надежда каза тихо - Ето ме!
Небето се смили и заваля.
Над улиците падна здрачината
/ но тя не знае, няма да научи /
Едно момиче - с крайчеца на пръстите си
ще срещне любовта и ще я случи.
Под клепките на къдравите сънища,
преди съвсем да е угаснало небето -
голямото момиче ще се сгуши
във две ръце, от ляво - до сърцето си.

Маргало

Неделя

В неделя ми харесва тишината ти.
Светът е сънен – още му се спи...
От утре ще се втурне в необята,
но има време. И му се мълчи...
И гледай как леглото става лодка,
завивките са пухкави вълни,
възглавницата – белоснежен облак,
в неделя имат време за мечти...
Небето ми разлиства птица – книга,
и звездни букви в стаята валят...
Неделя е! И имам два – три мига
за теб и мен, да си измисля свят...
В такива дни дори ми се лети.
И няма кой да каже, че съм луда.
Една неделя – време да мълчим.
Във всяка тишина се ражда чудо...

irini

Писмо до Юни

Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...

Caribiana

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

Атанас Далчев
1956 г.