Подбудите да предприемем нещо, което може да се стори на поколенията героично, обикновено не са.
Ще ти го илюстрирам с много прост пример та белким ме схванеш. Живеех в централен квартал, всъщност- възможно най- централния и всички улици наоколо бяха кръстени на "герои" от съпротивата. През 80-те една "сляпа" 50метрова крива уличка до дома ни се сдоби с ново име на някакъв "герой"- съселянин на прадядо ми. Та въпросният герой е бил най- обикновемн криманал, апашунга,конекрадец неможещ да напише името си и издирван от полицията за серия от кражби, избягал при шумкарите и при стълкновение с жандармерията- убит.

Подчертала съм ключовите думи.

извинявай... но не ти разбирам тънките намеци!
явно са толкова тънки, че само ти си ги разбираш!

Браво, akruks!  :clap:

Това стихотворение от Акрукс ли е?

Браво! Не знаех, че пише поезия!  :blink:

АКО ИМА
ВЕРА ИЛИЕВА

Ако има живот след смъртта,
в него не искам теб да те има.
Ти ,който уби любовта,
превърна дните ми в истинска зима.

Ако има живот след смъртта,
ще срещна със сигурност хора различни,
хора със смели, любящи сърца,
с красиви усмивки и помисли чисти.

И тогава само за миг,
ще поискам да те видя отново,
за да ти кажа ,че аз я открих,
любовта ,без която не мога.


https://bg-bg.facebook.com/VeraIlievaStihove

Не ме поглеждай право във очите,
ако не си готов във тях да изгориш,
от огъня във тях и от лъчите
ще си предследван... и няма да заспиш.

Недей целува устните ми жарки,
ако не си готов във тях да се стопиш,
ще търсиш извора с водите сладки,
пожара пламнал с него да гасиш.

Недей прегръща тънката ми снага,
ако не си готов да я обичаш всеки миг,
на любовта със нея да прекрачиш прага,
без дъх останал... и без вик.

Недей сърцето ми да любиш,
ако не си готов за него да умреш,
в копнежите му ще се погубиш
и да искаш, не можеш да се спреш.
Паула Петрова

Защо те обичам толкова много,
а ти толкова малко мене?
Като човешка сълза във вълната,
като обло камъче в планината,
като път до пропастта,
като вулкан до огъня на номадите,
като църква до Бога
обичам те толкова много,
а ти толкова малко мене.
Като затворник през лятото
аз съм твоя затворник през лятото.
Като иконата на святото -
ти си моята икона на святото.
Там където свършват зад ъгъла
всички религии започваш ти.
Защо те обичам толкова много…
Ти си черешовите небеса
взрив на нарциси, алабастров дъжд
канелен пясък, крясък на шарена птица.
Очите на бъдещо момче,
препълнени с блясък и ухание.
Ти си светлината, която прави сянката,
аз съм само стената, където сенките играят.
Светлината и стената, а между тях
живите и останалите.
Ти си нова надежда за вечно обичане
ти си прекрасното и необяснимо привличане
между не познати ангели в залива на Утре
аз съм обичтта обикновената.
Ти си величието на една малка мечта.
Ти си надолу по реката, надолу по реката…
зеленого пето в градината на дявола надолу по реката.
Защо те обичам толкова много,
като книжна лодка
с написаното на нея стихотворение?
Отиващо към нетлението.
Като зрънце - слънце към затъмнението.
Като дъжд във реката,
като длъжник пред олтара,
като шепа пръст на земята,
като жълта пчела в небесата,
като кал във ръката на Господ
и изгубен ключ сред нещата
без смисъл и толкова просто.
Като малко момиче,
като халка от верига,
не ти ли стига?
Толкова много да те обичам,
а ти мене толкова малко?
Не ти ли стига да те обичам
като сън преди вечност
и молба без колене?
Толкова много да те обичам,
а ти толкова малко мене!

http://www.youtube.com/watch?v=ww-j6W2sGDQ

*Монологът на Мариус Куркински по стихове на Мартин Карбовски и музика на Александър Кипров

Молитва за България

Защо не заминем на някъде?
Дай да си купим билети!
Има толкова влакове,
кораби, самолети.

Къде ли е остров Ява,
къде ли е остров Малта?
На сън не ни се явяват,
на яве още по малко.

Докога все така ще чакаме,
докога, докога, докога?
Господи, дай на България,
път, светлина, свобода!

Насън все стихийни бедствия,
наяве - яма след яма.
А колко превозни средства -
в нито едно ни няма.

А някъде, някъде, някъде,
хората все са на път.
А ние седим и чакаме
сам да ни дойде светът!

Миряна Башева

УТЕХА

Най-после светлина припада.
Най-сетне ражда се денят.
Тук някъде се свършва ада.
И почва път. И почва път!

Ти дълго ще ме придружаваш,
но няма да ме утешиш.
Съмненията утвърждават
 това, което разруши.

Ранен и обгорен ще мина
 през бездната на твоя зов
 да търся пак необходимата,
забравена от мен любов.

Ще ставам синкав като мрака
 и ще изтлявам в таен дим -
подобно облак - неочакван,
подобно дъжд - необясним.

Една утеха многогласна
 ще нося с мен като вина
 и вярното небе понася
 една изменчива луна.

Павел Матев

В интерес на истината, намерих го в страница във фейсбук и не беше написан нито автор, нито от къде е взет и затова така го публикувах. Благодаря, че посочи и източника! 

На мъртвите герои

Вече мина войната отдавна и отдавна убитите спят,
но на майките скритите рани не зарастват и все ги болят...
Те изпращат пак свойте момчета и все още им махат за път.
А Альошам Серьожа и Петка под нетленният мрамор лежат.

Нека винаги да ги топлят имената на тяхната слава!
Ленинград, Сталинград, Севастопол, Будапеща, Москва и Вършава...

Те загинаха в славната битка с обгорени и чисти сърца,
но запазиха Клава и Лидка и безброй неродени деца!
Те ни гледат от филмови ленти - свойта клетва войнишка мълвят.
А на стража във пет континента млади хора несменно стоят!

Павел Матев
изпълнява Маргарита Хранова

   
     
             ЛИПСА

Ден е, и навън танцуват златните лъчи,
сияят силно и побеждават тъмнината,
но сърцето мое с болка ми шепти,
„прегърни ги моля те” и запълни в мен празнотата.


С всички сили гонех тази светлина,
която нежно галеше моите очи
и разпалваше пламъкът в моята душа,
който огряваше моите сълзи.

Една по една капеха те, по сухата земя,
в тях се криеше нещо скъпо и съкровено
и всяка една сълза изпълнена с една мечта
откъсваше се трудно от сърцето наранено.

Сиви облаци превземат синьото небе,
ветровете раждат силен мраз,
а навън силно плаче мъничко дете,
ридае с прегракналият си глас.

Дълбоко в мен нещо ме пробожда,
зрънцето ми щастие започва да кърви
и надеждата ранена едвам прохожда,
не знам защо, но много ме боли.

Копнежите, миражите дълбоко в моя свят дълбаят,
те избраха точно него от цялата вселена,
но никога в него не ще открият раят,
и няма да отнемат неговата цел неосъществена.

Искам да открия изворът на моите мечти,
който да лекува болката в мойта празнина,
и надеждата и щастието поне малко да крепи,
много ли искам-да запълня липсата една?!

                                    Подпис: Кристиян Порязов (Аз)

Надвиснала над женската ми гръд,
една любов ме гледа заплашително.
Очите й ме връзват - като с връв.
Ръцете ме надвиват застрашително.
По дланите й - грешните ми дни.
Изсичат тръпки. Страх да те обземе.
Една любов в лицето ми шепти,
че ще ме има Тук - Сега, че време Е.
Сърцето се предава - и мълчи...
Градът навън е прашен спомен бледен.
Една любов беляза ме. Уви...
за да живее утре, но чрез мене.
Маргало