В часа по философия професорът застана зад
катедрата си, отрупана с различни предмети и
зачака студентите да утихнат.
Тогава взе голям
празен буркан и го напълни с топки за
голф.
Попита студентите дали съдът е пълен. Те
отговориха утвърдително.
После професорът взе
една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати
го леко и камъчетата се наместиха между топките за
голф. И отново попита студентите дали съдът е
пълен. Те пак отговориха утвърдително.
Сетне
професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда.
Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още
веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха
единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии
с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда,
което изпълни празното пространство сред
песъчинките.
Студентите се разсмяха.
Сега, каза
професорът, когато смехът утихна, искам да ви
кажа, че този съд представлява вашият живот.
Топките за голф са важните неща във вашия живот -
семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите
ви, страстите, предпочитанията ви - все неща,
които, ако загубите всичко друго и ви останат само
те, животът ви ще бъде достатъчно пълен.
Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата
ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките
неща. И продължи: "Ако най-напред сложите пясъка в
съда, няма да има място за камъчетата и топките за
голф. Същото се случва и с живота. Ако губите
времето и енергията си за дреболии, никога няма да
имате място за нещата, които са важни за вас.
Обръщайте внимание на нещата, които застрашават
щастието ви. Играйте с децата си. Излезте с
партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери
време да изчистите къщата и подредите. Погрижете
се най-напред за топките за голф, за нещата, които
наистина си заслужават. Подредете приоритетите си.
Останалото е само пясък."
Една от студентките
вдигна ръка и попита: "А какъв беше смисълът на
бирата?"
Професорът се усмихна. "Радвам се, че
ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма
значение колко пълен е животът ви, винаги ще се
намери място и за две бири.
_________________________________________________________________________________
Това,което наричаме студ, в действителност e отсъствие на топлина
Професор в университета задал на студентите си въпрос:
- Всичко, което съществува, е създадено от Бог, нали?
Един студент смело му отговорил:
- Да, създадено е от Бога.
- И Бог е създал всичко? - попитал професорът.
- Да, сър, - отвърнал студентът. Професорът попитал:
- Ако Бог е създал всичко, то Бог е създал и злото, щом то съществува. И съгласно принципа, според който действията ни определят нас самите, Бог се явява зло.
След като чул отговора, студентът притихнал. Професорът бил много доволен от себе си. Той още веднъж „блеснал” пред студентите, доказвайки, че вярата в Бог е мит.
Друг студент вдигнал ръка и казал:
- Професоре, мога ли да ви задам въпрос?
- Разбира се, - отвърнал професорът. Студентът станал и попитал:
- Професоре, студът съществува ли?
- Що за въпрос е това? Разбира се, че съществува. Никога ли не ти е било студено?
- В действителност, сър, студът не съществува. В съответствие с физичните закони това, което считаме за студ, в действителност е отсъствие на топлина.
Един човек или един предмет могат да се разглеждат според това, дали притежава енергия или не, дали я излъчват или не. А абсолютната нула (-273°С) се явява пълното отсъствие на топлина. При тази температура материята става инертна и неспособна да реагира. Следователно студът не съществува. Ние сме създали тази дума, за да опишем това, което усещаме при отсъствието на топлина.
Студентът продължил:
- Професоре, тъмнината съществува ли?
Професорът отвърнал:
- Разбира се, че съществува.
Студентът казал:
- Отново не сте прав, сър. И тъмнината не съществува. В действителност тъмнината е отсъствие на светлина. Ние можем да изследваме светлината, но не и тъмнината. Използвайки призмата на Нютон, можем да разделим бялата светлина на множество цветове и да изследваме различните дължини на вълните на всеки цвят. Но вие не можете да измерите тъмнината.
Простият светлинен лъч се разпространява в света на тъмнината и я осветява. Как определяте доколко тъмно е дадено пространство? Измервате съдържащата се в него светлина, нали така? Следователно тъмнината е само понятие, което хората използват, за да опишат явлението, при което липсва светлина.
След това младият студент отново попитал професора:
- Сър, злото съществува ли?
Вече неуверен в себе си, професорът отвърнал:
- Разбира се, както вече казах. Ние го виждаме всеки ден. Жестокостта в отношенията между хората, престъпленията, насилието по света - всичко това не е нищо друго, освен проява на злото.
На това студентът отговорил:
- Злото не съществува, сър, или, в крайна сметка, не съществува само по себе си. Злото е просто отсъствието на Бога. Подобно на студа и тъмнината, тази дума е създадена от човека, за да опише отсъствието на Бога.
Бог не е създавал зло. Злото - това е липсата на вяра и липсата на любов, които - от своя страна - съществуват както светлината и топлината. Злото - това е резултат на отсъствието на Божествената любов в човешкото сърце. То е като студа, който настъпва, когато няма топлина, или като тъмнината, която настъпва, когато няма светлина.
Професорът седнал.
Името на младия студент било Алберт Айнщайн.
_________________________________________________________________________________
Буда бродил по света и се срещал с онези, които сами се наричали негови ученици, за да им говори за истината.
Хората, които му вярвали, се стичали по пътя със стотици да го чуят, да го пипнат, да го зърнат може би само веднъж в живота си.
Четирима монаси, които научили, че Буда ще отиде в град Ваали, натоварили багажа си на мулета и тръгнали на път, който щели да извървят за няколко седмици, ако всичко бъде наред.
Единият от тях не познавал добре пътя за Ваали и следвал другите.
След три дни път ги застигнала страшна буря. Монасите побързали да влязат в едно село, където се подслонили, докато бурята отмине.
Но последният не стигнал до селото и трябвало да дири подслон в дома на един овчар. Овчарят му дал постеля, храна и подслон да прекара нощта.
На сутринта, когато монахът се приготвил да тръгне, отишъл да се сбогува с овчаря. Като наближил кошарата, видял, че овцете са се разпръснали от бурята и стопанинът се мъчел да ги събере.
Монахът си помислил, че братята му сигурно са напуснали вече селото и ако не тръгне веднага, ще се отдалечи много от тях. Но не можел да продължи по пътя си и да зареже овчаря в беда. Затова решил да остане с него, докато не съберат животните.
Така минали три дни, след което поел на път, бързайки да настигне братята.
Следвал стъпките на другите и спрял в някаква ферма да се запаси с вода.
Една жена му показала къде е кладенецът и се извинила, че не може да му помогне, защото трябва да събира реколтата си... Докато монахът поял мулетата и пълнел меховете с вода, жената му разправила, че след смъртта на мъжа й на нея и на дечицата й им било много трудно да прибират цялата реколта, преди да се е похабила.
Монахът разбрал, че жената няма да успее да събере реколтата навреме, но знаел и че ако остане, ще загуби следите на братята и няма да стигне във Ваали, за да види Буда.
„Ще го видя по-късно”, помислил си той, защото знаел, че Буда ще остане няколко седмици във Ваали.
Прибирането на реколтата траяло три седмици и щом свършил работата, монахът поел отново на път.
По пътя научил, че Буда не е вече във Ваали, а е тръгнал за едно село по на север.
Монахът сменил посоката и се отправил към това село.
Можел да стигне навреме, макар и само за да го зърне, но по пътя трябвало да помогне на едни старци, мъж и жена, да не ги отнесе реката, защото ако не бил той, ги чакала сигурна смърт. Щом старците се съвзели, тръгнал отново на път, знаейки, че и Буда продължава по пътя си...
Цели двайсет години следвал монахът пътя на Буда... Винаги когато бил съвсем близо, се случвало нещо, което го забавяло. Все се явявал някой, който имал нужда от помощта му, и без да иска, пречел на монаха да стигне навреме.
Накрая той научил, че Буда е решил да отиде да умре в родния си град.
- Този път – рекъл си – имам последна възможност. Ако не искам да умра, без да съм видял Буда, не трябва да се отклонявам от пътя. Сега най-важното е да видя Буда преди да умре. После ще имам време да помагам на другите.
И с последното си муле и малкото си запаси тръгнал отново на път.
В навечерието на пристигането си в града едва не се препънал в един ранен елен, легнал насред пътя. Помогнал му, дал му да пие вода и намазал раните му с прясна кал. Еленът едва дишал и отварял муцуна, защото не му достигал въздух.
„Някой трябва да остане при него – помислил си монахът – та аз да продължа пътя си”.
Но не виждал никого.
Настанил много внимателно животното до една скала, оставил му вода и храна до муцуната и се приготвил да тръгне.
Но едва направил две крачки – и почувствал, че не може да се появи пред Буда, след като дълбоко в сърцето си знае, че е оставил сам един беззащитен смъртник...
Тъй че разтоварил мулето и останал да се грижи за животното. Цяла нощ бдял над него сякаш се грижел за собствения си син. Давал му да пие вода и сменял кърпите на челото му.
На зазоряване еленът се оправил.
Монахът се надигнал, отишъл да седне по-встрани и заплакал, защото накрая бил пропуснал и последната възможност.
- Никога вече няма да те видя – рекъл на глас.
- Стига си ме търсил – чул Монахът и се обърнал и видял как еленът се изпълва със светлина и придобива окръглените форми на Буда.
- Щеше да ме изгубиш, ако ме беше оставил да умра тази нощ, за да отидеш да ме видиш в града... А колкото до смъртта ми, не се бой: Буда не може да умре, докато има хора като теб, способни да следват пътя му с години и да се жертват заради другите. Това е Буда. Той е в теб.
_________________________________________________________________________________
Някога китайският император излязъл да наобиколи поднебесната си империя. Вървял той със свитата си и сърцето му се препълвало от радост.... Оризовите полета сияели под слънцето. Небето се усмихвало. Всички се покланяли до земята, когато го срещали. От радост преливало императорското сърце и той решил да направи нещо добро. Когато достигнал до брега на морето, видял един дрипав рибар , който замятал мрежите си във водата. Решил императора да покаже благоволението си към този несретник. Повикал рибаря и му казал: Слушай бедни рибарю! Аз великият китайски император реших да те възнаградя. Но нека боговете отредят колко голяма ще е твоята награда. Сега хвърли мрежата си в морето и каквото извадиш ще поставиш на едното блюдо на везната, а на другото блюдо аз ще поставя злато и скъпоценности, докато везната се изравни...
-Благодаря за щедростта ти велики императоре- отвърнал рибаря! После заметнал силно мрежата навътре в морето... Когато я издърпал със сълзи на очите открил , че вътре няма почти нищо... само една малка костица.... С трепереща ръка рибаря я поставил на едното блюдо на везната.
- Е, такъв ти бил късмета- изсмял се императора и хвърлил на другото блюдо една златна монета. Но везната не трепнала.
Хвърлил императора още една монета... и още една... и още една.
Но везната си стояла все така натежала към дребната костица.
Изсипал императора всичките скъпоценности , които носел върху второто блюдо, но везната така и не трепнала. Паникьосал се ,но думата на императора е дума на император! Наредил той да извикат някой мъдрец за да обясни това чудо.
Не след дълго се появил дрипав старец с бяла брада. Когато видял гледката с везната , той тъжно се усмихнал... приближил, навел се и взел шепа пръст, след което я поставил върху костичката и... везната моментално се наклонила на обратно.
Коленичил императора и помолил:
-Кажи ми древни ми мъдрецо , какво беше това чудо и ще те възнаградя богато....
Усмихнал се мъдреца и казал:
- Не ти ща златото велики императоре, но ще ти обясня това чудо.
Това тук е кост от човешко око. Докато гледа все е ненаситно. Спира да лакомее само когато го затисне пръстта, когато умре.