Това е тема по психология, ама ако намесите и астрологията някак ще е добре.   :rolleyes:


Ще пействам тук цитати от книги по психология и психоанализа и ще комнетираме какво ни пречи да станем пълноценни личности. Повечето хора не са такива.


Сега няма да цитирам конкретни книги, понеже са няколко, но това е от книгите на Пиер Дако и Юнг.


АНИМА И АНИМУС
Както знаем, тези две понятия от психологията на Юнг са толкова важни, че не бива да ги използваме над път и под път и да обясняваме с тях всичко, дори необяснимото.
Да си припомним:
- Анимата е „душата", ядрото на дълбинното женско начало;
- Анимусът е „душата", ядрото на дълбинното мъжко начало.

Анимата заема поне три четвърти от несъзнаваното на човека; но понеже жената по самата си същност е Анима, то Анимусът заема, да кажем, една трета от нейното несъзнавано.


Анимата, това е сборът от възможностите на женския полюс у мъжа; Анимусът е съответно сборът от възможностите на мъжкия полюс у жената.

Началото

Анимата и Анимусът

- ни формират още в детството само чрез присъствието си в нашето несъзнавано. Те образуват афективната страна на личността ни, обуславят ежедневното ни поведение, мислите, постъпките, нормалното или патологичното ни въображение;

- ни информират. Те всъщност са основният ни източник на вътрешна информация. Без преувеличение можем да кажем, че мъжете и жените се подчиняват на заповедите на своите Анима и Анимус;

- ни деформират, доколкото самите те са деформирани. Изключително рядко се случва Анимата и Анимусът да се интегрират хармонично в личността.

Съдбата на Анимата зависи на първо място от афективните отношения между момчето и майката (огромен е броят на погълнатите от имагото на майката Аними). Но тя се определя и от връзката му с бащата, както и от отношението на последния към жената и женствеността.
Развитието на Анимуса се обуславя от отношенията на момичето с бащата, но и от връзката му с майката, чието отношение към мъжете и мъжествеността му служи за пример.
В западното общество женският полюс у мъжа (Анима) обикновено бива пренебрегван, отхвърлян, изтласкван в името на криворазбраната мъжественост, налагана от мъжката агресивна, състезателна, убийствена и в края на краищата вледеняваща душата цивилизация. Поради това мъжката съзидателност най-често се задоволява със социалния и финансов успех и извежда мъжа на афек-тивна магистрала, която не води доникъде, освен до едно окончателно крушение, лишено от какъвто и да е вътрешен живот.
При жената мъжкият полюс (Анимус) е белязан с чувство за вина, тревожност и изтласкване на чувствата, също последица от западната цивилизация, която векове наред е отреждала на жената статус на недоразвито същество.
„Шансът" на жената е, че няма нужда да търси своята Анима, тъй като тя самата е Анима (стига тази нейна част да е в добро състояние).

Безумната гонитба

Веднъж погребал своята Анима, мъжът започва да я търси вън от себе си. Така се оказва въвлечен, съзнателно или не, в гонитбата на идеализиран или утопичен образ на жена, на сродна душа, която да е огледалният му образ и с която да преоткрие изгубената си цялост.
Търсенето му е толкова по-упорито, колкото е по-несъзнавано. В мечтите, сънищата, фантазмите си мъжът преследва призрачната жена, която непрекъснато му се изплъзва. Обикновено човек не осъзнава, че е стеснил, че е осакатил личността си, като е отхвърлил един от полюсите на своето несъзнавано. А тъкмо това стесняване е „противоестествено", тъй като всеки от нас притежава важни хормонални характеристики на така наречения „друг пол". Когато изтласкваме другия пол, ние се самоотричаме и живем само с едната половина от личността си.

И така:

- При мъжа: Анимата е (не представлява, а е!) неговият вътрешен мир, неговата съзидателност, дълбинната му интелигентност. Усещана положително или отрицателно, тя автоматично се проецира върху представата му за женствеността - благотворна или ужасяваща, достойна за обич или вдъхваща страх, даряваща живот или отне-
маща живота. Ето как мъжът се люшка между образите за жената-Слънце и жената-Нощ.
И как, без да си дава сметка, несъзнаваните фантазми направляват съществуването му.

- При жената: и тя търси сродната душа, но на мъжа-баща, на идеализирания мъж, на брата. Нормално или не, това търсене ражда фантазми за мъже покровители, за герои, но и за мъжественост с обратен знак - опасна, кастрираща, насилваща. Но по принцип Анимусът на жената е полюсът на творчеството, на есктравертното разгръщане на личността, на действеното себераздава-не. Търсенето на външен Анимус е до голяма степен несъзнавано и предизвиква привидно волеви действия, мечти и фантазми за успех или за провал, за социални проекти, за героични постъпки, но и за кастриращо и агресивно поведение спрямо мъжете.


Освобождаването на Анимата и Анимуса

След като Анимата и Анимусът съставляват голяма част от несъзнаваното и на мъжа, и на жената, става ясно, че изваждането им от строя може да превърне личността в истински хаос от неорганизирана, но действена енергия, която обуславя три четвърти от постъпките ни.

Тази затворена енергия може да се сравни със „супата" от елементарни частици - протони, неутрони, електрони, фотони, неутрино... - които в началото на нашата вселена безразборно са се носели в пространството и от чиито „случайни" сблъсъци са се образували атомните ядра; така и несъзнаваните фантазми се раждат от мъртвото вълнение на изтласканите Анима и Анимус.
Как да постъпим, за да издигнем Анимата и Анимусът до съзнанието си и да ги превърнем в част от личността си? Как да ги разпръснем в организма си и да почувстваме действието им?

На първо място, като се научим да разпознаваме мъжките и женските елементи у всеки от нас - елементите, които правят мъжете и жените потенциално дву-полови. Истината е, че ние не си даваме сметка - дори умозрително - за един биологичен факт: двойните ни полови характеристики, които придават относителност на афективната и сексуалната природа на всяко човешко същество.
Ако не се лъжа, физикът Жак Бержие беше казал: „Няколко атома водород върху една молекула стерол са достатъчни, за да разделим половете." Но твърде много хора предпочитат да не забелязват тази проста биологична истина в желанието си да се нагодят към западната цивилизация, която също нехае за двуполовостта на живите организми.

Нужно ли е да цитираме Кришнамурти: „Добре изграден ум е умът на мъжа и жената, а не на мъжа или жената."

Това и предишното са от книгата на Пиер Дако "Психология и вътрешна свобода".


НАШИТЕ ЗАТВОРИ

Вътрешната свобода е това, което би съществувало, ако нищо не му пречеше да съществува.

Да разгледаме един доста разпространен сън:
- На свобода съм след известно време, прекарано в затвора. Вратите широко се разтварят пред мен. Директорът и пазачите ми пожелават късмет. Излизам на оживена, слънчева и шумна улица. Правя няколко крачки и изведнъж ме обзема паника. Обръщам се и умолявам да ме върнат обратно в килията...
Същият сън, но в друг вариант:
... Излизам на оживена улица. Щастлив съм, че съм на свобода. Внезапно чувам зад гърба си крясъци. Обръщам се и виждам другите затворници да тичат след мен. Въоръжени са с вериги и сопи, някои изглеждат сакати, болни, инвалиди. Напомнят ми за царството на просяците. Явно ме ненавиждат и искат да ме убият. Бягам, обзет отужас, не разбирам защо желаят смъртта ми.

Трудната свобода

Смисълът на този сън е очевиден. Свободата е отговорност, която трудно се поема и трудно се понася. Не мислете, че това е рядко срещано явление. Страхът от свободата е един от основните страхове на човека. И все пак той иска да бъде свободен. Високо заявява това свое желание. Съчинява химни за свободата. Зове я. Побеснява, когато някой накърни „личната му свобода". И в същото време я ограничава, за да си създаде чувство за сигурност; вкарва я в какви ли не затвори - застраховки, ипотеки, вярвания, обичаи, религии, общности, идеологии, догми, политически движения...
Значи става дума за страха сами да поемем отговорност за себе си, за страха от вътрешната свобода, от липсата на опора, на която да се облегнем.
И когато се появи представа, усещане или интуиция за пълна вътрешна свобода, изпадаме в паника, защото тази предугадена свобода означава да се откажем от сигурността си, обикновено лъжлива. Светлината е прекалено мощна, прекалено ярка. Започваме да се чувстваме беззащитни в един „враждебен" свят и се връщаме във стария си затвор.

От какво ни е страх?

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затвори, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се уплашили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.
От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, кодекси на честта...
Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да признае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е попаднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за естеството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безполезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си невежество подобно на филосфите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора. "

Да се върнем към втория сън
Да си представим един напълно свободен човек. Например едно хипи - в най-положителния смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбоко уважава свободата си, не се бои от нея.
Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много време, за да се превърне в прицел на завист и омраза от страна на тези, за които представлява Мястото - онова Място, което те се чувстват неспособни да достигнат.

Не сте ли забелязвали как щастливите индивиди първи стават жертва на хорската злоба? Как върху свободните и необременени от емоционални патологии хора се излива враждебността на запрените в собствения си затвор? Не е ли такъв случаят с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най-вече на завист? Същото се отнася и за скитниците, които автоматично биват обвинявани във всички грехове. От друга, страна повечето хора изпитват непризнато желание да бъдат приети в „клана" - и мъчително чувство, че са отхвърлени от него.
Очевидно е, че щастливият и свободен индивид неминуемо предизвиква завист и враждебно отношение. Затова се опитват да го „убият", да го унищожат, било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огледалото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат. Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Та нали го правят всекидневно!

Най-разпространените затвори
Затворът, това е всичко, което притиска душата, което пречи на ефективността да се извиси; всичко, което наказва, осакатява, стяга, задържа, задушава, обезобразява. Веднага виждаме колко много са възможните затвори.
Да не забравяме като начало, че навиците също са затвори, въпреки че не можем без тях. Ако нямахме навици, тоест памет, щеше да ни се налага всекидневно да се учим как да се храним, как да говорим, как да живеем и пр. Някои навици обаче са крайно натрапливи:
- Всяка вечер си лягам в десет часа, всяка сутрин ставам в седем и трийсет и пет. - и трийсет и пет?
- Нито минута по-рано или по-късно.
- С какво свързвате точно този час?
- Несъмнено с навика. Опитвах да го наруша, но така и не успях. Ако остана минута по-дълго в леглото, ме обзема силна тревожност.
-И си лягате в десет?
-Да, чудна работа. Изпитвам страх от умората. Имам чувството, че ако си легна четвърт час по-късно, на сутринта ще се събудя изтощен. Веднъж часовникът се беше развалил и без да разбера, съм си легнал към единайсет.
- И бяхте ли изморен на другата сутрин?
- Никак.
- Това доказателство не успя ли да промени навика ви?
-... натраплив навик, кажете си го направо...
Навиците-дезинформатори
Тук веднага се сещаме за „комплексите". Те също представляват нещо като навик. Напомнят на „афективно" ядро, на „сбор" от усещания, около които се върти цялата личност. Комплексите са съставени от поредица информации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли ролята на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.
По-късно комплексите на свой ред започват да подават информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаметен навик, който ни принуждава да повтаряме непрекъснато даден вид поведение, най-често несъзнателно, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.

Ето какво ми разказа един мъж:

-Изведнъж ми станаха ясни много неща от един пример, сигурно съвсем елементарен, но който ми отвори очите. Изпитах усещането, че съм нещо като сметачна машина. Всеки път, когато събирах 1 и З например, получавах 8. Ако събирах 2 и 6, получавах 12 и т. н. Винаги имаше една четворка в повече, която ми объркваше сметките. Не подозирах, че тя е заложена в паметта на машината. Тази четворка беше моят комплекс. Тя присъстваше в повечето от постъпките и мислите ми. Само че винаги можем да изтрием паметта на една машина, а как да постъпим с човека, в чийто организъм всичко се записва завинаги?

Как наистина? Ще се опитаме да го узнаем... Не е лесно да се осовободи човек от големите си комплекси. И това е разбираемо: комплексът управлява живота ни дълги години и играе ролята на „охранителна система", която ни предпазва от страховете ни. Решението на проблема се състои в „осъзнаването" на комплекса (който представлява информация, вкарана в несъзнаваното) и в откриването на реакциите, които повтарят минали реакции.
Ако успеем да го сторим (без психолог, само с ценната помощ на някой интелигентен и разбиращ приятел), затворът на комплекса може и да открехне вратите си. Нужно ли е да повтаряме, че когато сме в затвора, първата ни работа е да открием изхода му?
Освобождаването от един комплекс може да ни преобрази - внезапно или постепенно, след продължителен размисъл. Всичко зависи и от комплекса, и от обхвата му, и от самото осъзнаване.

Внезапното осъзнаване

Случва се понякога в резултат на някаква интуиция, на нещо като просветление информациите-комплекси да разкрият тайните си.

- Първото ми освобождаване стана много бързо и незабележимо - някак изведнъж осъзнах кое в поведението ми непрекъснато се повтаря. Това се случи, след като се вгледах в страха, който ме обземаше всеки път, когато видех началника си, всеки път, когато той ме погледнеше. До такава степен се парализирах вътрешно - и то от много време, - че исках на всяка цена да се освободя от това притеснение. Започнах да мисля за него съвсем целенасочено, дадох воля на въображението си; обратно на това, което можех да предположа, видях не лицето на баща ми, а на облечена в черно жена със строг поглед, която неотлъчно следеше какво правя и как живея. Бях чел книги по психология и разпознах своята Ани-ма, приела образа на майка ми - жена твърда, подозрителна, тиранична; получих някакво... как да кажа... внезапно просветление, разбрах цялостното си поведение. Можех да го разбера и много по-рано, ако не бях толкова смутен от тази повторяемост на реакциите ми, която си обяснявах с изключителната си стеснителност. Излизаше, че дървото ми е пречело да видя гората, а сега целият ми живот се разкри пред очите ми. Осъзнах и притесненията, за които изобщо не си бях давал сметка, вечно напрегнатите си мускули, скованите си рамене, неспособността ми да се отпусна... С една дума, всичко, което приписвах на така наречената си „нервност". Тя всъщност беше следствие, а не причина.

Размиването на блокираните информации

Ако начините са много, то целта е една: да се пробие непрозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтласкано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до постепенно осъзнаване на блокираните в комплекса информации. А това може да стане, ако просто ги „размием". Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, което се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да смесиш лицето с опакото, привидното с реалното.
Кои са начините, по които постепенно (и в един момент на натрупване - внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?
Известен е дългият класически път - психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.
Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации" там някъде в организма-компютър. Тези информации - или по-ско-ро дезинформации - стоят неподвижно в паметта на тялото ни и, разбира се, на психиката ни.
Не е възможно да „изтрием" комплекса, както изтриваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и разнесат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.
Миналото в сегашно време
Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено" в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез
компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.
Много, е важно впрочем добре да разберем понятието „информации". Комплексът се е появил в резултат на неуспешно адаптиране към получени навремето информации (от родителите, училището, семейството, възпитанието, религията и пр.). Организмът е реагирал, създавайки си собствена информация.

Слънцето и Луната, т.е. светилата в картата, техните аспекти, знака и дома, в който попадат?

Биха ли могли да се разглеждат като деня (о/съзнавано) и нощта (несъзнавано) в картата?