намерих на две-три места откъси от този разказ, но така и в нета не можах да го открия целият

мъдростта на Ана е невероятна! надявам се, че ще ви хареса

МИСТЪР БОГ, ТОВА Е АННА
"Разликата между хората и ангелите е много проста. повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек е навън."
Анна беше на 6 години. Понякога я наричах Дребосък. На 5 знаеше за смисъла на живота и какво е Любовта. Освен това беше лична приятелка и съветничка на Господин Бог. Мистър Бог, всъщност. И понеже ангелите, разбира се, говорят англисйки, се предполага, че и началникът им го прави. Мистър Бог, значи. Анна беше много образована. Теология, математика, философия, поезия и градинарство - нищо не й беше чуждо. На всеки зададен въпрос имаше отговор. Понякога отговрът се забавяше, но след няколко седмици или даже месеци, неизменно се появяваше. Някои неща се нуждаят от време. А отговорите й бяха директни, прости и много точни.
Тя не отпразнува 8мия си рожден ден при нас. Преди това загина при злополука. Умря с усмивка и последното й изречение беше: "На бас, че Мистър Бог ще ме пусне на небето си." И аз не се обзалагам в противното. Със сигурност го е направил.
Познавах Анна около три години и половина.
Някои хора са известни, защото са обиколили света с платноходка или са обядвали на луната. Всеки ги познава. Мен не ме познава почти никой и въпреки това мисля, че имам право на слава, защото познавах Анна. При това - доста добре. Най-добре всъщност отвътре, защото както вече казахме, "повечето от ангелите е вътре". А това е историята за това, как се запознах с Анна. Оттогава срещнах още два ангела. Но това са други истории.
Фин
Наденички със стафиди
Казвам се Фин. Разбира се не наистина, но така ме наричат всички и ми отива. Висок съм, много висок даже. Един и деветдесет и два. Седемдесет килограма, на 19 години - тогава. Любимото ми занимание бяха горещи наденички и стафиди в шоколад, но не едновременно, естествено.
Най-обичах да се шляя нощем около пристанището, особено, когато беше мъгливо. В една таката мъглива нощ започна животът ми с Анна. Pазхождах се по улицата. Беше доста тъмно и къщите хвърляха обвити в мъгла сенки. Хлебарницата беше още осветена, макар и отдавна затворена. В отвратително влажното време, в светлината на витрината седеше малко момиченце върху желязната ограда. В този квартал децата често скитат до късно по улиците. Но това дете беше различно. Защо беше различно, вече не помня. Седнах до нея. Така седяхме три часа. И до днес съм убеден, че някак ме омагьоса. Това е единственото обяснение...
- Мръдни малко, - казах аз.
Тя се премести и нищо не каза.
- Вземи си наденичка.
Тя поклати глава:
- Твои са.
- Аз имам цял куп наденички. Освен това изобщо не съм гладен, - отвърнах аз.
Тя отново не отговори. Затова сложих хартиения плик с наденичките между нас. Светлината, която проникваше от витрината, не беше особено ярка. Малката седеше в сянка, така че можех да видя само, че беше невероятно мръсна. Под ръка стискаше парцалена кукла, а в скута си държеше очукана кутия с цветни моливи.
Така мълчахме половин час. Видях, как ръката й бавничко пропълзя към наденичките и изпитах дълбоко щастие, когато малко по-късно чух звука от пукащата им се кожа между зъбите й. Една или две минути по-късно ръчичката отмъкна още една наденичка, после трета. Аз измъкнах пакет цигари от джоба си.
- Разрешаваш ли да пуша, докато ядеш? - попитах.
- Какво? - в гласa й прозвуча тревога.
- Мога ли да запаля една, докато се храниш?
Тя се извърна, коленичи върху тротоара и ме погледна в очите.
- Защо? - попита.
- Майка ми държи на доброто ми възпитание. Не е учтиво да се бълва дим в лицето на дама, докато яде наденички.
Малката за момент се втренчи в половинката наденичка, която още държеше в ръка и попита:
- Защо, харесваш ли ме?
Аз кимнах.
- Тогава си запали една. - Тя се усмихна и натъпка остатъка от наденичката в устата си.
Аз й поднесох запалената клечка кибрит. Тя духна и при това ме обсипа с дъжд от малки сдъвкани парченца наденичка. Изведнъж се стресна. Никога няма да забравя погледа й. Стисна зъби. Лицето й се изкриви в очакване на шамара. Какво е изразявало моето лице в този момент, не знам. Във всеки случай от нея се изтръгна такъв жален звук, какъвто никога преди това не бях чувал и не искам никога да чуя отново. Този звук ми заседна в гърлото и аз започнах да се смея. Какво друго можеше да направи човек при толкова много детски страх и детска мъка? Смеех се, смеех се и не можех да престана. Тогава видях, че и тя беше започнала да се смее. Пред мен вече не коленичеше жално кълбо страх. Смееше се, клекнала на тротоара, с лице към мен и се заливаше от смях. Колко ли пъти през следващите три години съм чувал този смях. Не звучеше като сребърни камбанки. По-скоро като смесица между кучешки лай, звук на мотор и помпа за гуми.
Хванах я за раменете и я поставих на крака, на една ръка разстояние от мен. След това последва погледът, който принадлежеше само на Анна. Загледа се в мен с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. Цялото й мъничко тяло се тресеше. Ръцете, краката, пръстите, всичко трепереше. Пред мен стоеше мъничък вулкан. Смееше се и не можеше да престане. Опита се да каже нещо, но не се получи.
- Ти... ти... ти, - смееше се тя. След това успя да изтръгне едно изречение - Ти, ти обичаш ли ме?
Какво можех да отговоря? Имаше само един отговор.
- Да, - казах.
Тя се засмя, докосна ме с показалец и се завъртя около уличната лампа:
- Ти ме обичаш, ти ме обичаш.
Миг по късно каза:
- Аз изобщо не съм жадна.
Така че отидохме в най-близката кръчма и купихме бутилка бира. Анна искаше "смешната бутилка с бялото копче вътре".
- Хайде да се върнем обратно при хлебарницата, - ухили се тя.
И така пак седнахме там - малката и големият. Не мисля, че изпихме дори половината от съдържанието на смешната бутилка, защото се оказа, че е къде-къде по-забавно да разтръскаш здраво газираната течност и ето - върху тротоара се изливаше шадраван бяла пяна.
- Сега ти, - пъхна ми тя бутилката в ръцете. Не беше молба, а заповед. Аз я разтръсках с всичка сила и капачката изкочи, а върху нас заваля бирена пяна. През следващите часове имашe още смях, още наденички, още бира и още стафиди в шоколад. Анна се провикваше след минувачите:
- Хей, вие там, той ме обича, той ме обича!
Изкатери се по стълбите на отсрещната сграда и победоносно се изправи пред мен:
- Аз съм по-висока от теб!
Някъде към 10 и половина седна в скута ми и започна сериозен разговор с Меги, парцалената кукла. Аз се намесих:
- Хей, време е да си лягаш. Къде живееш?
Тя отвърна бавно:
- Никъде. Избягах.
- А майка ти и баща ти, те къде живеят?
Отговорът можеше да бъде със същия успех "Тревата е зелена, небето е синьо". Тя само каза:
- Тя е тъпа крава, а той е пияница. В скапаната им къща няма да стъпя никога повече. Ще живея при теб. Малко странна заповед, на малко странен език. Но какво можех да направя?
- Добре, хайде да тръгваме, утре ще помислим.