Здравей Гост

Сатурн - мит и реалност

  • 1 Отговора
  • 5361 Прегледи
*

Lillie

  • ******
  • 30532
Сатурн - мит и реалност
« -: Ноември 19, 2010, 08:41:42 pm »
Сатурн – мит и реалност:

Законът на относителната свобода. Наистина ли сме марионетки в ръцете на Съдбата?


Началото на нашето летоброене - и първото самоосъзнаване на човека като част от родовата структура, част от Земята се свързва с появата на първите земеделци, отразена в човешкото съзнание чрез мита за Сатурн. Небесните Божества предават властта си във владенията на боговете, представящи Майката-Земя, Времето и Съдбата. Те също изпълняват ролята на Велики демиурзи, но за разлика от небесните Божества се явяват преди всичко създатели и пазители на установения ред, определяйки съдбата на всяко свое творение. Те са олицетворение на обетованата земя, която ражда всичко живо и го поглъща тогава, когато му дойде времето.
Със знака Козирог свързваме най-древния образ от минали времена, който се е запазил и до днес, както и неговото наименование - "Каменна епоха" - се асоциира не само с оръдията на труда на древните земеделци, направени от камък, но и със самия камък в качеството му на фундамент на бъдещата структура на Живота и на отправна точка в историческото летоброене.
В митовете за сътворяване на Света Земята се противопоставя на Небето и нейният образ (Майката-Земя) полага основата на следващия архетип. Ако си представим първоначалния Хаос като точка, а стихийната задвижваща творческа сила на Небето като устремена в безкрайността права или развиваща се спирала, разпръскваща Живот в безкрайната Вселена, тогава пространствено-времевият строеж на Света и на нашата Земя ще бъде представен като част от тази права или от спиралата и лимитиран от фактора "съдба", т.е. цикличните закони на еволюционното развитие. Земята е фундамент и основа на съществуването на човешкия вид в границите на определена територия, т.е. в триизмерното пространство. В митовете на древните се разказва за това как в свободното пространство, в Небесата Водата поражда всичко живо, цялата Земя... Безкрайното и вечно движение на небесните стихии няма цел и посока. Земята обаче се обособява като онази твърда и реална субстанция, която има начало и край. Този ограничен във времето и пространството свят се асоциира със Земята. Този свят е устойчив и непоклатим и се ръководи от строги правила и закони, които го предпазват. Това са законите на времето и съдбата, чийто астрологичен символ е планетата Сатурн.

Сатурн се свързва с ограниченията. И неслучайно в индийската митология образът на Богинята Адити - "безкрайност" - се свързва с противоположния образ, представен от Богинята Дити - "ограниченост". Докато Адити е майка на светлите Деви (богове), Дити дава живот на митичните Асури (демони) - първични носители на Живот. Уран и Девите олицетворяват разпръскване на първичната Енергия (разкъсване на Световното Яйце, което бележи зората на диференциацията във Вселената), а Сатурн и Асурите символизират нейната сублимация, която е в основата на Сътворяването, на безкрайния творчески процес.
Подобно на връзката между корените на думите "творя" и "твърд", истинският акт на Сътворяване трябва да се утвърди и да докаже надеждността си - само тогава той ще се наложи и ще съществува. Майката-Земя наследява от първичния Хаос тази хтонична сила, от която бива лишен Небесният Баща и която тя предава на своите потомци. Това е гръцката Гея ("земя"), родена непосредствено след Хаоса, която дава вечен живот на сина си Антей; шумерската богиня Ки ("земя"), съпруга на Небесния Бог-Ана, която се появява заедно с него от първичната Вода; индийската Махи ("голяма") и Притхви ("широка"), носеща тежестта на планините, която от божественото семе на съпруга си Дияус сътворява всичко живо; иранската Спандармат, съпруга на Небесния Бог, в утробата на която виреят корените на растенията и полезните изкопаеми. Астероидът Gaea дължи името си на митологичната Гея, в хороскопа той може да символизира нашата планета и да се свързва с практичната, но същевременно и мащабна представа на човека за обкръжаващата го земна реалност и нейните материални основи.
Земята като вярна съпруга на Небесния Бог, формира и поддържа структурата, фундамента на земното ни Битие, чието изграждане започва нейният съпруг. Носители на същата идея се явяват и всички други персонификации на сатурновия архетип, най-известният от които е титанът Атлант, върху чиито могъщи рамене се крепят Небесата и чието име носи един от спътниците на планетата Сатурн. Този образ на Атлант се среща и в редица други древни митологии: мексиканският бог Питао-шоо носи Земята върху раменете си и когато той помръдне, се предизвикват земетресения. Богът на индейците чибча, Чибчакум разтърсва Земята, премествайки я от едното си рамо върху другото. Полинезийските острови се издигат върху тялото на стареца Мауи, чийто внук му открадва огъня, след като го побеждава в битка и го оставя да лежи под повърхността на земята - и всяко движение на Мауи предизвиква вулканично изригване. Подобна символика носи и скандинавският огнен великан Сурт ("черен"), който олицетворява мощта на изригваща огън и лава планина. Черният цвят на земята е символ на Сатурн.
Всъщност Земята се свързва с идеята за центъра и основаването на Вселената. В основата на света стои семитският демиург и първосъздател Илу/Ел ("могъщ, силен"), чието име впоследствие се превръща в нарицателно за Бог.
Китайците свързват понятието за световния център със самата стихия Земя, чието олицетворение е планетата Сатурн. Древните имат и съвсем конкретни представи за фундамента, основата на Вселената. С тези представи се свързват известните образи във вид на костенурка (камък), кит (остров) или слон (планина), върху които се крепи Земята, която се отъждествява с всичко живо в Природата. Вероятно във връзка с тази аналогия в индийския Зодиак със знака Козирог понякога се свързва слонът Ганеша. В древни времена планините често са били граница на видима с просто око територия, планините са отделяли родното от чуждото, затова планината се е считала за граница на света: така арабската дума dabr означава "планина" и "граница", еврейската дума gabal ("планина") и родствената й дума gebul ("граница, предел" и "ограничавам"). Центърът на света често е представян в митологията като планина, чийто аналог е индийската планина Меру, а рудиментарният образ на този символичен световен център се свързва с култа към планините по цялата Земя: така индусите придават божествена символика на Хималаите, гърците - на Олимп, арменците - на Арарат, а японците - на Фудзияма. Според легендата тази планина е възникнала за една нощ и тук виждаме паралел с митовете на множество народи, в чиято основа е появата на планина или остров от водата, която бележи началото на Сътворяването на света. Една кавказска легенда разказва: "В началото целият свят бил потопен във Водата. Великият Бог-Творец обитавал планината".
Понякога центърът на Вселената символично се свързва с камък - например като гръцкият омфал ("пъп на земята"), съхраняван в Храма в Делфи. Този омфал олицетворява камъка, погълнат от Сатурн вместо новородения му син Зевс, който впоследствие се превръща във върховен Бог в гръцкия божествен пантеон. Свещеният камък Кааба в Мека, който мюсюлманите свързват с края на света, също се счита за символичен център на Земята, нейната основа и начало. Мойсей получава своето Откровение в планината Синай. Всички тези обекти символизират една основополагаща ос, свързваща времето и съдбата и която стои в основата на вечния кръговрат на живота в цялата Вселена. Тази ос се приема за отправна точка на цикъла на Времето, а самата дума "цикъл" произлиза от индоевропейския корен ku, означаващ "ос".

С какво допринася образът на сътворението на всичко живо на Земята за правилното разбиране на символизма на планетата Сатурн и знака Козирог? Сатурн се приема за символична опорна точка в астрологията, която в човешкия организъм се свързва със скелета, ставите, костите, т.е. това е както нашата основа, така и твърд, стабилен фундамент, отправна точка, върху която стъпваме в земния си живот. Това е устойчива и надеждна материя, която определя нашия начин на съществуване и прави живота да изглежда такъв, какъвто той всъщност е. Тази стабилна основа (Сатурн) предпазва нашия свят, физическо тяло, разум и дух, защото именно синът на Майката-Земя Атлант носи върху плещите си тежестта на Небесата. И за знака Козирог земната реалност, материята се явява символичен център на света. Козирогът е най-материалният знак, независимо от съществуващото мнение, че Телецът е най-материалният от трите земни знака. По-точно Телецът е най-приземеният - за разлика от Козирога, чийто символ е планинска коза с опашка на риба, устремена напред и нагоре - първичното раждане на всичко живо от Водата като символ на вечния и непресъхващ извор на живот - по-скоро духовен, отколкото с материална същност в триизмерното ни пространство - и накрая спускане, потопяване на Духа в Материята... Козирогът е кардинален знак от земния триплицитет, опора, фундументална основа на земния ни живот, негово убежище и временен пристан...

В основата на митологичния образ на Вселената нерядко е заложена идеята, която символично свързва света с дом, построен от хората, и чийто център се свързва с огнището, жертвения огън (който образ корелира с митологичния архетип на Хестия-Веста), а след това по същата аналогия се прави връзка със Слънцето, което стои в основата на вечния кръговрат на сезоните и живота на Земята. В знака Козирог Земята най-близко отстои от Слънцето, давайки на родените по това време на годината голяма вътрешна сила, което често ги прави ключови фигури в човешката история и чието потвръждение са съдбите на Христос и Магомет. Началото на знака Козирог се смята за повратна годишна точка, след която денят започва да нараства, и неслучайно по това време има празници и рождени дни на Божества – такива като авестийският Митра, гръцкият Зевс или египетският Хор. Знакът Козирог бележи началото на новата година, затова често се използва като “отправна точка” в календарите.

Сатурн-Кронос неслучайно се нарича Господарят на Времето – той бележи фискирана, но реално движеща се точка на непрекъснато и вечно променящата се Вселена, която се превръща в символична часовникова стрелка, отброяваща дните на земния ни живот. Такава точка, приета за ориентир, се явява хороскопът, т.е. наталната карта на всеки индивид, която фиксира мига на неговото физическо въплъщение на Земята като едно поредно стъпало от веригата безкрайни инкарнации в спиралата  на духовната еволюция. Тук се прави символичен паралел с изгряващия знак, защото именно той бележи физическото ни въплъщение тук и сега, в този живот и това тяло. Неслучайно физическото ни раждане и появата ни тук  е феномен със силно изразена сатурнова символика – напускаме Нептуновата утроба на безкрайната Универсална Любов и с болка навлизаме в Сатурновия свят, който е представен от физическото ни тяло и неговите ограничения. Затова се казва, че “тялото е затвор за Духа” и че “всеки носи своя кръст”... А не представя ли кръстът символичното слизане на Духа в Материята?

Архетипът на Козирог (Кронос/Сатурн) ще ни подскаже къде да търсим опора, която да ни послужи като стабилна основа и отправна точка за развитие в динамичния и безкрайно променящ се свят, символизиран от четирите стихии от една страна, а от друга страна - от кардиналните ъгли в хороскопа, които символизират четирите посоки, и интеграцията на планетните енергии в него.



Не спирай да ме срещаш
в миг безвремие.
Аз любя се със огъня.
Неспирно.
И разпилявам пепелта си
с ветровете.

*

Lillie

  • ******
  • 30532
Re:Сатурн - мит и реалност
« Отговор #1 -: Ноември 20, 2010, 05:54:18 am »
Законът на Съдбата. Сътворение на човешкия вид.


В митологията началото на нашето летоброене се свързва със сътворяването на човека. Такава е нашата психологическа представа, защото само хората са свикнали да отчитат всяка историческа епоха в събитиен план в границите на определени времеви параметри. А митологичният човек, както се знае, никога не се е считал за "пришелец от Небесата". Същността му се разбира като материална субстанция и затова той бива сътворен от и на Земята - "от пръстта се раждаме, в пръст се превръщаме". Неслучайно латинската дума homo ("човек") корелира с думата humus ("пръст", "земя"). Щом изпълни съдбата си, човек се връща при Майката-Земя. Думата "земя", употребена в този контекст, не е символ на чисто материална субстанция, а има по-дълбоко и мащабно значение, което се свързва  с живото въплъщение на духа във физическия свят. Сътворяването на човека се свързва най-напред с възникването на феномена "разум" и "памет". Може да се води безкраен спор дали и доколко сме произлезли от маймуната или друг, несъществуващ вече животински вид. Може и да подложим на съмнение факта дали за активното функциониране на човешкия мозък е допринесъл факторът изправяне на гръбнака ("homo erecticus"). Дори може да се приеме, че искра на Божествения разум се е спуснала от небесата, което ще рече, че тласък към пробуждане на мисълта, на разума може да е бил даден от все още неизследвана, непозната, нематериална реалност (духовна субстанция). Но не можем да отречем, че развитието на съзнанието, генетичната и историческа памет се осъществява благодарение на човешката дейност във вид на конкретни материални резултати и постижения на този свят.
И в митовете сътворяването на човека от дърво напомня за това, че първите оръдия на труда на древния човек са били от дърво, като впоследствие се добиват умения за ръчна обработка на дървото, за да се удовлетворят нуждите на развиващия се човек. Митологичното възникване на човека от камък ни връща към онези времена, когато човек се е научил да обработва камъка като материална субстанция. Когато в митовете хората идват от утробата на земята, това всъщност е спомен за полагането на основите на земеделието като занаят. А когато Боговете сътворяват първия човек от глина, този феномен се свързва с по-късната поява на грънчарския занаят. Във времеви контекст този етап идва доста по-късно след първата ръчна обработка на камъка, но всъщност той е само продължение на сатурновото структуриране на праисторическия свят и се свързва именно с тази материална и съзнателна човешка дейност, която корелира с архетипа на Козирог.

Свързани сме с Твореца дотолкова, доколкото самите сме такива. Неслучайно между несвързаните на пръв поглед думи като "глина", "грънчар", "творя", "свят" и "природа" съществува невидима връзка. Тук се прави паралел с арабските tin ("глина") и tyn ("създавам, установявам"), gbl ("меся, творя") и gblat ("телесен състав, същество, природа, свят"); или еврейските yoser ("грънчар") и ysr ("създавам; творец"). Неслучайно може би библейският Творец създава Адам - първия човек - от червена глина.

Още в началния етап от самосъзнанието си човек се самоопределя чрез своите навици и умения, което е една от характерните черти на хората, повлияни от знака Козирог. Идеята за това, че първите необработени оръдия на труда от дърво могат да бъдат изтъкнати и като първичен носител на човешко самосъзнание, не е така безсмислена, както може би изглежда на пръв поглед, ако имаме предвид каква огромна роля във всички религии играе фетишизмът и доколко ние хората за разлика от животните все още сме извънредно силно привързани към своите вещи и придобивки. Очевидно доказателство на този феномен дава археологията, която изтъква ролята на пръчки, камъни и прочие "атрибути" като първият фетиш на човека. За магическото въздействие на камъка се разказва в безброй приказки и легенди. Именно затова митовете издигат камъка като център на Вселената (като гръцкия "омфал" и арабската Кааба).
Понастоящем съществува теория, че кристалната решетка на камъните наистина съдържа в себи си закодирана информация - така, както и всички предмети и вещи по принцип. По този начин екстрасенсът черпи информация за конкретния човек въз основа на неуловимото, невидимо излъчване на вещта, която му принадлежи. Тук идва въпросът дали наистина на праисторическите хора тази информация е била по-достъпна, отколкото на съвременния човек.
Именно паметта - историческа, генетична, кармична - се превръща във фундамент, полага основите на менталното ни възприятие. Ако си спомним миналото, това ни помага да разберем настоящето, и неслучайно тези две думи имат общ индоевропейски корен men - "мисля, спомням си, оставам на място/неподвижен", както и европейската дума mental (от латинското "mens"), което днес е нещо повече и по-конкретно от "разум" - това е умът, който чувства, който често пъти бива свързван с дистанцираното и имперсонално виждане на знака Водолей. Със същия произход е и латинското memorium - "памет", откъдето произлизат думите "мемориал", "мемориален", а също и индийската дума "манас", чието основно значение е "разсъдък". Именно затова рационализмът се свързва с присъщия ни начин на светоусещане и световъзприемане. От една страна, имаме идеология на рационализъм и прагматизъм, характерна за Запада, а от друга - идеология на интуитивизъм и мистицизъм, присъща на Изтока, което се свързва с твърдението, че България се намира на кръстопът между Изтока и Запада, между рационалното и мистичното, духовното и прагматичното.

За разлика от животинските видове човешкото съзнание предполага фиксация, най-яркото въплъщение на която е умението на хората да броят, да смятат. Сметната дейност като една от проявите на Сатурн за разлика от безкрайния мисловен устрем в Непознатото, присъщ на Уран, стимулира развитието на менталната дейност, т.е. функцията на мисловния процес. Неслучайно в древността в качеството на "помагало" при извършване на сметна дейност са използвали камъчета, като по този начин се е стимулирало развитието на паметта. В качеството на рудиментарен образ от древни времена до днес се е запазила броеницата, а в езика на много народи думата "смятам, броя" корелира с думата "камък": латинското calculus ("камъчета") се свързва с calculare - "смятам, броя", арабското has ("камъчета") с hsy - "смятам, знам, разбирам". По този начин рационалното възприятие като цяло се асоциира със символичния камък, който е един рудиментарен образ на Козирог/Сатурн.
Архетипът на Козирог символизира осмисляне, осъзнаване на заобикалящия свят посредством фиксация върху предмета (материален носител) и затова се свързва с ограниченията, които се представят като "съзнание"= f /"време" и "памет"/. В много отношения съвременното ни самоосъзнаване се базира върху утилитарния принцип на конкретното практическо, т.е. реално действие. Осъзнаваме битието си в рамките на определен времеви хоризонт, което ни кара да осъзнаваме тленността си, преходността на всичко в този живот. Всички се раждаме и отиваме към края си, всичко е въпрос на време... Но същевременно не можем да си го представим по някакъв друг начин - законите, предопределящи битието, развитието на земната реалност и нас самите в материален, физически план като функция на фактора "време", стоят в основата на способността ни за осъзнаване, осмисляне на заобикалящия свят и извън тези закони и установения ред е почти невъзможно да си представим нещо определено и дефинирано, реално.

Самата Земя в митовете се представя като ограничено "парче материя" в безкрайния небесен океан. Но тя става център на Вселената, тъй като дава на човешкия индивид осъзнаване на реалната стойност и реалното състояние на всичко, което се случва вътре и извън него самия. И в митологията често именно земните Божества поемат отговорната мисия да сътворят първия човек. Светът заедно с присъщия му пантеон Божества и обикновени простосмъртни се създава от първичния Хаос от египетския бог на Земята и Времето, демиург Татенен ("издигаща се земя"). Той е владетел на земните недра със съхраняващите се дълбоко в утробата на Майката-Земя минерали и полезни изкопаеми и дава живот на растенията и всичко живо така, както земята стои в основата на органичния и неорганичен живот. Татенен опазва спокойствието и живота на царя като символ на установените от него светски ред и правила. Шумерският Енки ("Владетел на земята") заедно със съпругата си Нинмах ("Велика господарка") създава хората от глина, намираща се на дъното на световния океан Абзу, в който се крият божествените сили на съдбата Ме. И понеже сътворяването на човека е в пряка връзка със Земята, земната стихия, в друга легенда Енки просто "прави дупка в земята и оттам излизат първите хора". Енки е създател на световния ред на Земята и закрилник на хората. Той също предопределя съдбите на градовете и държавите и дарява останалите богове с присъщите им функции с оглед полагане основите на цивилизация. По същия начин акадската Богиня-майка Аруру създава първите хора от глина и определя съдбите им.

Първите хора са сътворени и закриляни от друго хтонично египетско божество - Хеб, с чието име (или по-точно с корена на това име "земя") се свързва самото наименование на тази страна. Душата на Хеб е представена чрез Хнум - богът на плодородието, създал от глина първия човек и душата му "ка" (самият Хнум не е нищо повече освен духовен двойник на Хеб). Съпругата на Хнум - Нейт - също изпълнява ролята на демиург – тя е създателка на божественото семе, което дава живот на хората и боговете, и майка на крокодилите, а крокодилът при египтяните е бил символ на материята и времето. И самата Нейт често се изобразява върху саркофазите. Има астероид с име Neith, който символизира съзидателната сила на материята и творческия импулс, присъщ на човешкия индивид от онзи момент, в който той става човек. След като създава хората от глина, духът Хнум веднага определя и съдбата им, а богът на земята Хеб се грижи за материалното им битие, като им предоставя всички необходими растения и вода от своите недра и предпазва починалите вече хора от змии, обитаващи земята. А преди това, в стремежа си да довърши своето творение, Хеб влиза в конфронтация с Нут, която ражда и след това поглъща децата си, в резултат на което Небето и Земята се разделят.
Хеб, синът на Шу ("въздух") и Тефнут ("влага"), и произходът на земята от тези две начала (стихии) няма да ни се стори странен, ако си спомним, че тези божества са във връзка с митологична реалност, която е по-древна от египетската: Земята възниква в свободното въздушно пространство (Уран), напоена с плодородна животворяща влага (Нептун). Свързвайки в едно цяло тези две начала, египтяните отъждествяват Хеб със Себек - богът на водата и периодичните разливи на Нил, благоприятстващи земеделието. Себек се изобразява като човешка фигура с глава на крокодил или крокодил с глава на човек, чиято опашка символизира тъмнината, а очите - светлината. В онези далечни времена значението на Себек е било "обръщащ се, въртящ се в кръг" (тук можем да направим паралел с образа на змия, захапала опашката си - символ на Вечността), което се отъждествява със затворено пространство, т.е. земната реалност и цикъла на времето. Аналогичен символизъм има и индийският символ на змия, захапала опашката си, както и средновековният гущер Оуроборос, използван от алхимиците (а също гръцкият Офион, представен във вид на змия, увита около Космическото яйце, родено от Евринома - "скитаща надалеч" - още един символ на Луната, но се забелязва и косвена връзка с Венера-Афродита), който олицетворява вечния кръговрат на времето и живота. Както змията в гръцката митология, така и крокодилът при египтяните е символ на мъдростта и познанието на цикличните закони на Битието. Крокодилът нерядко се е свързвал с починал човек, завършил жизнения си цикъл. Според египтяните крокодилът охранява портата на границата между нашия и подземния свят и затова често присъства в погребалната символика.
Крокодилът е земноводно и същият образ на амфибия се свързва със съзвездието Козирог - полукоза-полуриба, полуземно-полуводно животно. Този образ съществува и в древния Вавилон като символ на бога на първосъздадената водна стихия, а впоследствие и на обработената земя – Еа (като шумерският Енки). Той е бил олицетворение на идеята за плодородната сила на Земята, докосната от живототворящата Вода, а в по-широк смисъл - идеята за Материята, способна да твори, да създава, да се разгръща. В Индия Козирогът също е въплътен в земноводния крокодил Макару, чието име носи това съзвездие. Образът на крокодила като древна рептилия ни връща към онези далечни времена, с които се свързва архетипът на Козирог.

Сътворяването на хората се свързва с обособяването им от заобикалящия свят. Архетипът, който се свързва със знака Риби, символизира представата ни за "разтваряне във вечността", архетипът на Водолей - с разграничаването на противоположните начала и енергии. Архетипът на Козирог съдържа идеята за отделеност - в смисъл на отделяне от общия поток и дефиниране на онази част от недосегаемата безкрайност, която може да бъде овладяна и усвоена. Небето, чиято функция е да твори само със силата на мисълта, се отнася с безразличие към своите творения - в качеството си на абстрактно безлично начало то не носи отговорност за това, което "произвежда" и на което дава живот. Земните Божества обаче в качеството си на символични "скулптори на живота" владеят и управляват това, което са създали - те създават свят, който изцяло ще им принадлежи, поемайки отговорността за него, и го оставят в наследство само на онзи, който е способен да им бъде заместник, изпълнявайки тази роля. Затова тези земни богове, след като са създали хората, не ги оставят на произвола на стихийната природа, а определят мястото им в света и линията на съдбата им. Те се грижат за своите наследници, за да не бъде създаденото от тях разрушено завинаги. Точна затова те играят толкова важна и ключова роля в митологията и в религията.

Хнум, Аруру и Енки ни напомнят за библейския Творец, който създава от глина първия човек Адам и след това определя съдбата му, изпращайки го в материалния свят. Йехова несъмнено е въплъщение на още едно божество от Сатурнов тип, защото основната му задача е да даде на своя народ Обетована земя. Причините за толкова силно присъствие на тези рудиментарни образи в библейската митология трябва да се търсят в наложилото се противоречие между наличието на собствено самосъзнание и отсъствието на своя обособена територия при някои народи.

И неслучайно в астрологията със Сатурн се свързва представата за индивидуално пространство и реализацията на нашето призвание, чиито рамки се дефинират от Съдбата. В тази връзка отново изпъква архетипният образ на Кронос - Господарят на Времето, който задвижва стрелките на Космическия часовник и отброява всяко наше вдишване-издишване до сетния ни дъх.



« Последна редакция: Ноември 20, 2010, 06:00:36 am от Lillie »
Не спирай да ме срещаш
в миг безвремие.
Аз любя се със огъня.
Неспирно.
И разпилявам пепелта си
с ветровете.