Сатурн – мит и реалност: Законът на относителната свобода или доколко сме марионетки в ръцете на Съдбата…

*В търсене на енигматичното Начало, когато Краят е предопределен*

Началото на нашето летоброене - и първото самоосъзнаване на човека като част от родова структура, част от Земята се свързва с появата на първите земеделци, отразена в човешкото съзнание чрез мита за Сатурн. Небесните Божества предават властта си във владенията на боговете, представящи Майката-Земя, Времето и Съдбата. Те също изпълняват ролята на Велики демиурзи, но за разлика от небесните Божества се явяват преди всичко създатели и пазители на установения ред, определяйки съдбата на всяко свое творение. Те са олицетворение на освоената земя, която ражда всичко живо и го поглъща тогава, когато му дойде времето.
Със знака Козирог свързваме най-древния образ от минали времена, съхранил се и до днес, и дори самото му наименование - "Каменна епоха" - се асоциира не само с оръдията на труда на древните земеделци, направени от камък, но и със самия камък в качеството му на фундамент на бъдещата структура на Живота и на отправна точка в историческото летоброене.
В митовете за сътворяване на Света  Земята се противопоставя на Небето, образът на която /Майката-Земя/ полага основата на следващия архетип. Ако си представим първоначалния Хаос като точка, а стихийната движеща творческа сила на Небето като устремена в безкрайността права или развиваща се спирала, разпръскваща Живот в безкрайната Вселена и раждаща живот след живот, тогава пространствено-времевият строеж на Света и на нашата Земя ще бъде представен във вид на определена част от тази права или от спиралата и лимитиран от фактора "предопределение", т.е. цикличните закони на еволюционно развитие. Земята се явява фундамент и основа на съществуванието на човешкия вид в границите на определена територия, т.е. в триизмерното пространство. В митовете на древните се разказва за това как в свободното пространство, т.е. в Небесата, Водата поражда всичко живо, цялата Земя... Безкрайното и вечно движение на небесните стихии няма цел и резултат. Земята обаче се обособява като онази твърда и реална субстанция, която има начало и край. Този ограничен във времето и пространството свят се асоциира със Земята. Този свят е устойчив и непоклатим и се ръководи от строги правила и закони, които го предпазват. Това са законите на времето и съдбата, чийто астрологичен символ е планетата Сатурн.
Сатурн се свързва с ограниченията. И неслучайно в индийската митология образът на Богинята Адити - "безкрайност" - се свързва с противоположния образ, представен от Богинята Дити - "ограниченост". Докато Адити е майката на светлите деви-богове, Дити дава живот на митичните асури-демони - първични носители на Живот. Уран и Девите олицетворяват разпръскване на първичната Енергия /разкъсване на Световното Яйце, бележещо зората на диференциацията във Вселената/, а Сатурн и Асурите символизират нейната сублимация, която е в основата на Сътворяването, на безкрайния творчески процес.
Подобно на коренната връзка на думите "творя" и "твърд" истинският акт на Сътворяване трябва да се утвърди и да докаже надеждността си - само тогава той ще се наложи и ще съществува. Майката -Земя наследява от първичния Хаос тази хтонична сила, от която бива лишен Небесният Баща и която тя предава на своите потомци. Това е гръцката Гея /"земя"/, родена непосредствено след Хаоса и дала вечен живот на сина си Антей; шумерската богиня Ки /"земя"/, съпруга на Небесния Бог-Ана, появила се заедно с него от първичната Вода; индийската Махи /"голяма"/ и Притхиви /"широка"/, носеща тежестта на планините, която от божественото семе на съпруга си Дияус сътворява всичко живо; иранската Спандармат, съпруга на Небесния Бог, в утробата на която виреят корените на растенията и полезните изкопаеми. Астероидът Gaea дължи името си на митологичната Гея, в хороскопа той може да символизира нашата планета и да се свързва с практичната, макар и
достатъчно мащабна представа на човека за обкръжаващата го земна реалност и нейните материални основи.
Земята като вярна съпруга на Небесния Бог, формира и поддържа структурата, фундамента на земното ни Битие, чието изграждане започва нейният съпруг. Носители на същата идея се явяват и всички други персонификации на сатурновия архетип, най-известният от които е титанът Атлант, върху чиито могъщи рамене се крепят Небесата, и чието име носи един от спътниците на планетата Сатурн. Този образ на Атлант се среща и в редица други древни митологии: мексиканският бог Питао-шоо носи Земята върху раменете си и когато той помръдне, се предизвикват земетресения. Богът на индейците чибча, Чибчакум разтърсва Земята, премествайки я от едното си рамо върху другото. Полинезийските острови се издигат върху тялото на стареца Мауи, чийто внук му е
откраднал огъня като го победи в битка и го остави да лежи под повърхността на земята - и всяко движение на Мауи предизвиква вулканично изригване. С подобна символика е и скандинавският огнен великан Сурт /"черен"/, който олицетворява мощта на изригваща огън и лава планина. Черният цвят на земята е символ на Сатурн.
Всъщност Земята се свързва с идеята за центъра и основаването на Вселената. В основата на света стои семитският демиург и първосъздател Илу/Ел /"могъщ, силен"/, чието име впоследствие се превръща в нарицателно за Бог.
Китайците свързват понятието за световен център със самата стихия Земя, чието олицетворение е планетата Сатурн. Древните имат и съвсем конкретни представи относно фундамента, основата на Вселената. С тези представи се свързват известните образи на костенурка /т.е. камък/, кит /остров/ или слон /планина/, върху които се крепи Земята, която се отъждествява с всичко живо в Природата. Вероятно във връзка с тази аналогия в индийския Зодиак със знака Козирог понякога се свързва слонът Ганеша. В древни времена планините често са били граница на видима с просто око територия, планините са отделяли родното от чуждото, затова планината се считала за граница на света: така арабската дума dabr означава "планина" и "граница", еврейската дума gabal /"планина"/ и родствената й дума gebul /"граница, предел" и "ограничавам"/ центърът на света често бива представян в митологията като планина, чийто аналог е индийската планина Меру, а рудиментарният образ на този символичен световен център се свързва с култа към планините по цялата Земя: така, индусите придават божествена символика на Хималаите, гърците - на Олимп, арменците - на Арарат, а японците - на Фудзияма. Съгласно легендата, тази планина е възникнала за една нощ, което прави паралел с митовете на много народи, в чиято основа е появата на планина или остров от водата, която бележи началото на Сътворяването на света. Кавказска легенда казва: "В началото целият свят  бил потопен във Вода. Великият Бог-Творец  живял в планината".
Понякога седалището, центърът на Вселената символично се свързва с камък: като гръцкият "пъп на земята" омфал, съхраняван в Храма в Делфи. Този омфал олицетворява камъка, погълнат от Сатурн вместо новородения син Зевс, който впоследствие се превръща във върховен Бог в гръцкия пантеон от божества. Свещеният камък Кааба в Мека, който мюсюлманите свързват с края на света, също се счита за символичен център на Земята, нейната основа и начало. Мойсей получава своето Откровение в планината Синай. Всички тези обекти символизират една основополагаща ос, свързваща времето и съдбата и която е основа на вечния кръговрат на живота в цялата Вселена. Тази ос се приема за  отправна точка на цикъла на Времето, и самата дума "цикъл" произлиза от индоевропейския корен ku, означаващ "ос".
С какво допринася образът на сътворението на всичко живо на Земята за правилното разбиране символизма на планетата Сатурн и знака Козирог? Сатурн се приема за символична опорна точка в астрологията, свързваща се в човешкия организъм /и в медицинската астрология/ със скелета, ставите, костите, т.е. това е както нашата основа, така и твърд, стабилен фундамент, отправна точка, върху която стъпваме в земния си живот. Това е устойчива и надеждна материя, която определя /и предопределя/ начина ни на съществуване и прави живота да изглежда такъв, какъвто той всъщност е. Тази стабилна основа /Сатурн/ предпазва нашия свят, физическо тяло, разум и дух, защото именно синът на Майката-Земя Атлант носи върху плещите си тежестта на Небесата. И за знака Козирог земната реалност, материята се явява символичен център на света. Козирогът е най-материалният знак /независимо от съществуващото мнение, че "Телецът е най-материалният от трите земни знака...всъщност той е най-приземеният - за разлика от Козирога, чийто символ е планинска коза с опашка на риба, устремена напред и нагоре - първичното раждане на всичко живо от Водата като символ на вечния и непресъхващ извор на живот - по-скоро духовен, отколкото с материална същност в триизмерното ни пространство - и накрая спускане, потопяване на Духа в Материята/. Козирогът е кардинален знак от земния триплицитет, опора, фундументална основа на земния ни живот, негово /временно/ убежище и пристанище...
Митологичният образ на Вселената нерядко се основава на идеята, която символично свързва света с дом, построен от хората, и чийто център се свързва с огнището, жертвения огън /този образ корелира с митологичния архетип на Хестия-Веста/, а след това по същата аналогия се прави връзка със Слънцето, което е в основата на вечния кръговрат на сезоните и живота на Земята. В знака Козирог Земята най-близко отстои от Слънцето, давайки на родените по това време на годината голяма вътрешна сила, което често ги прави ключови фигури в човешката история, което подтвръждават съдбите на Христос и Магомет. Началото на знака Козирог се смята за повратна годишна точка, след която денят започва да нараства, и неслучайно по това време има празници и рождени дни на Божества – такива като авестийският Митра, гръцкият Зевс или египетският Хор. Знакът Козирог бележи началото на една нова година, затова често се използва като “отправна точка” в календарите.
Сатурн-Кронос неслучайно се нарича Господарят на Времето – той бележи фискирана, но реално движеща се точка на непрекъснато и вечно променящата се Вселена, която се превръща в символична часовникова стрелка, отброяваща дните на земния ни живот. Такава точка, приета за ориентир, се явява хороскопът, т.е. наталната карта на всеки индивид, която фиксира мига на неговото физическо превъплъщение на Земята като едно поредно стъпало от веригата безкрайни инкарнации в посока на спиралата  на духовна еволюция. Тук се прави символичен паралел с изгряващия знак, защото именно той бележи физическото ни въплъщение тук и сега, в този живот и това тяло. Неслучайно физическото ни раждане и появата ни тук /на Земята/ е феномен със силно изразена сатурнова символика – напускаме Нептуновата утроба на безкрайната Универсална Любов и сливане с Абсолюта и с болка навлизаме в Сатурновия свят, представен най-напред чрез физическата ни обвивка. Затова може би се казва, че “тялото е затвор за Духа…или Душата?” или “всеки носи своя кръст” – а не представя ли кръстът символичното материализиране на Духа…?
Архетипът на Козирог/Кронос/Сатурн ще ни подскаже къде да търсим опора, която да ни послужи като стабилна основа и отправна точка за развитие в динамичния и безкрайно променящ се свят, символизиран от четирите стихии от една страна, а от друга – от кардиналните ъгли в хороскопа и интеграцията на Слънцето, представящо ядрото, потенциала и вродените качества на личността, и останалите планети спрямо тези фокални точки.

Следва продължение…

*Законът на Съдбата и връзката му с архетипа на Сатурн: Сътворение на човешкия вид*

В митологията началото на нашето летоброене се свързва със сътворяването на човека. Такава е нашата психологическа представа, защото само хората са свикнали да отчитат всяка историческа епоха в събитиен план в границите на определени времеви параметри. А митологичният човек, както се знае, никога не се е считал за "пришелец от Небесата". Същността му се разбира като материална субстанция и затова той бива сътворен от и на Земята - "от пръстта се раждаме, в
пръст се превръщаме"... Неслучайно латинската дума homo /"човек"/ корелира с думата humus /"пръст", "земя"/. Щом изпълни съдбата си, човек се връща при Майката-Земя. Думата "земя", употребена с оглед символиката на този архетип, не се явява символ на чисто материална субстанция, а има по-дълбоко и мащабно значение, което се свързва  с живото въплъщение на духа във физическия свят. Сътворяването на човека се свързва най-напред с възникването на феномена "разум" и "памет". Може да се води безкраен спор дали и доколко сме произлезли от маймуната или друг, несъществуващ вече животински вид. Може и да подложим на съмнение факта дали за активното функциониране на човешкия мозък е допринесъл факторът изправяне на гръбнака /"homo erecticus"/. Дори може да се приеме, че искра на Божествения разум се е спуснала от небесата, което ще рече, че тласък към пробуждане на мисълта, на разума може да е бил даден от все още неизследвана, непозната, нематериална реалност /духовна субстанция/. Но не можем да отречем, че развитието на съзнанието и генетичната /и историческа/ памет се осъществява благодарение на човешка дейност, проектирана във вид на конкретни материални резултати и постижения на този свят.
И в митовете сътворяването на човека от дърво напомня за това, че първите оръдия на труда на древния човек са били от дърво, като впоследствие се добиват умения за ръчна обработка на дървото, за да служи то на нуждите на развиващия се човек. Митологичното възникване на човека от камък ни връща към онези времена, когато човек се е научил да обработва камъка като материална субстанция. Когато в митовете хората идват от утробата на земята, това всъщност е спомен за полагането на основите на земеделието като занаят. А когато Боговете сътворяват първия човек от глина, този феномен се свързва с по-късната поява на грънчарския занаят. Във времевия интервал този етап идва доста по-късно след първата ръчна обработка на камъка, но всъщност той е само продължение на сатурновото структуриране на праисторическия свят и се свързва именно с тази матерална и съзнателна човешка дейност, която корелира  с архетипа на Козирог.
Свързани сме с Твореца-Създател дотолкова, доколкото самите сме такива. Неслучайно между несвързаните на пръв поглед думи като "глина", "грънчар", "творя", "свят" и "природа" съществува невидима връзка. Тук се прави паралел с арабските tin /"глина"/ и tyn /"създавам, установявам"/, gbl /"меся, творя"/ и gblat /"телесен състав, същество, природа, свят"/; или еврейските yoser /"грънчар"/ и ysr /"създавам; творец"/. В тази връзка библейският Творец създава Адам - първия човек - от червена глина...
Още в началния етап ит самосъзнанието си човек се самоопределя чрез своите навици и умения, което е една от характерните черти на хората, повлияни от знака Козирог.
Идеята за това, че първите необработени оръдия на труда от дърво всъщност изпъкват в качеството си на първичен носител на човешко самосъзнание не е така безсмислена, както може би изглежда на пръв поглед, ако имаме предвид каква огромна роля във всички религии играе фетишизмът, и доколко ние хората за разлика от животните все още сме извънредно силно привързани към своите вещи и придобивки. Очевидно доказателство на този феномен дава науката археология, която изтъква ролята на пръчки, камъни и прочие "атрибути" като първият фетиш на човека. За магическото въздействие на камъка се разказва в безброй приказки и предания. Именно затова митовете издигат камъка като център на Вселената /отново се прави паралел с гръцкия "омфал" и арабската Кааба/.
Понастоящем съществува теория, че кристалната решетка на камъните наистина съдържа в себи си закодирана информация - така, както и всички предмети и вещи по принцип. По този начин екстрасенсът черпи информация за конкретния човек въз основа на неуловимото, невидимо на пръв поглед излъчване на принадлежаща му вещ. Тук идва въпросът дали наистина на праисторическите хора тази информация е била по-достъпна, отколкото в наши дни...
Тогава ще е по-правилно да кажем, че пробуждането на Духа кара хората непрекъснато да усъвършенстват уменията си и да освояват Земята - духът, затворен в материална форма/обвивка, преди да бъде разделен, диференциран от една страна - като "Дявол", изкущаващ със съкровенно Знание, а от друга страна - като "Бог", упълномощен да ни изгони от Рая.
Именно паметта - историческа, генетична, кармична - се превръща във фундамент, полага основите на менталното ни възприятие. Да си спомним миналото ни помага да разберем настоящето, и неслучайно тези две думи имат общ индоевропейски корен men - "мисля, спомням си, оставам на място/неподвижен", както и европейската дума mental /от латинското "mens"/, което днес е нещо повече, по-дефинирано и конкретно от "разум" - това е умът, който чувства, който често пъти бива свързван с дистанцираното и имперсонално виждане на знака Водолей. Със същия произход е и латинското memorium - "памет", откъдето произлизат думите "мемориал", "мемориален", а също и индийската дума "манас", чието основно значение е "разсъдък". Именно затова рационализмът се свързва с присъщия ни начин на светоусещане и световъзприемане. От една страна имаме идеология на рационализъм и прагматизъм, така характерна за Запада, а от друга - идеология на интуитивизъм и мистицизъм, присъща на Изтока, което се свързва с твърдението, че България се намира на символичния кръстопът между Изтока и Запада, между рационалното и мистичното, духовното и прагматичното...
За разлика от животинските видове човешкото съзнание предполага фиксация, най-яркото въплъщение на която е умението на хората да броят, да смятат. Сметната дейност като една от проявите на Сатурн за разлика от безкрайния мисловен устрем в Непознатото, характерен за Уран, стимулира развитието на менталната дейност, т.е. функцията на мисловния процес. Неслучайно в древността като един вид "помагало" при извършване на сметна дейност са използвали камъчета като по този начин се е стимулирало развитието на паметта. В качеството на рудиментарен образ от древни времена до днес се е запазила броеницата, а в езика на много народи думата "смятам, броя" корелира с думата "камък": латинското calculus /"камъчета"/ се свързва с calculare - "смятам, броя", арабското has /"камъчета"/ с hsy - "смятам, знам, разбирам". По този начин рационалното възприятие като цяло се асоциира със символичния камък, който е един рудиментарен образ на Козирог/Сатурн.
Архетипът на Козирог подразбира осмисляне, осъзнаване на заобикалящия свят посредством фиксация върху предмета /материален носител/ и затова се свързва с ограниченията, които се представят като
"съзнание"= f /"време" и "памет"/. В много отношения съвременното ни самоосъзнаване се базира върху утилитарния принцип на конкретното практическо, т.е. реално действие /въздействие/. Осъзнаваме битието си в рамките на определен времеви хоризонт, което ни кара да осъзнаваме тленността си, преходността на всичко в този живот...всички се раждаме и отиваме към края си, всичко е въпрос на време...Но същевременно не можем да си го представим по някакъв друг начин: законите, предопределящи битието, развитието на земната реалност и нас самите в материален, физически план като функция на фактора "време", - стоят в основата на способността ни за осъзнаване, осмисляне на заобикалящия свят, и извън тези закони и установен ред е *почти* невъзможно /с оглед еволюционното духовно и ментално ниво на един средностатистически индивид/ да си представим нещо определено и дефинирано, реално.
Самата Земя в митовете бива представяна като ограничено "парче материя" в безкрайния небесен океан. Но тя става център на Вселената, тъй като дава на човешкия индивид осъзнаване на реална стойност и реална действителност на всичко, което се случва вътре и извън него самия. И в митологията често именно земните Божества поемат отговорната мисия Сътворяване на първия човек. Светът заедно с присъщия му пантеон Божества и обикновени простосмъртни се създава от първичния Хаос посредством египетския бог на Земята и Времето, демиург Татенен /"издигаща се земя"/. Той е владетел на земните недра със съхраняващите се дълбоко в утробата на Майката-Земя минерали и полезни изкопаеми, и дава живот на растенията и всичко живо така, както земята е в основата на органичния и неорганичен живот. Татенен опазва спокойствието и живота на царя - като символ на установените от него светски ред и правила. Шумерският Енки /"владетел на земята"/ заедно със съпругата си Нинмах /"велика господарка"/ създава хората от глина, намираща се на дъното на световния океан Абзу, в който се крият божествените сили на съдбата Ме. И понеже сътворяването на човека е в пряка връзка със Земята, земната стихия, в друга легенда Енки просто "прави дупка в земята и оттам излизат първите хора". Енки е създател на световния ред на Земята и закрилник на хората. Той също предопределя съдбите на градовете и държавите и дарява други богове с необходимите конкретни функции за полагане основите на цивилизация. По същия начин акадската богиня-майка Аруру създава първите хора от глина и определя съдбите им.
Първите хора биват сътворени и закриляни от друго хтонично египетско божество - Хеб, с чието име /и по-точно, с корена на това име "земя"/ се свързва самото наименование на тази страна. Душата на Хеб е представена чрез Хнум - богът на плодородието, създал от глина първия човек и душата му "ка" /самият Хнум не е нищо повече, освен духовен двойник на Хеб/. Съпругата на Хнум - Нейт - също изпълнява ролята на демиург, бидейки създателка на божественото семе, дало живот на хората и боговете, и майка на крокодилите: крокодилът при египтяните е служил, както ще видим по-нататък, в качеството на символ на материята и времето; и самата Нейт често бива изобразявана върху саркофазите. Има астероид с име Neith, който символизира производителната сила на материята и инстинкта за съзидателна/творческа/животодаваща дейност, така присъщ на човешкия индивид от онзи момент, в който той става човек. След като създава хората от глина, духът-Хнум веднага определя и съдбата им, а богът на земята Хеб се грижи за материалното им битие като им предоставя всички необходими растения и вода от своите недра, и предпазвайки починалите вече хора от змии, обитаващи земята. А преди това в стремежа си да довърши своето творение Хеб влиза в конфронтация с Нут, раждаща и след това поглъщаща децата си, - в резултат на което Небето и Земята се разделят, отделят се един от друг...
Хеб - синът на Шу-"въздух" и Тефнут-"влага", и произходът на земята от тези две начала /стихии/ няма да ни се стори странен, ако си спомним, че тези божества са във връзка с по-древната от египетската митологична реалност: Земята възниква в свободното въздушно пространство /Уран/ и носи в себе си плодородната и животворяща влага /Нептун/. Свързвайки в едно цяло тези две начала, египтяните отъждествяват Хеб със Себек - богът на водата и периодичните разливи на Нил, благоприятстващи земеделието. Себек бива изобразяван във вид на човешка фигура с глава на крокодил или на крокодил с глава на човек, чиято опашка символизира тъмнината, а очите - светлината /не е ли това един хипотетичен, а защо и не рудиментарен праобраз на Главата и Опашката на Дракона - Раху и Кету, представени чрез лунните възли в съвременната астрология?/. Епитет на Себек е било в онези далечни времена "обръщащ се, въртящ се в кръг" /тук се прави паралел с образа на змия, захапала опашката си - символ на Вечността/, което се отъждествява със затворено пространство, т.е. земната реалност и цикъла на времето. С аналогична символика е индийският символ на змия, захапала опашката си, или на средновековния, използван от алхимиците гущер Оуроборос /или гръцкият Офион, представен във вид на змия, увита около Космическото яйце, родено от Евринома - "далеч скитащата" - още една персонификация на Луната, макар че съществува косвена връзка и с Венера-Афродита/, който олицетворява вечния кръговрат на времето и живота. Така както змията в гръцката митология, крокодилът при египтяните е бил символ на познанието на повтарящите се и вечни закони на Битието. Образът на крокодил нерядко се е свързвал с починал човек, завършил жизнения си цикъл. Според египтяните крокодилът е охранявал портата на границата между нашия и подземния свят, и затова често присътства в погребалната символика.
Крокодилът е земноводно и същият образ на амфибия се свързва със символизма на съзвездието Козирог: полукоза-полуриба, полуземно-полуводно животно. Този образ е съществувал във Вавилон като символ на бога на първосъздадената водна стихия, а впоследствие и на обработената земя - Еа, отговарящо на шумерския Енки. Той е бил олицетворение на идеята за плодородната сила на Земята, докосната от живототворящата Вода, а в по-широк смисъл - идеята за Материята, способна да твори, да създава. В Индия Козирог отново се въплъщава в земноводния крокодил Макару, чието име носи това съзвездие. Образът на крокодила или знака Козирог като древна рептилия ни връща към онези далечни времена, с които се свързва архетипът на Козирог.
Сътворяването на хората се свързва с обособяването им от заобикалящия свят. Архетипът на Риби е във връзка с понятието "разтваряне във вечността", архетипът на Водолей - с разграничаването на противоположните начала, енергии. Архетипът на Козирог манифестира идеята за отделеност - в смисъл на отделяне от общия поток и дефиниране на онази част от недосегаемата безкрайност, която може да бъде овладяна и освоена. Небето, чиято функция е да твори само със силата на мисълта си, се отнася с безразличие към своите творения: в качеството си на абстрактно безлично начало то не носи отговорност за това, което "произвежда" и на което дава живот. Земните Божества обаче в качеството си на символични "скулптори на
живота" владеят и управляват това, което са създали: те създават един свой свят, който изцяло ще им принадлежи, поемайки отговорността за него като го оставят в наследство само на онзи, който е способен да ги замести в тази им роля. Затова тези земни богове, след като са създали хората, не ги оставят на произвола на стихийната природа, но определят мястото им в света и линията на съдбата им. Те се грижат за своите наследници, за да не бъде създаденото от тях разрушено завинаги. Точна затова те играят толкова важна и ключова роля в митологията и в религията.
Хнум, Аруру и Енки ни напомнят за библейския Творец, създал от глина първия човек Адам и след това определил съдбата му, като го изпратил в земния, материален свят. Йехова несъмненно се явява още един образ на божество сатурнов тип в този смисъл, че основната му задача е да даде на своя народ *обетована земя*. Причините за толкова силно присътствие на тези рудиментарни образи в библейската митология трябва да се търсят в дълготрайно наложилото се противоречие между наличието у един народ на собствено самоосъзнаване /което от своя страна стои в основата на националното самосъзнание във връзка с определен архетип/ и отсътствието на своя територия, която стои в основата на това понятие.
В смисъла на една по-тясна и не така глобална, широкомащабна астрологична проекция най-дълбокото и първично самоосъзнаване на един човешки индивид, към което се стреми знакът Козирог, винаги има връзка с мястото му /позиция, статус, йерархично равнище - понятия все в духа на Сатурн/ в този живот и с онези ограничения, които му налага триизмерното пространство в рамките на един земен, физически живот. И неслучайно в астрологията с архетипа на Сатурн, символизиращ индивидуалния характер, се свързва понятието за собствено пространство и поле на дейност, чиито възможности са строго дефинирани от Съдбата. Съгласно часа и мястото на раждане не само типичният Козирог, а и всеки представител на друг зодиакален знак получава мисия, т.е. най-важната практическа задача, цел, която не може да бъде изпълнена от никой друг - и това е онази сфера на дейност и личностна реализация, в която никой друг не може да се интегрира по начина, по който ще го направи той /конкретният индивид с конкретна съдба и кармична програма за конкретна своя инкарнация/. В тази връзка отново изпъква архетипният образ на Кронос/Сатурн - Господарят на Съдбата и Времето и респ. на физическия ни живот в земната реалност...

*Култът на Дървото, Змеят и Крокодилът*

“Змеят е предмет на отвращение и поклонение, и хората хранят към него или безпощадна ненавист, или се прекланят пред неговата мъдрост. Лъжата го зове; предпазливостта предядява права върху него; завистта го носи в сърцето си, а красноречието – на своя жезъл. В ада той се превръща в бич на фуриите; на небесата вечността го прави свой символ.”
                                                                                                                                                                                                                            Шатобриан

Не е трудно да се проследи първоначалната представа за двойнствения янусоподобен характер на Змея – добро и зло. Тъй като Змеят е съобщил на Адам, че ако вкуси от плода на Дървото на Познанието за доброто и злото, той неимоверно ще издигне своето същество чрез придобитите по този начин знания и мъдрост. Змеят е един от най-древните символи, тъй като влечугите са предшествали птиците, а птиците – бозайниците. Оттук е и вярването или по-скоро суеверието на дивите племена, твърдящи, че душите на техните предци живеят под този образ, а също и общоразпространената асоциация на Змея с Дървото. Неслучайно Змеят се свързва с мъдростта и познанието. Неведнъж Змей и Дракон са били наименования, давани на Мъдреците, Посветените Адепти на древните времена. Същият смисъл е свързан с легендата за скандинавския Сигурд, изпекъл сърцето на дракона Фафнир, когото убил, и по силата на това станал най-мъдрият сред мъжете…
Гностиците не без причина са почитали Змея: “Тъй като той съобщил тайните на първобитните хора”. Освен това Змеят винаги е бил праобраз на последователното или периодично възраждане, на Безсмъртието и Времето.
Многобройни и крайно интересни сведения, тълкувания и факти за Змейския култ са приведени в книгата на Джералд Масей “Natural Genesis”. Те разкриват предимно астрономичните и физичните тайни с добавка на някои космически феномени. В нисшия стадий на материалността Змеят несъмнено е бил “велика емблема на Тайната в Мистериите” и вероятно е бил “приет като праобраз на женската зрялост /Майката-Земя, Деметра, Церера, Гея…/ предвид присъщата му особеност да свлича кожата си и да се самообновява”.
Като символ Змеят е имал толкова аспекти и окултни значения, колкото и самото Дърво – “Дървото на Живота”, с което е бил емблематично и почти неразривно свързан. В началото на своето съвместно съществуване като символ на Безсмърнтото Същество  Дървото и Змеят наистина са били божествени представи. Дървото е било обърнато и корените му се зараждали в Небесата и са израствали от Безкоренния Корен, Всебитието. Корените изобразяват Висшата Същност на Първопричината, Логоса… Когато неговите чисти клони се докоснали до земната тиня  /Градината на Едем на нашата адамическа раса/, това Дърво се е изцапало от този допир и е загубило първобитната си чистота, а Змеят на Вечността, небеснороденият Логос, е бил окончателно унищожен. В древните времена на Божествените Династии на Земята влечугите  /днес внушаващи страх/ са разглеждани като първи лъч на Светлината, излъчваща се от Бездната на Божествената Тайна. Много различни са били формите, които са придавани на Змея. Тези форми са били космични и астрономични, теистични и пантеистични, отвлечени и конкретни. Те са се превърнали на свой ред в Полярния Дракон и в Южния Кръст, в Алфа на Дракона на пирамидите и в индуско-будисткия Дракон, който вечно заплашва Слънцето по време на неговите затъмнения, но никога не го изяжда. Дотогава Дървото винаги е било зелено, тъй като е било оросено от Водите на Живота,  Великият Дракон оставал през цялото време божествен, докато се намирал в границите на небесните полета. Но Дървото расло и неговите долни клони накрая се докоснали до пределите на Ада – нашата Земя. Тогава великият Змей Нидхьог – този, който изяжда труповете на грешниците в “Обителта на Страданието” /човешкия живот/, след като те бъдат потопени в Хвергелмир, кипящия котел /човешките страсти/, - започнал да гризе обърнатото Световно Дърво. Червеите на материалността вече са покрили здравите и мощни корени и сега се издигат все по-нагоре по стъблото, докато Змеят Мидгар, свит на дъното на Морето, обвива Земята и със своето отровно дихание я лишава от мощта за самозащита…
Според алегорията всички Дракони и Змейове в древността имат по седем глави – по една глава за всяка раса. От Ананта, Змея на Вечността до седемглавия акадийски Змей. Всичко това изобразява Седемте Начала в цялата Природа и в човека, кота най-високата или средната глава е седмата.
Въз основа на тази “седмичност” впоследствие е бил съставен египетският звезден хептаном в небесата. Когато звездният хептаном е бил разчленен и разделен на четири четвъртини, го умножили по четири, и двадесет и осем знака заели мястото на първоначалните седем съзвездия, като при това Лунният Зодиак от двадесет и осем знака е зарегистриран резултат от изчислението на 28 дена по Луната или лунния месец. В китайската система четири седмици /седморки/ се разпределят между четирима Гении, господстващи над четирите части на Света /в китайския будизъм и в езотеризма гениите се изобразяват от четири дракона/, или по-точно седем северни съзвездия образуват черния Воин; седем източни /китайската есен/ образуват Белия Тигър; седем южни – Червената Птица; и седем западни /наричани пролетни/ - Светлосиния Дракон. Всеки от тези четири Духа господства над своя хептаном в течение на една лунна седмица. Родителката на първия хептаном е приела сега лунен характер… В тази фаза ние виждаме Богинята Сефек, чието име обозначава числото 7 и е женското слово или Логос, в нейното достойнство на Майка на времето, която е била първото слово като богиня на седемте звезди.
Богинята на Голямата Мечка и Майка на Времето е била в Египет от най-ранни времена “Живо Слово”, а Севек-Кронос, чийто символ е бил Крокодилът-Дракон /допланетната форма на Сатурн/, се е наричал неин син и съпруг и е бил нейно Слово-Логос.
Седемглавият или седмичен Дракон-Логос с течение на времето е бил, така да се каже, разсечен на четири хептаномични части или на двадесет и осем части. Всяка седмица на лунния месец има свой особен окултен характер, всеки ден от 28те дни има своите отличителни свойства, тъй като всяко от дванадесетте съзвездия поотделно или във връзка с други знаци има добри или лошо окултно влияние.
Легендите на всички народи и племена, цивилизовени или диви, сочат някога съществувалото всеобщо вярване във великата мъдрост и хитрост на Змея.
Крокодилът е египетският Дракон. Той е бил двояк символ на Небето и Земята, Слънцето и Луната и е бил посветен /по силата на своята земна природа/ на Озирис и Изида.
Змеят е станал образ или символ на злото и дявола едва по-късно, в средните векове.
Първите християни, както и гностиците-офити, са имали своя двойнствен Логос – Змея на доброто и злото. Съществуват източници, доказващи, че първите християни  /преди шестото столетие/ са били или езичници, или че догматичното християнство е било изцяло заимствано и е преминало напълно в християнската църква със Слънцето, Дървото, Змея, Крокодила и всичко останало.
Неслучайно тау-кръстът е символ на Живота в Египет. Оттук идва кадуцеят, представляващ жезъл с навита около него змия, - алхимичният символ на Хермес/Меркурий.
Що се отнася до образа на Змея в египетската окултна символика, този “истински и съвършен Змей” впоследствие се превръща в Йехова, “Бог на седемте букви”.
В Индия, сред езотеричните будисти, в Египет, Халдея и сред посветените от всички други страни  тези Седем Гласни се изобразяват чрез знаците на свастиката в короната на седемглавия Змей на Вечността. Те са Седемте Сфери на посмъртното издигане в херметическите писания, във всяка от които “смъртният” оставя една от своите души или начала, докато достигне до най-високия план, където пребивава като велик, нямащ форма Змей на Абсолютната Мъдрост или самото Божество…