Сега се сещам за нещо /сигурно има и много други такива моменти, но съм включила програмата за забрава, щото имам болезнени спомени, та се затриват и много хубави спомени покрай лошите/....За мен си беше малко чудо. Навремето когато бяхме емигрирали, баща ми никога не е искал, когато чу че Живков е паднал, на 9-тия ден след това се прибрахме....Та почнахме живота от под нулата, събрахме си пластмасовите чинии захвърлени на двора и оставените 30-годишни мебели...и почна живота от кота почти нулева...Но, брат ми с жена си, която беше бременна остана там...Майка много страдаше, аз не знам от къде и как с абсолютна сигурност й казах, да не се притеснява, че ще се прибере на 15 март, демек след 5 месеца от тогавашното време...Дойде 15 март и аз цял ден седях в очакване...чаках, чаках, чаках....но няма никой...Накрая си легнахме, часът беше минал 23.30, а аз все още не се отказвах да чакам...и с тайна надежда поглеждах прозореца...и си казааах еееех язък, не познах, няма да дойдат. Нещеш ли малко след това - 10 минути, значи 23.40 - все още гледайки към прозореца видях силуета който се подава и после лицето на брат ми, което надничаше от там....Не можах да повярвам и с диви викове скочих...