Няма такова нещо „Алтруизъм”Калин Янев
Текстът е публикуван в списание "Инсайт", бр. 12, 2005 г.Никак не е чудно, че понятието алтруизъм е въведено едва през 19-и век и то от философ. От повечко френски и малко италиански Огюст Конт съставя дума, с която за прегледност нарича противоположното на егоизма: безкористни подбуди, които водят до действия в полза на другите. И така, вече си имаме термин, който да използваме за Майка Тереза, безкористност и философски забавления. Религиите, Червеният кръст, ТВУ, Джордж Буш и още хиляди други ни учат, че алтруизмът съществува и е най-похвалното нещо. Ние самите учим другите на същото. Помагай на хората, без да търсиш изгода. Хайде обаче за едно изречение време да бъдем честни: противоположното на егоизма е невъзможно понятие, нещо като комплексно число – корен квадратен от минус едно. Съжалявам.
Разбира се, „егоизъм” може да се дефинира по много начини, но почти никой не е в полза на съществуването на безкористност. Най-фрапиращият пример е т.нар. хедонистично гледище за психологически егоизъм: удоволствието е изгода. Ако се приеме този възглед, алтруизмът директно отпада. Всяко действие е насочено към удовлетворяване на дадена потребност – сега или в бъдеще, а удовлетворяването на потребност е удоволствие - изгода. Сигурно на това място у някого могат да възникнат възражения, но в този брой няма място за подробни разяснения. Партизанин ляга върху граната, за да спаси другарите си. Мислите, че това не му носи никакво удоволствие? По дефиниция бъркате.
Философските забавления едва започват. Повечето мислители благоразумно набеждават човека за абсолютен егоист, всяко действие на когото е насочено към собствена полза под една или друга форма. Някои възразяват (това им е работата). Джоузеф Бътлър, проповедник от 18-и век, остроумно отбелязва, че е необходимо да желаем нещо различно от собствената полза, за да я постигнем. Да кажем, че имаме интерес да помогнем на някого. Ако нямаме желание някой друг да е добре, а единствено ние самите, не бихме получили полза (удоволствие) от това да му помогнем.
Други философи възразяват срещу възраженията и т.н. Стигаме до социалната психология, в която алтруизмът се нарича просоциално поведение. В дефиницията колегите прагматично се ограничават до: действия в полза на друг човек, без външна изгода за извършващия ги. Определението е продуктивно, но не съвсем издържано. Неясен е видът на ползата, благото, което бива дарено от страна на алтруиста. Убиец стреля напосоки в болница и по случайност умъртвява болен от рак, който желае да сложи край на живота си, за да се отърве от страданията. Това алтруизъм ли е? Младеж реже крака на своя приятел по негова молба, за да го спаси от казармата. Баща не се съобразява с желанието на дъщеря си и с връзки я урежда да влезе в доходоносна инженерна специалност. В трите случая ползата като такава е преценявана от гледната точка на различните участници. Кое трябва да наричаме алтруизъм зависи от това кое ще бъде полезно при научна работа. Такъв е принципът, който трябва да се прилага при дефиниране на термин. Не бива да се преследват всекидневните смисли на дадена дума.
Някои зависимостиБез особено да задълбават в понятието, социалните психолози откриват интересни закономерности. Доброто настроение благоприятства алтруистичните прояви. Накарайте съпругата си да си спомни най-хубавото нещо, което й се е случило миналата седмица, после й поискайте безвъзмездно месечната заплата за футболни залагания. (Току-виж проработи.) И обратното: когато изпитваме неприятни емоции и особено страх, алтруизмът е слабо вероятен.
Възможни са различни обяснения. Някои автори смятат, че настроението е своеобразен филтър, който допуска до съзнанието паметови следи, свързани с подобни емоции. Следователно е възможно да си спомните как на вас са помогнали някога, това е предизвикало приятни усещания и сега вие да направите същото за нуждаещия се човек.
Друго твърдение гласи, че настроението може да ни послужи като информация, която да замени изчерпателен анализ на ситуацията. „Чувствам се прекрасно, следователно обстановката е безопасна.” Усещането за застрашеност намалява тенденцията за алтруизъм. При липса на такова тя ще е по-голяма.
Хората в добро настроение възприемат преобладаващо добрите страни на другите, докато тези в лошо – неблагоприятните. Когато няма негативни информационни индикатори (какъвто понякога е лошото настроение), се наблюдава тенденция към отчитане преди всичко на положителните качества на другите. (Терминът е особено живописен: снизходителна диспозиция.) Помагаме на този, който заслужава, нали?
От своя страна алтруизмът също понякога предизвиква приятни усещания. Това невинаги е така, но е възможно, защото помагайки, ние се освобождаваме от чувството на състрадание, което определено не е с положителна емоционална окраска.
Изобщо, съчувствието е мощен фактор за просоциално поведение. Поставяме се на мястото на страдащия и по някакъв илюзорен начин помагаме на себе си. Изживяваме катарзис (може би). Наглед състраданието не води до добро настроение, но една хипотеза твърди обратното. Съпреживявайки болката на другия, осъзнаваме собственото си по-добро положение. Дори това да не е така, не оставяйте с впечатление, че приповдигнатото настроение е необходимо или единствено условие за алтруизъм.
Много е важно по какъв начин евентуалният алтруист възприема нуждаещия се от помощ. Съществува т. нар. имплицитен принцип за справедливост, според който жертвата първа е длъжна да се погрижи за себе си. („Ако сам не си помогнеш, и Господ няма да ти помогне.”) И ако страдащият се е държал безотговорно, алтруистичният отклик отслабва. Нещо повече, хората са склонни да винят жертвата за сполетялото я („Да би мирно седяло, не би чудо видяло”), без да полагат усилия да анализират дали това обективно е така. Принципът се нарича фундаментална атрибутивна грешка. Ключовата дума е „грешка”.
Други фактори, влияещи на алтруистичното поведение, социалните психолози откриват в полуосъзнати, неписани, но общовалидни норми. Основната е т.нар. принцип за реципрочност - задължението да се отплатиш с добро за доброто. Получилият услуга трябва да прояви ответен алтруизъм.
Предоставянето и получаването на помощ обаче съвсем не са съпроводени с еднозначно тълкуване. Подобни взаимоотношения могат да се интерпретират като подчиняване на нуждаещия се чрез продължителна зависимост, основана на принципа за реципрочност (спомнете си „Кръстникът”). Въпреки разходи на време и усилия алтруистът в общия случай печели – да се помага е престижно и благородно, предполага някакво възнаграждение. Получилият помощ, от друга страна, се стреми да се справи с представата, че не е способен сам да ръководи съдбата си, че е слаб – наблюдава се тенденция към преработка на възприятието за ситуацията в посока на увеличаване значимостта на собствения принос, което намалява мотивацията за ответни услуги.
Интересна е нормата за социална отговорност: човек е длъжен да помага на хора, които зависят от него. Колкото по-зависим от даден човек е страдащият, толкова повече помощ би получил от него. И напротив, ако отговорността е споделена от повече хора, се наблюдава ефектът на размиване на отговорността, потенциалните алтруисти се превръщат в равнодушни наблюдатели.
Ето че дойде ред на любимия феномен – безразличните минувачи. Ако се строполите на площад „Славейков” в понеделник на обяд, вероятността някой да ви помогне е значително по-малка, отколкото, ако го направите пред очите на един-единствен наблюдател. (Внимавайте къде и кога се строполявате!) Защо става така? Освен разпределянето и размиването на отговорност, определящ фактор за равнодушието е двусмислеността на ситуацията. Свидетелите забавят реакцията си, защото се опитват да направят преценка. По този начин стават пример един на друг за пасивно поведение. Процесът на сравнение води до погрешен извод, че останалите възприемат за нормално положението на бедстващия. Допълнително се наблюдава неловкост, че другите ще станат свидетели на алтруистичната намеса. Тъй като помагащото поведение е малко или много непривично от гледна точка на всекидневието, по-вероятна е неувереността дали ще се справите и как ще изглеждате отстрани. Ако обаче алтруистът е достатъчно сигурен в способностите и компетентността си (редкият случай), оценката на другите може, напротив, да е допълнителен мотивиращ фактор - води до желание за демонстриране на сила и превъзходство, за получаване на одобрение. (Типичен пример е благотворителността – особено на кметове и депутати по Нова година.)
Помагам единствено на себе си. Аз – това са моите гениСоциобиологията – науката, която изследва общественото поведение в цялото разнообразие от форми на живот, е изградена около феномена алтруизъм. Да помагаш на други организми, е наглед парадоксално от гледна точка на еволюционната теория. Още Дарвин е притеснен защо в някои случаи организмите, които се предполага, че са в непрекъсната борба за съществуване, намаляват шансовете си за оцеляване и възпроизводство, помагайки на свой конкурент. Как се наследява и просъществува алтруистичното поведение, щом то определя по-малко потомци за извършващия го? Би трябвало след някои и други десетина хиляди години подобна мутация да изчезне като неадаптивна. Но в много случаи се случва обратното.
Отговорът е прост: индивидът винаги помага на гените, които носи. Представете си гена като абстракция на наследствеността. Няма значение какви конкретни биохимични параметри има. Основната му характеристика е понятието форма. Тя обозначава базисна философска категория – другата е съдържание. Формата може да се възпроизвежда в идентични дупликати, намирайки си нужната субстанция (съдържание). В този смисъл за мен, като машина за оцеляване и възпроизвеждане на своите гени, е без значение дали помагам на гените в моето ДНК или на същите в ДНК -то на клетките на друг организъм. От еволюционна гледна точка е изгодно да съдействам на родствените си организми – колкото по-генетично близки са ми, толкова повече. Според теорията в доста случаи, ако се пожертвате за еднояйчния си близнак, гените, които са определили да направите това, ще просъществуват в поколенията. Помагаме повече на децата си, отколкото на племенниците си, отколкото на вторите си братовчеди, отколкото на някой непознат. Правите подаръци на жена си, защото така помагате на своите деца, на които тя помага, или на себе си, опитвайки да станете баща на детето й. Теорията обяснява огромен спектър от алтруистични прояви и се нарича кин-отбор (приблизително: естествен отбор чрез родственост).
В предишния абзац се опитах незабелязано да пробутам едно особено важно твърдение – аз и вие сме просто нашите гени и някаква надстройка (тяло, мозък, съзнание, трепети, образование и пр.), която им помага да се възпроизведат във възможно най-много копия в пространството и времето. Съждението е леко горчиво за преглъщане. Предполагам, че на мнозина от вас не им харесва. Но поне на мен ми изглежда вярно. Не в тази статия е мястото за повече обяснения по темата. Засега го приемете или не. Ако искате, разглеждайте само мен и социобиолозите като машини за възпроизводство на гени. Но после потърсете научна литература. Красотата е, че концепцията предполага вид безсмъртие. И на мен ми се иска да има „живот след смъртта” в класическия смисъл – рай и ад, прераждане... но по-вероятно е науката поне в този случай да се окаже права.
И така, органичните същества помагат или на гените, които самите носят, или на копията им в други организми. Разбира се, тази възможност не е единствената. Но поведение, противоречащо на този принцип, е редно да изчезне в поколенията, което не пречи от време на време да се появява отново и пак да отмира. Важното е, че е универсално неадаптивно, независимо от параметрите на конкретната среда.
„Грижата за другите”, когато всъщност целта е полза за себе си, може да има разнообразни форми. Например алтруизъм, който директно следва да се нарече егоизъм (тук попада и мутуализмът, наричан още симбиоза). Ние с мравките от моя мравуняк защитаваме листните въшки, за да ядем секрета, който произвеждат. Развъждам кокошки, за да се храня с тях и с яйцата им. Помагам му да си извади виза за Австралия, за да използвам мястото му за паркиране.
Робърт Трайвърс, един от най-влиятелните социобиолози (и между другото член на „Черните пантери”, макар че е бял като българин), предлага теорията за реципрочния алтруизъм. Ще ти почеша гърба, а ти после ще почешеш моя. За индивидите е целесъобразно да правят услуги в замяна на ответни, когато разходите са относително малки, а приходите за нуждаещия се – големи. Фактори, благоприятстващи наличието на реципрочен алтруизъм у даден вид, са дълголетие (за да има време услугата да бъде върната), относително непроменлив кръг от познати, висока степен на взаимозависимост (възможност за оказване на незаменима помощ), способност за разпознаване на индивиди, които няма да върнат жеста, и злопаметност към такива.
Възможна хипотеза за функциите на алтруизма, чието авторство неправомерно съм си позволявал да обявявам за свое, може да се изведе от хенди кап теорията на Амоц Захави. Концепцията на израелския социобиолог е виртуозна. При половия отбор в повечето случаи женските избират самец за чифтосване в зависимост от неговите адаптивни характеристики (сила, нокти, мускули, пари и т.н.). Мъжките нямат изгода да мамят, показвайки лъжливи качества (например напомпани със силикон мускули), защото ще бъдат избрани от самки, чиито дъщери вероятно също ще са податливи на измама от страна на неадаптивни лъжци, а синовете им – по-малко приспособени от синовете на честните и способни конкурентни. Подобна стратегия би трябвало да се накаже от естествения отбор. От своя страна честните, надарени самци трябва да са сигурни, че самката, която ги е избрала, не би се подлъгала по измамник. За всеки мъжки е адаптивно да се рекламира максимално искрено и по начин, неподатлив на фалшификация. Прекрасен способ е хипертрофирал орган, който пречи на оцеляването. Това са огромните рога на благородния елен, които се заплитат в клоните на дърветата, ярката окраска на райските птици, привличаща вниманието на хищниците и пр. Въпреки рогата, които ми пречат, аз съм способен да оцелея. Ако излъжа и си сложа изкуствени рога, ще загина. "Моята" хипотеза е, че алтруизмът служи именно за подобен индикатор пред представителите на срещуположния пол. Въпреки че изразходвам усилия и ресурси, за да помогна на някого, аз добрувам. Алтруизмът не трябва да е насочен към родственици, реципрочен или прикрито егоистичен, т.е. трябва да бъде максимално „безкористен”, но показен. Проблем за хипотезата е, че въпросният „чист алтруизъм” лесно може да бъде фалшициран и заменен с някой от изброените видове.
Заключението е кратко: всички постъпки са егоистични. Ако това е вярно, понятието „егоизъм” е научно безполезно, а „алтруизъм” – без съдържание.
Източник: psihologia.net