По принцип рядко си спомням сънищата, но има сънища които са с често повтарящи се мотиви - пътища, автобуси, влакове...иии обувки...За себе си знам, обикновено като сънувам обувки - че пак на преден план излизат емоционалните ми нужда от любов...Така, кво сънувах снощи и дълго размишлявах след това - Трябваше да тръгвам бързо за някъде с приятелки и тръгнах без чанта, без пари и се озовах в някакъв магазин - малък МОЛ, все едно че съм оператор с някаква такава подвижна приставка за снимане, така се завъртях около витрините на този магазин от най-горния етаж - почнах да гледам чанти...Иии си викам ще си взема някоя, после чантите преминаха в обувки.....ама всякакви, гледам и се констатирам, че всички са с естествени материи - кожени, и едни ми направиха впечатление, които съм ги имала през 1992 г. и ги соча - аааа ей тия ги имах, викам си бреееей, имат модели от едно време и като за моя крак...Но всичко толкова бързо се изниза през погледа ми, а трябваше да бързам, от 4-тия етаж с това нещо огледах витрините и се намерих във фоайето...Приятелките ми бързаха пред мен - знаех че са те, макар че така и не видях кои са. И аз се забързах, но един мъж постави ниско долу ръката си, а друг му помогна с крак и ме спънаха. Единия искаше да ме задържи, аз ставайки, на чист турски език /тези са си помислили, че съм чужденка/ с техния диалект се обърнах и ги стреснах с "как смеете и какво си позволявате !" и изфучах през вратата - видях себе си по-висока отколкото съм, бяла и ефирна и с черна коса, във черно облекло с широка черна пола, която се развяваше зад мен...Излезнох от там, гонейки приятелките си...но се оказах в едни тунели /като метро станция/ и накрая като успях да излезна от там се озовах в Измир, на главния път, където се влиза в Измир от България...и почнах да чакам автобуса, за да се прибера, а нямах нито пари, нито документи, но не ме беше страх, казах си те, тук не проверяват....Събудих се...честно казано често сънувам този път и тази махала в Измир, тук имам много спомени, а някои съм ги погребала...Та снощи се сетих...Залюбихме се с младо момче 1989 г. и решихме че ще се женим..Но го предупредих, че техните няма да искат, щото тогава ние за тях бяхме "българи", разбрахме се аз да говоря с нашите и той с техните...Баща ми тогава ме нарече "тиква зелена, неузряла", майка се опита да ме утеши, че ще срещна други любови, а аз сега си спомням, че тогава се зарекох, че надали ще се влюбя така и надали ще искам да се женя :lol: и че никога няма да е същото...Впоследствие бях 1 година в депресия....Мдааам, често сънувам този главен път - има една Джамия и нея я сънувам...Живяхме в близост, в този квартал...за малко през 1989г....Та исках да кажа, че сънят е изплуване на подтисканите, заровените емоции, чувства...Просто подсъзнанието ги отработва и ги изхвърля....Сигурно, така си го обяснявам.