Fairy, падането се свързва с връщане към себе си, търсене на собствения ни център. Може би си се намерила, за това не сънуваш падания 
Благодаря. Като се сетя усещането да падаш, дори и на сън не е от най-приятните, но пък от много време не съм сънувала това. Възможно е да е това, което казваш, не знам дали съм се намерила дано да е така.
Иначе вече писах, рядко отдавам някакво значение на сънищата си, по-скоро съм използвала такива за мотив за разкази, а в бъдеще и за се надявам да не са само инцидентни.
един от малкото опити да записвам
" Нежна нощта галеше стъклата на прозореца. Луната надничаше палаво и ми се смееше гальовно. Уморена от дългия ден се бях отпуснала в меките завивки. Клепките ми лениво наблюдаваха сивите сенки по стените. Мисля, че бях заспала, когато то се появи. Едно изключително нежно и ефирно създание. Създание бяло като най-бялото мляко, светещо като най-чистия сняг, но не онази заслепителна белота, а една спокойна, някак си прозрачна. То ми се усмихваше както се майка се усмихва на новороденото си бебе - нежна и пропита с огромна любов усмивка. Всъщност създанието много приличаше на човек, но не беше нито жена, нито мъж - просто и двете. Фигурата му изваяна, грациозна, красива, нито много слаба, нито много пълна. Походката въздушна и лека, като на най-добрата балерина. Тя или той се доближи сякаш плувайки в пространството до моето легло. Усмивката му беше още по-нежна и още по-любяща. Меката бяла светлина още по-мека. То протегна нежната си ръка. Аз му подадох моята. Кожата му бе по-мека и от кожата на новородено. Имах чувството, че се докосвам до сатен или не до приятно вода, вода, която е твърда. С другата си ръка нежно погали бузите ми, кожата му бе по-студена от моята - стайна температура. Очите ни се срещнаха. Какъв поглед само! В него се виждаше всичко, което може да се види в очите на малко дете, онази чистота, която никога през живота си никои не е виждал - очи безбрежни като най-голямото море, очи просторни като гледка от най-високият връх. Аз говорих с него! Говор без да се издаде нито един звук, говор без нито една двусмислица, всичко бе с картини и чувства. Той ми "каза" да се изправя. Аз станах. Въпреки, че бях много изморена от училище не чувствах никаква умора сякаш съм спала повече от ден. Огледах се. Стаята ми бе тиха, дори кучета и късни трамвай не се чуваха както обикновено. Обърнах се. Аз спях на леглото. Малко се изплаших осъзнавайки, че това не е нормално, рязко го погледнах. Той само се усмихна, разбрах, че не е нередно това, което виждам и, че това е само сън, че не трябва да се страхувам, нито от него, нито от мрака, нито от спящото ми тяло.
Хванал ме за ръка той ме поведе на някъде. Вратите не ни трябваха, защото стените сякаш ги нямаше. Сякаш се реехме като птици във въздуха, но всъщност вървяхме. Сградите не се виждаха, не се виждаше и земята, но като се оглеждах на около се виждаха множество светлинки, едни по-малки, други по-големи, не знам от къде знаех, че това са спящите хора. Всички те уморени почиваха, за да посрещнат сутринта свежи и отпочинали.
Не вървяхме много дълго. Пред нас се появи една сграда, но що за сграда бе това. Бяла, мраморно бяла, сякаш имаше стени, но нямаше стени, сякаш имаше прозорци, но нямаше прозорци. Той ми показа входа. Той нямаше правоъгълна форма както имат нашите врати, не съвсем не беше кръгъл. Преградата му бе нещо като перде, но толкова ефирно, че имах чувството, че мога да гледам през него, но не можех. Влязох. Вътре имаше една голяма зала. Толкова голяма, че не можех да видя края й. Опитах се да стисна по-силно ръката на моя водач, но него го нямаше, беше си отишъл. Знаех, че не бива да се страхувам, но все пак малко си ме беше страх. Вървях и разглеждах стените по-които на пръв поглед нямаше нищо, но в същото време по тях бяха изрисувани най-красивите картини, които изобразяваха най-чудните поляни и планини, палави поточета, безкрайни океани, чуруликащи птички, шарени пеперуди играещи си с най-прелестните цветя ... Забелязах, че не съм сама. Стаята бе пълна с хора. С хора бели като мрамор, но като мрамор от най-нежна коприна. Нежни, бели хора. Никога не бях виждала толкова красиви хора, толкова ефирни, толкова меко бели. Всичките имаха високи нито много слаби, нито много дебели фигури. Повечето бяха много по-високи от мен. Всичките бяха облечени в нещо като роби, но изтъкани от най-мекият и хубав плат - сякаш тъкачите са използвали вода вместо конци. Имаше и жени и мъже, но не както ние ги възприемаме, не просто се знаех, че са. Имах усещането, че ги познавах от някъде, но от къде ли? Всички те толкова много си приличаха, но аз ги различавах, бяха и толкова различни. Те си говориха, но не с думи, а сякаш с очи, с погледи изпълнени с толкова много смисъл и знание, с толкова много ... В техните очи се виждаше всичко, което може би аз исках да видя. Те сякаш много ми се радваха, гледаха ме с толкова обич, обич, която не може да се сравни с нито една любов, която ние познаваме, погледи с толкова много нежност и ласкавост, с толкова много белота, с толкова много сияние, но и някак си пропит с болка и тъга. Те ми разказваха, неща, но не мога да си спомня нито една тяхна думичка, а тогава знаех всичко. Докато бях в техните прегръдки, без изобщо да ме докосват ми бе толкова приятно, спокойно сякаш това бе най-прекрасния миг. Миг, в които времето не означаваше нищо, миг в които нищо нямаше значение, но миг които значеше много. В един момент ми се прииска да остана за винаги тук и никога да не се връщам в къщи. Точно в момента, в които тази мисъл се прокрадна в главата ми се появи моя водач. Той нежно ме хвана за ръката. И ме изведе бързо от великолепната зала. Не исках да тръгвам, но той ме държеше здраво с нежната си ръка. Вървяхме бързо, много по-бързо, от колкото на идване. Светлинките на заспалите хора не се виждаха. Виждаха се грозните панели, мръсните улици, заспалите дървета. Почти за миг нахлухме в почти светлата ми стая. Аз си бях в леглото. Той за миг приседна на ръба на кревата ми и се загледа в грижовно в мен сякаш чакаше да заспя. Погали нежно разпилялата се коса, а после и челото ми. Стори ми се, че кожата му бе много по-топла от преди...
Събудих се от звъна на часовника ми. Вече беше сутрин. Не след дълго и аз излязох. Цял ден си мислех за чудния сън и чаках по-бързо да дойде вечерта изгарях от нетърпение да видя отново новите си приятели..."
