
Днес сестра ми отново влезе в числото на трудещите се люде на държавата . Вече един час време , както се е върнала се заливам от смях.
Представи си ,казва ми тя . Влизам на новото си работно място и започвам да се трудя ,но в един момент си увисвам като сопол в учудване . Краката и ръцете не ме слушат ,туловището ,което съм отпрала не се промушва през места ,които трябва да преминавам .
Решавам да се катеря по една стълба и със замах се опитвам да си вдигна крака ,да ,да ама не . Не иска мам... му да се вдига .
Започвам да се чудя, дали да не си хвана крачола на панталона и да го повдигна с ръка

.
Побеснях от яд ,защото в главата си имам отработени навици за тегло 57-62 килограма ,които не мога напасна на проклетото си близо 90 килограмово туловище .

В този момент е потънала в размисли върху новооткрития си проблем и има "най-умното" изражение на лицето ,което съм виждал през целия ни съвместен живот.