O, Луната във Везни си е казала думата.

Много красива любовна лирика, Лили:

Поздрав с една песничка от една Везничка 

http://www.youtube.com/watch?v=ir3dqFNAPWI&playnext=1&list=PLB2C845120E1EE0A5

O, Луната във Везни си е казала думата.

И изпитото бяло вино. 

Благодаря за песничката.  :blink:

БЕЗИМЕННА

Безименна, изпратена в забвение,
тя си отива и не търси съжаление.
Не се забравя тъжният й лик,
смехът й нежен, завладяващ, галещ сетивата,
извивките на тялото, ухание тръпчиво
и чувството на изоставяне горчиво.
Отеква нейният прощален вик в душата,
а времето е сякаш спряло в този миг.
Не ще забравиш сладката й нега,
обгърната в мистерия и страст,
когато победен предаваш се
в екстаза на нейната неумолима власт.
Отива си, в сърцето болка еква
и огласява сива тишина.
Забравата поглъща нейната тъга
и мракът се разцепва,
а изгревът на утрешния ден
изписва с огън името й
в кървавочервената зора.
И тя остава в твоето сърце
с болката нестихваща,
мечта непостижима -
извечната жена.
Красива, горда, силна, дива,
оставила следа незабравима,
завинаги една.


12.06.2011, Варна
Lillie

част от един хубав стих на Иван Методиев..


Човек забравя всеки миг и си измисля нова памет,

и облаци сме ние, а животът е дъжда...

И кой е проповядвал нашите съдби?

И кой ги е измерил с истинското време?

И кой от всички сънища ще бъде

нашето пробуждане?

 

При старците се спрях,

за да потърся отговор на вечните въпроси...

Но колко струват думите, родени в самота?

Прочетох много книги – много ли разбрах?

И колко от това, което съм живял,

наистина съм го живял?

 

О, всичките велики формули са само прах,

а думите на мъдреците – само плач сиротен...

А истината е ветрец – отлита тя

и само ехото я произнася...

И истината е в надеждите,

а не в събитията...

 

Движение на морските вълни и на прашинките,

едва сега разбирам смисъла ви аз...

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

 

Светът е съвършен –

защо да го рушим със своите въпроси?

 

Разпръснати са нашите съдби, като тревите

и срещат се съдбите ни, и пак се разминават,

като частиците на дим...

 

Разпръснати са нашите съдби, като тревите

и срещат се душа с душа и тяло с тяло, о, игра

на сенките-души и сенките-тела

в единството, наречено забрава...

 

Нещата застиват за миг,

с надеждата, че са вечни...

Уви, човек съзира само спрелите неща.

Да, както прилепът се лута в мрака,

така човек се лута в светлината...

И както броди есенният вятър

сред мъртвите листа,

така човек се скита по земята,

така се скита и скимти в душата си,

с надеждата да бъде споделен...

 

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

Обичай ме – това е всичко за света!

Каквото изгревът посее, залезът го жъне.

Каквото търсим на земята, ще го търсим и отвъд.

Обичай ме, защото всичко е страдание

сред тази самота, наречена човечество,

сред тази тишина,

наречена вселена...

 

До изгрева те чаках аз, до залеза те чаках,

до новата луна...

Тишината на вселената отеква

в тишината на вика ми...

Устните ми бродят,

ноздрите ми търсят всички миризми.

Мисълта ми е самотна, като ранено животно...

 

За миг поне,

да бях те срещнал пак сред пропилените години,

походката ти плавна, като облачна луна,

смехът ти, като речните звезди между тръстиките.

 

Да бях разсякъл възела, да бях разплел кълбото,

да бях разплел невидимите нишки на съзвездията,

да бях се полюлял на тях едва-едва,

за миг да можех в истинския свят да се завърна!

 

О, бяхме ние рибата първична и морето,

в мига, когато нямаше ни риба, ни море...

И бог видяхме как се раждаше преди това

от мисълта стихийна на звездите...

Ала в началото не беше нито словото, ни бог,

нито звездите.
А беше жаждата, която се позна в човека...
и се нарече самота...

Пеперудено свободна
лети нощта и носи мирис на липи,
в жарта на твоите ръце
потъва моята душа, кръвта кипи...
Безмълвно се съблича
тишината, луната ни примамва
със свенливия си лик,
а на звездите светлината
блести в очите ти
в този кратък, но върховен миг.
И тъмнината ни зове
в нощта обгърната,
където сгушени
в облаци дъждовни
звездите ни изпълват
с тяхното сияние.
Нощта зове, превръщайки
страстта в ненаситна мания.
Не искам този миг да свърши
и в забрава да потъне,
оставяйки в сърцето ми
самотна и изстинала пустиня...



Lillie, 03.07.2011

Да, бих – но защо ми е да ми отива?
клоните да не са прекършени
И да няма сила, която като река в поток
Със  слънце и вода да ме насили
Да взема, за да дам - непосилно ми е, знам
Ще взема ... да дам
И когато в теб да се взирам, ще се объркам
И ще знам, че ти си сила
За да ти благодаря, че те има :blink:

(не)възможности

Заспива ми се някъде далече.
На Марс ми се заспива! Ако може...
Омръзнаха ми тези земни вéчери,
рисуващи измислици по кожата ми.
Омръзнаха ми лунните истории,
които си разказвам сам-самичка.
Омръзнаха ми всичките герои,
които не обичам. И обичам.
Омръзна ми да ми е толкова сложно.
Заспива ми се някъде далече...
На Марс ми се заспива, ако може.
Или пък,
ако може,
във ръцете ти.

Caribiana

В НОЩТА

В стаята изстинала,
която пази спомена за теб,
и стъпките отекват в тишината,
а дни и нощи се изнизват
в монотонен и безкраен ред,
попили в себе си мелодия
на самотата,
затваря се вратата
и червеят на тягостно
съмнение прокрадва се в душата.
В цвете бяло се превръща
самотата и ароматът на тъга
прониква в тъмнината.
В безсъние очакваш да усетиш
близостта на топъл дъх
и аромата на познатото ти тяло,
да изкачиш в екстаза най-високия
и стръмен връх, потъвайки в нощта,
в която сгушва се страстта
под изтъкано от копнеж
и нежност наметало.
И любовта докосва със сияние,
с мечти обагря твоя леден свят,
в който траен гост бе
някога страдание...


Lillie
04.08.2011
00.25 ч

СЪДБА

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий...

/един стих на Елисавета Багряна/

Много сладко стихотворение   

Поздрав за всички яздещи метли тук!


Върви по дяволите, Принце!

Върви по дяволите, Принце!
И конят ти, и правилата!
А аз ще си налея винце
и ще си яхна пак метлата.
Аман от етикета дворцов,
аман от лигави велможи!
Не ставам за предвзета фльорца
и си обичам мойта кожа.
Не ми изпращай куриери
и предрешени съгледвачи.
Теле под вола да намериш,
ти себе си недей надскача.
Аз различавам лицемери -
въобразени уникати,
но любовта си не заменям
срещу декор и сурогати.
Не ме ухажвай ни с букети,
ни с резервации за Рая.
Звезда си имам - да ми свети,
за друга и не ща да зная.
Ах, казваш, много съм ти скъпа,
и като мене няма друга?
Защо не вземеш да се гръмнеш,
да сториш и на мен услуга?


от Елеонора Княжева
от тук: http://eleonoraknyazheva.blogspot.com/2009/07/blog-post.html

Не всяко "Браво!" е достойно.
Не всяко "Долу!" е позор.
Не всеки химн — заупокоен.
И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

Разсипана

Пресипвам се в
пясъчна действителност.
Изплъзваш се из
ронещите ми частици -
знаеш как, полепва ти се по пръстите -
зрънце по зрънце,
моята, недодялана отникъде
към теб, наклонност,
разсипана от излишъка
на твоето отсъствие -
до последната гранула...
 
Вдишвам дълбоко и се потапям
в плаващите пясъци
на глухата ти безпристрастност.
По детски - нехайно е
сърцето ти,
а наивността ми натежала
още не може да повярва -
изтърсва ме от ръцете си,
детето с пясъчника наиграло се -
отегчено се изправя
и изтупва коленете си...

LibrawithTaurus

Белите ми листи почернено са празни,
с превити краища от неуморни походи
се свличат покосени и не се отказват
да коленичат пред прага на вратата ти.
 
"Това е пътят" - казват си за мотивация,
подписани с последните "трохи надежда",
нехайно ти - щом с размах отпратиш я
и встрани безчувствено поглеждаш.
 
Дъждът понася ги към шахтата под тротоара,
докато отсреща тайно гибелта си наблюдавам,
а капчици дълбаят във асфалта -"неуспяла"
с пореден опит в любовните си мемоари...

LibrawithTaurus

Не е лично творчество, но пък много ми харесва.

Безглаголно Стихотворение
Радой Ралин

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

Сетих се за това:)



Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич.
И точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам - сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам, те обичам,
когато те обичам, те обичам.

Пабло Неруда

Това последното е страхотно, agreed with it. 

Да не се сбогувам се научих,
а да казвам аз: “До следващия път”!
Макар да знам, че може да не се случи
отново пътищата ни да се пресекат…

Да кажеш “Сбогом” – трудно е, ненужно,
че може следващ път да няма…
Но поне аз зная, че не зная -
дали ще има следващ път, или пък няма!

И колкото и да е трудно да изгуби нещо ценно
и да не знае пак дали ще се повтори -
човек е длъжен пътя свой да следва неизменно
и да се вслуша във сърцето свое, в туй, което му говори!

Понякога е нужно да се разделиш с човека!
Не от лицемерие, а заради себе си!
Че няма смисъл туй общуване, ако не върви в една пътека…
Пътеки много! Ала трябва да запазиш себе си!

Да те запомнят като малко чудо!
Тъй както пролетният лъч на зимата студа пробива
и заиграва се в косите твои лудо -
като усмивка, стоплила сърцето ти щастливо!

Да те запомнят! Като кратък миг красота -
оттеглил се, преди да е повехнал,
оставил той след себе си копнеж, една следа…
Бил той макар и само миг, ала като ехо да отеква!

Елена

Отвъд забравата

Безлюдна тиха пустош
сърцето ми изстинало прегръща
и споменът за времена отминали
отново се завръща.
Къде си бил през дългите
самотни дни и нощи?
Защо си се вгнездил
в душата ми все още?
Опитваш се да съживиш
изгубения пламък на свещта
и да изпълниш пустошта,
да ме последваш
в храма на страстта
отвъд съмнението и страха,
в който песъчинките от
извора пресъхнал се разсипват,
потънали във вечността,
понесени от вятъра и
хвърлени в изгаснала жарава,
където в дъното на ледено безмълвие
се стичат капките на моята забрава.

09.02.2012, Варна
Lillie

ПО-ЛЮБЯЩИЯТ

Гледайки звездите, ми е ясно като ден,
че на тях въобще не им пука за мен,
но на света най-малките ни врагове
са безразличните хора и зверове.

Какво ако звездите ни пращат любов,
а ний сме равнодушни към техния зов?
Няма ли равностойна обич между нас,
нека по-любящият тогава бъда аз.

Имам, мисля, чувства романтични
към звездите, толкоз апатични,
и мога сега да кажа без страх:
"Пред дните аз звездите избрах."

Ако някога звездите изчезнат от света,
празното небе ще се науча да чета,
ще се слея с пълния му върховен мрак,
дори години да са ми нужни чак.

                        У.Х. Одън