...

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства.

Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни. И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам:

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мои надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше толкова задушно и тясно...

Автор: Кристина Филипова

Завръщаш се. Пак уморен и гладен.
Днес сготвила съм старата любов.(Извадих я от фризера отдавна...)
Ще я сервирам само, ако си готов.
Във чашите ни сипала съм жажда за страст предишна, но и с огън нов.
Ала и тях ще поднеса (пак само), ако за нейното пиянство си готов.
Все чаках те и като в дълго тичане, изчерпах силите си. (Даже не боли.)
Но време е за крайното изричане - готов ли си за мен, или не си?!
Докато чаках, си изпрах... небето.
Посиних го.
Заших му светлина.
Закърпих му и слънце във сърцето, от теб зависи да пришия пролетта...
Изгладих гънките на грешки стари.
Накиснах във белина горестта.
Готова съм да я избеля пак до вяра, ако готов си да останеш у дома.
Ако не си готов, то, ето я вратата.
Заключвам я.
Изхвърлям и ключа.
Не искам преждата на самотата дори насън (без спомен) да тъка....
Ако не си готов, недей дори ме вкусва, че пак ще се завърнеш някой ден.
От хиляди трапези да опитваш, пак ще ти липсват глътките от мен...
Ще тръгваш ли? Или не си готов...

Павлина Джарова (vera )

Сетих се за това:)



Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич.
И точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам - сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам, те обичам,
когато те обичам, те обичам.

Пабло Неруда

е това все едно е писано за Везните 

Много сладко стихотворение   

Поздрав за всички яздещи метли тук!


Върви по дяволите, Принце!

Върви по дяволите, Принце!
И конят ти, и правилата!
А аз ще си налея винце
и ще си яхна пак метлата.
Аман от етикета дворцов,
аман от лигави велможи!
Не ставам за предвзета фльорца
и си обичам мойта кожа.
Не ми изпращай куриери
и предрешени съгледвачи.
Теле под вола да намериш,
ти себе си недей надскача.
Аз различавам лицемери -
въобразени уникати,
но любовта си не заменям
срещу декор и сурогати.
Не ме ухажвай ни с букети,
ни с резервации за Рая.
Звезда си имам - да ми свети,
за друга и не ща да зная.
Ах, казваш, много съм ти скъпа,
и като мене няма друга?
Защо не вземеш да се гръмнеш,
да сториш и на мен услуга?


от Елеонора Княжева
от тук: http://eleonoraknyazheva.blogspot.com/2009/07/blog-post.html

а на тази дамата стихотворенията ме изпълниха, благодаря за споделянето.  :58:

За следващият

И следващият дето ме обикне,
прощавайте, но... ще го духа просто.
Не съм си го намерила на пътя
сърцето, че да каня често гости.
И няма да му давам ключ, парола,
легенда на душевност, и на нрави.
Аз дишам днес! Каквото е - такова!
А следващият сам да се оправя.
А следващият по-добре да бяга,
защото пазя още сметки стари
и ще му се наложи да ги плаща
в едно с съдбовните за мен шамари.
Той... следващият... винаги го има!
Но честно казано – не искам да го зная!
Студено ми е, плаче ми се... зимно е
и искам да съм хала, а пък лая.

Зора  :blink: хубаво е; и ми се е случвало  :blink:

Предлагам редакция на

Той... следващият... винаги го има!
Но честно казано – не искам да го зная!
Студено ми е, плаче ми се... зимно е
и искам да съм хала, а пък лая.

С:
Той... следващият... винаги го има!
Но честно казано – не искам да го зная!
Студено ми е, в мен е зима
и искам да съм хала, а пък лая.

Особено края много ми харесва
Пък някой ден...може стихосбирка да издадеш

Клавиш след клавиш
събличам душата ти
- нека те видя.

днес ми е паднало да пиша в този форум:
а днес да трия:Д

Автор: Кристина Филипова

от същата авторка

Споделям малко разпръснати и разпилени думи на моя позната, която преди години издаде стихосбирка...

...да пораснеш без да ти е време

боли. да пораснеш изведнъж.
преди да ти е време.
да се научиш да обичаш,
а после да забравиш.
да преглътваш тихичко тъгата,
която ти разказва приказки за лека нощ
със краища, които си изплаквала
повече, отколкото мечтала.

боли. да знаеш,
че можеш да обичаш
от днес до края на света
(или пък до утре,
но и то е толкова далеч!
лъжа е, че е близко и възможно
колко утре са си тръгвали,
когато са били най-сигурни
и ваши?...)
а все да срещаш хора,
които нямат нужда от обичане.

боли. да я чувстваш как си тръгва
по малко всеки ден
(на пръсти в тъмното си ходи)
и не, не можеш да я спреш

да ѝ извикаш
"остани, любов"
(още мъничко поне)
"ще ти направя чай с дъх на вяра".
не можеш, не, не искаш
защото тя е уморена
от чакане и обещания
(времето било пари)
и за да остане
трябват двама...

един човек любов не прави.
само я изпраща мълчаливо
и се моли да се върне някой ден,
но не, не, не сама...

Мария Василева, "Малко той, малко аз, малко ние"

ООО! Мария е страхотна! Радвам се, че и ти я познаваш, рядко интересна личност

На дедо - Мадлен Алгафари

Когато си готов да заплатиш цената,
Вселената желаното ти праща!
А ако си изгубил свободата,
когато я прежалиш ти я връща!

Еднакво е със самотата -
приключва, ако я приемеш!
Когато не целиш отплата,
ако си дал, ще вземеш!

Уроци кървави, но нужни -
от дедо завещани -
спомени гърбави и тъжни
разравят живи рани.

"Правете всичко, но с внимание!" -
закле ни дедо и замина.
И в мигове на отчаяние,
когато вътре в мен е зима,

си спомням често как се смее:
"Човек сърцето да не губи!
Не спира да обича, като остарее,
а остарява като спре да люби!"

 Нещо,което нащраках набързо.Не е кой знае какво.Попринцип не обичам да публикувам във форуми,но ето.. 

 ............
 

... пудинг? Биръ?

Късно вечер  по-напред кое?
Трохите или сълзите да изтрия
Капят от тавана
Ще бръкна във небето
да извадя
На масата сърцето
ще тупти
Заедно с глада и мечти
Където беше ли и ти?
Питах те! :
Ще ли ме обичаш без двореца ми със сини стаи?
Ще ли ме обичаш без заграбената чужда свобода,
смляна в нашите стомаси?
Ножица на свободата!
Ще реже всичко!

Много добри са последните две.

10х Restless :blink:
 

загледал се един в

дали ще се завърне моментът, като птица отлетял
в спомен сив или лилав?
аз съм толкова първичен
бос на село
песен цигански тъжна си слушам
как с лицето съм се разпъстрил като небе над твоята галактика
и с няква странна орбита на куче, проскубано, досадно вия
на тъмната страна на твоята луна ...
и страх ме е, че гръб на Господ съм обърнал
и Него наскърбявам в космична тишина
ловя си думи ей така и ги пиша в селска есен с песен
защо са ми сълзи? защо ...? за да видя звезди ли ?
безкрайните очи
а моите? очите на магаре
печалното магаре
засрамено и плаче
пасе трева на някоя планета с кометно радио
с уши големи, стои си грозно
заставено на пост да упътва всички,
ала себе си не знае накъде
Аз знам, бих се приближил само с мълчание
Но нали не мога да мълча, а само да вия
и под някоя стара къща сърцето си да закача като дисаги стари
Ей страх ме е да се усмихвам във еуфория
искам равновесие в лодката на тихата тъга
в дълбоко дълбочинно дълбоката вода
за да замълча и мен да видиш във мълчание
за да се роди танц на нашта сватба
и гости ще са смирение, разпятие
смирение, разпятие
едни до други наздравици ще вдигат:
смирение, разпятие, разпятие, смирение, смирение
"какво е искал да каже авторът" е някак си реклама-
транспарант пръстен на сатурн
думи, разрушени от себе си
огряти от твоето слънце в отговори,
чакат да станат мълчание и после светлина
Време в сол се мери или светлинни години
и времето ще пълня и ще гоня скоростта на твойта светлина
със скоростта на моите сълзи издялани във сол от разпятие, смирение,
смирение, разпятие
в безкрайни години ще вярвам
че ще де достигна твойта светлина с мойта бавна сол

Безмълвие

С ледено докосване,
кристално чувствено,
сияещо, обгръщащо
в опияняваща забрава.
Изгубена в безвремието,
скитаща в мрака, безжалостно
сковаващ сетивата,
аз стъпвам боса върху
въглени горещи на
моята изстиваща жарава.
Ухаеща на буреносен облак,
с лице от порцелан,
докоснато от пръстите
студени на тъгата,
вървя през лабиринта
на лъжата, в който стъпките
на чувствата объркани отекват,
потъвайки самотно в тишината.
Не зная вече аз ли съм това,
къде си ти, защо зовеш ме
в пустотата?
И струна тънка на доверието
срязваш в момента, в който стигаме
до края на скалата.
Накрая пак оставам само аз,
а ти изгасваш бавно...
Завесата се вдига –
отвъд нея в звезден прах
превръщам се и тръгвам.
За чужда консумация оставям
камъка на твоя страх,
изпълващ празното
пространство в душата.
Пристъпвам плахо
към ръба на бездната,
изхвърлям болката с
широк замах и
сливам се безмълвно
с тъмнината.


7.01.2013, Варна
Lillie