Ако можех да те убия... Бих!
Щях да те бутна от някоя скала.
Не, че нещо ще се промени,
просто да погледнеш през моите очи света.

Само ако можех,бих те убила.
Бих те запалила с клечица кибрит-
да гориш бавно.Не, че ще съм по-щастлива.
Просто ти да не можеш да си щастлив.

Щях ли да съм тъжна?Щях да съм.
Ако те няма, може би ще умра.
Но бих дала всичко да си само сън,
а не тъй- да болиш повече от рана.

Бих... Бих ти опряла пистолет до сърцето,
Само да можех,по дяволите,само да можех…
Но тогава и аз трябва да си сложа въжето...
Обичам те.Скочиш ли, и аз след теб ще скоча...

Автор:неизвестен

Въпроси нямам. Нека да е тихо.
Не нарушавай тази тишина!
Това, което чувствата градиха,
отново се превърна в тъмнина.
Отново е ранена мойта птица.
Тъй както си летеше - падна тя.
Но не убита. Живата искрица
от нейната душа не отлетя.
На хората сърцата са различни.
Различно е и твоето сърце.
Ранява то, защото не обича!
Недей да вдигаш птицата с ръце!
Така я остави! Ще оживее...
Сама ще се погрижи за това.
Защо се разтревожи, че немее?
Та тя е със пречупени крила!
Сърцето ще привикне към промени,
макар, че в него мъката расте.
Не станахме ли доста по-големи,
отколкото сме в същност ние с теб?
Сега вината истинска откриха
очите ти в по-друга светлина.
Но по-добре мълчи! Така е тихо.
Не нарушавай тази тишина.

Тя е... трудна за открадване

Погледнете я как се облича!
И мъртвец ще подигне от гроба.
Има тяло от сто неприличия.
А баща и изглежда е Бог!
Стъпва бавно. Избързват диханията.
Ветровете се любят с косите и.
А мъжете болят като рани
и мълчат. А наум я отричат.
Тя е лятната вечер над хълма ти
и се давят в очите и лебеди.
А гърдите и остро покълнали
разсъбличат до дявол и тебе.
По бедрата и погледи жадни
се разбиват. А искат да пият.
Тя е...Трудна жена за открадване.
И се мрази за тази магия.
Не я гледай. Ще бъдеш измамен
( И жените я стъпкват стъписани)
Прокълни се. Крещи, че я нямаш.
И обичай поименно списъка си...

Павлина Йосева (pin4e)

Дъждът се връща

Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече –
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат -
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.

Не беше вълк, поне не беше сив,
не помня, май очите ми затвори,
усещах някакси, че е красив,
целуна ме, преди да проговоря.

Забравих за джуджета и за принц,
за вещица и ябълки отровни,
с вретеното табутата пробих
и се изгубихме в нощта съдбовна.

Заради мен той дивата гора,
превърна в кът от рая на земята,
и бе любов, и огън, и любов,
и още май треперят ми краката.

Да, вярно, понахапа ме с очи,
и с зъби,
нежно, с нокти ме издраска,
но той е Вълк, забравихте нали,
до сетен дъх ще помня тази ласка!

Не е виновен! В нежната му паст,
бих скочила дори и да ме вържат,
не си живяла, щом не знаеш как
обича Вълк...,
а приказките лъжат!

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Задушница
BLUE_ROSE

Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора...празнично облечени.
Завити със любов....и карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.

И днес ги обладават духовете им отново.
За да ги върнат малко на земята. Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових
душата си до тях ...за да не плача.

Религия
Петко Братанов

Трябва да съществува едно момиче.
Независимо дали ще го прегръщаш.
Независимо дали ще го целуваш.
Независимо дали ще го притежаваш.

Трябва да съществува едно момиче.

Може да се намира завинаги в някаква далечна страна.
Може да се усмихва дори в някакви чужди ръце.
Може.Не  е толкова важно това.
Важното е момичето да е родено.

То ще те приспива в мъглите на своето гълабово тяло.
То ще ти бъде зелена църква
със единствениствени светли камбани.

Всеки човек има нужда от църква!

Една църква,в която да влезе
и да падне на колене пред самотата си.

Една църква,в която да плаче
и да слуша въздишките на иконите.

Всеки човек има нужда от църква!

Дяволите се спускат над олтарите,
а ти в този мрак, за да ги спреш.
Едно момиче трябва да съществува
като бяла спасителна свещ!

Видя ли? Разплака ме. Нужно ли беше
накрая да стигнем до тук?
Ти всичко призна. После всичко отрече.
И всичко – на мене напук.

Защо тъй, приятелю? Бързо забрави,
че дяволът има уши.
Ти тъй гръмогласно доброто прослави,
че то оглуша – и мълчи.

Ти мен не разбираш ли? Свърши ли онзи
красив помежду ни синхрон?
Нима претопиха се всички възторзи
в бледнеещ и вехнещ ням фон?

Защо беше нужно пред теб да доказвам,
че мога да плача насън,
че мога да плача цял ден с неизказан
копнеж и с душа като гръм?

Видя ли сега, че умея да страдам,
че мога и аз да греша.
Разбра ли най-сетне – и аз също падам,
над себе си щом полетя.

Повярва ли вече – и аз съм ранима.
И мен ме сломяват лъжи.
И аз ставам слаба, дори постижима,
щом някой света ми плени.

И аз съм понякога тъжна, приятелю.
Но в твоя нерадостен миг
не бих те предала. Не бих те разплакала,
тъй както разплакваш ме ти.

Имам си това, което нямам...

Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.

Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.

Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.

(pin4e)

Пътека


Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
 
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...


Пеньо Пенев

Някога, някога...


Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...

Недялко Йорданов

САМОТНИЯТ ЧОВЕК-Борис Христов
 
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

З А В Е Т


Завият ли очите ми с дантела,
посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.

На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си - топола - изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали - да ми дими.
Повикаш ли ме - няма да се скрия.
Поискаш ли ме - хляба целуни.

Валентин Йорданов

НЕ МЕ ПОМНЕТЕ

Не ме помнете! Син съм, на жена,
която чупи пръсти от проблеми
и мъж обикновен ми е баща.
С какво да ме запомните пък мене?

Живея скромно. Пиша стих след стих.
Душата си по листите рисувам...
Понякога съм шумен, друг път тих
и с птиците обичам да танцувам...

Когато мен смъртта ме отведе,
в прегръдка щом земята ме притисне,
пръстта ще бъде моето небе...
Сега лъжа ли съм или съм истина?

Не ме помнете, а бъдете с мен,
докато още дишам и ме има.
Дори да съм съвсем обикновен,
аз мога да обичам непростимо.

Валентин Йорданов

Научи ме

Научи ме да бъда различен.
Да се вслушвам в съня на щурците
и на вятър, когато приличам,
да не гоня смеха на звездите.

Научи ме да бъда прекрасен.
Бяла приказка в детски представи.
Да съм твоя любовна украса,
дето вечно за теб ще остане...

Научи ме да бъда начало.
Безкрая след мен да повеждам,
все едно, че е времето спряло,
щом във твойте очи се оглеждам.

Научи ме да мога да дишам
със копнежа на твоите мисли...
Като свила смехът да се свлича
и да пада по моите листи...

Научи ме за теб да остана
неподправен, какъвто ме знаеш.
И макар да съм някога рана,
просто искам за мен да мечтаеш..

Валентин Йорданов

КАКВО Е ДЪЖДА

Небето се разплака като мама.
Сълзите му попиваха във мен.
Една се спря на бузата. Остана.
Почувствах се от нея осълзен.

Дали не искаше да каже нещо
на своето пораснало дете?
Усетих я хем нежна, хем гореща,
прекрасна като майчино сърце.

Защо сълза? Въпросът ме задави.
Вземах я леко, сложих я в ръка.
Дали със майчината мъка ще се справя?
А мъка ли е нейната сълза?

Сълза е мама и като обича.
Душата ми от щастие запя...
Небето със любов над мен се стича,
а след това протяга и... дъга.

Валентин Йорданов

СЮЖЕТ ЗА ФИЛМ

Те се срещат на гара...
Той е лек, неглиже...
Тя не пуши цигари...
Той предлага кафе...
Тя приема свенливо...
Той усмихнат лети...
Тя е Райски красива...
Той от обич гори...
Тя почти е на трийсет...
Той е с бяла коса...
Тя прилича на птица...
Той целува ръка...
Тя не се притеснява...
Той предлага масаж...
Тя надежди не дава...
Той набира кураж...
Тя е лудо щастлива...
Той залага на ход
и със нея се скрива...
Този филм е " ЛЮБОВ!"


Валентин Йорданов