Не пий, ти казвах, от моите устни -
биле омайниче там се таи.
Недей целува змийчета вежди -
в сърцето хапят, после боли.
Не ме поглеждай дръзко в очите -
много дълбоко е, давят се там.
Не се опитвай да ме прекършиш -
от слабостта ми ще паднеш сам.
Недей наднича поне в сърцето -
цяло е в огън - ще изгориш. Спри се !

... Ех, казвах. Нали ти казвах -
ето без сили сега стоиш,
а аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница
да ти помогне.

- Не искам.

- Знам.



- Иглика Пеева

Поканих дявола във къщи -

най-крупния търговец на сърца -

(не исках дребна търговия,

а най-скъпото сърце в света.)

 

Поканих го, а той се отзова,

макар да знаеше,

че ще го моля за услуга -

навярно мислел да спечели от това.

 

Постави договор на масата

със празно място за попълване на името.

Припряно каза: "Е, хайде, мила,

че клиент ме чака във Бразилия."

 

- Сърцето искам - прямо казах -

на най-единствения мъж.

- Това го знам, какво предлагаш -

ми отговори дяволът могъщ.

 

- На себе си аз нямам много,

но взимай що поискаш.

- Ти знаеш, аз търгувам

с това, което във гърдите стискаш.

 

Заразкопчавах бялата си риза,

а дяволът ръка протегна,

със трескав блясък във очите

той алчно за душата ми погледна.

 

Внезапно стреснат се отдръпна,

уплашен ме изгледа: "- Не, не е възможно,

аз нямам конкуренция, но някой

ме е изпреварил. Няма го."

 

Помисли малко, сетне се усмихна

и от уплахата си бързо се отърси.

И смигна ведро: "- Да, тук го няма,

но ти подсказа ми къде да търся."

 Диляна Спасова

Безмълвие
По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.

автор caribiana

Уморена съм от приятели,
които не са ми приятели.
Уморена съм от обич,
загубила буквата "о"
и оставила по душата ми
само белези и синини.
Уморена съм...

Лиляна Стефанова

Нарисувах... любов
vicont

Платното ми е бледата ти кожа,
нанасям с едри щрихи любовта
и лунен лъч към нея ще приложа
и топли устни... пиещи страста!

Ръцете ми са четки на маестро,
гърдите ти... палитра за мечти...
Рисувам ги във мислите си често,
обсебен съм, в картината личи!

Косите ти, савана зажадняла,
залагам в тях най-топлите бои.
От синъото, дъгата е избрала,
вълшебни езера, за две очи!

Сълзите ти- щастливите, угасват,
в неоновите багри на нощта...
Рисунка и реалност вече пасват,
в платното спят и двете ни тела!

ТИХИ СЪНИЩА
Ще ме виждаш само в твоя сън -
приказна ще слизам от звездите,
в теб ще се пилея като звън,
в мислите ти кротко ще се скитам.

В сенките на сънени стени
чужди грехове ще преподреждам,
огън ще разпалвам от вини,
страстите ти ще събуждам нежно.

Искаш да съм само с теб, нали?
Искаш мълчаливо да ме любиш...
но от тишина ще ме боли,
в пустотата й ще ме изгубиш.

А когато всеки миг е ням,
обичта ми също ще замлъкне.
Ще останеш мълчалив и сам -
вятърът от теб ще ме отмъкне.

    На раздяла дай страни

    за целувка и помни

    дълги, дълги дни:

    права си била тогаз.

    Сън в съня живея аз.

    Ала щом и в зрак, и в мрак

    вярата отлита пак,

    ние, спящи или не,

    как ще върнем миг поне?

    Всичко нощем и деня

    си остава сън в съня.

     

    И стоя сред бесен вой,

    вслушан в морския прибой,

    и държа в ръце слънца —

    златни пясъчни зрънца.

    Как през пръстите сега

    всяко тича към брега,

    и струи тъга, тъга…

    Боже! Няма никой път

    пръсти да ги удържат!

    Боже! Как поне това

    от вълна да отърва?

    Всичко нощем и деня

    само сън ли е в съня?


- Едгар Алън По

Ти не ме обичаш ,не  ме жалиш, може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.

Сергей Есенин страхотен

Пуснала си точно любимото ми на Есенин. :blink:



Градината на любовта


    Бях в градината на Любовта

    и какво да си мисля, не знам:

    връз тревата, добра за покой и игра,

    се издигаше някакъв храм.

     

    Този храм бе затворил врати

    и изпречил скрижала НЕДЕЙ.

    Закопнял за цветя, призовах Любовта,

    ала глас ми изсъска: „Не смей!“

     

    И съгледах — в гробове безброй

    никнат кръстове вместо цветя.

    В черни трънни венци тъмничари отци

    ми обвиха страстта, радостта…


- Пърси Биш Шели

Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали?

Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.

А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов

На caribiana е. А ето едно от любимите ми.

Очите ти са здрачните портали
към свят за теб самия непознат.
Свещица тази вечер ще запаля
и ще се моля да не търся път назад,
когато ме пресрещнеш с зимни хали,
във опит да се скриеш, да ме спреш.
Над ров дълбок се гледаме, разбрали,
че от любов си струва да умреш.
Но знание такова носи болка
и пръсти изгорени дръпваш ти,
че огънят е овъглявал ...колко?!
Едва ли знаем колко са... души.
И ти не спускаш моста.
Крокодили в рова със грозна стръв ядат луни.
Те много светли чувства са убили.
Но знаем с теб, убиецът си ти.
И твоя страх, че гасне светлината,
когато с шепи пълни я гребеш
от езерото чисто на Тъгата.
Страхуваш се, но няма да ме спреш.
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.

Геолина Стефанова

    Чуй и следвай моите думи

    не пилей напразно дните,

    постарай се да си умен —

    рядко случва се везните

    на съдбата да са спрели.

    Ще се дигаш или падаш,

    ще владееш и печелиш,

    ще робуваш и ще губиш,

    ще ликуваш или страдаш

    длъжен си да бъдеш тук

    наковалня или чук!



- Йохан Волфганг Гьоте , "Кофтска песен "

Откъснати мигове — в тъгата родени,
неписани стихове — от злъч уморени,
думи, изречени нейде в забрава,
в минути самотни сега се явяват
и нещо във нас за миг се променя.
Въздишам без глас. Ти също по мене...
С треперещи пръсти и нещо в сърцето
в клавишите гъсти се целим нелепо
и думи нареждаме в стъпки и рими...
Вън не поглеждаме — там сме раними.
В очакване времето някак минава,
прегърнали мреж@та все сме тъдява.

 Найден Найденов

Не съвсем невъзможно...

Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина...А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.

caribiana

Много хубаво стихотворение, поздравления за авторката.  :blink:

Caribiana има много хубава поезия. Аз много я харесвам. Поставяла съм и други нейни стихове тук.

ПРОЩАВАМ ТИ

За всеки нож в гърба ти давам хляб,
и малко мед, за да ти бъде сладко...
Гася с усмивка силният си гняв,
и гледам те смирено, мили братко...

За всяка дума, дето ме раняваше
и ровеше в сърцето ми дълбоко,
а ти отгоре щедро посоляваше...
Напук на всичко смея се широко!

Боли ли ме? Боляло е преди...
Но крехките ми нявга рамене
товарът на горчивите ми дни
днес с чиста лекота ще понесе!

... За всяка твоя користна лъжа,
дарила ми криле на пеперуда...
За всяко мое тупване в прахта,
разбирайки, че всичко е заблуда...

За всяка болка, дето причини ми...
Прощавам ти! Спокойно нека спиш!
Отмих грехът ти, трупан със години,
но ти на теб дали ще си простиш?

Павлина Соколова

Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! - усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!

Камелия Кондова

ПЕНКИЛЕР

Такава съм - не казвам, че съм идеална,
защото нямам консерванти, подобрители...,
но съм екологично чиста, натурална
без емулгатори и оцветители.
Отгледана съм от щастливи хора
далеч от снобската токсичност,
полезна съм - с канцерогените се боря,
но съм лекарство само за различните.
Противопоказна съм за бездушните
- във вените като отрова се изливам
в контакт със лицемерност, равнодушие
с ефектите странични аз убивам.
Това съм аз - понякога горча,
че нямам аромати, подсладители...
присядам и вкусът ми е тръпчив,
но пенкилер съм за ценители!
Tanya Bataklieva

Угасване

Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)

Caribiana

Различната, със многото лица

До мен ли си, когато много тъжна,
превръщам се във мъничка сълза,
изгубена в пустинята, объркана,
пак диря теб, оазис във нощта?

До мен ли си, когато силно гневна,
завихрям урагани от слова,
а после, изтощено-безутешна,
опитвам себе си да събера?

Когато пък съм слънчева стихия
и често те изгарям с мисълта,
приемаш ли ме като орисия,
или оставам въгленче в жарта?

Понякога съм бързоструен ручей,
а друг път жрицата на любовта,
и филм съм, черно-бял и скучен,
и птица със разперени крила.

До мен ли си? Прегръщаш ли съдбата,
дори далечна с тебе да летя?
Приемеш ли я, в нея съм жената.
Различната, със многото лица.

Таня Мезева