Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали?
Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.
А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов
На caribiana е. А ето едно от любимите ми.
Очите ти са здрачните портали
към свят за теб самия непознат.
Свещица тази вечер ще запаля
и ще се моля да не търся път назад,
когато ме пресрещнеш с зимни хали,
във опит да се скриеш, да ме спреш.
Над ров дълбок се гледаме, разбрали,
че от любов си струва да умреш.
Но знание такова носи болка
и пръсти изгорени дръпваш ти,
че огънят е овъглявал ...колко?!
Едва ли знаем колко са... души.
И ти не спускаш моста.
Крокодили в рова със грозна стръв ядат луни.
Те много светли чувства са убили.
Но знаем с теб, убиецът си ти.
И твоя страх, че гасне светлината,
когато с шепи пълни я гребеш
от езерото чисто на Тъгата.
Страхуваш се, но няма да ме спреш.
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.
Геолина Стефанова