Мой познат астролог ми каза, когато му се оплаках от карето, че ако не се разведа, ще бъда първият му такъв случай в практиката, и специално ще ме отбележи на видно място. Обаче съм 99,9% сигурна, че няма да му се наложи. Точно тази вечер повдигнах имотния въпрос на мъжа ми към момента на развода. Много сме си оплели конците за съжаление. Аз обаче не съм се отказала от това да бъда щастлива, да имам щастлива любов. Много неща научих през последната година и ще се опитам да ги споделя в кратце.
Една от хипотезите ми, която вие, притежателите на аспекта, ще потвърдите или отхвърлите, е че мъжете (нали сме само женски тука), които привличаме:
1) имат проблем с лъжите/манипулациите или иначе казано, доста са измамни
2) имат проблем с поемането на отговорност
Ако разглеждаме десцендента като най-тъмната и скрита част от себе си, то това означава, че ние самите сме същите като тях. Трудно ни е да го проявим или да го видим. Понякога другите може да го виждат в нас, понякога може и да не го виждат. Сещам се за емблематичния пример за една жена, която се женила четири пъти за мъже, които никога не са удряли жена, това е било изричното и условие (кой знае, може тати да я е побийвал, нея или мама), и четири пъти се е развеждала заради системни побоища. Та въпросът е, какво е направила тази жена с тези мъже? Познавам и един такъв мъж, който няма карето с Плутон, но го има с Нептун, той все си намира добри, грижовни, любвеобилни жени, които не пият, а накрая те го съсипват него (нещастната жертва) със скандалите си, невротизма си и постоянните си запои. Та въпросът отново е, какво прави той с тези жени? И най-първо, какви жени си привлича?
Последно се забърках с един, който най-напред ме накара да осъзная как се вкопчвам. Защото съм зависима, емоционално зависима и прилепчива. След това ме накара да осъзная какъв долен, изпечен манипулатор съм. Можех да му отмъстя за всяко нещо по такъв изкусен начин, че не само той да не се усети, не само и тези, които използвам за целта, да не се усетят, но и аз да не осъзная! Стана ми отвратително гадно от това. После ме накара да осъзная, че се опитвам да го променям, защото избягвам да променям себе си. Аз имам нужда от нещо и вместо да се изправя пред тази нужда, да усетя болката, която ми причинява незадоволяването и, да я приема и да направя нещо, аз се опитвам да го "поправям" него, защото не ми запълва всички дупки в съществото. Нито мога, нито имам право. Да не говорим, че колкото повече дефицити има човек, привлича човек с толкова повече негови си такива. Понеже това последното е много болезнено наистина - да се вгледаш в собствените си дефицити - се наложи да открия, че за ужасно много неща си затврям очите в неговото поведение, неща, за които приятелките ми ме предупреждават, а някои от тях директно заявяват, че такова нещо не биха търпяли. Но аз нося от десет кладенци вода, защото отказвам да видя неговите очевидни недостатъци. Това е важно, защото веднага поставя въпроса "а ти защо се съгласи да се захванеш с човек, който се отнася така с теб?". Въпрос, който ще ме заведе при ниската ми самооценка и вкорененото ми усещане "че не заслужавам". Защото, когато се отнасяш зле с едно дете, то няма да си помисли, че си идиот и тъпанар, какъвто в действително си щом се държиш така, а ще приеме това отношение към себе си като "златен стандарт", по който ще изгради целия си възрастен живот, при това напълно неосъзнато. А за да се справи човек с това, трябва много да поплаче. Да се оплаче сам себе си, защото не е бил обичан, не е бил приеман, защото е бил принуден да бъде жертва, но истинска, защото не е имал средствата, способностите, съзнанието да се защити, дори да осъзнае, че е жертва. Това оплакване е като погребален ритуал - плаче се на третия ден, на деветия, на четирисет, на три месеца, на шест, на девет и после всяка година. Помените се правят редовно, защото е необходимо време да го приемеш, да простиш, да се разправиш вътрешно с извършителите. Раните са жестоки и са за цял живот. Те зарастват, разбира се, особено ако редовно се оплакват, т.е. отдава им се дължимото, но белезите остават. Тялото помни. Душата помни. Тялото и душата могат само да обръгнат на това, да се калят, да станат по-устойчиви, но никога няма да се върнат в невинния момент преди раната да бъде нанесена. Затова трябва да се каляват с редовно оплакване на себе си, т.е. признаване на собствената болка, признаване на това, което никой друг не иска да ти признае - колко много си наранен, колко много е злоупотребено с теб. Дотук първи рунд описва номер 1) измамните мъже, защото ние сами се опитваме да се излъжем за истината за себе си. После идва втори рунд - когато си в най-голямата си слабост, защото именно това е най-голямата слабост, тогава трябва да намериш сили да се изправиш без да хленчиш, без да се оплакваш и да се държиш като жертва, нищо че си бил такава, и да се бориш. Това изисква толкова енергия, колкото една ракета да преодолее земната гравитация и да излети в космоса. Това е второ равнище на способността да обичаш себе си - да поемаш отговорност да си осигуриш нуждите. Това описва номер 2) собствената ни безотговорност към себе си. Когато и това е свършено, все още се случва по някой и друг рецидив с нещастната любов, все пак нищо не се случва наведнъж, цялото развитие е "две напред, една назад", защото трябва да се преговаря материала за затвърждаване. Като стигна до трети рунд, ще ви пиша пак.

Но горе главите! Нещастната любов е само и единствено във вас - вие така злощастно не се обичате сами, че няма как и да привлечете някой, който да може да обича по-различно. И да му стовравате гореописаното бреме, той и с най-добрите си намерения, и с най-голямата си любов, не може да ви излекува директно, може само да ви създаде (разбирай "да повтори травматичните") условия вие да се излекувате сами. Което не е малко. Затова "наздраве за всички идиоти, които са ни разбили сърцата!"