Абсолютно подкрепям!
Няма как детето да носи отговорност-нали е дете.Ако нещо имаме разногласия с моите деца не чакам те да ми се извиняват или да подведат разговора.Сядаме ,говорим ,изясняваме се и пак си се обичаме.
Да не казвам голяма дума,но не ми се вярва да обърна гръб на детето си и да го игнорирам с години,защото не е направило нещо както аз съм сметнала за правилно.Нали децата ни не са наша собственост.Ние можем само да ги напътстваме,насърчаваме и съветваме,защото те са си личности различни от нас със своите желания,мисли и характер.Пък и ако кривне някъде това може би е знак за родителите,че някъде нещо е пропуснали или сбъркали във възпитанието,защото до някъде децата са отражение на своите родители.
Старая се и се надявам да не повторя грешките на моите родители спрямо децата си!Гледам да се информирам от книги или интернет как точно трябва да възпитавам и да се държа с тях.Дано се справя,защото е много трудно да си родител,колкото и клиширано да звучи.
Значи - горният пост е изключително наивен. И твърде опростяващ една адски сложна материя като отношенията между родители и техните отрочета.
Аз съм дете на моите родители. От 16 годишн работя и печеля пари. На 18 се изнесох от тях. Междувременно в отношенията ни се случиха много неща - и конфликти, и по вина на тях, и по мои инициативи.
До ден днешен се обвиняваме взаимно и не можем да си простим някои избори.
Но - без всякаква претенция моето семейство да е идеално - защото то не е, и защото родителите ми и аз сме истински откачалки, ще кажа следното:
Не, не всички постъпки на децата са отговорност на родителите. Ако едно дете прави фатална грешка, и не успее да убеди родителите си, че тя е оправдана - няма никаква почва да иска оправдание. Особено ако е било предупредено да не я прави. Предварително.
Не е нужно да се разбираме с родителите си. И нямаме право да искаме от тях да ни разбират за всичко.Ако въпреки тяхно категорично неодобрение решим да направим каквото сме си поискали - нямаме право да търсим сметка, че връзки се прекъсват от отсрещната страна.
На моя приятелка преди години й беше поставен ултиатум: "Или се разделяш с това момче и се прибираш при нас в родния град, или късаме връзки с теб завинаги!" Тя дълго мисли защото с момчето се обичаха истински, той беше читав, но беше чужденец, искаха да се женят. И избра родителите си.
Всяко поколение носи своите си закостенелости. Моите родители имат едни - по-младите и по-старите от тях - други. Не би трябвало да съдим кои са по-морални и адекватни от другите.
Изборът си е наш. И сме длъжни да си носим последствията.
В заключение - към днешна дата родителите ми са възрастни, и се нуждаят от мен, въпреки, че години наред имахме доста делови отношения в резултат на взаимно неразбиране, последните години те разчитат на помощта ми, която им е жизнено важна. И аз избрах да им я дам.
Толкова.
Една статийка на английски за влиянието на бащата, най-вече при женската психология:
http://www.psychologies.co.uk/family/fathers-influence/