Опитах набързо. Това със самоизключването съм го отработила и ми се струва, че се получи.
Картината, която се появи в ума ми е:
Стоя, около мен има много пясък, но не знам къде съм. Визуално не виждам себе си така както изглеждам - дори не виждам ясно себе си, но имам много плътно усещане за присъствието си. Обръщам се назад и виждам сфинкса. Гледа ме изпитателно, търпеливо. Разглеждам, дори се взирам в изражението и очите му. Опитвам се да разбера, да си го обясня - той е мъдър, достолепен и осъзнавам, че дори в жестокостта си е справедлив. Стоя няколко минути така и се гледаме един друг. Общуваме по особен невербален начин. Всякаш ми прехвърля нещо от себе си. Изведнъж се появява силен импулс, че трябва да тръгвам, да действам...да направя нещо, каквото и да е. Обръщам се с гръб към сфинкса и вървя без да знам на къде. Той не ме изпуска от поглед и усещам сигурност, защото ме наблюдава. Колкото повече вървя, толкова повече нямам идея къде ще стигна и какво ще правя. Покрай мен започват да минават като картини лица, ситуации, хора. Виждам стотици очи и лица и въпреки изразителността им аз вървя и просто ги отминавам.
До тук. Не мисля, че нещо съществено щеше да стане, ако бях продължила. Нали пътя бил целта...е, това е пътя :blink: