Абе и това не е по темата :-[Ама си е хубаво да се прочете и да се замисли човек

Ирония на съдбата
Един възрастен човек навърши 98,
спечели от лотарията и на следващият ден умря.
Това е като да имаш черна муха в шардонето си,
това е като да те помилват дВе минути след смъртта ти.
Тоа е ирония.
Това е като дъжд в свадбеният ти ден,
това е като безплатно кръгче което току що си платил...
Тоа е като добър съвет в който не си се вслушал.
Кой би повярал, че това може да стане....
Господин "сигурен играч" се страхува да лети,
той опакова куфарите и целуна децата за довиждане..
През целия си скапан живот той чакаше този полет
и когато самолетът се разби и започна да пада той си помисли-
не е ли прекрасно, не е ли това ирония......
Животът намира прекрасен начин да те изиграе.
Когато си помислиш, че всичко е наред и върви добре
и животът ти е приятен и добър, точно тогава всичко тръгва
наопаки и те издухва...
Попадаш в задръстване, когато и без друго си закъснял.
Знак "забранено пушенето" в минутите ти за пушене.
Това е като 10 000 лъжици, когато имаш нужда от един нож.
Това е като да срещнеш мъжът на своите мечти и след това да се запознаеш с неговата жена.
Не е ли малко иронично....не мислиш ли?
Жиотът намира най-сигурният начин да те изиграе....
Животът намира най-смешният начин да ти помогне....
Ирония!
Да ти кажа ли какво е ирония?!
Да се събудиш в чужда сутрин; в чуждо легло; в чужд град.
И да не знаеш как…
Да станеш и да облечеш чуждите дрехи и да потеглиш – накъде? – по чуждите пътища. С чуждия гняв.
Да срещаш хора и да те поздравяват, мислейки си, че си някой друг. Да те срещат хора – подминали те – непознали те.
Да откраднеш от собствената си чанта. Да подминеш, а да е трябвало да постиш. Да те обичат и това да няма значение за теб; и да обичаш – без значение за другия.
Да чуеш в шамара шепот на целувка.
Ирония.
Закъсняла и загубена съм във всеки ден. Защото се събуждам в чуждото утро, не в своя креват, в непознат за мене град. Всеки ден.
И не че обичам да пътувам, аз просто цялата съм в ирония. Усмихвам се с цвят на сълзи, пея песни от тишина. Пиша, ала с невидимо мастило. Гледам хората. В хората Облечени в шарена ирония /и в чуждите дрехи/, самосъжаляваща се в смях.
Затова и полудявам от време на време. Не знам! Искам да разкъсам света на парчета, не , да го смачкам или да си направя хартиена ракета. С цели дни да мълча. Да наредя стотинки по трамвайните релси, за да спъна трамвая. Да налея боя във фонтаните. Да навия часовниците да звънят закъснeли. Да обявя празник в делник и да го празнувам сама. Да ви поканя лично на погребението си. Да направя дунапренени звънци на камбаните. И така деня ща свърши. Благодаря ви, че участвахте в моята ирония! Сега денят е бил мой, и зная, че аз съм иронията в своя ден, и в своя свят.
Иначе не мога. Не правя такива неща. Живея си, вървя си, мълча си. И се смея на своята ирония, която отново ме подиграва. Сякаш сега съм щастлива.
Но знам, че утре ще се събудя в чуждо легло (почти мое), в чуждото време (почти на моя страна), в чуждия свят ( почти като моя)
И иронията отново ще завърти света…