Eто още нещо по въпроса, наистина е тъжно

Вашингтонското метро, студена януарска сутрин през 2007-ма. Човека с цигулката изсиври 6 пиеси на Бах за 45 минути. 2000 души минаха през метрото по пътя към работата. След 3 минути човек на средна възраст забеляза музиканта, забави походката си, спря за няколко секунди и продължи нататък.
4 минути по-късно: Цигуларя получи първия си долар. Жена пусна пари в шапката и отмина без да спира.
6 минути: Млад мъж се подпря на стената, за да го послуша. После погледна часовника си и отмина.
10 минути: 10-годишно момче спря, но майка му го дръпна. Хлапето спря да послуша отново, но жената го дръпна по-силно, бързайки. Същото беше сторено от още няколко деца. Всеки родител, без изключение, накара детето си да ходи по-бързо.
45 минути: Музиканта свиреше без да спре. Само шестима се спряха да го послушат. Около 20 му пуснаха пари, но отминаха в същия момент. Човека събра около 32 долара.
1 час: Той спря да свири и тишина обзе метрото. Никой не забеляза. Никой не аплодира, нито пък го призна.
--------------------------------------
Никой не знаеше това, но цигуларя беше Джошуа Бел, един от най-великите музиканти на този свят. Той изсвири една от най-сложните пиеси писани някога, с цигулка на стойност 3,5 милиона долара. Два дни преди да напълни Бостънски театър, където всяко място струвало по 100 долара.
Това е истинска история. Джошуа Бел, свирейки инкогнито в метрото, е социален експеримент, организиран от Вашингтонската поща, целящ да провери възприятието, вкуса и приоритетите на хората. Повдигнатият въпрос: В една обща среда, в неподходящото време, възприемаме ли красотата? Спираме ли, за да я оценим? Отличаваме ли таланта в един неочакван контекст?
Изводът от този експеримент е този: Ако не разполагаме с момент да спрем, да послушаме един от най-великите музиканти на света, свирещ най-хубавата музика писана някога, с един от най-прекрасните инструменти изработени изобщо ... Колко ли други неща пропускаме?