Цитат на: jinom в Февруари 22, 2010, 09:13:03 pm

Чел съм но отдавна и съм забравил.

видях, че си забравил и как се обича?? 

Всеки може да обича, но истинската любов няма нищо общо с това.

Бе не го искам толкова силно чак пък.
Поздравления за просветлението, и на мен първото ми важно просветление под формата на излизане от тялото и поглед освисоко ми се случи в автобус, само че на Сливница. Ми то маането с транспорт и губивремето е толкова досадно, че човек почва да тренира.

Та добро е това 42. Обаче аз не напиням с такава страшна сила към двойка, ко требва да бъда напълно честна, даже много се колебая, щото ми е напълно добре и сама, ама знам, че трябва.
Така че май се самонавивам.

Бе просто не ща да се върна в предишния цикъл и туй то. Съумях някак да изскоча и сега се запъвам със зъби и нокти да не се върна обратно, не ща беее

Че аз ако знаех къде точно ме сърби, досега щях да съм се почешала.

ТРЯБВА да мина през двойка, просто знам.
ТРЯБВА да осигуря някак финансово семейството си.
НЕ ИСКАМ обратно в старото колело.

От първото най-лесно мога да се откажа, обаче знам, че ще ме накажат за това ония отгоре.

Добре си ти, Кайли, поне знаеш какво искаш. А аз и това не знам.  :rolleyes:

Малко така влетявам в темата ви... А и не знам дали ще съм точна в това, което мога да кажа на толкова умни хора, събрани заедно, но ми се струва, че е настъпило едно голямо чакане... Чакане някой да напълни душите и смисъла с нещо - любов, разбиране, нежност, спокойствие... Май даването сме го позабравили някъде... Затворили сме се, гледаме все себе си, ако погледнем другия, то е все с лошо око... Това си ни е част от народопсихологията май, така както ги чета и виждам в момента нещата...

Лично аз - без да се смятам за пример на когото и да било - отдавна престанах да очаквам нещо да ми се даде и давам наляво - надясно безразборно и без да търся сметка (е, все пак малко условно казано)... Много е тягостно само да чакаш, още повече ако нищо не си направил и не си се отворил хубавото да ти се случи (тоз период го минахме и си научихме урока)... Тогава - убедена съм - то просто не идва, или не ти се "дава"... А то тва е отплата, която иде отгоре, нея не можеш да я чакаш от хората, на които си сторил добро, а и да я чакаш - изключително рядко я получаваш...
Изглежда, формулата ми работи, защото - може да се каже, че с известни малки изключения, аз няма от какво да се оплача... Основните неща в живота ми се нареждат чудесно и нерядко и без моята директна намеса... Неща, събития, хора, идват, намесват се, играят си ролята баш когато трябва... Нещо лошо - аха да се случи, нещата се нареждат пак така, че да се размине... Понякога и сама се дивя, какво чудо е това... Хм, да чукна на дърво!  В резултат от всичко, което ви казвам - имам си всичко необходимо за един пълноценен живот, без излишества кой знае какви, и ми е повече от добре. (Или може би друг на мое място не би бил щастлив, знам ли - зависи на кой колко и какво му стига, но аз съм си доволна и така).

Другият ми секрет към "пълно" и доволно съществуване е, че без любов във всичките й възможни форми- като начин на мислене - животът рано или късно губи смисъла си. (Аз съм от тия, родените с тригон между Нептуна и Венерата, която ми е в Риби и което положение обсъждахте в една друга тема). Светлината човек я носи в себе си и не трябва да я прибулва, крие, убива (както на моменти сме склонни да правим заради разни разочарования). Тва ние сами си го правим и никой друг не може да ни го направи - да я носим, или да я унищожим. (Може тук някой да каже: "Ама еди кой или еди какво си си ми уби любовта, потъпка ми чувствата, съсипа ми живота". Не, това ти сам си си го направил, ти си престанал да вярваш в собствената си светлина и да водиш пътуването си в живота с надежда)...

И последният - че все пак, каквото и да ми се случва (а то какво ли не се случва), че трябва да си оставя едно малко островче в душата ми, което си е само за мен и на което да стъпя, когато/ако се случи да стане напечено. Това е моята отправна точка, която ме кара да бъда личност, и да не ме събарят лесно тормозът от този, завистта на онзи и прочее негативни неща дори от дребното ежедневие... Това е моето малко "ядро на оцеляването", което ми позволява да стъпя пак на крака след всеки по - малък или по - голям срив... И после... пак с любовта напред...

Много упорито избягвах да пиша по тая тема. Не мога да обясня точно защо ми идваше тая задръжка.
Преди време имаше една вълна във форума, дето натъртваше, че ако лоши неща ни се случват, значи не сме си "отработили" хороскопа и като същи поамериканчен протестантин твърдеше, че е неприлично да се оплакваш, щото не виждат добро само онези, дето не са добри, разбирай правилни, духовни и извисени.
А язе духовна и извисена не съм, и прочее следва, че си го прося по всички параграфи. Но не е това причината да не пиша. Сатурна ми на Асц. се куми има ли някакво значение и какво въобще ще променя, ако напиша "И аз-така! И при мен е..."

Мойта пустота не е от обезчувстване. От обезцеляване е. По-скоро празно ми е пространството в онази точка от хоризонта, дето трябва да е Посоката. Там ми е на мене пустотата.

И за да излезна от това обезпосочване, напоследък си представям къде ми се ще да съм след n*10 години. И абсолютно недуховно си представям точно Кайлините работи - Съм в къща с вода, планина и слънце, зеленчуци, които нямат вкус на гума, чисти реки, синьо небе и въздух, дето не го виждам преди да го вдишам (по Вещата ). Съм с човека, дето и досега си дерем гърбовете, (той ще прави виното, дето ще го пием вечер) и чакаме внуците за ваканцията. И, разбира се, имам бърз нет, за някое и друго лафче по форумите 

И съвсем в темата за Хадесовата Луна  и поради хипохондрията, дето ме е затиснала от транзитите през шести дом, мисля си, че щастие ще е да не се гътна, а да поминувам в добро здраве ведно с любимите ми, поне докато синът ми порасне достатъчно, че да почне той самия да си гони пустотата. 

Така горе-долу, се справям с посоката. След това обаче почва осъзнаването, че към момента ми куца Начинът, по който да си стигна до оная къща след ... години. И колелото се завърта от начало. :blink:

Другият ми секрет към "пълно" и доволно съществуване е, че без любов във всичките й възможни форми. Тва ние сами си го правим и никой друг не може да ни го направи - да я носим, или да я унищожим. (Може тук някой да каже: "Ама еди кой или еди какво си си ми уби любовта, потъпка ми чувствата, съсипа ми живота". Не, това ти сам си си го направил, ти си престанал да вярваш в собствената си светлина и да водиш пътуването си в живота с надежда)...

И последният - че все пак, каквото и да ми се случва (а то какво ли не се случва), че трябва да си оставя едно малко островче в душата ми, което си е само за мен и на което да стъпя, когато/ако се случи да стане напечено. Това е моята отправна точка, която ме кара да бъда личност, и да не ме събарят лесно тормозът от този, завистта на онзи и прочее негативни неща дори от дребното ежедневие... Това е моето малко "ядро на оцеляването", което ми позволява да стъпя пак на крака след всеки по - малък или по - голям срив... И после... пак с любовта напред...

И аз така правя - Венера в Риби в съвпад с Меркурий.

И за да излезна от това обезпосочване, напоследък си представям къде ми се ще да съм след n*10 години.
Така горе-долу, се справям с посоката. След това обаче почва осъзнаването, че към момента ми куца Начинът, по който да си стигна до оная къща след ... години. И колелото се завърта от начало. :blink:

Трябва по-честичко да разговаряме май с добрата стара дама. Добрата стара дама е жената, която си представяме, че ще бъдем след 20 години, например. Представете си какви искате да бъде тя ТОГАВА  и започнете да работите ОТСЕГА. - болна и оплакваща се или динамична и лъчезарна жена...просто го проиграйте във фантаазията си, но отсега, защото после ще бъде късно.

както и да гушкаме и да си играем с детето, което е в нас и което всъщност Сме...

Аз вече се научих да глезя детето в себе си.

както и да гушкаме и да си играем с детето, което е в нас и което всъщност Сме...

Това е същността на проблема. Когато се научим да обичаме себе си и когато възвърнем радостта си такава, каквато е била в детството, вече няма да имаме нужда някакъв друг индивид да ни обича, че да бъдем щастливи. То и без това е ясно, че тоя който не може да обича себе си, няма начин да обича някой друг. Такава форма на обич по правило е болестно състояние, от която в момента са заразени милиони, а останалата част, която не е заразена въздиша, кърши ръце и души въздуха наоколо в очакване да прихване смъртоносния вирус. 

Много интересна тема и като гледам колко много сте изписали.....
Аз напоследък нямам никакво време за писане тук, а така ми се иска да ви споделя по темата. Много години живях с тази пустота, усещането винаги съм го имала още от дете, но всичко се промени от както се появи дъщеря ми. Може да звучи странно но тя запълни в мен онази празнота, която дълги години запълвах със секс до дупка...

..ако нямаш едното горе долу ще е добре, ако нямаш и двете, или друга някаква храна, няма да е добре..

Тези които истински обичат себе си и са "станали като децата", не се страхуват от нямането. Не казвам, че някой от пишещите тук го е постигнал. Очевидно, че не е толкова лесно, но пък е добра тема за размисъл.  

Който иска да разбере повече са себеобичането да прочете книгите на Луиз Хей.

"Златните възможности са навсякъде край мен.
Миналото е свършило и не може да се промени. Сегашният момент е единственият, който изживявам.
Аз съм изключителен и прекрасен човек. Колкото повече обичам себе си, толкова повече се освобождавам от вътрешното си напрежение. "

любовта ти трябва..залъгвай се в обратното колкото си искаш, но така само си кастрираш живота...

Любовта от мен към мен ми трябва естествено, щото то и без това друга любов не съществува, иначе досега да се е напълнило с щастливи хора около мен. Да ама не. :tongue2:

видя ли новия билборд на Пентхаус??
бая си извих врата, докато разбера за какво иде реч 

В днешно време средствата за масова манипулация са толкова развити, че човек сам си извива врата и не се налага друг да му го извива. 

Освен това масовата манипулация учи, че състоянието "извит врат" всъщност било "пълно щастие".  :72:

изпитваш пустота, когато ти умрат мечтите,
това на малките деца не може да им се случи ,
защото те безумно си вярват

...зависи от примамката 

Vision- аз пък не можах да включа

Vision- аз пък не можах да включа

  Не си само ти, освен че е скъсан билборда ...ама нали сме жени 

Цитат на: jinom в Февруари 23, 2010, 08:40:23 pm

В днешно време средствата за масова манипулация са толкова развити, че човек сам си извива врата и не се налага друг да му го извива. 

Освен това масовата манипулация учи, че състоянието "извит врат" всъщност било "пълно щастие".  :72:

аз поне си извих само един врат, а мъжищата в колите, дето са с по две глави си извиха и двата врата, така че- кой е по- податлив на манипулация, а?? :85:

Аз пък си завъртях лап-топа, че да не си усуквам врата и пак нищо не видях. Какво има там бреееее!?

аз поне си извих само един врат, а мъжищата в колите, дето са с по две глави си извиха и двата врата, така че- кой е по- податлив на манипулация, а?? :85:

Хората, хората са податливи на манипулация и най-вече на манипулацията, че нещо извън тях им липсва. Един път като повярват на тази лъжа, след това са готови цял живот да гонят Михаля и да се оплакват, че не са го хванали за...шлифера.