Малко така влетявам в темата ви... А и не знам дали ще съм точна в това, което мога да кажа на толкова умни хора, събрани заедно, но ми се струва, че е настъпило едно голямо чакане... Чакане някой да напълни душите и смисъла с нещо - любов, разбиране, нежност, спокойствие... Май даването сме го позабравили някъде... Затворили сме се, гледаме все себе си, ако погледнем другия, то е все с лошо око... Това си ни е част от народопсихологията май, така както ги чета и виждам в момента нещата...
Лично аз - без да се смятам за пример на когото и да било - отдавна престанах да очаквам нещо да ми се даде и давам наляво - надясно безразборно и без да търся сметка (е, все пак малко условно казано)... Много е тягостно само да чакаш, още повече ако нищо не си направил и не си се отворил хубавото да ти се случи (тоз период го минахме и си научихме урока)... Тогава - убедена съм - то просто не идва, или не ти се "дава"... А то тва е отплата, която иде отгоре, нея не можеш да я чакаш от хората, на които си сторил добро, а и да я чакаш - изключително рядко я получаваш...
Изглежда, формулата ми работи, защото - може да се каже, че с известни малки изключения, аз няма от какво да се оплача... Основните неща в живота ми се нареждат чудесно и нерядко и без моята директна намеса... Неща, събития, хора, идват, намесват се, играят си ролята баш когато трябва... Нещо лошо - аха да се случи, нещата се нареждат пак така, че да се размине... Понякога и сама се дивя, какво чудо е това... Хм, да чукна на дърво! В резултат от всичко, което ви казвам - имам си всичко необходимо за един пълноценен живот, без излишества кой знае какви, и ми е повече от добре. (Или може би друг на мое място не би бил щастлив, знам ли - зависи на кой колко и какво му стига, но аз съм си доволна и така).
Другият ми секрет към "пълно" и доволно съществуване е, че без любов във всичките й възможни форми- като начин на мислене - животът рано или късно губи смисъла си. (Аз съм от тия, родените с тригон между Нептуна и Венерата, която ми е в Риби и което положение обсъждахте в една друга тема). Светлината човек я носи в себе си и не трябва да я прибулва, крие, убива (както на моменти сме склонни да правим заради разни разочарования). Тва ние сами си го правим и никой друг не може да ни го направи - да я носим, или да я унищожим. (Може тук някой да каже: "Ама еди кой или еди какво си си ми уби любовта, потъпка ми чувствата, съсипа ми живота". Не, това ти сам си си го направил, ти си престанал да вярваш в собствената си светлина и да водиш пътуването си в живота с надежда)...
И последният - че все пак, каквото и да ми се случва (а то какво ли не се случва), че трябва да си оставя едно малко островче в душата ми, което си е само за мен и на което да стъпя, когато/ако се случи да стане напечено. Това е моята отправна точка, която ме кара да бъда личност, и да не ме събарят лесно тормозът от този, завистта на онзи и прочее негативни неща дори от дребното ежедневие... Това е моето малко "ядро на оцеляването", което ми позволява да стъпя пак на крака след всеки по - малък или по - голям срив... И после... пак с любовта напред...