Аз съм била на малко повече от 2, щото толкова приблизително ни е разликата с брат ми. Абе трогателно-смешна история сега погледнато от времето, но аз съм си глътнала езика и помня мига, в който баща ми се опитва да ме спаси. Забележително нещо е човешкия ум, щото нали уж на тази възраст нямаме трайни записи в паметта, а всъщност ярките/потресаващи моменти пазим. Още един пример - нямала съм и 2, когато той се е родил, а аз се сещам дори с коя рокля съм била облечена и как майка го показва от родилния дом, нашите потвърдиха, не е измислица.