След всичко, което преживяхме, какво още да очаквам от съпруга си?
Мъри Лейнстър
Ключалката
Когато доведоха Бъч в станцията в кратера Тихо, той сякаш се сви при задействане на гравитационните бобини. Преди всичко представляваше нещо невъобразимо. Само очи, хилави ръце и крака и не му трябваше въздух, за да диша. Когато хората, които го бяха уловили, му го предадоха, на Уордън се стори, че е мека топка от настръхнала козина и ужасени очи.
— Да не сте луди? — гневно попита Уордън. — Да го водите така? Бихте ли поставили човешко бебе в условията на осемкратно притегляне? Махайте се!
Той се втурна към специалното детско помещение, което бе подготвил за някой като Бъч. В едната му страна беше изградено копие на жилищна пещера. Другата страна беше човешка училищна стая. Под цялото помещение гравитационните бобини не работеха, така че всичко в него тежеше, колкото му се полага да тежи на Луната.
Останалата станция имаше бобини, които придаваха нормално земно тегло на всичко. В противен случай персоналът на станцията половината време щеше да страда от морска болест. Когато го вкараха, Бъч се озова в онази част на станцията, където притеглянето беше равно на земното и той не можеше да повдигне дори кльощавата си мъхната лапа.
Но в специалното помещение не беше така. Уордън го остави на пода. Там на Уордън му беше неудобно — тежеше само девет килограма, вместо нормалните седемдесет и три. Поклащаше се и залиташе, както прави човек на Луната, когато няма гравитационни бобини, които да го стабилизират.
Но за Бъч такова състояние беше нормално. Той се поизправи и внезапно се втурна през помещението към жилищната пещера. Бяха я направили доста добре. Там имаше конусовидни парчета скали, високи около метър и половина, каквито се намираха във всички жилища на расата, към която принадлежеше Бъч. Имаше и люлеещ се каменен стол върху каменни опори. Но каменните остриета бяха вързани с тел, за да не би на Бъч да му хрумне някаква неподходяща идея.
Бъч хукна към тези познати му предмети. Покатери се по един от конусовидните камъни и прегърна върха му. После застина неподвижен. Уордън го гледаше. Бъч остана така няколко минути и изглежда, възприемаше всичко наоколо си, без да мести очи.
Внезапно главата му помръдна. Огледа повече подробности от обстановката. Раздвижи се за трети път и на Уордън му се стори, че се взира напрегнато в него — не можеше да каже дали е от страх или с някаква молба.
— Хм! — възкликна Уордън. — Значи за това са били тези камъни! Пръти за кацане, легла или гнезда, а? Аз съм бавачката ти, мойто момче. Играем ти мръсен номер, но няма как.
Знаеше, че Бъч не го разбира, но му говореше, както човек говори на куче или на бебе. Няма никакъв смисъл в това, но е необходимо.