и аз да благодаря за повдигане на завесата, наречена Луна в Скорпион. Живях 11 години с мъж с такава Луна без проблем /моята е в Рак/, до раздялата. тогава сякаш се сблъсках с проблема за първи път. Самоунищожителна е ми се струва, а да не говорим, че той има и АС в скорпион и положението е тежко. Мисля, че точно описваш някои от състоянията му без разбира се да съм му била в главата и душата. Но прилича. Само дето не се оправя или просто не иска. Това с изплуването не му се получава. Сякаш му харесва да се самоизяжда.
Хм, не знам дали е само от луната, но при мен основният проблем са всъщност страховете. И колкото обектът на страха е по-незначителен, толкова по-трудно си го признавам и от там почва срам, гордост, самообвинения, страх, от признаване на самия страх пред който и да било, страх от подигравки и т.н. Може би тази жлъчна отрова иде, за да ме направи по-добър, по-разбиращ, по-търсещ истинското доверие, да се науча дори да приемам страха и заедно с това да преодолея гордостта и срама, да се науча да споделям по същество, а не да се оплаквам, завоалирайки реалния проблем. Правя една основна грешка, че воювам срещу самия страх и срам и без да се усетя, вече съм влязъл в период на силна омраза към себе си, не не, по-скоро отвращение от себе си и така ставам едно нищожество в собствените си очи. Ще дам пример, като бях подготве в една езикова гимназия, трябваше да си изкарам карта за БДЖ и седмици наред не набирах смелост да отида при директорката за подпис на някакво си удостоверение и бях постоянно депресиран и чувствах голяма вина, обсебен от тази ситуация, все едно е най-голямото препядствие в живота ми, фикс идея и проблем. В крайна сметка отидох, но начинът, по който го преживявах беше много гаден. И така пълен съм с подобни истории, които не съм споделял, щото знам, че в очите на хората са още по-незначителни и от това ми става още по-гадно ("аз със своите инфантилни проблеми, пък хората какви проблеми решават ехеееей, мойте са смешни" - примерно) Но според мен, големите проблеми идват точно от това, че не ги приемам, а ги кътам на дълбоко. Имам голям страх от хората, това е ясно. Спомням си в детската градина как се страхувах от другарките, които не разрешаваха например по време на сън, да сме ставали да ходим до тоалетна (идиотки), нали можеше, ама трябваше да се пита и веднага следваше мъмрене "що не си пикал до сега" с гневен тон, а аз много се плашех някой да ми вика или да се кара, и се стисках и понякога се напикавах, но това не беше най-страшното, с "по голямата нужда" беше трагедията- просто като излизахме на двора да играем имаше пак някъв процедур церемониял свещен, за да влезнеш в сградата до тоалетна и... много често се прибирах посран аххаха, сега ми е смешно, но тогава хич. И що ли го помня? Сигурно никой не го помни, само аз и родителите ми . Ма ей така го помня, за да ми става гадно, ужас, пълен мазохизъм. Не идва всичко от луната, но това самоосъждане може би. И сега се чувствам така, голям страх от хората, но аз го увеличавам, щото атакувам самия страх. И думите, думите, лошите думи направо ме тровят, особено изрекани от авторитети и силни личности треперя реално и буквално, не знам дали мисълта може да мести предмети, но мислите пълни със страх, могат да те накарат да трепериш с висока честота

Пфф както се казва животът е радост и тъга

Та моментът със споделянето е много тънък. Ако споделя нещо и отсреща не намеря разбиране, ми става още по-зле, особено с човек, който обичам. Имам страхотен проблем с със студени крайници и виене на свят сутринта, но един път една приятелка, каза, че просто се оплаквам като стара баба ... хахха и ето запомнил съм го злопаметно или не
Напоследък разбрах, че за да обясня точно някакъв проблем мой убедително, ми е нужно доста сложно и предварително обмислено изказване и едва ли не дискусия и накрая събеседникът ми до мен казва "ахаааа, сега те разбрах" и си викам вътрешно "разгеле!!" Ама зор, зор!
Споделянето не винаги помага, понякога човек трябва да остане, ама абсолютно сам- с лодка в открито море, за да разбере кой е и какво му е. Другото, което може трябва да се науча, да развия търпение към самия себе си.
Та като цяло си мисля, една луна в скорпион, дали като едно изплашено дете, не е скътала нещо дълбоко в себе си, съмнение, угризение, някоя безобидна дума, превърната в чудовище в клетка и заключена дълбоко дълбоко в една пещера. Изморих се
