здравейте и от мен!
От много време на сам Лилит ми е сред любимите теми, може би това е така, защото в момента ми циркулира в 12-тия отправила се към асц. да видим тогава какви "красоти" ще ги натворя... изкуших се, много се изкушавам да пусна нещо като разказче, нищо, че още не е довършено.. като стигна до края пак ще го пусна... а защо пък да не стане "общ" разказ, в които всеки да сподели своето преживяване...
"Някога далеч, много далеч, там, където луната няма образ и слънцето не свети, там където ветровете почиват прегърнали зелените тревици, там, където нищо и никой няма значение и всичко е безкрайно в нищото се родих аз. Казват, че моето име е Лилит – нека така да бъде. Моята родна майка е божествено красивата Венера, родена от най-чистата морска пяна, моят татко е могъщия и разрушителен Плутон. Имам и брат близнак, но не помня неговото име, понякога си мисля, че е онзи светъл, бузестия Месец, а друг път се замислям да не би да е онзи болезнено страдащия Хирон. Потеклото ми едва ли е от голямо значение...
За мен се разказват стотици легенди, коя от коя по-жестока, коя от коя по-свирепа. Може и да са верни, но едва ли съм чудовището, което и мъже, и жени казват, че съм. Едва ли съм онази паст, която сама изяжда децата си, която прелъстявала и превръщала в роби и мъжките, и женските сърца, едва ли съм виновна за човешката поквара и разврат. Виновна ли съм?! Разбира се, че във всяка една от онези ужасни, вледеняващи и най-горещата кръв истории се крие макар и бледа искрица истина, но и тя не винаги е тази, която ни се иска да е. Да вярно е, че аз съм Лилит и част от мен живее във всяко едно живо същество – и в женски и в мъжки сърца, и в животни и птици, във времето и в безвремието. Вярно е, че аз съм любовта и омразата, болката и насладата, щастието и отчаянието, надеждата и мрака, провала и успеха, възторга и отчаянието, смъртта и живота, всичко и нищо... едва ли има точна човешка дума, която би могла да ме опише.
За мен разказват, че съм красива, може би е вярно. Със сигурност съм наследила част от майка ми Венера, от нейната красивата и мекота, изящните и женствени форми, гальовната й белота, но нека не забравяме наследството от моя баща Плутон. Да той също е много красив, но неговото изящество се описва с сила, могъщество, студеност, ярост, но в същото време и той има от онази вледеняващо-изгаряща страст, на която малцина могат да устоят. Венера и Плутон? Как ви звучат събрани на едно място? Царицата на живота и господарят на смъртта събрани в едно цяло? Да това съм аз. Мечтателите ме описват като разтапящо се парченце натурален шоколад, с онова тръпчиво-сладко усещане, когато докосва сетивата ти, сладката болка от неговият вкус, които оставя трайна следа в съзнанието ти, срещу, което се бориш нощем, сънувайки своите тайни желания. Описвали са ме като нежен пролетен бриз, като меко слънчево зайче, което закачливо си играе с кожата ти, което нежно те докосва сутрин, потънал в най-блажено настроение. Сравняват ме и с най-нежното цветче, която като плаха девица се усмихва и наивно очаква да го отнесеш там, където само ти знаеш. Описват ме и като свиреп ураган, коитo се появява изневиделица и гневно разкъсва синьото небе, прибирайки в пазвата си последното бяло облаче от твоята душа. Описват ме като снежна виелица, която унищожава всичко топло след себе си оставяйки само мрак и болка след себе си. Напомняла съм им на горд меч, който безмилостно се забива в горещото сърце, което освобождава огнената горещина, след която няма нищо повече само мрак и мекота.
Както вече казах, красива съм, но красотата е най-субективното и измамно нещо, за което в момента мога да се сетя. Тя е толкова нетрайна и посредствена, толкова илюзорна. За влюбения най-красиво е неговото момиче, за малкото дете най-красива е неговата майка, за поета най-красив е морският бриз, за самотника най-красива е гордата планина, за гладния най-красив е хляба, за тежко болния – смъртта... а аз, аз съм красива за всички, защото всеки намира онова, което очаква и си мисли, че има нужда. За едни съм висока с черни като нощта коси, за други очите ми са звездни огънчета, за други съм нежна като бяло конче препускащо из заросената полянка, за трети съм русо невинно дете, виждали са ме и като тигрица, като жертва и хищник, като ловец и плячка... ти каква искаш да съм?
За мен още казват, че съм жестока? Това не мога да го разбера? Жестоко ли е когато са влюбени в теб? Жестоко ли е да си единствен? Жестоко ли е да оживиш нощта и да оставиш дълбоки белези? Ако е да, то значи наистина съм жестока. А да не би вие да не сте? Знаете ли колко сърца сте разбили до днес? Ако знаете сте жестоки, но ако не знаете, то тогава сте още по-жестоки. Със сигурност сте били жестоки точно толкова пъти, колкото към вас са били такива.
Израснах далеч от своите родители. Може би това е причината вечно да търся своето минало и своите корени, ако имам такива, може би от където и да мина, на където и да тръгна все него намирам, него, моето минало, което е частица от мен самата. И може би точно за това, колкото и да се променям, подобно на есенното листенце побутвано от нетърпеливия ветрец, все намирам частица от забравеното ми “аз”. Да непрекъснато изживявам онова поетичното и изгубено чувство, което вие хората описвате като Де жаву, то е част от мен, от моята реалност. Израснах далеч от всичко близко. Попадах от едно приключение в друго. Опитвах и бури и пек, бях неописуемо щастлива, от което свирепо ме болеше, бях безумно влюбена, ненавиждах и обичах, дишах с пълни гърди, всяка една емоция ме понасяше на своя вихър, понякога те ме сгромолясваха като тежък камък в мръсният прахуляк. Всяко едно усещане ново или старо се вписваше в душата ми, която разкъсвана или помилвана будуваше дълги дни и нищо.
... следва, защото не е довършено...
"