Преди 20 години изживях първата си истинска голяма любов. Платоническа. Не усетих как съм се влюбила, усетих, че съм, чак след като се наложи да се разделя за една седмица с човека и тогава всъщност усетих липсата му и си дадох сметка.
Преди това съм имала много и различни любови, но когато срещнеш голямата, усещането е просто различно и тогава просто знаеш.
Най-общо казано - почнах да усещам душата си, когато бяхме наблизо, чувах звън на небесните камбани в нея. Това ми се е случвало за пръв път тогава и наистина който не го е изпитал, той не може да разбере за какво иде реч. Отварят се нови порти, все едно си бил сляп, сега поглеждаш и виждаш света за сефте.
Телепатия, усещане от разстояние - това си е едно на ръка.
Най-зашеметяващ за мен бе тоя звън.
Той почина. Най-впечатляващият аспект от него време е съвпад дирекционен Сатурн с натална Венера.
Аз принципно имам много съвпади между Сатурн и Венера - в почти всички синастрии на хора, задържали се дълго в живота ми.
А когато прогресивно Слънце ми е съвпадало с натална Венера, срещнах мъж, който чувствах много близък, невероятно усещане. Ама нищо не излезе и не се задържахме дълго, нито пък страдах особено.
Сега прогресивна и дирекционна Венера ми влизат в пети натален, отдавна съм ги видяла, дано пък нещо да се случи.
А някой по-горе беше писал, че любовта се случва, като си готов за нея. Щото ако не си, ти се дава, само колкото да ти даде тласък занякъде. И после те изоставя.