Колеги, току що ми се случи нещо ужасно, още не мога да дойда на себе си.
Не знам по какъв транзит е, но никога не ми се беше случвало през живота.
Изключвам си лаптопа, влизам в банята да си измия зъбите преди лягане, натискам дръжката на вратата и... се заключвам. По най-гнусния начин, по който е възможно. Дръжката от външната страна просто се чупи и пада надолу, остава само вътрешната дръжка, блокирана.
Дръпнах няколко пъти, натиснах и вратата още по-стабилно се заключи.
Почнах да тършувам из чекмеджетата в банята, но там отверки и никакви режещи предмети не се намират.
След 10 минути престой взе да ме обзема дива клаустрофобия. Започнах да крещя като заклана и да нареждам целия свят и най-вече хлабавите стари дръжки на вратите, които в продължение на няколко години, откакто живеем тук, нашите така и не се сетиха да сменят.
Исках първо да "отлепя" вратата с едно метално приспособление за обиране на влага от плочките (става и за миене на стъкла). Но безуспешно. Започнах да крещя още по-силно, да блъскам, изпаднах в паника. Мислех,че ще остана завинаги погребана тук, сама-самичка в заключен апартамент с метална врата и оставени ключове в ключалката на входната врата и 7 домашни любимци... Ужасът нарастваше.
В момент на отчаяние си казах, че просто няма начин да остана до сутринта заключена в банята, да не говорим за няколко дни. Спаси ме... обикновена китайска стирка, от ония дето ги продават по пазарите. За щастие дръжката се оказа доста стабилна, а вратата на банята - направена от някакъв пресован дървен материал.
Крещях, блъсках със стирката по вратата и в един момент ме чуха съседите и почнаха да звънят на вратата. В случая обаче нямаше как да влязат вътре през металната врата на апартамента. Продължавах да блъскам с всичкия бяс, на който съм способна, и успях да направя кръгла дупка във вратата, през която да изляза.
На вратата продължаваше да се звъни... Отворих, излязох цялата, треперех...
Пред вратата се бяха събрали няколко души - съседите от отсрещния апартамент и от горния етаж. Бяха извикали и двама полицаи. Обясних каква е ситуацията и им казах, че не съм луда, надявам се да са ми повярвали.
Дори накрая питах полицаите дали утре няма да цъфне името ми в полицейските хроники.
Благодаря на Господ за щастливата развръзка, можеше да бъде много по-неприятно... В един момент си помислих, че просто е дошъл краят, сърцето ми щеше да се пръсне.
Болят ме ръцете, кървят от блъскането по вратата, едва успявам да натискам клавиатурата, но сега съм най-щастливият човек.